Ако не можеш да бъдеш почтен

23.

Минаваше три, когато Дейн зави с кадилака си по алеята, водеща към високата просторна къща с тъмнозеления покрив. Въпреки нехайното му шофиране, постигнахме добро време. От „Уотъргейт“ до „Френското заливче“ пристигнахме за по-малко от два часа.

Слязохме от колата и Дейн натисна звънеца. Докато чакахме, аз се любувах на резбованите крила на голямата стара врата. Изваяните воини с щастлив вид се отправяха в кръстоносен поход. Когато се връщаха, не изглеждаха толкова щастливи.

На Дейн му омръзна да чака и отново натисна звънеца. Тъй като нищо не се случи в следващите две-три минути, той хвана голямата пиринчена топка. Остана изненадан, когато тя се завъртя.

— Почакайте малко — рече той и отстъпи назад.

— Какво става?

— Да проверим дали има някой. — Той се обърна и тръгна надясно. Последвах го. Когато стигна до четириместния гараж, Дейн спря. Спускащата се врата беше вдигната и вътре се виждаха черен кадилак с четири врати, едно сравнително ново камаро и голям джип.

— Има едно свободно място — рекох аз.

Дейн поклати глава.

— Сенаторът е с колата си. Той има олдсмобил.

Дейн се обърна и тръгна обратно по пътеката с червеникава циментова настилка. Отново завъртя пиринчената топка и бутна вратата. Той влезе, а аз го последвах.

— Мисис Еймс — извика той. Като не чу отговор, се провикна: — Има ли някой? — Не бих казал, че изкрещя.

— Може да са навън при кучетата или конете — казах аз.

— Може. Нищо не ни пречи да я почакаме в дневната.

Минахме през широкото, добре подредено преддверие и се озовахме в дневната с нейната великолепна камина и също тъй великолепен изглед към залива Чесапийк. На около половин миля от брега някаква яхта лениво браздеше синята вода.

Подносът с напитките стоеше върху масичката за кафе. Имаше уиски, лед, сифон и чаша. Бутилката беше наполовина пълна. Масичката бе сложена пред дългата писка кушетка. Луиз Еймс седеше на кушетката. Носеше светлосини пликчета и имаше две червени дупки точно над голата си лява гръд. Устата й бе отворена, очите — също. Главата й бе неестествено наклонена на една страна. Беше мъртва. Изглеждаше леко изненадана от този факт.

— Боже господи! — промълвих аз.

Дейн не каза нищо. Той пристъпи към Джонас Джоунс, стройния млад мъж, който сервираше напитките, оседлаваше конете, караше колата и обслужваше господарката. Джонас Джоунс беше съвършено гол. Лежеше по гръб на пода, устата му бе изкривена в гримаса, сякаш го бе заболяло от това, че умира. На гърдите му също имаше две малки червени дупки. Близо до дясната му ръка лежеше револвер. Приличаше на тридесет и осемкалибров, с къса и дебела цев. Тогава забелязах кръвта. Имаше много кръв.

— Хайде — рече Дейн.

— Къде?

— Където навярно е започнало всичко. В спалнята.

Отново се озовахме в преддверието, завихме надясно и след като отворихме една-две врати, открихме онова, което очевидно беше господарската спалня. Вътре имаше огромно легло, от онези с нестандартните размери. То беше в безпорядък, завивките се бяха свлекли на пода. В стаята имаше шкаф, тоалетка, шезлонг и картина на стената — натюрморт. Или ставаха три натюрморта. На пода се виждаха две купчинки дрехи, мъжки и женски. Спалнята имаше изглед към залива. Забелязах, че яхтата все още пухтеше недалеч от брега, явно напук на всичко.

— По дяволите — каза Дейн, обърна се и излезе. Тръгнах подире му като дресиран пудел.

В дневната Дейн отиде до кушетката, прегъна широкия си кръст, за да разгледа по-добре покойната мисис Робърт Ф. Еймс. Когато свърши, той се изправи, отиде до тялото на Джонас Джоунс, покойника от Маями Бийч, коленичи, огледа го за момент, после стана и отиде до телефона. Вдигна слушалката, набра пула и зачака да се обади телефонистът.

— Спешен случай — каза Дейн в слушалката. — Името ми е Артър Дейн. Аз съм частен детектив и искам да съобщя за едно убийство и едно самоубийство.

Той продължи да говори, но вече не го слушах. Вместо това, отидох до Луиз Еймс и я разгледах отново. Тя изглеждаше все така изненадана от своята смърт. Лявата й ръка бе свита в юмрук. Погледнах през рамо към Дейн. Все още говореше по телефона, с гръб към мене. Разтворих левия юмрук на Луиз Еймс. Тя стискаше два ключа. Като че ли бяха ключове от врата. Върху широкия край на единия, точно под дупчицата, беше залепено късче тиксо. Под него се виждаше парченце хартия, точно толкова голямо, че да побере номера, който бе напечатан там. Номерът беше 712. Пуснах двата ключа в джоба на сакото си.

