Ако не можеш да бъдеш почтен

16.

На международното летище в Лос Анжелис наех един зелен шевролет импала, спрях в някакъв мотел на Уестърн Авеню, недалече от „Уилшир“, окачих си костюма в гардероба, друснах се два пъти върху леглото, приготвих си питие от бутилката уиски, която носех от Вашингтон, вдигнах слушалката и позвъних на Франк Сайз.

— Намирам се в мотел „Гамайн“ — рекох аз.

Попита ме за номера и след като му го съобщих, каза:

— Обърнах града надолу с главата, но не открих нищо определено. Бил е там много пъти, но кой ли не е бил? Първия път — през двайсет и девета, когато е бил деветгодишен. Същата година е ходил и да види Големия каньон, както и Йелоустоун парк, Йосемити, Сан Франциско и езерото Флатхед. То е в Монтана.

— Цяло пътешествие — рекох аз.

— Пътували са с кола — каза Сайз. — С „Есекс Сюпър Сикс“ — модел двайсет и осма година, ако те интересува.

— Цялото семейство ли?

— Майка му, баща му и седемгодишната му сестра. Марта. Тя е починала от детски паралич през трийсет и пета.

— Какво да се прави — рекох аз. — После кога е идвал пак?

— Няколко десетки пъти след това — каза Сайз. — Господи, всички ходят в Калифорния. Не успях да разбера много за пътуванията му дотам, преди да стане сенатор, но след това е ходил петнайсет пъти. Горе-долу три пъти в годината.

— В Лос Анжелис ли?

— Ходил е навсякъде. Понякога в Лос Анжелис. Понякога в Сан Франциско. Два пъти в Сакраменто. Веднъж в Сан Диего. Имал е приятел в Ла Йола. Отсядал е там два пъти.

— Приятелка ли? — запитах аз.

— Съквартирантът му от студентските години.

— От това може да излезе нещо — рекох аз. — Как се казва?

— Името му е Джон Свендсън, но няма да ти бъде от полза. Починал е преди четири години. Еймс е бил на погребението му.

— Окей — казах аз, — а преди да стане сенатор?

— Мейбъл говори по телефона с майка му тази сутрин. Тя живее в Индианаполис. От нея научихме за оня „Есекс Сюпър Сикс“. Тя е стара дама и приказва почти цял час — повечето време за онова пътуване. Не можа да си спомни друг път той да е ходил там, освен през войната. Отплувал е с параход от Сан Франциско.

— Бил е щурман, нали?

— Щурман от военноморския флот. По-точно — от морската пехота. Бивало си го е. Върнал се е капитан.

— Кога?

— Според Пентагона бил е демобилизиран на четиринайсети август четирийсет и пета.

— В деня на победата над Япония.

— Точно така.

— Къде са го уволнили?

— Майка му казва, че в Лос Анжелис и че два дни не е могъл да се прибере вкъщи, защото все му отлагали полета, та сладкишът, който била опекла за него, престоял.

— Ако е бил от морската пехота, значи са го уволнили в Кемп Пендълтън. Това е извън Лос Анжелис. Има ли нещо друго?

— Пропиляхме си цялата сутрин, за да ти съберем всички тия сведения.

— Не е много — рекох аз.

— Това имаме.

— Е, мисля, че ще изровя нещо там — казах аз.

— От къде?

— Не знам още.

— Точно от това се страхувах — рече той и затвори.

Фирмата „Колинсън енд Кърни“ — инженерни консултации — се помещаваше на втория етаж на триетажна сграда с вътрешен двор, на Бевърли Булевард. Изкачих стъпалата и тръгнах по открития коридор, който гледаше към двора. Нямаше звънец, тъй че влязох, без да чукам. Зад неугледно сиво метално писалище седеше жена. Беше заета с кръстословицата на „Таймс“. Имаше няколко неудобни на вид стола, каквито се срещат обикновено в зъболекарските кабинети, две-три снимки по стените — на разни висящи мостове, от които не можах да разпозная нито един, и тъкано конопено килимче на пода.

Жената изглеждаше мъничко под шейсетте. Имаше оскъдна оранжева коса и оскъдна оранжева усмивка. Имаше и по едно кръгло оранжево петно на всяка буза. Тя ме погледна през двуфокусните си очила с издължени в краищата рамки — такива се носеха преди петнадесет-двадесет години.

— Губите си времето, ако сте дошли да продавате — рече тя хладно. — Мистър Кърни идва само във вторник и четвъртък.

— А ако поискам да си построя мост в петък?

— Ха-ха-ха — рече тя, сякаш го четеше.

— Не върви ли бизнесът? — запитах я аз.

Тя се върна към кръстословицата си.

— Умряла работа — отвърна тя.

— Ако мистър Колинсън и мистър Кърни се застояваха повече време тук, нещата може би щяха да потръгнат.

Тя остави химикалката и сложи разперени длани върху бюрото. Оранжевите й нокти бяха в тон с останалата част от грима й. Забелязах, че очите й са сини като яйце на червеношийка. Оранжевото не ги разкрасяваше.

