Замръзване

24

— Тъкмо смятах да се обадя в полицията и да съобщя за откраднато порше — каза Анджелина Фарино Ферара.

— Тази малка електрическа карта е много полезна — отвърна Курц. — Пуска те в гаража и в асансьора. Така е много удобно.

— Надявам се да си паркирал колата ми на мястото ѝ. И се моли да няма никакви драскотини.

Той не ѝ обърна внимание и отиде в средата на дневната на пентхауса. През панорамния прозорец на източната стена се виждаха светлините от центъра на Бъфало, които проникваха през сипещия се сняг. На запад тъмнееха реката и езерото, на чийто черен фон блещукаха само светлините на няколко далечни кораба.

— Трябва да се отървем от Лео — каза Анджелина.

— Знам. Имаше ли някакви проблеми с Марко?

— Не. Закопчан е с белезници в банята. Изглежда ми малко развеселен от цялата тази ситуация. Май ще се окаже по-умен, отколкото го мислех.

— Може. Има ли някой на долния етаж?

— Там работят петима души — не са биячи, а счетоводители — но си тръгват в шест. Марко и Лео бяха единствените, които използваха жилищните помещения там.

— Смятах, че Стиви е наел нови хора от изток.

— Така е. Осем момчета, ако не броим Марко и Лео. Само че те са навън и се занимават с управляването на останките от бизнеса на брат ми, с курвите му и хазарта. Работата им е ежедневна. Не се навъртат често наоколо.

— А кой го прави?

— Албърт Бел е адвокатът, който играе ролята на посредник между Стиви и мен. Обикновено с господин Бел се срещаме всяка събота.

— А Марко и Лео се обаждат на Малкия Скаг по телефона всяка сряда?

— Да. Стиви звъни на адвоката си. Обаждането се пренасочва към Момчетата. Нямам представа къде го приемат.

— Марко ще ни каже — отвърна Курц. Чувстваше се много изморен. — Готова ли си да преместим замразената стока?

— Ще сляза долу и ще закарам линкълна до асансьора.

— Ще ми трябва голям сак за костюми, чаршаф или нещо такова.

— Използвах завесата от баня — отвърна Анджелина. — Има голяма синя риба на нея. Вече се погрижих.

Шофираше Анджелина. Поеха на юг по моста Бъфало Скайуей покрай езерото. Снегът се беше усилил и не само че видимостта беше ограничена до два конуса светлина, но и асфалтът беше заледен и много коварен. Единствено тежестта на линкълна им помагаше да не занесат, когато задните гуми се плъзгаха в леда. Курц си представяше как закъсват и как някой добродушен полицай идва да им помогне, като отваря багажника за веригите и…

— Далеч ли отиваме? — попита той.

— Не. Близо до Хамбърг.

— Какво има близо до Хамбърг?

— Баща ми и по-големият ми брат бяха наели една барака за риболов на лед. Понякога вземаха малкия Стиви с тях, но той само хленчеше и се цупеше. Аз също ги придружих на няколко пъти. Ако има нещо по-глупаво от това да седиш в леденостудена барака и да се взираш в някаква дупка в леда, то не знам какво може да е. Но някои от старите капота все още изваждат бараката, макар че никой от фамилията Фарино вече не я използва.

— Не знаех, че хората ловят риба в ледена дупка на езерото Ери. Достатъчно дебел ли е ледът, че да се ходи по него?

— Не само да се ходи, но и да се отиде с кола.

— Няма ли големи кораби, които още плават в езерото?

— Има.

Това беше всичко, което Курц искаше да чуе по темата. Той се опита да остане буден, докато големият линкълн си проправяше път през силния сняг. След като слязоха от моста Скайуей и продължиха по магистрала 5 през малките крайбрежни забележителности Локсли Парк и Маунт Върнън, вече не бяха толкова тормозени от заледявания, но снегът беше по-зле.

