Ако не можеш да бъдеш почтен

8.

На другата сутрин в десет и петнадесет стоях на стъпалата на епископалната черква „Св. Маргарита“ на Кънетикът Авеню 1800 и помагах на лейтенант Дейвид Синкфилд от отдел „Убийства“ да брои опечалените, които пристигаха един след друг за погребението на дъщерята на сенатора — Каролин Еймс. Службата се състоя на осем пресечки южно от мястото, където тя бе загинала, присъстваха седемдесет и двама души, без да броя себе си, лейтенант Синкфилд, неговия колега Джек Проктър и един мъж, който имаше вид на преуспяващ, банкер, ала всъщност беше преуспяващ частен детектив — Артър Дейн.

Видях как Синкфилд го пипна и не го пусна вече. Беше удоволствие да наблюдаваш как действа Синкфилд.

— О, здрасти, мистър Дейн — той безцеремонно му се изпречи на пътя, принуждавайки го да отстъпи встрани. — Помните ли ме — Дейв Синкфилд.

Почти усещах как Дейн напряга мозъка си.

— Да, как сте, лейтенанте?

— Добре. Много добре. Това е моят колега Джек Проктър.

Дейн му кимна. Проктър промърмори „здрасти“ и продължи да брои опечалените.

— Момичето май е имало доста приятели? — рече Синкфилд.

— Май така изглежда.

— И вие ли й бяхте приятел, мистър Дейн?

— Не съвсем.

— Тогава трябва да сте тук по работа.

— В известен смисъл.

— Трябва да е някой много важен клиент, за да накара такъв зает човек като вас да напусне кабинета си.

— Всички клиенти са важни за мен.

Синкфилд кимна.

— Надявам се, че те ценят това. Знаете ли, с този случай се занимаваме само от два дни, но успяхме да разберем едно: че момичето е имало много приятели.

— Така ли?

— О, да. Много. Изненадан съм, че повечето не дойдоха за погребението. Но знаете ли какво ще ви кажа?

— Какво?

— Мисля, че на хората вече не им се ходи на погребения. Не е, както някога.

— Сигурно е така — съгласи се Дейн. Той изглеждаше на около четирийсет и пет и бе почнал да се угоява. И за да не му личи много двойната брадичка, току изпъваше врат, щом се сетеше за това. Иззад двуфокусните очила с телени рамки гледаха умни, студени зелени очи. Устата бе голяма с тънки устни — горната покриваше долната и го караше да изглежда нетърпелив или стеснителен — не зная кое точно. Нос като нос, косата му явно не ставаше все по-гъста, но единственият данък, който плащаше на настоящето десетилетие и на предишното, бяха рунтавите сиви бакенбарди. Всичко друго у него беше точно от средата на 50-те години — от закопчаната му догоре бяла риза със скромна вратовръзка в убит тон до тъмносиния костюм и черните половинки обувки с връзки. Или може би това бе обичайното му облекло за погребения.

— Ходим на много погребения ние с Проктър — обясняваше лейтенант Синкфилд. — Такава ни е работата в отдел „Убийства“ и прочее, нали разбирате. Ходим на погребения и гледаме кой идва и кой не. Но дявол да го вземе, мистър Дейн, защо ли ви обяснявам. И вие сте от бранша, кажи-речи.

— Да. — Дейн се отмести леко, като да се опитваше да се измъкне.

Този път Синкфилд го спря небрежно с рамо.

— Например — рече Синкфилд — ние сме тук за погребението на малката Еймс и се появявате вие. Интересно. Защо сте тук, мистър Дейн? За да видите кой ще дойде и кой няма да дойде?

— Само представям своя клиент — каза Дейн.

— Предполагам, че няма да ми кажете кой е вашият клиент?

— Не смятам, че се налага.

— Имате ли нещо против, ако се опитам да позная?

Дейн въздъхна.

— Не.

— Ами щом вие лично сте дошли, клиентът ви трябва да е много важна клечка, иначе щяхте да пратите някой от вашите селяци, издокаран в първата дреха, дето му е станала. Но тъй като самият вие сте тук, значи клиентът ви сигурно има пари — цял куп пари, — затова на мен ми се струва, че този клиент е жената на сенатора, мисис Еймс, защото има три кръгли милиончета.

— Говорили сте с мисис Еймс? — попита Дейн.

— Тя ли е вашата клиентка? За нея ли работите?

