Замръзване

33

Срещата с Курц беше насрочена за полунощ. Хансън пристигна в осем и десет. Брубейкър и Майърс не успяха да минат с колите си през снега до съда, затова отидоха да вечерят в центъра и изчакаха капитанът да ги вземе със скъпия си джип. Брубейкър беше пиян и реши да се заяде с Милуърт, докато пътуваха към бог знае къде.

— Каквото и да става — каза той от предната седалка, — определено не е по полицейските процедури. Казахте, че ще има нещо и за нас, капитане. Време е да разберем какво.

— Прав си — отвърна Хансън, който шофираше много внимателно — винаги шофираше много внимателно — и следваше един снегорин на изток по „Бродуей“. Оранжевите светлини на голямата машина се отразяваха в тихите сгради и ниските облаци.

Хансън взе два дебели плика от таблото на кадилака си и хвърли единия на Брубейкър, а другия на Майърс.

— Майка му стара — изуми се дебелият детектив. Във всеки от пликовете имаше по 20 000 долара.

— Това е само предплата — каза капитанът.

— За какво? — попита Брубейкър.

Хансън не му отговори и се съсредоточи върху шофирането през останалите три километра по „Бродуей“ и страничните улички. Освен снегорините и няколко други аварийни превозни средства нямаше почти никакъв трафик. На „Бродуей“ отново беше натрупала покривка от петнадесет сантиметра сняг, но там снегорините чистеха постоянно, за разлика от страничните улички, които бяха като пустош от преспи сняг и затрупани автомобили. Първоначално Хансън караше на нормално задвижване на гумите, но после се наложи да превключи на „четири по четири“, а по-късно и на „четири по четири на бавни скорости“, за да преодолее последните километър и половина до изоставената гара.

Алеята към гарата нагоре по хълма беше пуста. Нямаше следа от друг автомобил. За първи път Хансън виждаше зданието на живо, но беше изучавал плановете му през целия следобед. Вече го познаваше до болка. Паркира до каменната бариера, която запречваше пътя до паркинга, и кимна на детективите си.

— Имам тактическа екипировка в багажника.

Даде им бронежилетки, но не от онези тънки кевларени боклуци, които ченгетата носеха под ризите си, а от дебелите, използвани от Специалния отряд, с керамични плочи. Извади три автомата „АР-15“, настроени на автоматична стрелба, и даде по един на Брубейкър и Майърс. Всеки разполагаше с пет пълнителя, като допълнителните бяха прибрани в джобовете на бронежилетките.

— На война ли отиваме, капитане? — попита дебелото ченге. — Не съм обучен за тези лайна.

— Предполагам, че ще има само един човек там — отвърна Хансън.

Брубейкър подготви автомата си за стрелба.

— Този човек Курц ли се казва?

— Да.

Майърс изпитваше затруднения със закопчаването на бронежилетката си. Беше прекалено дебел. Напипа връвката ѝ, разшири я и си я нагласи.

— Ще го арестуваме ли?

— Не — отвърна Хансън. — Трябва да го убиете. — Той им подаде по един черен шлем, от онези с очилата, каквито използваше Специалният отряд.

— Тези за нощно виждане ли са? — попита Брубейкър, който си сложи неговите и се огледа наоколо. Приличаше на извънземно с големи очи. — Яко. Всичко е зелено и ясно като ден.

— Такава е идеята, детектив. — Хансън си сложи своя шлем и включи очилата. — Там вътре ще е тъмно като във въглищна мина за всеки, но за нас има достатъчно околна светлина, за да виждаме чудесно.

— Какво ще правим с цивилните? — попита Майърс. Той размахваше автомата наоколо, докато гледаше през очилата за нощно виждане.

— Там няма цивилни. Ако нещо помръдне, застреляй го — нареди капитанът. Ако този Мики Кий се изпречи на пътя ни, да му мисли.

— Няма ли да използваме радиостанции? — попита Брубейкър.

— Не се нуждаем от такива. — Хансън извади резачки с дълги дръжки от чантата си. — Няма да се разделяме. Брубейкър, когато влезем вътре, двамата с теб ще заемем позиции — ти отляво, а аз отдясно. Майърс, ти ще вървиш след нас и ще ни пазиш гърбовете. Въпроси?

Нямаше.

Хансън заключи кадилака с дистанционното на ключовете и тримата прекосиха паркинга към високата гара. Силният сняг скри следите им само след няколко минути.

Курц беше само с половин час по-рано на гарата.

