Ако не можеш да бъдеш почтен

21.

До Уотъргейт отидохме с колата на Синкфилд. Беше черен форд седан без номер, на около две години, който се нуждаеше спешно от нови амортисьори. Синкфилд караше бавно, без да бърза, и успя да хване повечето зелени светлини.

— Каза, че имаш да ми съобщиш нещо — припомних му аз.

— Да, наистина. Помислих си, че може да е хубавичка тлъста улика. Знаеш ли, ние, детективите, обичаме тъкмо това хубавичките тлъсти улики.

— Каква е твоята хубавичка тлъста улика? — рекох аз.

— Направих още някои справки за Олтигбе — за времето, когато е бил в армията, в осемдесет и втора въздушнодесантна дивизия. Познай какво е преподавал във Форт Бенинг?

— Какво?

— Взривно дело. Бил е специалист. Можел е да вдигне във въздуха, каквото си поиска.

— Особено дипломатически куфарчета.

— Да, особено дипломатически куфарчета.

— Е, голяма улика, няма що! — рекох аз.

— Не ти ли харесва?

— А на тебе?

— Не-е — рече той. — Не ми харесва. Защо му е да вдига във въздуха дъщерята на сенатора? Премахне ли я, не получава нищо. Ако се навърта около нея, тя може и да се омъжи за него, а пък той ще се ожени за един милион.

— Възможно е природената му сестра да го е накарала да го направи — казах аз.

— Хм?

— Най-новата хипотеза на Лукас. След години на раздяла природената сестра се събира отново — по-точно съюзява се — със своя брат. Взимат телефонния указател и си набелязват две мишени — сенатора Еймс и дъщеря му Каролин. Кони Мизъл се заема със сенатора. Игнейшъс се заема с Каролин, която разкрива заговора и заплашва да разобличи двамата съучастници. Те я премахват, но всяка вероятност заедно със сведенията, които са у нея. Тогава Кони Мизъл става алчна. По време на игра на бридж тя се оттегля под предлог, че отива да пикае. Вместо това се понася към дома им, застрелва брат си и се присъединява към партията бридж тъкмо навреме, за да отвърне с пет купи на традиционния анонс от четири без коз. След като обявява малък шлем и спечелва играта, тя поднася кафе, прибавяйки внимателно съвсем мъничко арсеник в чашата на сенатора.

— О, по дяволите, Лукас — рече Синкфилд.

— Имаш ли по-добра версия?

— Не, но знаеш ли какво?

— Какво?

— По-лоша от тази не съм и чувал.

Значката на Синкфилд ни помогна да минем през охраната на „Уотъргейт“. Наложи ни се да почакаме асансьора, но не дълго. В такъв скъп жилищен блок като „Уотъргейт“ не си струва да се стискаш — особено когато става въпрос за асансьорите. Когато асансьорът пристигна, звънчето звънна, вратите му се отвориха и навън пристъпи вашингтонският частен детектив за сто долара на час, мистър Артър Дейн, в един от своите костюми от ерата на Айзенхауер.

— Напоследък с вас не можем да се разминем, нали, лейтенанте? — рече той, кимна към мене и добави: — Мистър Лукас — за да не се чувствам пренебрегнат.

— При сенатора ли бяхте? — попита Синкфилд.

— Точно така.

— Доста необичайно място за вас, не мислите ли?

— Не съвсем, лейтенанте. Понякога служа за дипломатически куриер между мисис Еймс и съпруга й — макар обикновено да не стигам по-далеч от мис Мизъл. Днес трябваше да му съобщя лоша новина.

— О? — каза Синкфилд. — И каква е тя?

— Помните ли секретарката на сенатора, Глория Пипълс?

— Оная алкохоличка на погребението?

— Да беше само това — рече Дейн. — По някакъв начин открила телефонния номер на мисис Еймс и започнала да й звъни в най-невероятни часове на денонощието. Все била натряскана и правела скандали. Мисис Еймс се страхува да не й се случи нещо, затова ме помоли да разбера дали сенаторът не би се погрижил да настанят някъде тази Пипълс.

— Къде например? — обадих се аз.

— Във Вашингтонския болничен център — докато изтрезнее — рече Дейн.

— А после? — попита Синкфилд.

Дейн сви рамене.

— В някой частен санаториум.

— Някои изобщо не се връщат от тия частни санаториуми — подхвърли Синкфилд.

— Жената има нужда от помощ — рече Дейн.

— Сенаторът ще й помогне ли?

— Него го нямаше, но мис Мизъл ми каза, че трябва да направя всичко необходимо да уредя въпроса.

— Значи тя е поела командването, а? — рече Синкфилд.

Цял час чакахме сенатора, но той не се върна и тогава мис Мизъл каза, че тя поема цялата отговорност за Глория Пипълс.

