Ако не можеш да бъдеш почтен

9.

Повечето от опечалените си бяха тръгнали и аз отново стоях на стъпалата на черквата, размишлявайки над следващия си гениален ход, когато Игнейшъс Олтигбе спря до мен, извади цигара от табакерата и потупа с нея върху опакото на лявата си ръка.

Той я запали, изпусна кълбо дим и каза:

— Вие сте от хората на Франк Сайз, нали?

— Точно така.

— Каролин ми каза.

— О?

— Да, бях при нея, когато й позвънихте оня ден.

— Интересно.

Той се усмихна.

— Надявах се, че това ще ви заинтересува. Всъщност надявах се, че ще ви се види повече от интересно.

Вгледах се в него по-внимателно. Около устните му трепна усмивка, но очите все още не се усмихваха. Пътят на усмивката до тях сигурно бе твърде дълъг.

— Предполагам, че става въпрос за пари.

— Ами след като вие го казахте…

— Трябва да се разбера със Сайз. За каква сума да му съобщя?

— О… да кажем — пет хиляди долара.

— Това са много пари.

— Не са много. За стоката, която предлагам.

— И каква е тя?

Всичко онова, за което ви говори Каролин.

— У вас ли са нещата?

— Да речем, че знам къде да ги намеря.

Кимнах.

— Каква е най-най-ниската ви цена?

Той хвърли цигарата си.

— Току-що я обявих. Пет хиляди долара.

— Както вече казах, ще трябва да се разбера със Сайз. Парите са негови.

Олтигбе се усмихна.

— Добре. Ще се срещнем ли по-късно да пийнем по чашка?

— Окей. Къде?

— На по-спокойно място. Да кажем — в бара на хотел „Вашингтон“. Към пет?

— Към пет — рекох аз. — Но няма да нося парите.

— Искате да кажете, че Франк Сайз ще иска най-напред да хвърли поглед на стоката?

— Той си е такъв.

Олтигбе се усмихна отново. Зъбите му сякаш ставаха все по-бели и по-бели.

— Ще ви донеса мостра и ако все още проявявате интерес, ще направим сделката по-късно вечерта.

— Съгласен.

— И елате сам, мистър Лукас. Никакъв Франк Сайз и никакви… ъ-ъ… ченгета.

— Разбирам. Могат да решат, че сте намислили нещо нередно — например укриване на улики.

— Но това не е истина, нали? Предлагам ги на вас и съм сигурен, че мистър Сайз ще се погрижи рано или късно те да попаднат в ръцете им.

— Сигурно ще го направи, но ченгетата ще трябва да си платят за това.

— Мислите ли? — У него се пробуди интерес. Изглежда, темата пари винаги събуждаше интерес у него. — Искате да кажете, че ще им ги продаде?

— Точно така.

— За колко?

— За десет цента — рекох аз. — Толкова ще им струва да прочетат рубриката му.

Франк Сайз изглеждаше кисел. Причината бе, че обсъждахме въпроса колко трябва да плати за информация, която и сам би могъл да открадне.

— Е, добре, мога да го фрасна с нещо по главата и да взема документите? — казах аз.

За миг Сайз се оживи, после отново стана кисел.

— Не-е — рече той. — Ти не си от тези.

— Прав си. Не съм.

— Не можа ли да го изментиш малко?

— Не иска да смъкне нито цент.

— Какво знаеш за този човек?

— Съвсем малко. Наполовина е нигериец, но е роден тук и е американски поданик. Струва ми се, че е израснал в Англия. Във всеки случай говори като англичанин. А, да, освен това е и върховен вожд.

— По дяволите, това пък какво е?

— Мисля, че е нещо като наследствена титла.

— Струва ли нещо?

— Е, може би има малко по-висок ранг от полковник. Но не много по-висок.

— И е бил приятел на момичето на Еймс, а?

— Така разбрах.

Сайз прехапа долната си устна.

— Дявол да го вземе, пет бона са много нещо.

— Това му казах и аз.

— Дано да си струва парите — рече Сайз.

— Няма да му платя, ако не си струва парите.

— Мислиш ли, че ще можеш да прецениш?

