Ако не можеш да бъдеш почтен

26.

Прибрах се вкъщи към четири. Прибрах се към четири защото Синкфилд и Кони Мизъл останаха да се търкалят върху кушетката чак до три и половина. Бях върнал Библията на мястото й и се бях свил под голямото бюро, слушайки любовните звуци. Това трябва да е породило малко завист у мене. Малко завист и огромна изненада.

На следващата сутрин Сара ме остави да поспя, ала Мартин Ръдърфорд Хил — не. В девет и половина той ме перна по носа с едноокото си мече. Беше сдъвкал и глътнал другото око шест месеца преди това.

Малко по-късно слязох долу и Сара мълчаливо ми наля чаша кафе. Седях, пиех си кафето и размишлявах. Когато изпих първата чаша, станах и си налях още една.

— Не можахме да купим ружи, нали? — казах аз.

— Не — рече тя. — Много неща не сме свършили напоследък.

— Защо не вземеш да заведеш детето в Зоологическата градина?

Тя ме погледна.

— Не искам да ходя в Зоологическата градина. И детето не иска. Той мрази Зоологическата градина.

— Изведи го някъде — рекох аз.

— Защо?

— С един човек имаме да обсъждаме някои неща — казах аз. — По-добре е да не сте тук, докато вършим тая работа.

— Какъв човек?

— Артър Дейн.

— Частният детектив ли?

— Точно той.

— Снощи си открил нещо, нали?

— Така ми се струва.

— Защо тогава с Дейн просто не съобщите в полицията? — рече тя.

Затворих очи и се помъчих да си припомня любовните звуци, които бях чул по-рано тази сутрин. Много по-рано. Поклатих глава и отвърнах:

— Вземи детето и идете някъде, а утре ще намерим ружи.

— Защо утре?

— Защото — отвърнах аз — до утре всичко ще свърши.

Позвъних на лейтенант Синкфилд и го поканих да дойде при мен. Изглеждаше сънен. После се обадих на Дейн. Гласът му прозвуча така, сякаш си бе легнал в доста приличен час. Прозвуча бодро. Казах му същото, което и на Синкфилд:

— Мисля, че открих нещо, което изяснява всичко.

И двамата се съгласиха да дойдат, но се погрижих да не пристигнат по едно и също време.

Сара взе Мартин Ръдърфорд Хил, натовари го в пинтото и замина. Когато я попитах къде е решила да отиде, тя ми отговори:

— При циганите.

— Къде?

— При циганите. Не знам дали ще остана при тях, или само ще им продам детето.

Отидох пеша до Библиотеката на Конгреса. Беше хубав ден във Вашингтон. Слънцето не грееше. Няколко млади хора, които се бяха мяркали в Библиотеката, седяха на полянката и ядяха закуските си от кафяви книжни кесии. Пееха птички.

Изрезката от вестника, която бях видял в кухата Библия в библиотеката на бившия сенатор Еймс, нямаше дата. Нито пък носеше името на вестника, от който бе изрязана. Струваше ми се, че знаех и двете. Но трябваше да се уверя.

В отдела за периодичен печат и вестници помолих за течението на „Лос Анжелис Таймс“ от август 1945 година. За разлика от „Ню Йорк Таймс“, „Лос Анжелис Таймс“ не беше на микрофилм. Вестниците от август 1945 бяха прикачени с дървена скоба. Разгърнах броя от 15 август. Заглавие с едри букви крещеше: „ЯПОНИЯ КАПИТУЛИРА!“ Не беше онова, което търсех, но във всеки случай го прочетох. Беше интересно.

Прелистих бавно вестника. Бяха поместени материали и снимки за това как целият Лос Анжелис бе пощурял в деня и нощта на победата над Япония. На страница 31 се намираше онова, което търсех. Заглавието гласеше:

Всъщност историята беше най-обикновена. Към единадесет часа вечерта на 14 август 1945 година някой см Еманюел Пърлмутър, четирийсет и деветгодишен, собственик на магазина за луксозни напитки на Ван Нес Авеню в Холивуд, бил нападнат. Вместо да предаде парите си, Пърлмутър посегнал за револвера, който държал зад тезгяха. Това било грешка. Стреляли в него два пъти. Не пишеше дали първият, или вторият куршум го е убил. След като застреляли Пърлмутър, похитителите изпразнили касата му. Свидетели заявили, че видели мъж и жена да напускат тичешком магазина. Мъжът бил във военна униформа, но свидетелите не били сигурни каква точно. Това беше горе-долу цялата история, освен че убийците задигнали около седемдесет и пет долара. Според съпругата на Пърлмутър той никога не е държал по-голяма сума в касата си. Както съобщила полицията, през последните две години той бил ограбван четири пъти.

