Ако не можеш да бъдеш почтен

12.

Не съобщих на лейтенант Дейвид Синкфилд за петте хиляди долара, нито за информацията, която Игнейшъс Олтигбе твърдеше, че имал за продан. Вместо това аз послъгах, като му казах, че предния ден по моя покана с Олтигбе сме пийнали по чашка и сме разговаряли за Каролин Еймс и за баща й, и че Олтигбе ми споменал за някакви сведения, които можели да ме заинтересуват или пък — не, и които щял да намине да ми донесе вкъщи, на път за Ню Йорк.

Отново седяхме в кабинета на Синкфилд. Той го делеше със своя колега Джек Проктър. Обстановката не надхвърляше очакванията. Нищо особено. Очукани бюра, твърди столове, стени в отровнозелено и протрит под. За онези, които желаеха да позяпат, имаше табло със стари обяви „Издирва се“ и с предложения за възнаграждение. Имаше и някаква миризма — на застояла пот, застоял цигарен дим и застоял страх.

— Можеше да ми се обадиш — рече Синкфилд. В тона му се долавяше известен упрек. — Можеше да ми се обадиш и тогава щяхме да обсъдим всичко и може би щях да намеря за добре да бъда и аз там, когато дойде Олтигбе, и може би всичко щеше да стане другояче.

— Трябваше да му се обадиш — намеси се Проктър. — Олтигбе не биваше да напуска града. Още не бяхме свършили с него. Съвсем не, по дяволите.

— Сигурен ли си, че беше тръгнал за Лондон? — попита Синкфилд.

— Така ми каза.

— М-да, знаеш ли, проверихме някои неща. Имал е резервация за „Еър Индия“, но билетът му не е бил платен.

— Предполагам, че е щял да го плати на летището. На „Кенеди“.

— С какво… с онези трийсет и два долара, дето бяха в джоба му ли?

— С кредитна карта — казах аз. — Кой плаща в брой?

— Не е имал кредитни карти.

— Може би е възнамерявал да си продаде колата. Тези датсъни струват четири хиляди и петстотин. Можел е да вземе спокойно две хилядарки за нея.

— Ако е била негова — рече Проктър.

— Чия е била? — попитах аз.

— На Каролин Еймс — каза Проктър. — Регистрирана е на нейно име. Той само я е карал. Още никой не е бил ходил да му вземе ключовете.

— Знаеш ли какво си мисля? — рече Синкфилд.

— Какво? — попитах аз.

— Мисля си, че Олтигбе е имал намерение да измъкне нещо от тебе. Мисля си, че е искал да продаде тази информация, дето е казал, че има, за да се сдобие с достатъчно пари за Лондон. Колко прави това? Двеста и петдесет или триста за отиване, нали?

— Приблизително — отвърна Проктър.

— Не държа толкова пари вкъщи — рекох аз. — Държиш ли толкова пари в къщата си, ще те оберат. Поне в нашия квартал.

— Да — каза Синкфилд. — Проверихме.

— Какво проверихте?

— Банковата ти сметка. Последният чек, който си осребрил преди три дни, е бил за седемдесет и пет долара. Но това няма никакво значение. Може да си ги получил от Франк Сайз. Какво са за него двеста или триста долара? Две вечери в „Сан Суси“.

— Той ходи в „Пол Йънг“ — казах аз — и не обича да плаща сметките.

— Виж какво Лукас — рече Синкфилд.

— Какво?

— Вече си бил свидетел на две убийства и не си в състояние да ни кажеш нищо свястно за тях.

— Разказах ви това, което съм видял.

— Говоря за мотивите.

— Не забелязах никакви мотиви.