— Трябва да мога — отвърнах аз. — Нали за това ми плащаш?

Франк Сайз продължи да хапе устната си още известно време. После въздъхна и изкрещя:

— Мейбъл!

— Какво? — изкрещя тя в отговор.

— Ела за малко!

Мейбъл Сингър влезе и попита:

— Какво има?

— Иди в банката и донеси пет хиляди долара.

— От сейфа ли?

— По дяволите, от сейфа, разбира се.

Тя ме погледна.

— За какво се е вкиснал толкова?

— Сигурно защото трябва да дава пари.

Тя кимна.

— А-ха. От това винаги се вкисва.

— Как ги иска Олтигбе? — обърна се Сайз към мен.

— Не ми каза. Вероятно по двайсет и по десет. В стари банкноти.

Сайз погледна към Мейбъл Сингър.

— Имаме ли толкова по десет и по двайсет?

— Сигурно ще трябва да сложа и няколко по петдесет.

— Добре. — Той ме погледна. — Значи ще се видите в пет?

Кимнах.

— Тогава ще получа мострата.

— Добре. Ако върши работа, намини към мен да вземеш парите.

Станах.

— Окей. Това е всичко.

— Къде отиваш сега?

— Мисля да намина към бившата секретарка на бившия сенатор.

— Значи казваш, че направила голям панаир на погребението, а?

Нещо такова.

— Какво мислиш, че можеш да изкопчиш от нея?

— Не знам — отвърнах аз. — Може би няколко курабийки и чаша мляко.

След като напуснах кантората на Франк Сайз, открих един магазин за алкохолни напитки и купих половинлитрова бутилка уиски „Джей енд Би“. Майка ми се бе постарала да ме научи, че когато ходя на гости, трябва винаги да нося със себе си малък подарък. Не е нужно да е скъп, казваше тя, но да е на място. Подозирах, че за Глория Пипълс половинлитрова бутилка уиски е може би съвсем на място.

Според телефонния указател тя живееше във Вирджиния и апартаментът й се намираше в един от новите комплекси малко по-нататък от извънградския военноморски клуб, издигнат край Шърли Хайуей. Фоайето се охраняваше от около шестдесетгодишна жена, която дори не успя да вдигне поглед от своя „Космополитън“, когато бутнах вратата от огледално стъкло и се отправих към редицата от асансьори. В домовата книга се казваше, че Г. Пипълс живее в 914-ти апартамент.

Асансьорът потегли, тананикайки някаква мелодия, мисля, че беше „Любов и венчило“. На деветия етаж завих надясно и тръгнах по застлан с килим коридор, докато стигнах до номер 914. Натиснах бакелитовото копче с цвят на слонова кост и отвътре се разнесоха мелодичните звуци на пеещия звънец. Почаках около тридесет секунди и след като нищо не се случи, отново натиснах копчето. Минаха още петнадесет секунди, преди да чуя гласа на Глория Пипълс зад вратата:

— Кой е?

— Дикейтър Лукас.

— Не ви познавам. Какво искате?

— Просто искам да поговоря с вас, мис Пипълс.

— Мисис Пипълс, освен това не искам да говоря с никого. Вървете си.

— Искам да поговорим за сенатор Еймс.

— Казах ви да си вървите. Не искам да разговарям с никого. Болна съм.

Въздъхнах.

— Окей, но според мен поне бихте искали да знаете, че сградата гори.

Чу се подрънкване на верига. Райберът щракна. Вратата се открехна и Глория Пипълс подаде глава.

— Как така гори?

Бутнах вратата още малко навътре и с рамото напред се промъкнах покрай жената.

— Благодаря за поканата — рекох аз.

Тя затръшна вратата.

— Ами да — каза тя. — Защо не, по дяволите. Чувствайте се като у дома си. Налейте си нещо.

— Вие какво пиете? — попитах аз, хвърляйки поглед наоколо.

— Водка.

— Аз предпочитам скоч.

— Аз също, но свърши.

Измъкнах бутилката от джоба си и й я подадох.

— Заповядайте. Донесох ви подарък.

Тя я взе и се взря по-внимателно в мен.