— Да. За нея.

— Наистина разговаряхме с нея — рече Синкфилд. — Веднага след убийството на дъщеря й. Но тя не спомена нищо за вас. Смъртта на дъщеря й ли разследвате?

— Това е поверителна информация, лейтенанте.

— За пръв път чувам такова нещо. Информацията е поверителна, ако търсите материал за развод. Тогава наистина е поверителна. С това ли се занимавате, развода й ли уреждате?

— Мислете каквото си искате.

Синкфилд се усмихна. Тази недоверчива усмивка май му беше единствената.

— Окей, мистър Дейн. Беше ми приятно да поговоря с вас.

— Да — каза Дейн и влезе в черквата.

Синкфилд се обърна към мен:

— Бива те да подслушваш, а?

— Опитвам се.

— Разбра ли нещо?

— Долу-горе.

— Направи добра кариера за бивш счетоводител.

— Струва ми се, че работеше за ЦРУ.

— Най-напред започна във ФБР, после отиде в ЦРУ. Знаеш ли какво притежава сега?

— „Дейн Секюрити Сървисис Инкорпорейтед“ — отвърнах аз.

— Двеста души работят за него — рече Синкфилд — и повечето от тях не можеха да си платят билета от Южна Каролина до Детройт. Облича ги в униформи и за два долара и двайсет цента на час обикалят нощем около някоя стоманена ограда, висока десет фута, с монограма на „Дейн Секюрити“ върху ръкава и със зареден трийсет и осемкалибров на хълбока. За услугите им взима от клиента по четири и петдесет на час. Добре припечелва, какво ще кажеш?

— Не е зле.

— Знаеш ли как е почнал?

— Не.

— Точно преди пет години. Тогава е бил на четирийсет, бил е в ЦРУ и е нямал особени шансове. Двама от шефовете му там заедно с други двама от ФБР, при които бил работил преди, го завели на обяд в Джоки Клъб. Кой го знае къде е това. А може и да е имало поредица от обеди.

— Не е толкова важно — казах аз.

— Да. Е, както и да е, те му казали, че според тях имало някои преуспяващи хора, както и корпорации и организации, които не по своя вина, нали разбирате, понякога се сблъсквали с проблеми, изискващи много опитен детектив, някой, дето да е умерено честен и да не ги смущава с граматиката си или да ги притеснява с обноските си.

Синкфилд замълча, докато палеше цигара от фаса на предишната.

— Казали на Дейн, че това били хора и организации с деликатни проблеми, които изисквали деликатен подход и с които нямало защо да занимават правосъдието. Казали му, че тези хора имали проблеми дори в момента и колко жалко било наистина, че нямало такъв човек в града, когото биха могли да им препоръчат. Но ако Дейн си основял фирма, то, разбира се, вече щяло да има такъв човек, а тези приятели били в състояние почти да му гарантират постоянна клиентела с наистина деликатни проблеми. И ако Дейн нямал достатъчно средства, какво пък, дявол да го вземе, за бившите му шефове щяло да бъде удоволствие, ако им позволи да вложат по няколко хиляди, колкото да тръгне работата.

— Чувал съм, че е доста добър в занаята — рекох аз.

— Бива си го — каза Синкфилд. — Бива си го и става все по-богат. Неговата охрана стреля по всичко, що се движи, стига да е черно. Създават ни много работа.

Колегата на Синкфилд, Джек Проктър, докосна ръката му.

— Пристига мисис Еймс — каза той.

Обърнахме се и видяхме пред стъпалата на черквата плавно да спира дълъг черен кадилак. Млад подвижен мъж с мургав тен и с костюм, който не беше униформа, се измъкна иззад волана и побърза да заобиколи, за да отвори задната врата.

От колата излезе облечена в черно жена и когато младият мъж й предложи ръката си, тя поклати отрицателно глава. Мисис Еймс носеше къс черен воал. Заизкачва се по стъпалата, без да поглежда нито наляво, нито надясно. Вървеше с вирната глава. През воала успях да зърна красиво скулесто лице, което някога навярно е било необикновено хубаво. Предположих, че е към четиридесет и три-четири, макар че годините не й личаха.

— Къде е сенаторът? — попитах аз.