— Още ли си с мен в това, Курц?

Гласът на жената го извади от унеса му.

— В какво да съм с теб?

— Сещаш се, Гонзага.

— Не знам.

Анджелина продължи да шофира в мълчание няколко минути.

— Защо не ми кажеш какъв ти е истинският план — прикани я Курц. — Какви са дългосрочните ти цели. Засега се опитваш да ме използваш като някакъв проклет атентатор самоубиец на „Хамас“.

— И ти ме използва. Днес беше готов да ме пожертваш, за да се докопаш до Емилио.

Курц сви рамене. Зачака.

— Когато Стиви излезе от „Атика“ тази пролет, вече ще е прекалено късно — проговори най-накрая Анджелина. — Ще съм прецакана. С фамилията Фарино ще е свършено. Стиви смята, че може да яхне този тигър, но Емилио ще го смаже за шест седмици. Дори за по-малко.

— Е, и? Винаги можеш да се върнеш в Италия или да отидеш някъде другаде. Нали?

— Не — отвърна жената, като метна думата подобно на копие. — Майната му на всичко. Фамилията Гонзага планира това… това изтребване… на Фарино от много, много дълго време. Бащата на Емилио направи засада на моя и го остави инвалид преди шестнадесет години. Емилио ме изнасили преди седем години, за да се подиграе с фамилията ни. Няма да им позволя да затрият семейството ми, без да се боря. — Тя намали, потърси пътна табела през вихрушката и зави вдясно към езерото.

— Да речем, че убия Гонзага за теб — започна Курц. — После ти или някоя от нюйоркските фамилии ще ми видите сметката. Но каква е твоята полза? Малкия Скаг ще продължи да ръководи нещата от „Атика“.

— Но няма да може да излезе без съдиите и комисията за предсрочно освобождаване, които са на заплата при Гонзага — отвърна Анджелина. — Това ми осигурява време, през което да се опитам да закрепя нещата. Ако възобновената фамилия Фарино печели пари за нюйоркските шефове, на тях няма да им пука кой в действителност управлява бизнеса в Бъфало.

— Но Малкия Скаг ще продължи да има преимущество и контрол над парите — отбеляза бившият частен детектив. — При така стеклите се обстоятелства, той просто ще намери начин да купи съдиите и комисията на Гонзага.

— Да. — Асфалтовият път свършваше до заснежена рампа за лодки, надвиснала над езерото. Два реда червени светлини очертаваха нещо подобно на път върху леда по езерото Ери. Малкото следи от автомобили и шейни постепенно биваха заличавани от вятъра. — Проклетите Гонзага — измърмори тя, докато бавно слезе по рампата за лодки. Говореше, без да му мисли, просто искаше да се освободи от напрежението от шофирането. — Когато татко и семейството ни развиваха хазарта и проституцията и плащаха само на няколко послушни съдии, Гонзага харчеха луди пари за висши чиновници. По дяволите, повечето от висшестоящите ченгета в Бъфало са на заплата при тях.

— Спри! — нареди Курц.

Големият линкълн поднесе, но успя да спре — само предните му гуми бяха на леда.

— Какво? — сопна се Анджелина. — Проклет да си, Курц, казах ти, че ледът е достатъчно дебел, за да поеме десет коли като нашата. Стига си се нервирал толкова много.

— Не — възпротиви се той. Чистачките се мятаха бързо и се опитваха да разчистват силния сняг. — Повтори ми последното… за ченгетата.

— Кое? Гонзага плащат на висшестоящите ченгета от години. Това е причината фамилията на Емилио да няма проблеми въпреки големите количества дрога, които пренася.

— Разполагаш ли със списък на тези ченгета?

— Разбира се. Какво от това?

Курц потъна прекалено надълбоко в размисли, за да може да ѝ отговори.

