Замръзване

35

Слабото зелено сияние в коридора над главното стълбище се усили значително, когато Хансън, Брубейкър и Майърс се озоваха под тавана на ротондата. Околната светлина, която влизаше през прозорците на кулата отгоре, осветяваше препълненото с боклуци място и превръщаше предметите в призрачни форми.

Изведнъж гласът на Курц — който въобще не приличаше на неговия — се провикна от ротондата.

— Хансън. Ти ли си? Не те виждам.

— Там! — каза Брубейкър на глас.

До западната стена точно срещу тях, вероятно на разстояние от двадесет метра, стоеше някаква фигура, която се обърна зад една пейка, сякаш търсеше източника на вика. Хансън забеляза яркото сияние на титаниевия куфар в лявата ръка на човека.

— Не стреляйте! — нареди Хансън, но вече беше прекалено късно. Брубейкър откри стрелба с автомата си. Майърс се завъртя и последва примера му след секунда.

Божията воля ще бъде изпълнена, помисли си Хансън. Той настрои своя „АР-15“ на автоматична стрелба и натисна спусъка. От дулото излезе пламък, който го заслепи през очилата за нощно виждане. Хансън затвори очи, за да изгони послеобразите в ретината си и се заслуша, докато ротондата ехтеше от стрелбата и последните рикошети изсвистяваха.

— Пипнахме го — извика Брубейкър, след което прекоси открития под на ротондата към отпуснатия на пейката човек. Майърс го последва.

Хансън падна на колене и зачака предстоящите изстрели от един или няколко от мецанините горе. Курц беше прекалено умен, за да го неутрализират толкова бързо. Нали? Това трябваше да е засада.

Не последва стрелба.

Хансън използва очилата си за нощно виждане, за да провери най-тъмните кътчета под мецанините, докато се придвижваше внимателно около ротондата. Придържаше се към стената и беше насочил автомата си към всяка пейка или порутена будка, които можеха да осигурят някакво прикритие.

Нищо.

— Мъртъв е! — провикна се Майърс и гласът му заехтя.

— Да, но кой, мамка му, е този? — попита Брубейкър. — Не виждам лицето му през тези шибани джаджи.

Хансън беше на по-малко от пет метра от двамата детективи и трупа, когато лъчът на фенерчето на Брубейкър лумна като фосфорна бомба в очилата му за нощно виждане.

Капитанът потърси укритие зад една от пейките и зачака отгоре да полетят изстрели.

Нищо.

Той махна собствените си очила и погледна към Брубейкър, чието фенерче се местеше насам-натам.

Мъжът с черното яке беше мъртъв — поне три куршума го бяха уцелили в гърдите и един в гърлото. Не беше Курц. Този бе закопчан с белезници за една тръба, а тялото му бе отпуснато върху пейката. Хансън успя да види лицето му — очите на трупа бяха ококорени и изпълнени с ужас. Устата му беше запушена с тиксо, което обхващаше и цялата му глава. Титаниевият куфар на Хансън беше залепен със сиво тиксо за лявата му ръка.

Майърс извади портфейл от джоба на убития. Хансън залегна, тъй като очакваше да последва експлозия.

— Доналд Лий Рафърти — прочете на глас дебелото ченге. — „Локус Лейн“ 1016, Локпорт. Този е донор на органи.

Брубейкър се засмя.

— Кой, по дяволите, е Доналд Лий Рафърти? — учуди се Майърс. Двамата детективи започнаха да осъзнават колко са уязвими.

Брубейкър изгаси фенерчето. Хансън ги чу как си слагат очилата за нощно виждане.

Капитанът се придвижи приклекнал към триото, сложи лявата ръка на трупа на пейката и отвори куфара. Беше празен.

Що за глупава шега е това? Той много добре знаеше кой е Доналд Рафърти, помнеше осиновената му дъщеря в болницата и беше наясно за връзката му с Джо Курц и с мъртвата му партньорка, Саманта Филдинг, отпреди дванадесет години. Но нищо не се връзваше. Ако Курц наистина искаше да получи пари чрез изнудване, защо му трябваше да разиграва цялата тази идиотщина? Ако целта му беше да го убие, защо си създаваше всички тези усложнения? Дори бившият частен детектив да имаше същите очила за нощно виждане, нямаше начин да различи самоличността на полицаите в ротондата. Би трябвало да стреля, когато има ясна видимост.

Ако все още беше тук.

Хансън внезапно усети как студът на това място се прокрадва в него. Бяха му необходими няколко секунди, за да разбере какво става — налазваше го страх.

Страх от необяснимото. Страх от напълно неразумните действия на Курц. Страх, който произтичаше от неразбирането му какво беше намислил опонентът му и какво щеше да последва.