— Сигурно там — каза Синкфилд, кимайки към друг кадилак, който беше спрял зад този на мисис Еймс. Сенаторът слезе пръв. Той се огледа, сякаш не знаеше къде точно се намира и за какво е там. Помислих си, че изглежда точно така, както би трябвало да изглежда един сенатор — макар и корумпиран. Беше висок и добре сложен, с изразително лице и издадена напред брадичка. Очите му бяха скрити зад чифт тъмни очила, но знаех, че са светлокафяви и някои ги наричаха тъжни, а други — топли. Косата му беше станала по-дълга, откакто го бях видял за последен път по телевизията, и сивите кичури бяха станали повече. Много повече.

Той се спря за момент, след това сведе поглед, като че се мъчеше да си спомни нещо, което трябваше да направи. Отново се обърна към колата и протегна ръка — лявата. Помогна й да слезе и помня, че се запитах какво бе това странно свистене — преди да осъзная, че просто дълбоко съм си поел дъх. Такъв звук издадох, когато за пръв път видях Кони Мизъл.

Навярно би било достатъчно да кажа, че беше руса, красива и с кафяви очи — и да спра дотук. Това би могло да ви даде някаква представа за външността й. Точно толкова представа ще получите за Тадж Махал или за Мона Лиза, ако някой ви каже, че едното е красива бяла сграда, а другото — хубав портрет на жена с малко странна усмивка.

Особеното у Кони Мизъл бе, че нямаше недостатъци. Нито един. Поне що се отнасяше до външността й. Не искам да кажа, че чертите й бяха съвършени. Ако беше така, тя нямаше да е красива. Сега като си помисля, челото й може да е било малко височко. Носът и — мъничко дълъг, а устата й — прекалено сочна. Очите й, в дъното на които горяха огънчета, бяха може би прекалено големи и кадифенокафяви. Някои биха казали, че краката й са прекалено дълги и стройни, бедрата й — прекалено закръглени, а гърдите й — прекалено предизвикателни. Но от всички тези грешки, събрани заедно, се получаваше възбуждаща еротична красота, граничеща със самото сладострастие. На всичкото отгоре изглеждаше и интелигентна. Може би прекалено интелигентна.

— Затвори си устата — рече Синкфилд — или искаш да глътнеш някоя муха.

— Не съм гладен. Влюбен съм.

— За пръв път ли я виждаш, а?

— Точно така.

— Когато я видях за пръв път, трябваше да избягам от работа, да си ида вкъщи и да хвърля моята бабичка в леглото. Посред бял ден, за бога.

— Нормален си.

— Ха — рече Синкфилд. — Не си виждал жена ми.

Кони Мизъл кимна към Синкфилд, докато тя и сенаторът минаваха покрай нас. Сенаторът гледаше право пред себе си. Имаше вид, сякаш бе изпаднал в транс или бе мъртво пиян. И в двата случая човек има тоя невиждащ поглед и бавна, прекалено предпазлива походка.

Синкфилд не й кимна в отговор. Вместо това той я зяпаше по начин, който може да бъде определен като неприкрита похотливост. Когато тя влезе, той поклати глава.

— Не бива да мисля за такива неща — каза той. — Особено когато съм в черква на погребение.

— Вече ти казах, че си просто нормален.

— Мисля, че съм прекалено сладострастен — рече той. — Знаеш ли, трудно е да си такъв и да си женен за онова, за което съм женен аз. Знаеш ли на какво прилича жена ми?

— На какво?

— На застаряващо момче. — Той отново поклати глава. — Не си падам по такива.

Пред черквата спря таксиметров „Даймънд“ и от него слезе висок, строен младеж. Носеше тъмен костюм със синя риза.

— Това е Дикейтър Лукас. Игнейшъс Олтигбе.

— Приятно ми е — каза той, без да протегне ръка. В това нямаше нищо лошо. Аз също не обичам да се ръкувам. — Приятел на Каролин ли сте? — попита той.

— Репортер е — обясни Синкфилд.

— О, така ли? — Той хвърли на стъпалата току–що запалената цигара и я стъпка с крак. — Сигурно е интересно.

— Прекрасно е — отвърнах аз.

— Точно така — каза той, британец до мозъка на костите си, усмихна се на Синкфилд и бързо влезе в черквата.

— Както виждам, вече си говорил с него — подхвърлих аз.

— Да — рече Синкфилд. — И той не знае нищо. Поне така казва. Какво друго очакваш от човек, който твърди, че е африкански вожд, роден е в Лос Анжелис и говори като английски иконом. Обзалагам се, че жените му налитат като мухи на мед.