— Къде е сенаторът? — попитах аз.

Дейн погледна часовника си.

— Излязъл да се разхожда преди около два часа. Още не се е върнал.

— Нямам нищо против да прекарам един час насаме с нея — рече Синкфилд. — Но все ми се налага да водя някого със себе си, както Лукас сега.

— За компаньонка — обадих се аз.

Артър Дейн се усмихна едва-едва, колкото да покаже, че разбира от шеги. Това беше слаба, измъчена усмивка, която се стопи бързо.

— Мисис Еймс желае да ви види, мистър Лукас — рече той.

— Затова ли се е обаждала вчера? — попитах аз.

— Да.

— Затова ли сте ме търсили и вие?

— Точно така.

— Добре, сигурно ще намина да я видя. Кога?

— Ще се бавите ли горе? — попита Дейн.

Погледнах Синкфилд. Той поклати глава. Казах:

— Няма да се бавим.

— Тогава, ако искате — рече Дейн, — мога да ви откарам до „Френското заливче“ и после да ви върна. И без това трябва да ходя там.

— Окей — казах аз. — Къде ще ме чакате?

— Тук, във фоайето. В това фоайе съм прекарал много време.

— Местенцето не е лошо, особено ако някой ти плаща по пет стотака на ден за това чакане.

Преди Дейн да успее да отвърне нещо, аз го попитах:

— По каква работа иска да се срещне с мен мисис Еймс?

— Не знам — каза той.

— Не я ли попитахте?

— Питах я.

— Какво каза тя?

— Че било нещо важно — рече той. — Всъщност каза, че било извънредно важно.

— Тогава май ще трябва да се срещна с нея.

— Да — отвърна Дейн, мисля, че ще трябва.

Синкфилд и аз трябва да сме зяпнали Кони Мизъл, когато тя отвори вратата. Не знам колко време сме я зяпали така, но навярно е било секунди. Носеше бяла рокля от релефно трико, но едва ли щях да я гледам по-втренчено дори да беше гола. Точно така ми подейства. Така подейства и на лейтенант Синкфилд. Навярно външността й действаше така на повечето мъже.

— О! — рече тя. — Ето ви и двамата. Колко хубаво. Моля, влезте.

Влязохме и я видяхме да се настанява на една от белите кушетки-близначки, разположени от двете страни на камината. Тя седна с грациозни движения, разкривайки ни част от краката си. Махна леко с ръка и рече:

— Мисля, че онази кушетка там ще ви се види удобна и на двамата.

Седнахме на другата кушетка. Чаках Синкфилд да почне, ала той мълчеше. Не сваляше очи от Кони Мизъл.

— Е, лейтенанте? — рече тя.

— Да?

— Винаги ли водите със себе си по някой репортер?

Синкфилд ме погледна. Погледът му говореше, че му се иска да изчезна.

— О, аз не гледам на Лукас като на репортер — рече той.

— Така ли? — каза тя.

— Не, за мен той е по-скоро историк.

— Не е ли биограф, нещо като съвременен Джими Бозуел20?

— Кой е Джими Бозуел? — попита ме Синкфилд.

— Преди много години той е следвал един човек на име Джонсън навсякъде и е записвал всяка негова дума. Джонсън е обичал да казва какви ли не остроумни неща.

Синкфилд поклати глава.

— Не, мисля, че Лукас е историк. Такъв, дето се рови в миналото. Както вчера например — бил е в Лос Анжелис да се рови в миналото. Във вашето, мис Мизъл.

Тя ме погледна.

— И какво открихте, мистър Лукас? Надявам се, нищо съмнително.

— Не, само няколкото лъжи, които ми бяхте казали.

Тя се изсмя.

— За моето дребнобуржоазно потекло ли? Е, не е чак толкова дребнобуржоазно, нали? Как се нарича произход като моя? Във всеки случай не съм от низшите съсловия. Не и в тази страна. В тази страна, струва ми се, човек е или бедняк, или дребен буржоа, или богаташ.

— Какво й е лошото на дребната буржоазия? — рече Синкфилд.

— Нищо, лейтенанте. Просто е скучна.

— Смятате ли, че майка ви е от дребната буржоазия? — рече той.

— Майка ми ли?

— Ъ-хъ. Майка ви.

— Какво общо има майка ми тук?

— Просто бях любопитен да разбера какво мислите за нея — рече той.

— Тя ми е майка и толкова. Живееше, както можеше.

— А баща ви?

— Той ме научи да свиря на пиано — рече тя. — И на някои други неща.

— Знаете ли къде е мистър Мизъл?

— Не — каза тя. — Той и майка ми се разделиха преди години. Не знам къде е сега.

— Имате ли братя или сестри?