Бараката за риболов на лед на Фарино беше само на няколкостотин метра навътре, но в мрака, в снега и в този вятър им се стори на километри от брега. Фаровете осветиха още няколко бараки, но нямаше други превозни средства. Дори идиотите, които смятаха, че риболовът на лед е спорт, не бяха излезли тази вечер.

Курц и Анджелина извадиха с мъка вдървеното тяло от багажника и го понесоха към бараката. В средата ѝ имаше голяма дупка, около която мъжете можеха да седнат на дървени столчета и да наблюдават въдиците си — цялата постройка напомняше на Курц на голям външен клозет — но сега водата в нея беше замръзнала. Жената взе една лопата с дълга дръжка от ъгъла и счупи ледения слой. Вятърът буквално виеше и завихряше ледени късчета, които се блъскаха по северната стена на бараката.

Анджелина беше добавила вериги към пакета, за да няма нужда от допълнителни тежести. Спуснаха Лео през дупката, като раменете му едва минаха през нея, и набраха завесата от баня, с която го бяха увили. В средата на черната дупка изплуваха няколко балончета.

— Да се махаме оттук — каза Курц.

Върнаха се обратно на магистрала 5.

— Радвам се, че избра Лео — призна Анджелина.

— Защо?

— Марко нямаше да се побере в дупката. Щеше да се наложи да я разширим.

Курц не реагира на шегата.

Жената го изгледа на слабата светлина от таблото. В Лакауана почти нямаше движение.

— Случайно да ти хрумна, че Лео може да има семейство, Курц? Любяща съпруга? Деца?

— Не. Има ли?

— Разбира се, че не. Доколкото разбрах, се е махнал от Ню Джърси, защото е пребил до смърт гаджето си — някаква стриптийзьорка. Убил е брат си преди година заради някакъв дълг от хазарт. Мисълта ми беше, че можеше да има семейство. Нямаше откъде да знаеш.

Курц въобще не я слушаше. Бореше се с умората си и се опитваше да издържи, докато това не приключеше.

— Добре, кажи ми — продължи Анджелина. — Защо ме попита за ченгетата?

— Не знам.

Тя зачака. Едва когато влязоха в подземния паркинг на „Марина Тауър“ Курц отговори:

— Може би съм измислил начин. Как да се справим с Гонзага и да оцелеем. Навярно дори ще успеем да постигнем желаното от теб и да премахнем Малкия Скаг от уравнението.

— Да убием Стиви? — Анджелина не звучеше особено шокирана от идеята.

— Не е задължително. Просто ще се отървем от предимството му.

— Слушам те.

Курц поклати глава. Огледа подземния паркинг и се сети, че волвото му все още е паркирано пред Спортния клуб на Бъфало. Малкото сладко порше нямаше да успее да мине през този сняг. И къде ще отида? Вероятно Хансън наблюдаваше хотелската му стая в „Ройъл Делауеър Армс“ и офиса му. Малкият апартамент на Гейл пък беше пренаселен тази вечер — цигулар на дивана, бездомник на пода и така нататък — и се измори още повече.

— Трябва да ме закараш до спортния клуб — каза глуповато Курц. Може би щеше да спи в колата там.

— Забрави — отвърна Анджелина. — Тази вечер ще останеш в пентхауса.

Той я изгледа.

— Спокойно. Не съм решила да те съблазня, Курц. А и изглеждаш прекалено претрепан, за да ме впечатлиш. Просто искам да чуя плана ти. Няма да си тръгнеш, докато не ми го разкриеш.

— Трябва ми експерт по влизане с взлом — каза той. — Семейството ти трябва да познава някой много добър в преодоляването на охранителни системи. Може би дори в отварянето на сейфове.

Анджелина се засмя.

— Какво ти е толкова забавно? — попита Курц.

— Ще ти кажа горе. Можеш да спиш на ъгловия диван в дневната. Ще си запалим камината, ще си сипем по бренди и ще ти кажа какво ми е толкова забавно вместо приказка за лека нощ.