Сътрудникът на Синкфилд, Джек Проктър, се приближи и каза:

— Смятам да вляза вътре, Дейв. — Беше висок, едър мъж с необикновено добродушно лице. Всичко у него сякаш бе извито нагоре, дори веждите му.

— Защо не — рече Синкфилд.

— Ти идваш ли?

— Да, след минутка.

Стояхме на стъпалата пред черквата, докато Синкфилд пушеше една последна цигара. Тъкмо се канехме да влезем, когато някаква жена, облечена в обикновен кафяв костюм, се изкачи по стълбите и спря до нас. Отпред на костюма й имаше осем големи копчета, но не бяха на мястото си — беше ги закопчала накриво. Косата й беше дълга и тъмнокестенява, леко разрошена от дясната страна. Носеше светло червило и то се бе размазало малко под долната й устна. Очите й бяха скрити зад големи кръгли тъмни очила, но дъвката в устата й не можеше да скрие дъха на уиски. По миризмата си личеше, че е от скъпа марка.

— Тук ли е погребението на Каролин Еймс? — попита тя.

— Да, госпожо — отвърна Синкфилд.

Жената кимна. Помислих си, че е малко по-млада от мене — около тридесет и две-три годишна — и дори имаше някаква нежна, уютна хубост. Не приличаше на заклета алкохоличка. По-скоро приличаше на такава, дето трябва да си е вкъщи край фурната, пълна със сладкиши.

— Закъсняла ли съм? — попита тя, като изговаряше думите старателно.

— Идвате точно навреме — рече Синкфилд. Приятелка на мис Еймс ли сте?

— Ъ-хъ, бях приятелка на Каролин. Познавах я отдавна. Всъщност не толкова отдавна. От шест години може би. Бях секретарка на сенатора. Личната му секретарка. Оттам познавам Каролин. Казвам се Глория Пипълс. А вие?

Беше почнала да става бъбрива, затова Синкфилд и отговори:

— Името ми е Синкфилд, госпожо, но мисля, че е по-добре да побързате и да си намерите място. Ще започне всеки момент.

— Той вътре ли е? — попита тя.

— Кой?

— Сенаторът.

— Вътре е.

Тя кимна решително.

— Добре.

Тръгна по права линия — във всеки случай достатъчно права за заклет пияница.

— На всяко погребение има поне по един такъв — рече Синкфилд.

— Какъв?

— Пияница.

Вътре седнахме на последния ред до сътрудника на Синкфилд, Джек Проктър, и до частния детектив Артър Дейн. Първите два реда от двете страни на пътеката бяха празни, като изключим опечалените родители и Кони Мизъл. Тя седеше до сенатора от лявата страна на пътеката. Майката бе сама от дясната.

Службата обещаваше да бъде похвално кратка, но по средата на церемонията жената в кафявия костюм, която твърдеше, че е била лична секретарка на сенатора, стана и тръгна по централната пътека, като крещеше:

— Боби! По дяволите, Боби, погледни ме!

Минаха секунди, преди да осъзная, че Боби е бившият сенатор Робърт Ф. Еймс. Службата бе прекъсната и всички глави се извърнаха. Всички, освен тази на Робърт Ф. Еймс. Или Боби.

— Защо не ме пускат при тебе, Боби? — крещеше жената, която заяви, че се казвала Глория Пипълс. — Искам само минутка да поговоря с тебе! Само една минутка, по дяволите!

Синкфилд бе станал и вече вървеше по пътеката. Но Кони Мизъл го изпревари. Тя хвана жената за ръка тъкмо когато онази викаше:

— Искам само да поговоря с него за минутка. Не ми дават да говоря с него!

Кони Мизъл доближи устни до дясното й ухо и прошепна нещо. Дори от мястото си успях да видя как онази пребледня. Тя се сви и хвърли ужасен поглед наоколо. После погледна към предните редове, където седеше бившият сенатор. Впери очи в тила му.

Кони Мизъл й прошепна още нещо — само няколко думи. Глория Пипълс яростно закима с глава, обърна се и почти изтича по пътечката, покрай Синкфилд, който я проследи с поглед. Когато мина край мен, тя плачеше. Кони Мизъл седна на мястото си до сенатора. Синкфилд се върна и седна до мен. Службата продължи.

— Какво според тебе беше това? — попита Синкфилд.

— Не знам — отвърнах аз. — Защо не питаш Боби?