Не бих могъл да кажа точно колко време съм седял там на масата с разтворения пред мен брой на „Лос Анжелис Таймс“ отпреди близо тридесет години. Седях и се питах колко ли пиян е бил капитанът от морската пехота Робърт Ф. Еймс, когато той заедно с майката на Кони Мизъл е застрелял Еманюел Пърлмутър, четирийсет и девет годишен. Питах се още и за какво ли са похарчили парите.

Артър Дейн беше точен. Той пристигна в моя дом на Четвърта улица, югоизток, в два без една минута. Носеше тъмносин костюм на леки светлочервени райета, бяла риза с колосана яка и синьо-червена папийонка. За пръв път го виждах да носи папийонка и си помислих, че тя му придава малко странен вид.

Той огледа дневната ми и кимна едва забележимо, сякаш тя бе тъкмо онова, което бе очаквал да види — нищо повече. После седна в креслото, което бях свикнал да считам за свое, и кръстоса крака. Черните му гладки обувки лъщяха.

— Казахте, че сте открили нещо — рече той. — Нещо голямо.

Кимнах.

— Ще пиете ли кафе?

Той поклати глава.

— Някакъв алкохол?

— Не. Не искам да пия. Какво сте открили?

— Зная с какво Кони Мизъл държи в ръцете си сенатор Еймс.

Новината го развълнува. Той свали крака си.

— Какво? — рече Дейн.

— На четиринайсети август четирийсет и пета година, в деня на победата над Япония, Робърт Ф. Еймс, тогава току-що демобилизиран капитан от морската пехота, и майката на Кони Мизъл — Гуендолин Рут Симс, нападнали магазин за алкохолни напитки, стреляли в неговия собственик и го убили — някой си Еманюел Пърлмутър. Майката на Кони Мизъл накарала свой приятел в Лос Анжелис да прати револвера на дъщеря й по пощата, след като тя умре. Искам да кажа, след като майката умре. По всяка вероятност е имало и писмо, което да обясни всичко за револвера. Не съм виждал писмото; видях револвера.

— Кога? — запита Дейн.

— Снощи. Или рано тази сутрин. Вмъкнах се в апартамента на сенатора.

Дейн кимна. Поради някаква причина ми се стори, че това кимване изразяваше недоверие.

— В такова място човек трудно може да се промъкне.

— Имах ключове — рекох аз.

— Откъде ги взехте?

— От ръката на Луиз Еймс. Вчера. Без да ме видите.

— Значи Кони Мизъл го е изнудвала — рече Дейн след малка пауза.

— Изнудва го — казах аз. — Не „изнудвала го е“.

— Живеейки заедно с него — рече Дейн.

— Все още продължава да го прави.

— Искате да кажете, че продължава да го изнудва?

— Точно така. Сега, когато жена му е мъртва, сенаторът е ужасно богат човек. А вие ми казахте, че ако той умре, Кони Мизъл ще получи всичко. Това всичко според моите изчисления е към двайсет милиона долара.

— Горе-долу толкова — рече Дейн. — Двайсет милиона. — За момент той замълча. После каза: — Оня револвер, дето сте видели. Откъде знаете, че е същият, с който е бил убит собственикът на магазина?

— Не знам — рекох аз. — Само предполагам. Всъщност историята, дето ви разправих, е само предположение. Но всичко съвпада. Всичко съвпада чудесно.

— Ченгетата знаят ли вече? Синкфилд?

Въздъхнах и поклатих глава.

— Не, тук има един малък проблем.

— Какъв проблем?

— Докато се правих на апаш тая сутрин, пристигна Кони Мизъл.

— Видя ли ви?

Поклатих глава.

— Не, беше прекалено заета да се чука със Синкфилд на кушетката в дневната.

Дейн се ухили.

— По дяволите, не може да бъде!

— Същото си помислих и аз.

— Това вече е проблем, нали? — рече Дейн.

— Ами неговият сътрудник? — попитах аз.

— На Синкфилд ли?

— Да.

— Той е свестен човек.

— Май ще трябва да му се обадя и да го повикам тука — рекох аз.

Дейн извади пистолета си, без да бърза. Просто бръкна във вътрешния джоб на сакото си и го извади така, както би извадил пура.

— Надявам се, че приятелката ти не е тука — каза той. — И детето.

Не помръднах от мястото си.

— Хайде сега! — казах аз. — За какво е тоя пистолет?

— За убиване на хора — рече Дейн. Той хвърли бърз поглед наоколо.

— Какво има зад тази врата, килер ли?

— Баня — отвърнах аз. — Нещо като баня.

— Върви там — рече той.

— Не се опитвай да направиш и това да изглежда като самоубийство — казах аз. — Няма да мине.

Дейн се ухили.

— Значи си се сетил, а?

