Замръзване

8

В същото време в крайния квартал Тонауанда, който се намираше на тридесет минути с кола от Локпорт, Джеймс Б. Хансън — известен още като Робърт Милуърт, известен още като Хауърд Дж. Лейн, известен още като Станли Стайнър и под пет-шест други имена, инициалите на никое от които не съвпадаха — празнуваше петдесетия си рожден ден.

Хансън — чието настоящо име беше Робърт Гейнс Милуърт — беше заобиколен от приятели и любящо семейство, включително съпругата му от три години Дона, доведеният му син Джейсън и осемгодишният им ирландски сетер Диксън. Дългата алея на модернистичния му дом с изглед към Елиът Крийк беше пълна със сравнително скъпи седани и джипове, принадлежащи на приятелите и колегите му, които не се бяха уплашили от снежната виелица и му бяха организирали парти-изненада.

Хансън беше спокоен и весел. Само преди седмица и половина се беше върнал от дълга командировка в Маями и всички завиждаха за тена му. Той наистина беше качил петнадесетина килограма от дните си на психолог в Чикагския университет, но беше висок метър и деветдесет и три сантиметра и голяма част от допълнителните кила бяха мускули. Дори мазнините по тялото му бяха равномерно разпределени и му влизаха в употреба за целите му.

Хансън вървеше сред гостите си и се спираше да поговори с някои от тях, усмихваше се на дежурните шеги за навършването на петдесет години и като цяло потупваше всички по рамото или се ръкуваше с тях. От време на време се замисляше за ръката си, за това къде я беше пъхал преди дванадесет дни, какво беше заровил на един хълм в Евърглейдс и какво беше докосвал с нея — тогава пак се усмихваше. Той излезе на модерната си тераса от бетон и метал, разположена точно над предната му врата, и вдиша студения нощен въздух. Примига, за да изгони снежинките от миглите си и си помириса ръката. Знаеше, че след две седмици вече нямаше да усеща аромата на лайм и кръв, но споменът за него щеше да го възбужда.

Когато Джеймс Б. Хансън беше на дванадесет години — тогава живееше в Кърни, Небраска, под истинското си име, което вече беше забравил — гледа онзи филм на Тони Къртис — „Големият самозванец“. Той беше по действителен случай и се разказваше за един мъж, който сменяше работа след работа и самоличност след самоличност — по едно време се преструваше на лекар и дори бе успял да извърши животоспасяваща операция. Четиридесет години по-късно тази идея вече бе използвана безброй пъти в киното, телевизията и така наречените „риалити шоута“, но за младия Джеймс Б. Хансън тази лента беше откровение, сравнимо с онова разтърсващо прозрение, което беше получил Савел на път за Дамаск.

Хансън веднага започна да създава своя образ, като отначало лъжеше приятели, учители и майка си… баща му беше починал в автомобилна катастрофа, когато беше на шест. После майка му почина, когато беше първа година в Университета на Небраска. След няколко дни Хансън прекрати образованието си, премести се в Индианаполис и промени името и миналото си. Оказа се изключително лесно начинание. Самоличността в САЩ си беше направо личен избор и набавянето на добри актове за раждане, шофьорски книжки, кредитни карти, дипломи от училища и университети си беше като детска игра.

Като дете Джеймс Б. Хансън късаше крилата на мухи и правеше дисекция на малки котенца. Това определено беше ранен знак, че ще стане социопат и опасна личност с психични отклонения — две години си изкарваше прехраната като професор по психология и преподаваше тези неща по време на лекциите си — но това не го безпокоеше. Онова, което посредствените светила в тази област наричаха социопатология, за него беше освобождение — освобождение от социалните ограничения, срещу които милионите неудачници не се съпротивляваха. Хансън беше наясно със своето превъзходство от десетилетия — единственото добро нещо, което гимназията в Небраска беше направила за него, беше предписването на пълен набор от тестове за интелигентност — тогава се съмняваха за вероятни емоционални проблеми и проблеми с обучението — и изуменият училищен психолог каза на майка му, че Джими (това не беше името му) има коефициент на интелигентност 168, което го поставяше в категорията на гениите и беше максимумът, който тези тестове можеха да измерят. Това не беше новина за Джими, който отдавна беше наясно, че е много по-интелигентен от съучениците и учителите си (той нямаше истински приятели). Това не беше арогантност, а проницателност. Училищният психолог им обясни, че една програма за надарени/талантливи или едно специално училище биха били подходящи за младия Хансън, но, разбира се, такива неща не съществуваха в Кърни, Небраска, през шейсетте години. Освен това една от учителките вече беше научила — чрез есетата по творческо писане — че шестнадесетгодишният Джими има влечение към измъчването на кучета и котки и едва не го изключиха. Спасиха го само намесата на болната му майка и собственото му протакане.