— Виждала съм ви някъде — каза тя. — Тази сутрин. Бяхте на погребението.

— Точно така.

— Имате ли име?

— Дикейтър Лукас.

— О, да. Вече ми казахте. Смешно име. С какво се занимавате?

— Историк съм.

— Глупости!

— Работя за Франк Сайз.

— О! За Сайз. — Бях забелязал, че много хора реагираха по този начин. Аз също бях реагирал така.

— Ъ-хъ — рекох аз. — За Сайз.

— Вода? — попита тя.

— Може.

Тя кимна, прекоси дневната и изчезна в кухнята, минавайки през повдигнатата ниша, служеща за трапезария. Нишата създаваше илюзия, че дневната е на по-ниско ниво и това навярно позволяваше на собствениците да правят добра реклама.

Тя все пак държеше жилището чисто. Мебелите изглеждаха така, като да са били избирани за много по-големи помещения. Тапицираното с нещо като туид канапе бе прекалено дълго, а диаметърът на ниската масичка от черно стъкло — прекалено голям. Имаше две излишни кресла и от тях почти не оставаше място за бюрото от черешово дърво, чиито стъклени рафтове бяха натъпкани с книги.

Приближих се и прочетох няколко заглавия: „Психологията и вие“, „Аз съм окей — ти си окей“, „Психопатология“, „Какво казва Фройд“ и „Бъди доволен, че си неврастеник“. Останалите книги бяха предимно романи, с изключение на един том „Наръчник на административния секретар“ и няколко поетични антологии. Реших, че са книги на жена, която прекарва дълго време сама и това не й се харесва особено.

На стената имаше няколко гравюри в рамки — повечето пейзажи от Париж, с изключение на една голяма черно-бяла гравюра на Дон Кихот и Санчо Панса от Пикасо. Помислих си, че ако тя решеше да се отърве от двете кресла, да си купи друга масичка и да поразмести останалите мебели, ще се получи една доста приятна дневна. Обичах мислено да пренареждам мебели. Така по-бързо минаваше времето, докато чаках да се срещна с хора, които не изпитваха особено желание да ме видят. През последните дванадесет години имаше доста такива и ми се бе налагало да размествам много мебели.

Глория Пипълс се върна с две чаши. Тя подаде едната на мен.

— Е, намерете си някъде място — каза тя.

Харесах си дивана. Тя избра едно от креслата и потъна в него, като подви десния крак под себе си. Много жени сядаха по този начин — никога не можех да си обясня защо. Вече не беше с кафявия костюм. Носеше някакъв зелен халат, който бе закопчан чак до шията. Навярно си бе измила лицето, защото червилото го нямаше. Очите, преди това скрити зад тъмните очила, сега бяха кафяви и огромни, и малко тъжни, каквито са обикновено големите кафяви очи. Бялото бе леко зачервено. Върхът на носа й лъщеше. Сега, когато го нямаше червилото, устата и изглеждаше някак детинска, готова да се нацупи всеки момент.

— Е, за какво ще говорим? — попита тя.

— Както казах, за сенатора Еймс.

— Не искам да говоря за него.

— Окей — рекох аз, — ще говорим за нещо друго.

Това я изненада.

— Мислех, че искате да говорим за него.

— Не, ако вие не искате. Нека да поговорим малко за вас.

Това беше по-добре. Любимата й тема. Любимата тема почти на всеки.

— Вие сте работили при него, нали? — казах аз. — Били сте му лична секретарка.

— Да, бях му лична секретарка.

— Колко време?

— Не знам. Доста време.

— Малко повече от пет години, нали?

— Да, като че ли толкова. Пет години.

— Откакто дойде във Вашингтон ли?

— Точно така. Той ме нае в Индианаполис. Това стана веднага след като съпругът ми почина… — Гласът й секна. — Умря — каза тя твърдо. — Това стана веднага след като съпругът ми умря. — Запитах се в коя ли от нейните книги по психология пишеше, че трябва да го казва така.

— Кога престанахте да бъдете негова лична секретарка? Когато той се оттегли ли?

— Преди това.

— Кога?

