Замръзване

26

Рано същата сутрин Курц и Анджелина седяха в нейния линкълн и наблюдаваха как капитан Робърт Милуърт се качва в колата си и се отдалечава от дома си. Часът беше 7:15.

— В гаража има още една кола — отбеляза Анджелина. — Бмв комби.

Той кимна и зачакаха. В 7:45 жена, тийнейджър и ирландски сетер излязоха с комбито. Жената затвори вратата на гаража и потегли.

— Съпруга, дете и куче — отбеляза Анджелина. — Има ли още някой там?

Курц сви рамене.

— Сега ще разберем — каза жената и подкара линкълна по дългата алея на Милуърт. Двамата слязоха от автомобила. Тя държеше тежка чанта. Той остана настрани, докато спътницата му чукаше на вратата. Никой не отвори. — Да минем отзад. — Прекосиха страничния двор и отидоха в задния. Най-близкият съсед беше на стотина метра и бе скрит зад висока ограда.

Спряха се на плъзгащите се врати. Анджелина се наведе и надникна през стъклото.

— Охранителната система е „Секюр Макс“ — отбеляза тя. — Скъпа е, но не е най-добрата. Ще ми дадеш ли онази стъклорезачка и вендузата? Благодаря ти.

Вчера вечерта се разположиха пред камината с чаша бренди в ръка и Анджелина разказа на Курц, който едва успяваше да се съсредоточи заради умората си, историята си… или поне част от нея, онази, която я беше накарала да се разсмее, когато той ѝ каза, че има нужда от експерт по влизане с взлом.

През целия си живот Анджелина Фарино беше искала да стане крадец. Баща ѝ, дон Байрън Фарино, се бе опитал да скрие много факти за живота си от нея и не бе искал да участва в семейния бизнес. Анджелина също не искаше да е част от този бизнес, поне не тогава. Тя искаше да стане най-добрият крадец в щата Ню Йорк.

Брат ѝ Дейвид я беше запознал с някои от легендарните крадци и в гимназията Анджелина им ходеше на гости и им носеше вино, за да чуе историите им. Дейвид също така я запозна с някои от обещаващите млади гангстери в организацията на баща им, но те не ѝ бяха особено интересни — постоянно се хвалеха за използването на оръжия и насилие и за честите си сбивания. Тя искаше да слуша за умни, умели, спокойни и търпеливи мъже. Не желаеше да стане поредната престъпница, а искаше да е невероятен крадец, да е най-добрият, като Кари Грант в „Да хванеш крадец“.

Анджелина беше попаднала в ръцете на Емилио Гонзага в началото на двадесетте си години, защото смяташе, че копелето ще я запознае с разбивач на сейфове, който мечтаеше да срещне. Вместо това, както се оказа, Емилио я запозна с пишката си.

Тя беше заточена в Сицилия, където да роди детето му, и се омъжи за местен дребен дон — един идиот, който беше на нейната възраст, но коефициентът му на интелигентност бе два пъти по-нисък — за да „пази благоприличие“. След като благоприличието беше спазено, бебето почина и младият дон бе сполетян от нещастна ловна злополука — или злополука при чистене на пистолета му, Анджелина беше оставила хората сами да си избират историята — тя отиде в Рим, за да се срещне с известния граф Пиетро Адолфо Ферара. Той беше на осемдесет и две години, претърпял два удара, но все още бе най-известният крадец в Европа. Обучен от легендарния си баща между войните, участвал в Италианската съпротива и известен като човека, откраднал комюникетата от щаба на Гестапо, които бяха довели до разстрелването на Мусолини и любовницата му, красивият и дързък граф Ферара се смяташе за модела на героя на Кари Грант във филма „Да хванеш крадец“.

Анджелина се омъжила за немощния старец четири дни след като се бяха запознали. Следващите четири години били, по нейни думи, тренировъчен лагер с цел превръщането ѝ в крадец от световна класа.