Планираше да е там преди седем, но снежната буря го забави. Пътуването, което обикновено отнемаше само десет минути дори при натоварено движение, сега продължи почти един час; на едно място дори затънаха и се наложи Марко да слезе от колата и да бутне. Часът беше седем и половина, когато линкълнът стигна до началото на алеята на гарата. Двамата с Марко слязоха от него. Курц се наведе над отворената си предна врата.

— Знаеш къде да паркираш в страничната улица, за да държиш под око алеята, нали? — каза той на седналия зад волана Фриърс, който кимна. — Знам, че е студено, но не оставяй двигателя да работи. Някой може да види изгорелите газове оттук. Просто се свий и чакай.

Цигуларят отново кимна и натисна бутона за отваряне на багажника.

Курц заобиколи автомобила, извади една тежка черна чанта оттам и я хвърли на Марко, който я остави на предната седалка и затвори вратата. После извади още един вързоп от багажника. Той се гърчеше едва, но тиксото си вършеше работата.

— Мислех, че искаш аз да поема хамалската работа — каза Марко.

— До гарата са сто метра — отвърна Курц. — Като стигнем там, ще ме смениш.

Тръгнаха нагоре по хълма, като се придържаха към високия бетонен парапет към кулата. Курц чу линкълнът да се оттегля, но не погледна назад. Марко използва резачките върху оградата и двамата минаха през нея. Вървяха близо до гарата, като заобикаляха от северната страна, където Курц знаеше как да влязат през закования прозорец. Около изоставения комплекс на хълма беше много тъмно и кулата се издигаше над тях като небостъргач от ада, но светлините на уличните лампи от близкото гето се отразяваха в ниските облаци и къпеха всичко в болнаво жълто сияние.

Силният сняг влизаше в очите на Курц и мокреше косата му. Преди да мине през прозореца, премести завързания с тиксо мъж със запушената уста от своето рамо на това на Марко и извади фенерче от джоба на късото си палто.

С фенерчето в лявата си ръка и полуавтоматичния „Смит и Уесън“ в дясната, Курц тръгна първи в ехтящото помещение.

Тук беше прекалено студено, за да прелитат гълъби. Марко влезе вътре и лъчите на фенерчетата им пронизаха огромната чакалня.

Ако Хансън ни е изпреварил, мъртви сме, помисли си Курц. Бяха перфектни мишени.

Обувките им хрущяха на студения каменен под. Вятърът виеше през високите и заковани прозорци. Отидоха в другия край на чакалнята, където Курц прибра пистолета си и посочи нагоре с фенерчето.

— От онзи балкон ще имаш чудесна видимост — прошепна той. — Стълбището е затворено и ще можеш да чуеш, ако някой се качва по него. Те няма да дойдат там горе, тъй като е задънена улица. Ако дойдат от посока на кулата, ще ги видя. Ако дойдат по нашия път, ще минат оттук.

Курц бръкна в левия джоб на палтото си, напипа .45-калибровия „Компакт Уитнес“, който Анджелина настоя да вземе — „На мен ми служи добре“, каза му тя, докато стояха в антрето на пентхауса — и след това намери радиостанциите. Изпробваха ги, преди да тръгнат, но искаше отново да се увери, че работят.

Марко остави стенещия мъж и настрои своята.

— Не се налага да говориш в нея — прошепна Курц. — Просто я включи и натисни бутона за предаване, ако някой мине оттук. Моята радиостанция ще изшуми. Натисни бутона веднъж, ако е сам, два пъти, ако са двама, и така нататък. Изпробвай я.

Марко натисна бутона два пъти. Курц ясно чу двете промени в статичния шум.

— Добре.

— Какво ще правим, ако никой не се появи? — попита шепнешком бодигардът. Бяха изгасили фенерчетата си, докато стояха под балкона, и Курц почти не виждаше едрия мъж, който не беше на повече от метър от него.

— Ще чакаме до един часа и после ще си вървим — отвърна също шепнешком той. Студът в чакалнята беше по-неприятен от този отвън и челото го заболя от него.

— Ако видя някого, ще те уведомя и толкова — констатира Марко. — След като минат покрай мен, ще се махна оттук. Никой не ми плаща достатъчно за тези лайна.

Курц кимна. Включи фенерчето си и се наведе, за да провери тиксото и въжетата на тежкия чувал, след което го вдигна. Марко се качи внимателно по мръсното и барикадирано стълбище, но пак беше много шумен. Курц изчака бодигардът да заеме позиция — скрит зад парапета, откъдето щеше да наблюдава — и продължи тридесетина метра по главната пътека към ротондата на кулата.