Тя извърна поглед и се усмихна. Усмивката й беше учудващо нежна и бе в пълен контраст с почти безцеремонния й начин на говорене. Реших, че това е нейната най-мила усмивка — „сладкиши с мляко“.

— Още не сте виждали моя знаменит квартирант, нали? — каза тя и аз проследих погледа й. На вратата се беше появил огромен тъмносив абисински котарак и след като се настани на задните си лапи и се близна тук-там с език, огледа стаята да види дали няма някой за изхвърляне.

— Познайте как му викам — рече тя.

— Хийтклиф.

— Глупости, защо ще му викам така?

Нали искахте да позная.

— Викам му Лъки14.

— Хубаво име.

— Но не е такъв. Искам да кажа — не е щастлив. Дадох да го кастрират.

— Сигурно е по-щастлив така.

— Освен това няма и нокти. На предните лапи. За да не дращи мебелите.

— Поне не е сляп.

— На него всъщност не му трябват нокти. Щяха да му потрябват, ако искаше да се покатери на някое дърво, като го подгони някое куче, но аз никога не го пускам навън.

— Той, сигурно ви разбира.

— Не знам. Май не биваше да му изваждам ноктите. Може би трябваше да го оставя да си ги точи върху мебелите. Но това е първият котарак, който съм имала. Той ми го даде. Ако си взема друг, ще си остане такъв, какъвто го е създал бог.

— Кога ви го даде, още когато му бяхте секретарка ли?

— Да. Тогава още му бях секретарка.

— Защо престанахте да му бъдете секретарка?

— Предполагам, че му омръзнах. На кого е потрябвала някаква си трийсет и две годишна повлекана за секретарка? Един ден ме повика и ми каза, че повече няма да му бъда секретарка, че ще стана секретарка на Кюк.

— На кого?

— На мистър Къмбърс. Бил Къмбърс. Той беше административният съветник. Всички му викаха Кюк. Кюк Къмбърс15, нали разбирате. Макар че на него това много не му харесваше.

— Сенаторът не ви ли обясни защо няма да му бъдете вече секретарка?

— Каза, че Кюк имал нужда от секретарка. Секретарката му се ожени и напусна.

— Кога стана това?

— Не знам. Преди около шест месеца, струва ми се. Или седем.

— Значи горе-долу, откакто взеха да се таковат с Кони Мизъл, а? — Е, сладур, рекох си аз, ето я първата стрела и действието й е коварно. Да видим как ще я понесеш.

Глория Пипълс сведе поглед.

— Не знам за какво говорите. Не обичам такива приказки.

— Той ви изостави заради нея, нали?

Не искам да говоря за това.

— Защо направихте тази сцена днес на погребението? Защото Кони Мизъл не ви позволява да се срещате с него, така ли?

Лъки, котаракът, бавно се приближи до господарката си. Тя се наведе и го вдигна. Той се настани в скута й и почна да мачка гърдите й с меките си лапи. От другия край на стаята го чувах как мърка.

— Не исках да го притеснявам — каза го тъй, сякаш говореше на котарака. — Не исках да му създавам неприятности. Но когато умря Каролин, помислих си, че има нужда от мене. Когато имаше някаква неприятност, той винаги идваше при мене. Аз се грижех за него. Идваше тук вечер, към седем или осем, ако успееше да се измъкне толкова рано. Приготвях му вечеря, пийвахме по нещо, но невинаги. Той сядаше на онзи стол ей там и гледахме телевизия, или пък разказваше какво му се е случило през деня. Понякога си правехме пуканки. Можеше да изяде цяла голяма купа с пуканки. Обичаше ги с масло. Изливаше си душата пред мен. Обичаше да го прави. И това беше всичко. Не излизахме никъде. Не ме водеше никъде. Просто си седяхме тук и си говорехме или гледахме телевизия. Така прекарахме пет години и половина и, по дяволите, никога не съм се чувствала по-омъжена.

— Как свърши всичко?

Тя вдигна рамене.

— Как изобщо свършва всичко? Просто свършва и толкова. Това стана веднага след като я срещна. Сигурна съм.

— Кони Мизъл ли?

Тя кимна.