Престани да го мислиш за Мориарти, каза си Хансън. Той е просто един шибан бивш затворник. Вероятно дори не знае защо прави всичко това. Може би просто се забавлява, като ни накара да убием Рафърти вместо него. Утре ще ми се обади, за да си уредим нова среща за размяна на парите и снимките.

Е, продължи с размишленията капитанът, да го вземат мътните. Стига толкова игрички. Фриърс и Курц можеха да задържат снимките и да правят каквото си искат. Време беше да си плюе на петите. Да се махне от гарата, да напусне Бъфало. Трябваше да остави всичко това зад гърба си.

Майърс и Брубейкър бяха коленичили зад пейката с него.

— Време е да се махаме — прошепна им Хансън.

— Парите остават за нас, нали? — попита шепнешком Майърс и горещият му и неприятен дъх облиза лицето на капитана. — Въпреки че не беше Курц?

— Да, да. Брубейкър. На пет метра вляво от теб е стълбището, водещо до предния вход. Стълбите са широки. Само дванадесет на брой са. Вратите и прозорците долу са заковани. Разчисти стълбището, докато ние те прикриваме. Сритай дъските на вратата или на някой прозорец. Ако трябва, си проправи път със стрелба. Махаме се оттук.

Ченгето се поколеба за миг, но накрая кимна и тръгна надясно към стълбището.

Хансън и Майърс останаха зад пейката, като размахваха дулата на автоматите си, за да покрият мецанините в ротондата, а след това и вратата на срещуположното стълбище. Не забелязаха никакво движение. Никой не стреля по тях. Хансън чу Брубейкър да сритва дъските на вратата и после да се провиква, че е чисто.

Майърс прикри капитана, докато слезе по стълбите, а след това той прикри дебелака, докато пъшкаше и се задъхваше надолу по стъпалата.

Навън беше прекалено светло през очилата за нощно виждане. Все още валеше силен сняг, а затрупаният от преспите паркинг блестеше като зелена пустиня под жарко слънце. Тримата полицаи зарязаха всякаква предпазливост и просто побягнаха през паркинга в опит да се отдалечат от гарата. Придвижваха се приведени, сякаш очакваха всеки момент да получат куршум между лопатките. Изминаха тридесет метра от кулата, шестдесет, сто. Започнаха да забавят. Само професионален стрелец с високоскоростна пушка, оптика за нощно виждане и много късмет можеше да произведе добър изстрел от такова разстояние и в този сняг.

Не последва изстрел.

Вече всички пъшкаха и се бяха задъхали, когато стигнаха до каменните блокове, които препречваха достъпа до паркинга, и тръгнаха надолу по хлъзгавата алея. Благодарение на очилата виждаха на шестдесет метра разстояние във всяка една посока. Нищо не помръдваше. Не се виждаха други автомобили. Единствените следи от гуми в алеята, почти скрити от сипещия се сняг, бяха на кадилака, върху който се бяха натрупали пет сантиметра сняг за четиридесет и петте минути, които прекараха в гарата.

— Почакайте — каза задъхано Хансън, който използва дистанционното, за да отключи джипа си и да огледа вътрешността му на светналите плафони, преди да се приближат. Нямаше никого в него. — Майърс — продължи капитанът между задъхванията си, — не сваляй очилата и бронежилетката и стой на пост, докато двамата с Брубейкър махнем своята екипировка.

Дебелакът изсумтя, но изпълни нареждането, докато колегите му хвърляха бронежилетките, автоматите и шлемовете на задната седалка на кадилака.

— Добре — каза Хансън, извади .38-калибровия револвер от джоба на палтото си и застана на пост, докато Майърс си сваляше тактическата екипировка. Навън имаше достатъчно светлина, за да може капитанът да види ухилената физиономия на дебелака, който въпреки студа и снега бършеше пот от лицето си.

— Това беше адски странно, мамка му — каза Майърс.

— Колко пъти да те моля да не ругаеш? — попита Хансън и застреля ченгето в челото.

Брубейкър започна да опипва якето си за пистолета, но капитанът имаше достатъчно време, за да стреля два пъти — първо го уцели във врата, а после в гърбицата на носа.

Издърпа телата настрани от пътя, за да може да изкара на заден ход кадилака на улицата, след което претърси телата им, за да си вземе двата плика с пари.

Хансън, чието дишане се беше успокоило, погледна назад към далечната кула и гарата. Не забеляза никакво движение наоколо. Ако Мики Кий въобще се беше появил, трябваше да се оправя сам. Хансън седна в големия джип и изпита известно съжаление, че нямаше да разбере каква игра играеха Джо Курц и Джон Уелингтън Фриърс. Но вече не му пукаше. Време беше да остави всичко зад гърба си.