В тези есета Хансън за последно сподели истината за нещо важно.

На млади години той научи една основна истина — почти всички експерти, специалисти и професионалисти бяха въздух под налягане. Голяма част от така наречените им професии се състоеше от езика, жаргона и специализираните им глупости. Всеки по-умен човек можеше да се впише в ролите им, ако се запознаеше с тези неща и се снабдеше с необходимото оборудване. През последните тридесет и две години на освобождаване от наложените му истини и самоличност, Хансън никога не се въплъти в пилот на пътнически самолет или неврохирург, но подозираше, че щеше да успее, ако си го поставеше за цел. През това време обаче си вадеше прехраната като професор по английски, главен редактор в известно издателство, оператор на тежка строителна техника, пилот на НАСКАР, психиатър в Парк авеню, професор по психология, херпетолог7, специализиращ в извличането на отрови, специалист по ЯМР, компютърен дизайнер, награждаван агент на недвижими имоти, политически съветник, ръководител на полети, пожарникар и още няколко други професии. Не беше изучавал никоя от тези специалности, освен в библиотеката.

Джеймс Б. Хансън беше наясно, че не парите управляваха света, а глупостта и наивността.

Той живя в повече от двадесет и пет големи американски града и прекара две години във Франция. Европа не му хареса. Възрастните бяха арогантни, а малките момиченца — прекалено материални. Освен това беше много трудно да си намериш оръжие. Куките обаче бяха също толкова тъпи, колкото в Америка, но бог му е свидетел, храната беше по-добра.

Кариерата му на сериен убиец не започна преди да навърши двадесет и три години, но беше убивал и преди това. Баща му не остави застраховка и спестявания, а само дългове и нелегално придобита карабина M1 от времето на Корейската война, с три пълнителя. В деня след онзи, в който учителката му по английски в девети клас, госпожа Беркстром, отиде на бегом при директора с есетата му на тема измъчване на животни, Хансън зареди карабината, сложи я в старата чанта за голф на баща си и я замъкна на училище. В онези дни нямаше детектори за метал. Планът на Хансън беше елегантен — да убие госпожа Беркстром, директора, психолога на училището, който се беше оказал предател — първо му препоръча да отиде да учи в учебно заведение за гении, а после предложи интензивно лечение — и всеки съученик, който се изпречеше пред погледа му, докато не му свършеха мунициите. Джеймс Б. Хансън можеше да направи нещо, което се случи след тридесет и пет години и бе наречено Масовото убийство в Колумбайн. Само дето той никога нямаше да извърши самоубийство по време или след стореното. Планът му беше да убие колкото се може повече хора — включително кашлящата му, подсмърчаща и безполезна майка — и после, също като Хък Фин, да си плюе на петите.

Комбинацията от гениалния му коефициент на интелигентност и факта, че първият му час беше физическо — Хансън не искаше да се впуска в убийствена сеитба по глупавите си спортни шорти — го накара да размисли. По време на обедната почивка занесе обратно чантата за голф у дома и прибра карабината на мястото ѝ в мазето. Щеше да има достатъчно време за разчистване на сметки по-късно, когато нямаше да му се налага да бяга и да се крие през остатъка от живота си и ченгетата нямаше да преследват така наречената от самия него „ларвна самоличност“.

Два месеца след погребението на майка му и продажбата на къщата им в Кърни и един месец след като напусна университета, без да остави никакъв адрес за връзка, Хансън се върна в родния си град посред нощ, изчака госпожа Беркстром да отиде до комбито си в мрачната зимна сутрин на Небраска и я застреля два пъти в главата с карабината си, след което я хвърли в река Плат по пътя си на изток.

Откри влечението си към изнасилването и убиването на млади момичета, когато беше на двадесет и три, след провала — макар и не по негова вина — на първия си брак. Оттогава Джеймс Б. Хансън се беше женил седем пъти, но пазеше истинското си сексуално задоволяване за моментите с младите тийнейджърки. Съпругите бяха добро прикритие и важна част от самоличността, която приемаше във всеки един момент, но техните остарели и отпуснати тела не представляваха интерес за него. Смяташе се за ценител на девственици, а тероризирането на девствеността беше точно букетът от аромати, който едно добро вино можеше да предложи. Джеймс Б. Хансън беше наясно, че културното отвращение от педофилията бе поредният пример, че хората странят от онова, което желаят най-много. От незапомнени времена мъжете бяха копнели за най-младите и най-красиви момичета, в които да засеят семето си — макар че Хансън не беше засял семето си никъде, винаги си слагаше кондоми и гумени ръкавици, откакто ДНК анализа стана основна част от разследванията. Другите мъже само си фантазираха и мастурбираха, а Джеймс Б. Хансън действаше и се наслаждаваше.