— Ха. Момичето на Еймс ти се обажда и ти съобщава, че има цял куп доказателства за невинността на баща си. Иска да ти ги даде, обаче, преди да успее да го стори, хвръква във въздуха. После приятелят и заявява, че той също имал някои пикантни новини за тебе, макар че не казва какви точно, ама преди да успее да ти ги донесе, някой стреля три пъти в него с трийсет и осемкалибров. Улучва го три пъти от разстояние приблизително двайсет и пет фута, докато седи в някаква кола на някаква тъмна улица. Бива си го тоя стрелец.

— Вземете един експерт по стрелба с пистолет, дето освен това може да сложи и експлозив в куфарче, и ето ви го вашия убиец — рекох аз.

— Имаш ли си понятие от стрелба с пистолет? — попита Синкфилд.

— Не особено.

— Познавам фукльовци от тоя град, дето са преследвали човек на три фута разстояние с четиридесет и петкалибров, изпразвали са по цял пълнител, без да улучат нито веднъж, по дяволите. Не да са го ударили в ръката или в крака, или в големия пръст, ами даже не са го и одраскали. Познавам и една мъжкарана, дето решила, че приятелят й изневерява, та взела неговия трийсет и осемкалибров с един инч цев и хукнала подир него по улицата. За пръв път държала пистолет в ръката си, ама окото й не мигнало. Улучила го пет пъти в гърба, докато оня бягал и криволичел, и залягал най-малко на трийсет фута пред нея, а шестият куршум му отнесъл темето. Тъй че вече не вярвам в приказки за добри стрелци.

— Ами експертът по експлозивите? — попитах.

— Глупости! — рече Проктър.

— Така е — каза Синкфилд. — Господи, трябва само да платиш двайсет и пет цента за един брой на „Куиксилвър Таймс“ или каквото там сега издават ония чешити, да обърнеш, на страницата с рецептите и готово — там е всичко, дето трябва да знаеш за саморъчното изработване на собствена бомба.

— Значи изключваш експертите, а? — попитах аз.

Синкфилд въздъхна.

— Не ги изключвам. Заключенията си ги запазвам за бъдещето.

— Подозирате ли някого?

— Виж какво, Лукас…

— Какво?

— Искам да сътруднича на тебе и на Франк Сайз. Повярвай ми. По дяволите, нямам нищо против да ми друснат някоя хвалба в някой от онези осемстотин вестника. Кое ченге не иска такова нещо. Ама не ща да ми разправяш врели-некипели.

— Не ти разправям врели-некипели.

— Така ли?

— Да.

Той отново въздъхна.

— Можеш да продължаваш да си вреш носа навсякъде. Никой не те спира. Върши си работата. Чувам, че си доста добър. Ама не ми разправяй какво откриваш. Или пък, ако ще ми разправяш нещо, рендосай го добре преди това и недей да ми пробутваш твоите щуротии. Рендосай го хубаво, както направи с тая история за Олтигбе. Продължавай да се ровиш и да слухтиш, пък може и да изровиш нещо. И не ми казвай какво вършиш. Постарай се да не чувам за това. Постарай се никой да не знае нищо — освен тебе и още един друг човек — оня, когото дебнеш. И някоя сутрин, като излезеш и като си запалиш колата, бум — хвръкнала във въздуха, а ти заедно с нея и ето ти още едно убийство на моята глава.

Станах.

— Ще го имам предвид. Нещо друго?

Синкфилд сви рамене.

— Къде ще кацнеш сега?

— Мислех си за самия сенатор.

— Желая ти успех. Ще имаш нужда от него.

— Защо?

— За да се добереш до сенатора, ще трябва да минеш през Кони Мизъл.

— На тебе наложи ли ти се?

— Аз съм полицай, а не репортер.

— Точно така — рекох аз. — Все забравям.