— Какво правиш? — попита Курц, който подскачаше от крак на крак на двора на Хансън. Навън беше адски студено и косата му беше мокра от снега.

Анджелина беше отрязала кръг в долната част на задната врата, бе махнала внимателно стъклото и се протягаше навътре с някакъв дълъг инструмент. Не обърна внимание на въпроса на спътника си.

— Охранителната система не е ли настроена да отчита движение или манипулации със стъклото? — попита Курц. — Не я ли задейства вече?

— Ще млъкнеш ли? — Жената се пресегна, отряза черната и червената жица и ги свърза с някакъв модул, който от своя страна беше свързан с дигитален органайзер „Вайзър“. Погледна данните за секунда, затвори органайзера и откачи жиците. — Добре — каза накрая тя, стана и метна тежката си черна раница на рамо.

— Какво добре?

— Отваряме вратата по нормалния начин и разполагаме с осем секунди да въведем кода от шест символа.

— А ти знаеш ли го?

— Ще видим. — Анджелина огледа задната врата, извади малък лост от раницата си, счупи стъклото и бръкна вътре, за да махне веригата и да отключи. На Курц му се стори, че ѝ бяха необходими осем секунди, за да направи само това.

Тя влезе в задния коридор, намери клавиатурата на стената и въведе буквено-цифровия код. Един индикатор на нея стана от червен на зелен, после на кехлибарен.

— Чисто е — съобщи Анджелина.

Курц въздъхна и извади пистолета си изпод палтото.

— Да не очакваш да има някого у дома? — попита жената.

Той сви рамене.

— Ще ми кажеш ли на кого е тази къща и по какъв начин е свързан с Гонзага?

— Все още не — отвърна Курц.

Претърсиха всички стаи заедно, като започнаха от големите долу и продължиха със спалните и гостните горе.

— Господи — каза Анджелина, когато слязоха отново долу. — Тази къща е определение за запомнящ се ретро дом. Имам чувството, че сме проникнали в къщата на Майк и Каръл.

— Кои, по дяволите, са Майк и Каръл?

Анджелина спря в началото на стълбите към мазето.

— Не си ли гледал „Семейство Брейди“?

Курц я изгледа с празен поглед.

— Господи, май си бил заключен за по-дълго от дванадесет години.

В мазето имаше перално помещение, стая за игри с прашна тенис маса и заключено зад метална врата помещение със сложна охранителна система.

— Майчице — каза Анджелина и подсвирна.

— Кодът същият като горе ли е?

— Няма начин. Това е сериозно произведение на охранителното изкуство. — Тя започна да вади инструменти и жици от раницата си.

Курц погледна часовника си.

— Не разполагаме с цял ден.

— Защо? Ще бягаш по задачи и ще излизаш с готини мацки ли?

— Аха.

— Е, не бързай да си сваляш панталоните още. След две минути или ще сме вътре, или ще бъдем заловени от въоръжена частна охрана.

— Частна охрана — повтори Курц. — Искаш да кажеш, че тази аларма не е свързана с полицията?

— Дръж се малко по-сериозно. — Анджелина се съсредоточи върху клавиатурата и свърза жиците ѝ към нейните жици, без да задейства тихата аларма.

Курц се качи отново горе и погледна през предния прозорец. Черният им линкълн беше спрян на видно място, но усилващият се сняг правеше видимостта доста проблематична. За щастие, Хансън си беше купил сравнително изолирана къща с дълга алея.

— Майка му стара! — разнесе се гласът на Анджелина.

Курц слезе бързо по стълбите и влезе през отворената врата. Озова се в личен кабинет — облицовани в махагоново дърво стени, осветена витрина с оръжия и тежко, скъпо дървено бюро. На стената зад бюрото бяха закачени снимки на Джеймс Б. Хансън с различни знаменитости на Бъфало, както и няколко сертификата — дипломи от полицейската академия във Флорида, награди от състезания по стрелба и похвали за лейтенант и капитан Робърт Г. Милуърт, полицай от отдел „Убийства“.