— Не — отвърна тя без колебание. — Никакви. Защо са всички тези въпроси за моето семейство, лейтенанте?

— Не знаехте ли, че Игнейшъс Олтигбе е бил ваш брат? — рече Синкфилд и аз се възхитих на начина, по който стигна до този въпрос. Кони Мизъл изглеждаше изненадана. Устните й се разтвориха, а веждите се повдигнаха. После се намръщи. Така правят повечето хора, когато са изненадани — или искат да изглеждат изненадани.

— Игнейшъс? — каза тя с голяма доза недоверие. — Мой брат?

— Така излиза от удостоверението му за раждане — рече Синкфилд.

Тя се замисли за момент, после се разсмя. Отметна глава назад и се разсмя така, сякаш беше чула нещо наистина смешно. Когато спря да се смее, тя избърса очите си бързо, преди да успея да видя дали има сълзи в тях, и каза:

— Искате да кажете, че майка ми е лягала с черен. Кога е било това — в началото на четирийсетте?

— Очевидно — рече Синкфилд.

— Майка ми мразеше черните — каза Кони Мизъл.

— Сигурно не е мразела бащата на Олтигбе.

— Може да я е изнасилил — рече тя.

— И после се е появил да й даде името си? — Синкфилд поклати глава. — Какво ви казах, може би не е мразела всички черни наред.

— О, тя нямаше нищо против латиноамериканците — каза Кони Мизъл. — Но мразеше черните, и жабарите, и евреите. Майка ми имаше много предразсъдъци. — Тя се изсмя отново. — Още не мога да свикна с тази мисъл. Че Игнейшъс ми е брат. Ако знаех, щях да отида на погребението му.

— Майка ви никога ли не ви е споменавала за него? — попита Синкфилд.

Тя поклати енергично глава и се засмя с дълбок гърлен смях.

— Никога. Представям си я как казва: „И между другото, Кони, имаш един малко черен брат, дето живее някъде в Англия.“ По-скоро би умряла.

— Помните ли един човек на име Стейси? — попита Синкфилд.

— Джим Стейси? Разбира се, че помня Джим. Майка ми работеше при него. — Тя ме погледна. — Имате удивителна памет, мистър Лукас. Онзи телефонен номер, който споменах завчера — на него се обаждах, за да съобщя на майка си, че съм се прибрала от училище благополучно, — това беше номерът на Стейси.

— Разбрах.

— Бяхте ли при Стейси?

Кимнах.

— Бях.

— Все така очарователен ли е?

— Приказен — рекох аз.

— Този Стейси — обади се Синкфилд, — той е знаел, че сте във Вашингтон. Знаел е, защото преди да умре, майка ви му дала нещо, което той е трябвало да ви изпрати. Дала му и още нещо, което е трябвало да изпрати на Олтигбе в Лондон. Рекох си: какво ли е онова нещо, дето ви е пратила майка ви?

Тя се усмихна на Синкфилд. Усмивката й беше очарователна.

— Семейната библия, лейтенанте.

— Семейната библия, значи?

— Точно така.

— Случайно не се ли намира някъде наоколо?

— Нямам слабост към библиите, лейтенанте. Особено към семейните библии на моето семейство. Никога не съм харесвала особено семейството си, не харесвам и семейната библия. Изхвърлих я.

— И това ли е всичко, което получихте от майка си? — рече Синкфилд.

— Не, имаше и едно писмо. В него имаше много разкаяние. Гуен съжаляваше, че не е била по-добра майка. Е, и аз съжалявам, че Гуен не беше по-добра майка. Можеше да свърши работа.

— Но не споменава нищо за Олтигбе, така ли?

— Не.

— Ето, тъкмо това е малко странно — рече Синкфилд.

— Кое е странно?

— Това, че вие с Олтигбе, така да се каже, сте атакували фамилията Еймс по едно и също време.

Тя остана за момент замислена. После се усмихна отново.

— Естествено човек като вас би си помислил, че това е по-скоро заговор, отколкото съвпадение, лейтенанте, но мога да ви кажа само едно. Не знаех, че Игнейшъс е мой брат… ако наистина е бил… допреди пет минути. — Засмя се тихо. — Извинете — рече тя. — Още не мога да свикна с тази мисъл.

— Да — каза Синкфилд, — сигурно е така. — Той се обърна към мене. — Имаш ли въпроси, Лукас?

— Само един — отвърнах аз. Погледнах Кони Мизъл. — Случайно да познавате в Лос Анжелис една личност на име Беатрис Ан Уит? Позната също като Голямата Гадна Беа?

Тя повтори името с паузи.

— Голямата… Гадна… Беа? Не. Не, мистър Лукас, не познавам никого на име Голямата Гадна Беа. Трябва ли да познавам?

— Не — рекох аз. — Не мисля, че е наложително.