Всеки вече трябва да е чувал за „Уотъргейт“. Съпругата на един американски министър на правосъдието някога се скъсвала да върти телефоните там. На това място се помещаваше Националният комитет на демократите, докато не бе направен опит за проникване, та се преместиха в друга, по-евтина сграда, макар че едното нямаше нищо общо с другото. Там живеят богатите. Най-богатите, средно богатите и някои не толкова богати. Познавам един шарлатанин, дето живее там и не е толкова богат. Всъщност едва смогва да плаща данъците си за колата. Но кара мерцедес за 12 000 и посещава най-добрите заведения, и всички в тоя град се надпреварват да му дават заеми — макар че не бърза много да ги връща, — защото живее в „Уотъргейт“. В сутерен. Едва беше събрал седемнайсетте хиляди за начална вноска и какво значение имаше, че прозорците били на девет инча от земята и предлагали единствена гледка — глезени и тротоар? Все пак това бе „Уотъргейт“. И всичко, което пише на луксозните му пощенски листове, за които все още дължи пари на „Копънхейвърс“, е името, „Уотъргейт“ и Вашингтон, окръг Колумбия. Никакъв пощенски код. Пощенските кодове са банални.

Бившият сенатор Робърт Ф. Еймс и Кони Мизъл живееха на най-горния етаж в един апартамент в „Източен Уотъргейт“. Струва ми се, че беше мансарден. Апартаментът имаше изглед към Потомак и Кенеди Сентър и към Вирджиния отвъд реката. Ако караш бавно, това е на седем и половина минути път от Белия дом. По-късно, в центъра на града, направих справка и установих, че сенаторът е платил за него 135 000 долара, което не е чак толкова много, макар че за същите пари човек би могъл да си намери някоя чудесна малка къщичка с шест стаи в Джорджтаун, с вълнообразен под, течащ покрив и малко история.

Не беше съвсем лесно да се добера до сенатора. Синкфилд излезе прав. Трябваше да се мине през Кони Мизъл, а тя не гореше от желание да ме пусне при Еймс. Бях свикнал с това. Когато бях на правителствена служба, малко от хората, които посещавах, имаха желание да се срещат с мене. Но го правеха, защото ако не искаха да говорят с мене, можеше да им се наложи да говорят пред някоя сенатска комисия. Сега, след като вече не бях на служба в правителството, трябваше да разчитам на името на Франк Сайз. То имаше същото въздействие като призовка от сенатска комисия. Хората ставаха приказливи. Срещаха се с мен и разговаряха с мен, защото си мислеха, че Сайз може да публикува онова, което те разправяха за себе си, вместо нещо друго, което можеше да изрови бог знае откъде.

Постарах се да запомня всичко в гостната, където седяхме двамата с Кони Мизъл. Франк Сайз обичаше подробностите. Имаше особена слабост към търговските марки. Според неговата теория, ако напишеш за някого, когото подозират, че е обрал каса, цялата история придобива неизмерима правдоподобност, ако, освен това се добави, че по време на обира заподозреният е носел двуредно сако от син оксфорд, бледосива риза, ушита по поръчка, без джобчета, вратовръзка „Графиня Мейра“ в бордо и зелени жокейски панталони. Мисля, че и аз съм на същото мнение. Автентичният детайл винаги може да влее достоверност в една хипотеза. Спомням си, че веднъж цяла седмица усмивката не слезе от лицето ми, когато случайно открих, че капитан Бонвил е бил левичар. Светът на историка е изграден от подобни малки открития.

Гостната беше огромна, навярно петнадесет на шестдесет и пет, едната й стена бе изцяло остъклена и гледаше към балкон с няколко шезлонга и масичка от стъкло и ковано желязо. Омръзнеше ли ви да гледате реката или Кенеди Сентър, бихте могли да броите самолетите, които кацат на Нешънъл Еърпорт.

Срещу остъклената, стена имаше камина от сив дялан камък, която стигаше до тавана. Две еднакви бели канапета ограждаха камината, а между тях беше сложен чворест изкривен пън от полирано дърво, който служеше за опора на парче стъкло, дебело около инч, чиято форма смътно напомняше бъбрек. Реших, че според декоратора това бе масичка за кафе.

