Ако не можеш да бъдеш почтен

1.

Всичко започна така, както ще започне краят на света — с телефонно позвъняване в три часа сутринта. Беше Лари Калън, който страда от безсъние и смята, че и с другите е така. Подозирам, че именно Калън ще ми донесе вестта за развоя на събитията при Армагедон1.

Вместо да каже „здрасти“ или „как я караш“, или поне да изрази съжаление за наближаващия край на света, той ме попита:

— Искаш ли да работиш за най-опасния човек във Вашингтон?

— Мистър Хувър отдавна не е между живите — рекох аз.

— Исках да кажа за Франк Сайз.

— О, Сайз!

— Кво значи това „О, Сайз“?

— Познаваш ли Франк Сайз? — попитах.

— Естествено, че го познавам. Той ми е клиент. Какво имаш против него?

— Ами преди всичко — казах аз — много лъже.

— Да, ама после винаги се извинява. Публикува хубавичко опровержение.

— „И няма разбити сърца…“

В три сутринта само му го изтананиках, но все още не бях във форма.

— Какво беше това? Какво си тананикаш? Не разбрах.

— От една песничка. Нищо особено.

— Каква песничка?

— На Боб Хоуп2 — „Благодаря за спомена“. Той я пял на Шърли Рос в „Голямата радиопрограма на 1938“. Мисля, че беше в трийсет и осма. Досега трябва да му е дошла до гуша.

— Това е годината, в която си роден. Хиляда деветстотин трийсет и осма.

— Точно така.

— Годинките ти се трупат.

— Господи, Лари, направо можеш да накараш човек да се замисли.

— Точно това трябва и да направиш — да помислиш за бъдещето си. Ако не помислиш сега, какво пък, ще имаш много време да мислиш за него, като станеш на петдесет и почнеш да висиш по улиците с някой и друг цент в джоба и без покрив над главата си.

Лари Калън, сам навършил вече петдесетте, беше може би най-преуспяващият адвокат, специалист по финансовите въпроси във Вашингтон. Той, изглежда, пръв научаваше клюките, познаваше всички, за които се отнасяха, и явно повечето му бяха клиенти. Освен това бе и истинска рожба на депресията. Споменът за нея го преследваше и той обичаше да рисува ярки словесни картини на петдесетгодишни екземпляри, които висят по уличните ъгли, а в джобовете им се гонят по няколко цента. Понякога можеше да прибави малко лапавица и вятър.

— Какво му трябва на Франк Сайз? — попитах аз.

— Любознателен репортер като него.

— Аз не съм любознателен репортер, аз съм любознателен историк.

— Ти си копой — рече Калън. — Федерален копой, но дори не ти дават постоянна държавна служба. Ти си консултант.

— Консултант за сто и осем долара на ден — казах аз. — Колкото до службата, аз съм най-издръжливият консултант в този град. Като започнеш от случая Камелот.

— И Били Сол Естес.

— И нигерийската афера с наркотиците в корпуса на мира — добавих аз. — Хубавичко потулихме тая историйка.

— За дванайсет години си имал двайсет и един случая — рече Калън.

— Поръчения, Лари. Работя само по поръчка на моя Президент.

— Без трудов договор — каза той. — Никаква пенсия. Нито болнична осигуровка. И освен това политическите ти схващания са съвсем объркани. Още не мога да проумея как изобщо оцеля през последните четири години.

— Много просто — отвърнах аз. — Само изравях някои от труповете, дето едно време бяха заровени с моя помощ. Навярно ще мога да върша същите услуги и за следващата администрация. Ако има такава.

— Май трябва да говориш с Франк Сайз.

— Франк Сайз спомена ли нещо интересно в смисъл на пари?

Последва кратка пауза.

— Знаеш ли, всъщност аз не съм разговарял с Франк.

— С кого всъщност си разговарял?

— Ами говорих с Мейбъл Сингър. Тя е личната секретарка на Франк. Познаваш ли Мейбъл?

— Чувал съм за нея — отвърнах. — Мейбъл спомена ли нещо интересно, в смисъл на пари?

— Ами не, но спомена друго, което май ще те заинтересува.

— Какво?

— Можеш да работиш вкъщи.

— Искаш да кажеш, че няма да има от девет до пет ли? — попитах аз.

— Точно така.

— Сигурен ли си?

— Затова ти се обадих — рече Калън. — Така ще имаш време да проучваш оня французин, заради когото непрекъснато пишеш писма. Как му беше името? Бон или нещо такова?

— Бонвил — казах аз.

— Да, Бонвил. Май от известно време е мъртъв, а?

— От стотина години — отвърнах.