— Не беше трудно. Не и след като научих от Глория Пипълс, че Джонас Джоунс е претърсил апартамента на сенатора със същия ключ, който използувах и аз. Трябва да е намерил същата изрезка от вестник. Казал е на Луиз Еймс и тя се е досетила за всичко. После ти е казала за това — сигурно по телефона, а ти си отишъл там, убил си и двамата и си направил всичко да изглежда като убийство — самоубийство. След това си се върнал във Вашингтон и си отишъл при Кони Мизъл. Тя е трябвало да ти осигури алиби — в случай че имаш нужда от такова. И ти на нея.

Дейн изглеждаше леко заинтригуван.

— Какво ти попречи да ме разобличиш?

— Пистолетът, който току-що извади. Искаш ли да ти разкажа и останалото?

— Не — рече Дейн. — Хайде влизай в банята. Тя ще изолира малко звука.

Продължавах да приказвам.

— Ти си убил и дъщерята на сенатора, и Игнейшъс Олтигбе.

— Така ли?

— Да. Убил си Каролин Еймс, защото сигурно е подслушала някой разговор между Кони и сенатора. Момичето е било нащрек. Навярно е направила и записи. Може дори да е записала някои телефонни разговори между тебе и Кони Мизъл. Във всеки случаи чула е достатъчно, за да разбере, че ти и Кони Мизъл изнудвате баща й. Затова си я убил с онова фантастично гърмящо куфарче. Кой направи подмяната, Кони ли?

— Казах в банята, Лукас.

Не помръднах. Продължавах да си седя на кушетката.

— Ти сигурно знаеш как да работиш с експлозиви, нали, Дейн? Искам да кажа, че всеки, който е прекарал толкова дълго във ФРБ и ЦРУ, ще знае как да приготви едно гърмящо куфарче. Сигурно си се научил и да стреляш добре. Да улучиш Игнейшъс Олтигбе от двайсет и пет фута разстояние в тъмна улица е нищо за тебе. Бедният добър Игнейшъс. Майка му му изпратила писмо и му разказала за един американски сенатор, който някога нахълтал в магазин за алкохолни напитки и убил собственика му. Това било най-малкото, което е могла да направи за него. Щял е да изкара някой и друг долар от тази история. Но не му пратила никакви доказателства. Навярно защото е бил наполовина черен, а тя никога не е обичала черните, но все пак й е бил син. Писмото било неговото наследство. Така че Игнейшъс сигурно е похарчил и последната си лира за един билет до тук, и ето че срещнал самата сенаторска дъщеря. Това било случайност, но не съвсем.

Той щеше да я срещне рано или късно. Ала Игнейшъс още не е знаел как ще използва сведенията си за сенатора. Все още е размишлявал над това, когато загинала Каролин Еймс. Тази работа не му харесала. Знаел защо е умряла тя, тъй като му била дала копия от всичко, което е имала. Навярно е разгледал нещата и е решил, че ще изкара доста пари от тях. Наумил си да спечели набързо пет хиляди, като ми ги продаде, и после да изчезне. Ти си го проследил до моята къща и го застреля на улицата.

— Щом искаш да умреш на тая кушетка, нямам нищо против — рече Дейн.

Откъм стълбите се чу шум. Някакво трополене надолу по стъпалата. Дейн погледна нататък. Беше Фулиш, котаракът. Той подскачаше по стълбите, устремен към купата си с котешки специалитет или към сандъчето с пясък. Запратих големия пепелник. Ударих Дейн по лявото рамо.

Използувах масичката за кафе като стартова площадка и се хвърлих към другия край на стаята. Дейн ме видя да идвам насреща му и отстъпи бързо назад, прекалено бързо за човек на четирийсет и пет и с шкембе. Той ме удари през лицето с цевта на пистолета, докато бях още във въздуха. Паднах на пода, без да докосна Дейн. Паднах на ръце и колене. Фулиш се шмугна покрай лявата ми ръка. Погледнах нагоре. Върху лицето на Дейн се бе появила лека усмивка. Пистолетът беше насочен към главата ми. Погледнах го и реших, че макар никак да не ми се искаше да умирам, вече нищо не можеше да се направи.

Тогава се чу твърдият, суров глас. Някои каза:

— Полиция, Дейн. Не мърдай!

Дейн не се подчини. Той се извъртя и стреля, преди първият куршум да го улучи някъде в стомаха, а вторият да отнесе по-голямата част от дясната половина на лицето му. Но не изпусна пистолета си. Свлече се на колене и погледна към стълбището. Помъчи се да вдигне пистолета и тогава откъм стълбите дойде трети изстрел и куршумът го улучи в гърлото, точно над синьо-червената папийонка. Той се прекатури на лявата си страна и остана неподвижен.

Лейтенант Дейвид Синкфилд бавно заслиза по стълбите, следван от своя колега Джек Проктър. Синкфилд все още държеше пистолет в ръката си. Проктър също. Синкфилд изглеждаше раздразнен.

— Не призна абсолютно нищо — рече той.

— Призна — казах аз.

— Какво?

— Призна, че иска да ме убие.