— Мистър Колинсън — рече тя — е мъртъв от петнайсет години. Мистър Кърни е на седемдесет и седем и идва тук само за да избяга от жена си. Жена му, бих добавила, е кучка. Колкото до мостовете, ние не строим мостове. Ние ги проектираме. Или по-точно казваме на хората как да ги проектират, но от девет години насам не сме казвали на никого как да си проектира мост.

— Значи нещо сте позакъсали — рекох аз.

— Какво собствено ви интересува? — Тя сви ръце и опря брадичка на тях. — Хайде, излъжете ме нещо. Няма да ви се разсърдя. Умирам от скука.

— Отдавна ли работите тук?

— През юни ще станат трийсет и една години.

— Интересуват ме някои хора, които са работили при вас.

Тя се усмихна.

— О, добре, значи ще поклюкарстваме. Кой? Познавах всички.

— Някой си Мизъл. А също и жена му. Доколкото знам, Мизъл е бил инженер.

— Вие от финансовата служба ли сте?

Поклатих отрицателно глава.

— Ченге?

Отново поклатих глава.

— Съжалявам — рекох, аз съм нещо като репортер.

— Но не от телевизията, нали? — В гласа й прозвуча разочарование.

— Не. Аз работя за Франк Сайз.

Както обикновено, тромпетите екнаха, барабаните гръмнаха и мостът се спусна. Почти винаги ставаше така, щом споменех името на Франк Сайз пред онези, които жадуваха за внимание. Изглежда, има много такива хора. Те не само че изгарят от желание да говорят — те са готови да ви кажат повече, отколкото знаят. Всъщност те често казват неща, които не са казвали никому защото са се срамували да ги кажат или пък са се страхували. Но срамът и страхът сякаш се изпаряват, щом се появи възможност да видят имената си в печата или лицата си по телевизията. Понякога си мисля — навярно чувстват, че това е последният им шанс да станат безсмъртни. Но не съм много сигурен.

Жената с оранжевата коса рече:

— Казвам се Фийби Мейс.

— Аз съм Дикейтър Лукас.

— Няма ли да си го запишете?

— Кое?

— Името ми.

Освен това харесва им да си водите бележки. Навярно така имат време да измислят по-хубави лъжи.

— Вече не го правим отвърнах аз. — Старомодно е.

— Как, за бога, успявате да запомните всичко? — рече тя. — Аз не помня нищо, докато не си го запиша.

— В задния джоб имам малък магнетофон — казах аз. Дръпнах левия си маншет и й позволих да хвърли поглед на часовника ми. — Този часовник представлява трийсет и три секторен многофазен насочен микрофон. От тези, които използуват космонавтите.

Тя кимна.

— Чувала съм за тях. От телевизията.

Чувала си я, помислих си аз. Не знам защо си направих труд да я излъжа. Може би защото изглеждаше толкова отегчена. И толкова самотна. Поне щеше да има за какво да говори цяла седмица. Ако имаше с кого.

— Кажете ми нещо за Мизъл — рекох аз. — Работил ли е тук около петдесет и шеста или петдесет и седма?

— Възможно е каза тя. Какво е направил?

— Не знам дали е направил нещо — рекох аз. — Може и да е умрял, кой знае.

Тя изсумтя.

— Най-много да е пукнал от пиене.

— Но е работил тук, нали — като инженер.

— Инженер! — В нейните уста прозвуча като кротка псувня. — Беше чертожник и се задържа само четири седмици. Лично мистър Колинсън го изхвърли. Това беше едно от последните неща, които направи, преди да се разболее.

Кимнах.

— А съпругата на Мизъл? Работила ли е тук?

Тя пак изсумтя.

— Каква съпруга? Били Мизъл никога не е бил женен. Запиваше се по цели нощи, закъсняваше всяка сутрин, вонеше на бъчва и разправяше такива невъобразими лъжи, та да ти стане смешно, защото беше… как да ви кажа… толкова доволен от това. От всичко.

— Кога е работил тук?

— От петнайсети май до петнайсети юни 1956.

— Как сте запомнили толкова точно?

С дясната си ръка тя оправи една щръкнала оранжева къдрица.

— Били Мизъл не се забравя лесно — подсмихна се тя.

— Вие сте мис Мейс, нали? — рекох аз.

— Точно така. Мис Мейс. Не мисис Мейс, нито миз Мейс… или както го произнасят там разни превзети копелета.

— Казвате, че пиел много?

— Тогава всички пиеха много. Били просто пиеше повече от другите. Не беше пияница, просто обичаше да се повесели.

— Беше ли добър чертожник?

— Следобед работеше добре. Много добре и много сръчно. Но сутрин не го биваше за нищо.

— А вие как се отнасяте към пиенето? — попитах аз.

Тя повдигна изскубаните си вежди. Бяха тъмнокафяви.

— Искате да кажете изобщо?

— Не, конкретно — рекох аз. — Имах предвид по-конкретно бутилката „Джей енд Би“ в левия ми заден джоб.

— Точно до магнетофона, а?

Аз се ухилих.

— Точно така.

— Чакайте да донеса чашите.