Анджелина присви очи и се нахвърли на Курц.

— Накара ме да проникна в дома на някакво шибано ченге?

— Не. — Той отиде до големия сейф на стената. — Можеш ли да го отвориш?

Тя престана да сипе огън и жупел с очи и погледна сейфа.

— Може би.

Курц погледна часовника си.

— Ако беше малък и кръгъл сейф, щеше да се наложи да го извадим от стената и да го вземем с нас — обясни Анджелина. — Просто няма как да взривиш кръгъл сейф. Но нашето момче си пада по тежки и скъпи сейфове.

— Е, и?

— Мога да отворя всичко, което има ъгли. — Тя остави раницата си близо до вратата на сейфа и започна да вади от нея таймери, жици, термитни пръчици и пластичен взрив.

— Да не смяташ да го взривиш? — На Курц му се прииска да беше отишъл да се види с Арлен, Фриърс и Пруно преди тази задача.

— Смятам да си прогоря път до заключващия механизъм и да го отключа — обясни Анджелина. — Защо не ми помогнеш малко и не отидеш да направиш кафе? — Тя поработи известно време, след което вдигна поглед към Курц. — Сериозна съм. Тази сутрин не успях да изпия задължителните си три чаши.

Той отиде горе в кухнята, намери кафемашината и направи кафе. В хладилника откри каноли. Докато слизаше по стълбите с две чаши и с чиния с храната, се разнесе силно съскане, приглушено лумп и въздухът се изпълни с кисела миризма. Сейфът изглеждаше непокътнат, но като се загледа малко по-внимателно, забеляза цепката около ключалката. Анджелина беше свързала тънък оптичен кабел с органайзера и гледаше монохромния дисплей, докато въвеждаше комбинацията.

Тежката врата на сейфа се отвори. Жената взе едната чаша с кафе и отпи голяма глътка от нея.

— „Блу Маунтин“. Добро кафе. Канолите също не са лоши.

Курц започна да вади нещата от сейфа. Вътре имаше тежка раницата с повече от дванадесет кубчета, които приличаха на направени от сива глина, а до тях бяха увити в дунапрен детонатори, таймери и макари с детонационен шнур.

— Военни експлозиви С-4 — отбеляза Анджелина. — Защо му е, по дяволите, на твоя капитан от отдел „Убийства“ този С-4?

— Обича да взривява и опожарява домовете си — отвърна Курц. На рафтовете в сейфа имаше повече от 200 000 долара в брой, облигации на приносител, различни документи и полици и титаниев куфар. Джо не обърна внимание на парите и отнесе куфара на бюрото.

— Извини ме — каза жената, — но не забравяш ли нещо?

— Не съм крадец.

— Но аз съм — отвърна тя и започна да вади парите и облигациите и да ги прибира в раницата си.

— Мамка му — каза Курц. Ключалките на куфара също бяха титаниеви и не поддадоха, когато ги обработи с малкия лост.

— Този малък куфар може да ни отнеме повече време, отколкото сейфът.

— Аха. — Той извади .40-калибровия си „Смит и Уесън“ и простреля ключалките. Образувалата се вдлъбнатина му позволи да пъхне лоста и да отвори куфара.

Анджелина приключи с прибирането на съдържанието на сейфа, вдигна тежката си раница и отиде до бюрото при Курц, който беше извадил някакви снимки.

— Какво точно смяташ да… Господи, Дева Марийо!

Той кимна.

— Кой е този шибан перверзник? — попита шепнешком Анджелина.

Курц сви рамене.

— Никога няма да узнаем истинското му име. Но бях сигурен, че пази трофеи. И се оказах прав.

Сега беше неин ред да погледне часовника си.

— Това ни отне прекалено много време.

Курц кимна и метна раницата с експлозиви С-4 на рамото си.

Анджелина тръгна към вратата, като по пътя отпиваше от кафето си. Тя направи знак на спътника си.

— Вземи другата раница с парите и плячката ми. Остави канолите.