Повече от веднъж му се беше отваряла възможност да добави образа на „гей“ към хамелеонския си репертоар от самоличности, за да постигне по-лесно целите си, но си беше казал, че няма да стигне дотам. Все пак не беше перверзник.

Тъй като бе запознат с психопатологията на собствените си предпочитания, Хансън избягваше стереотипното — и „престъпнотипното“ — поведение. Вече беше извън средната възраст на серийните убийци. Съпротивляваше се на желанието си да убива повече от веднъж годишно. Можеше да си позволи да лети докъдето си иска и отделяше голямо внимание в избирането на жертвите си — те бяха из цялата страна, за да не оставя никаква географска връзка с дома си. Не вземаше никакви сувенири, само правеше снимки, които пазеше в заключен титаниев куфар в скъп сейф, прибран в заключения му оръжеен склад в мазето на къщата му. Само той можеше да ходи там. Ако полицията намереше куфара, просто щеше да си смени самоличността. Ако настоящата му съпруга или син някак си проникнеха в помещението, справеха се със сейфа, намереха куфара и някак си го отвореха… е, те бяха заменими.

Но това нямаше как да се случи.

На Хансън му беше известно, че Джон Уелингтън Фриърс, афроамериканецът цигулар от дните му в Чикаго преди две десетилетия и баща на номер девет, е в Бъфало. Знаеше, че Фриърс смята, че го е забелязал на летището — това първоначално изуми и обезпокои Хансън, тъй като си беше направил пет пластични операции оттогава и дори самият той нямаше да може да се познае — но също така знаеше, че никой в полицията не беше обърнал никакво внимание на безсмислиците му. Джеймс Б. Хансън официално беше мъртъв като малката Кристъл Фриърс и полицията на Чикаго разполагаше със стоматологичния му картон, със снимки на овъгления му труп и с частична татуировка от Морската пехота, която да докаже самоличността му. А и въобще не се съмняваше, че другите нямаше да видят никаква прилика между настоящото му въплъщение и онова от чикагския му период.

Хансън не чу данданията, която се беше разиграла зад гърба му на летището — слухът му вече не беше като едно време заради годините, в които посещаваше стрелбища, за да стреля, без да използва антифони — и не научи за случилото се, преди да отиде на работа чак след два дни, които беше прекарал във ваканция след командировката във Флорида. Винаги прекарваше един-два дни далеч от работата и семейството след годишната си Специална визита.

Когато Хансън научи за Фриърс, първото нещо, което искаше да направи, беше да отиде в хотел „Шератон“ на летището и да отнесе главата на надценения свирач. Качи се в колата и наистина отиде до „Шератон“, но за пореден път трезвата и аналитична част от гениалния му мозък взе надмощие. По какъвто и начин да убиеше Фриърс в Бъфало, щеше да последва криминално разследване, което от своя страна щеше да насочи вниманието към случилото се на летището и към доклада на чернокожия мъж пред полицията. Съществуваше възможност да бъде намесена чикагската полиция и да се отвори наново случаят на Кристъл Фриърс.

Хансън обмисляше дали да не изчака стария чернокож тип да се върне към самотния си живот в Ню Йорк и към предстоящото си турне. Вече беше намерил информация през кои градове щеше да мине концертната му обиколка и смяташе, че онзи в Денвър щеше да му осигури чудесна възможност за случаен обир. Застрелване. Скромен некролог в „Ню Йорк Таймс“. За съжаление имаше пролуки в този план. Хансън трябваше да пътува, за да следва Фриърс на турнето му, а пътуванията оставяха следи, пък и убийството в друг град нямаше да му позволи да следи развоя на разследването. Не му се чакаше. Искаше му се Фриърс да бъде убит. Възможно най-скоро. Но някой друг трябваше да бъде очевидният заподозрян — някой, който да поеме не само вината, но и куршум по време на арест.

Хансън се върна обратно в къщата и продължи да обикаля гостите, да се смее, да разказва интересни истории и да се присмива на собствената си смъртност на петдесет — в интерес на истината досега не се беше чувствал толкова силен, умен и жив — докато вървеше към кухнята и Дона.

Пейджърът му извибрира.

Хансън погледна номера.

— По дяволите.

Нямаше нужда тези клоуни да му провалят рождения ден. Отиде горе в спалнята, за да си вземе мобилния телефон, тъй като синът му беше на компютъра и използваше интернет през стационарната линия, и набра номера.

— Къде си? — попита Хансън. — Какво става?

— Пред къщата ви сме, сър. Бяхме в района и научихме някои новини, но не искахме да прекъсваме партито ви.

— Браво на вас. Стойте, където сте. — Той си облече едно кашмирено сако и премина през истинско препятствие от потупвания по гърба и добри пожелания. Двама мъже го чакаха до колата си в края на алеята, свити под силния сняг и потропващи с крака, за да се стоплят.