Тя извади две зелени пластмасови чаши от едно чекмедже на бюрото и ги сложи пред нас. Напълних ги щедро и двете.

— Да сипнем ли и малко минерална вода? — попита тя.

— Добре.

В ъгъла имаше хладилник, стар модел, с голяма, обръщаща се надолу бутилка, която загъргори, когато жената наливаше вода в двете чаши. Тя ми подаде моята чаша, после леко вдигна своята и рече:

— За старите фльорци.

— Не сте чак толкова стара — казах аз.

Тя отпи и отново приглади косата си. Помислих си, че на пипане трябва да е като ръждясало желязо.

— Държа се — рече тя.

Аз се ухилих отново.

— Имате ли си приятел?

Тя направо се изчерви.

— Има един дърт глупак, дето се занася с мене. С единия крак е в гроба, ама не иска да се признае за стар. Кара една джипка. Разбира се, има и друга кола, но обича да идва и да ме извежда с джипката.

— Сигурно е забавно.

— Аз си знам колко е забавно — рече тя. — Ставаме за смях, ей богу, ама е по-добре, отколкото да си играем на шафълборд17. Не си ли ги виждал?

— Кои?

— Нашите по-възрастни съграждани. Само да ги видиш как дремят из Макартър Парк и чакат да умрат. Поне старият Фред не е като тях.

— Фред е твоят човек, нали?

Тя кимна.

— И знаеш ли къде е сега?

Завъртях глава отрицателно.

— Взима уроци по летене. Няма и да го пуснат сам, ама обича да лети с инструктор и да се забавлява.

— Знаеш ли какво? — рекох аз.

— Какво?

— Бас държа, че се сещам защо помниш Били Мизъл така добре.

— Защо?

— Да пукна, ако не се е увъртал около тебе, а? Сигурно затова и са го уволнили. На твоя шеф това не му е харесвало. На мистър Колинсън, искам да кажа.

Лицето й се посмекчи. Може да е било от уискито, но ми се иска да мисля, че е било от спомена.

— Бях много стара за Били.

— Не си била много стара за него. По това време да си била най-много на трийсет и две-три — рекох аз, като намалих с осем-девет години приблизителните си изчисления.

— Бях на трийсет и осем — каза тя, навярно сваляйки също някоя и друга годинка. — Той я имаше, я нямаше трийсет. Щурав човек. Направо щурав.

— Какво стана с него?

Тя вдигна рамене.

— Какво става с такива като него? Остаряват, но не поумняват. Сега трябва да е на четирийсет и седем, нали? — Тя поклати глава. — Просто не мога да си представя Били на четирийсет и седем.

— Значи не беше женен!

— Ами, той — женен! — рече тя. — Млякото беше много евтино. Нали знаеш оня виц?

— Защо да си купувам крава ли?

Тя кимна.

— Защо да си купувам крава, когато млякото е толкова евтино? Час по час го повтаряше. Все това.

— Споменаваше ли нещо за семейството си? — попитах аз. — За брат или за сестра?

— Имаше брат, Франки — каза тя. — Една-две години по-голям. Веднъж дойде да вземе от Били една двайсетачка. То се знае, Били нямаше, затова я взе от мене и му я даде. Не си я получих обратно. Май не се и надявах да си я получа.

— С какво се занимаваше Франки?

— Беше музикант. Свиреше на пиано в разни заведения. И пееше по малко. Един такъв лъскавичък, с много къдрава коса и някаква усмивка, дето ти казва „какво, по дяволите“ — седнеше ли на пианото, в бара светлините почти угасваха, а той почваше да тананика „Звезден прах“ на опия стари уличници, дето се трудеха над четвъртото си мартини и всяка мечтаеше да си го заведе у дома, но откриваше, че вече е ангажиран. От бармана.

— От тия ли беше?

— Франки ли?

— Ъ-хъ. Струва ми се, че Франки беше малко сбъркан. Нали знаеш — и така, и така. Има ли още скоч в това шише?

— Много — рекох аз. Тя подаде чашата си и аз и налях още една свръх щедра доза. В моята налях по-малко. Тя доля вода от хладилника. Седна отново и ме погледна със сините си като яйце на червеношийка очи. Сега в тях имаше малко повече блясък.

— Да не е загазил нещо Били, а?

Поклатих глава.

— Не. Едва ли.

— Защо тогава такъв като Франк Сайз ще го търси?

— Това е дълга история, мис Мейс. Всъщност аз търся някого, който би могъл да познава едно малко момиче на име Кони Мизъл. Или може би Констънс. През петдесет и седма, петдесет и шеста тя трябва да е била около десет-единайсетгодишна. Мислех си, че Били би могъл да се окаже неин баща.

Фийби Мейс се усмихна и поклати глава.

— По никакъв начин — рече тя. — Нито пък Франки би могъл да й бъде баща.

— Защо?

— Петдесетте години — това беше каменната ера. Много преди да се появят ония хапчета. И двамата Франки и Били, си имаха нещо, дето ги правеше страшно популярни сред жените.

— И какво беше то?

— Когато били на тринайсет и петнайсет години, и двамата изкарали заушки.