— Веднага след това. Просто ме повика и ми каза, че Кюк имал нужда от секретарка и че това трябвало да бъда аз. Попитах го защо, а той ми каза, че така ще бъде. Отвърнах му, че според мен това е нечестно, а той ми каза, че щом мисля така, може би трябва да си подам оставката. Но аз не го направих. Останах там, докато той напусна.

— Къде работите сега?

— В Министерството на земеделието. Когато въобще работя. Ще ме уволнят, ако не започна да се мяркам там.

— Кажете ми нещо за жена му.

— За Луиз ли? Какво да ви кажа за нея?

— Знаеше ли за вас двамата?

Тя отново вдигна рамене.

— Сигурно вече знае. Нали беше на погребението. Видя ме, като станах за смях. Но тогава не знаеше за нас. За нас двамата. Даже не мисля, че изобщо е подозирала нещо. Той не ме водеше никъде — освен в леглото. Смяташе ме за жена, с която можеше само да се търкаля в леглото и да яде пуканки. После си отиваше вкъщи. Знаете ли как ми викаше?

— Как?

— „Моето малко пристанище“. Не е много гальовно, нали!

— Не знам. За него може и да е било.

Тя отпи още една голяма глътка от чашата си.

— Ами! Той не си падаше много по галените имена, нито по ласките. Не беше такъв. Поне с мене. С нея може и да е нежен, с оная кучка Мизъл. Но с мен — не. За пет години и половина да ми е казал два пъти „мила“. Понякога ми се е искало само да ме прегърне и да ме притисне. Само това. Просто да ме прегърне. Какво ли не бих сторила за него, само да го беше направил. Това бе всичко, което исках.

Хайде, скъпа, не се натъжавай, помислих си аз, това искаме всички, само че невинаги го съзнаваме. Ти поне си го знаеш.

— Как се държеше, след като срещна Кони Мизъл?

— Какво искате да кажете?

— Промени ли се? Все така ли разговаряше с вас? Взе ли да си пийва?

Тя поклати глава.

— Стана някак мълчалив. Не го виждах много, само в кабинета. Започна да се облича другояче. Дотогава се обличаше наистина скромно, но после подмени целия си гардероб. Ярки цветове. Големи широки ревери. От тоя род.

— И какво още?

— Не беше минал и месец, откакто я срещна, и трябваше да се оттегли, когато Франк Сайз публикува онази история. От самото начало почна да я води навсякъде. Не я криеше, както правеше с мене. Водеше я навсякъде — в „Пол Йънг“, в „Монокъл“, „Камилс“. Някой път ме караше да се обаждам и да им запазвам маса. Сякаш нарочно искаше да се перчи с нея.

— Виждали ли сте го с полковник Багър или с един на име Кътър?

— Кътър и Багър — рече тя. — Те го вкараха в цялата тая беля. Видях ги веднъж. Беше събота. Трябваше да му взема билета от „Юнайтед“. Щеше да пътува за Калифорния да държи реч. Трябваше да взема билета, а после да му осребря един чек в някакъв магазин за алкохолни напитки на Пенсилвания Авеню. Затова отидох там онази събота.

— За каква сума беше чекът?

Тя пак отпи от чашата си и почти я изпразни.

— Не знам — каза тя. — Мисля, че беше за сто долара. Колкото за такси, бакшиши и разни такива.

— С какво платихте билета му?

— С кредитна карта. Имахме такива бланки при нас. Той ги подписваше, аз ги занасях в „Юнайтед“ — там ги осребряваха.

— Значи не беше си забравил билета?

— Аз лично му го дадох. Що за въпрос?

— Ами-и — рекох аз. — Предполагам, че е тъп.

— Ще публикувате ли всичко това… за мене и за него?

— Едва ли.

— Все едно. За мен няма значение.

— Още го обичате, нали?

Тя не ми отговори. Вместо това допи чашата си.

— Не си водите бележки или нещо такова. Само си седите и слушате. Бива ви за слушател.

— Старая се.

— Знам какво е. И аз умея да слушам. Слушах го непрекъснато. Да ви кажа ли нещо?

— Какво?

— Тоя глупав кучи син даже си въобразяваше, че може да стане президент. Често ми говореше за това. — Тя млъкна. — О, всъщност той не говореше на мене. Говореше на себе си.