— Какво е станало с автомобила ви? — попита Хансън. Дори на слабата светлина от верандата забеляза вандализма.

— Шибаните хлапета ни… — започна детектив Брубейкър.

— Я внимавай с езика — скастри го Хансън, който ненавиждаше ругатните и вулгарностите.

— Съжалявам, капитане — отвърна ченгето. — Двамата с Майърс работехме по една следа тази сутрин, когато местните напръскаха колата ни със спрей. Ние…

— Какви са тези важни новини, които не можеха да изчакат до понеделник? — прекъсна го Хансън. Брубейкър и Майърс бяха мръсни ченгета, свързани с онзи убит корумпиран полицай Хатауей, за когото целият отдел ронеше крокодилски сълзи от миналата есен. Хансън мразеше корумпираните ченгета дори повече от мръсния език.

— Кърли умря — уведоми го Майърс.

Капитанът се замисли за секунда.

— Хенри Пруит — каза той. Това беше името на единия от тримата бивши затворници от „Атика“, намерени на магистрала 90. — Дойде ли въобще в съзнание?

— Не, сър — отвърна Брубейкър.

— Тогава за какво ме безпокоите? — Нямаше никакви съществени доказателства за трите убийства и никое от описанията на свидетелите не съвпадаше с тези на останалите. Униформеното ченге, което беше нападнато, не помнеше нищо и бе станало за посмешище на колегите си.

— Хрумна ни нещо — каза детектив Майърс.

Хансън едва успя да се въздържи да не му се сопне. Зачака да чуе какво имаха да му казват.

— Един тип, с който се разправяхме днес, е бивш затворник от „Атика“ — обясни Брубейкър.

— Една четвърт от населението на прекрасния ни град е било в „Атика“ или има роднини, които са там — отвърна Хансън.

— Да, но този тип вероятно е познавал Тъпаците — настоя Майърс. — И е имал мотив да им свети маслото.

Капитанът стоеше в снега и чакаше да го чуе. Част от гостите му бяха започнали да си тръгват. Коктейлното му парти беше на бюфет и само някои от най-близките му приятели щяха да останат за вечеря.

— Братството на Джамията е обявило фетва за главата на нашия човек — обясни Брубейкър. — Десет хиляди долара. Фетва е…

— Знам какво е — прекъсна го Хансън. — Навярно съм единственият офицер в участъка, който е чел Салман Рушди.

— Да, сър — отвърна Майърс, който се извиняваше от името на партньора си. От глупав по-глупав.

— Какво намеквате? Да не би да смятате, че Пруит, Тайлър и Бейнс… — той никога не използваше прякори или обидни имена за мъртвите — … са се опитвали да изкарат някой долар от Братството на Джамията и вашият човек ги е пипнал пръв?

— Да, сър — отвърна детектив Брубейкър.

— Как се казва?

— Курц — отговори Майърс. — Джо Курц. Самият той е бивш затворник. Лежал е единадесет години от осемнадесетгодишна присъда за…

— Да, да — прекъсна го нетърпеливо Хансън. — Чел съм досието му. Той беше в списъка със заподозрени след клането в имението на Фарино миналия ноември. Само дето не бяха намерени никакви доказателства, които да го свържат с престъплението.

— Такива никога не могат да бъдат намерени при Курц — каза с горчив тон Брубейкър.

Хансън беше наясно, че ченгето говореше за смъртта на приятелчето си Джими Хатауей. Самият той беше отскоро в Бъфало, когато Хатауей беше убит, но имаше възможност да го опознае преди това и го смяташе за възможно най-тъпият полицай, когото някога беше срещал, а това беше достатъчно показателно. Според професионалното мнение на Хансън — споделяно от повечето от висшите офицери, включително онези, които работеха в участъка от години — смъртта на Хатауей беше в резултат на връзките му с мафиотската фамилия Фарино.

— На улицата се говори, че този тип Курц е хвърлил наркодилъра Малкълм Кибунте в Ниагарския водопад, след като излязъл от „Атика“ — сподели Майърс. — Просто го метнал през шибания… Извинете, капитане.

— Става ми студено — каза Хансън. — Какво искате?

— От известно време следим Курц през свободното си време — отвърна Брубейкър. — Искаме да направим наблюдението официално. Говорим за три екипа. Уолц и Фаръл не работят по нищо сега и…

Хансън поклати глава.

— Вие се заемете. Щом искате да сложим под наблюдение този тип, така да бъде. Но няма да ви плащам извънреден труд.

— Ах, мам… стига, капитане — възпротиви се Майърс. — Днес вече работихме дванадесет часа и…

Погледът на Хансън беше достатъчен, за да го накара да млъкне.

— Нещо друго?

— Не, сър — отвърна Брубейкър.

— В такъв случай ще ви помоля да разкарате този боклук от алеята ми — нареди капитанът и се обърна към осветената си къща.