Дейн стоеше на телефона. Отидох до мястото, където Джонас Джоунс лежеше мъртъв, и втренчих поглед в него. Имаше вид, сякаш още го болеше. Не стискаше нищо в ръцете си, така че преброих отново дупките от куршуми по гърдите му. Все още бяха две.

Артър Дейн се обърна — току-що бе затворил телефона — и рече:

— Свързах се е кабинета на шерифа. Един от помощниците му тръгва насам.

— Как така самоубийство? — попитах аз. — Два пъти е стрелял в себе си.

Дейн сви рамене.

— Лошо си е свършил работата. Често се случва със самоубийците. Скоро четох за някаква жена. Отишла до погребалното бюро с колата си, паркирала я, влязла вътре, предплатила за погребението си, после излязла, седнала в колата и изстреляла пет куршума в себе си. Още е жива.

— Познавахте ли го?

— Кого? Джоунс ли?

— Да.

— Виждал съм го.

— Разговаряли ли сте с него? — попитах аз.

— Не.

— Тук изпълняваше службата на расов жребец и беше много доволен от образа си в огледалото. Дори може да е бил влюбен в себе си; повечето са такива. Не е изключено да е убил Луиз Еймс. Но ако беше той, сега щеше да е прекосил четири щата, нямаше да лежи там и да цапа килима с всичката тая кръв.

Дейн отново сви рамене.

— Всичко това можете да разправите на помощник-шерифа — рече той. — На тях им допадат аматьорските теории.

— Не приемате ли моята версия?

— Приемам това, което виждам — каза Дейн. — Както виждам, като начало следобед са се търкаляли в леглото. Или дори по обяд. Виждам наполовина празна бутилка алкохол. Виждам мъртва жена с два куршума в гърдите, все още по пликчета, така че може вече да са били свършили, когато е избухнала кавгата, или са се канели да започнат. Ще направят анализи и всичко ще се изясни. Виждам един мъж проснат на пода и оръжие на три и половина инча от ръката му. Това е револвер, така че парафиновата проба ще свърши добра работа. И вероятно по оръжието ще открият неговите отпечатъци. Само едно нещо не е наред — прострелял се е два пъти, но самоубийците са смахнати, иначе нямаше да са самоубийци. В едно съм сигурен. Шерифът на Талбът няма да си губи времето с психоанализи на този красавец тук. За шерифа това е само още един труп и ако може да приключи със случая, като му лепне етикета „убийство и самоубийство“, тъкмо това ще направи.

— Наистина ли смятате, че е убийство и самоубийство?

— Това виждам — каза Дейн. — Ще си направят анализите. Ще изчислят под какъв ъгъл е изстрелян куршумът; ще потърсят отпечатъци, за да разберат дали е натиснал спусъка с палеца или с показалеца. Ще видят степента на изгаряне на барутните частици, за да определят от какво разстояние е стреляно. Ще вземат проби, за да установят какво количество алкохол са поели. Ако са били достатъчно пияни, това ще даде още една възможност на шерифа да приключи всичко по най-бързия начин.

— Все пак моята хипотеза за двойното убийство има страшно сериозен аргумент.

— Така е — каза Дейн. — На никой не му се е искало тя да ни съобщи онова, което се канеше да ни съобщи.

— На първо място това е Кони Мизъл.

— Но тя си има доста добро алиби — рече Дейн.

— Какво е то?

— Беше с мен.

— Добро алиби наистина — казах аз.

— Пропуснахте един човек, когото също можем да наредим сред заподозрените — рече Дейн.

— Никого не съм пропуснал — отвърнах аз. — Ще стигна и до него.

— Сенатора ли?

— Именно. Както казвате, изглежда, има нещо толкова ужасно в миналото му, че е готов да понесе всичко, дори смъртта на дъщеря си, само и само да запази тайната. Ами да допуснем, че по някакъв начин жена му е открила това ужасно нещо.

— Как? — попита Дейн.

— За бога, не знам как, но да речем, че е разбрала. Може да се е обадила на своя не съвсем бивш съпруг и да е казала, че има намерение да го издаде. Той скочил в олдсмобила, пристигнал тук, изненадал ги в леглото и ги застрелял, раздавайки правосъдие по неписаните закони.

— О, Лукас, по дяволите!

Вдигнах рамене.

— Все пак това е хипотеза, макар да не я бива много. Както разбирам, вие сте твърдо за убийство и самоубийство.

— Може би — рече Дейн. — Но след като дадохте идеята, мисля, че сенаторът е имал много сериозен мотив.

— Какъв?

— Към осемнайсет милиона долара. Сега, когато дъщерята е мъртва, той остава единствен наследник на жена си.