— Кога беше това?

— О, преди години. Когато започна… каквото и да беше това между нас.

— Когато за пръв път го избраха за сенатор ли?

— Веднага след това. Беше обмислил всичко. Щеше да използва парите на жена си. Тя има милиони, нали разбирате, и той щеше да ги използва, а също и външността си и това, че е демократ от доста голям щат в Средния Запад и… знаете ли, наистина вярваше, че ще успее, докато стане на петдесет и шест. И знаете ли какво го питах?

— Какво?

— Питах го какво ще направи с мен, като стане президент. — Тя се изсмя, ала смехът й не беше весел. — Каза ми, че ще измислим нещо. Тогава взех да си мечтая с часове как ме откарват нощем с голяма черна лимузина в Белия дом, нагиздена в кожи от норки и… — Тя млъкна и устата й леко се разтвори. После се разтвори по-широко, ъгълчетата се отпуснаха и лицето й започна да изглежда така, както според гърците би трябвало да изглежда трагедията. Раменете й се затресоха. Тя изпусна чашата си и първият вопъл дойде сякаш от дълбините на душата й, а сълзите взеха да се стичат по страните й и в отворената й уста. Избута котарака на пода. Разрида се не на шега.

„Сега е моментът“ помислих си аз и попитах:

— Какво ти каза Кони Мизъл днес на погребението?

Последва силно ридание, после тя рече, като го сподави:

— Тя… тя ми каза, че ако… ако пак се опитам да се срещна с него, ще ме бутне в затвора, при лесбийките. Тя… тя ме изплаши. Тя… тя е ужасна!

О, господи аз се приближих до нея и й помогнах да стане. Обгърнах я с ръце и я погалих отзад по главата. Тя все още трепереше неудържимо, но риданията й секнаха. Сега само хлипаше.

— Няагоидяече! — каза тя, поне това се чу през хълцанията й.

— Какво?

— Няма да… да го видя вече!

Потупах я още един-два пъти, за да я успокоя и я погалих по косата. Хълцанията взеха да стихват. Тя вдигна лице към мен. Иска да я целуна, помислих си. Може би не точно аз. Почти всеки би могъл да свърши работа — стига да е малко по-висок и по-силен и да може да й каже, че всичко ще бъде наред. И тъй, аз я целунах и за момент имах усещането, че целувам сестра си. Най-малката. Но тогава устните й се разтвориха и езикът й започна да работи, а аз трябваше или да го захапя, или да й отвърна с целувка. Отвърнах й с целувка, после спрях да си поема дъх, потупах я отново и й казах няколко безсмислени утешителни думи.

— Хайде да поседнем малко — рекох аз, като я хванах за ръка и я заведох до дивана. — Къде е банята?

Тя посочи с ръка.

Върнах се с гъба и хавлия.

— Ето — казах аз и тя послушно вдигна лице, за да мога да го измия и да го избърша. — Искаш ли още една чашка? — попитах.

Тя поклати глава.

— Защо ми задаваш всички тези въпроси?

— Опитвам се да разбера какво е станало с него.

— Не е взимал никакви петдесет хиляди долара, както казва Сайз.

— Не?

— Не!

— Защо смяташ така?

— Знам и толкова. Не би направил такова нещо.

— Тогава какво е станало с него?

— Не знам. Всичко си беше наред, докато не я срещна.

— Кони Мизъл ли?

— Тя е виновна за всичко. За абсолютно всичко.

Тя ме погледна.

Върху лицето й се изписа слабо, но искрено недоволство.

— Не искаш ли да спиш с мене? — попита тя. — Ако искаш, може.

— Нека да помислим — рекох аз и я потупах по коляното. — Когато се почувстваш по-добре.

Вече беше забравила въпроса си.

— Когато разберете какво се е случило, сигурно ще се окаже нещо лошо, нали? Ще се окаже нещо лошо и тогава ще го арестуват и ще го пратят в затвора за дълго, дълго време, нали?

— Не знам — отвърнах аз. — Веднага не мога да се сетя за много бивши сенатори на Съединените щати, които да са прекарали дълго време в затвора.