Тук-там имаше няколко големи лампи и няколко кресла, а до една от стените беше поставена масичка за шах с източени крака, горната част на която представляваше шахматна дъска, изработена от инкрустирано дърво. Шахматните фигури бяха ориенталски, изваяни от слонова кост, и изглеждаха много стари.

На стените имаше и няколко маслени картини от „съвременни европейски художници“ — мисля, че така ги е определил декораторът. Повечето бяха градски пейзажи — градовете не можах да разпозная. Но боите бяха истински и платното бе истинско, и това може да е било всичко, което декораторът е целял.

До другата стена с врата, която като че водеше към трапезарията и кухнята, един кабинетен роял „Стенуей“ стоеше с отворен капак, а на пюпитъра имаше сложени нотни листове. Присвивайки очи, успях да прочета заглавието. То гласеше: „Шлагери от тридесетте години“.

— Сенатор Еймс свири ли? — попитах Кони Мизъл, която седеше на канапето срещу мене.

— Той пее; аз свиря — рече тя.

— Сигурно прекарвате приятни вечери.

— Нашите вечери са тихи, мистър Лукас. Смятаме да си останат такива и занапред.

Не можех да откъсна очи от нея. Навярно все още търсех недостатъци, но не успях да открия никакви. Не бих казал, че се беше облякла специално, за да ме посрещне. Носеше избелели сини джинси, бяла блуза и сини платненки. Това бе удобната, изключително практична униформа, която носеха милиони жени, но не както я носеше Кони Мизъл. На повечето те стояха като джинси и риза. На нея стояха като два милиона долара. Джинсите й изглеждаха така, сякаш бяха излети на нея, а ризата й беше малко възтясна и малко възтънка, тя не носеше сутиен — не че имаше нужда от такъв — и гледката беше съвсем смущаваща.

Смятах, че водя що-годе нормален полов живот. Със Сара се любехме почти всеки ден. Смятах, че моите фантазии не представляват отклонения от нормалното. Порнографията по правило не ми действаше, защото държах да има и нещо повече. В някои дни в продължение на час или повече даже не се сещах за секс, което е доста трудно да постигнеш в наше време. Но трябваше само да остана в една стая с Кони Мизъл, за да получа ерекция.

— Единствената причина, поради която сенаторът се съгласи да ви приеме, мистър Лукас — рече тя, — е, че не иска Франк Сайз да продължава да пише тези лъжи за него. И за семейството му.

— Сайз публикува фактите такива, каквито са — казах аз.

— С факти също може да се лъже.

— Франк Сайз няма полза да публикува лъжи — рекох аз. — Ако това е всичко, което прави, нямаше да публикуват рубриката му в повече от осемстотин и петдесет вестника. Но той е в надбягването седем дни в седмицата и ако не спечелва това надбягване поне два пъти седмично, няма да е във всичките тези вестници, а на него му харесва да живее в оная къща на Норманстоун Драйв, харесва му да кара своя бентли и да лети първа класа и всички други хубави неща, така че понякога малко се престарава.

— С други думи — лъже.

Поклатих глава.

— Никога нарочно. И никога със злоба. Ако напише някоя лъжа, то е, защото някой го е излъгал, а той не е могъл да провери как стоят нещата — да проучи фактите. Така че трябва да избира, а изборът включва риск. Или ще пусне онова, което има и ще бъде пръв, или ще провери фактите и ще бъде втори или трети. Във вестникарския бизнес никой не го е еня за обстоятелствата. Сайз е в бранша от дълго време, от седемнайсетгодишна възраст. Той има нещо като шесто чувство или интуиция за новините. Обича да го нарича преценка, но не е. То си е нюх преди всичко. Повечето от големите репортери го имат. И някои историци. А може би и някои детективи. Не знам защо.

— Вие имате ли го, мистър Лукас? — попита тя.

— Донякъде — рекох аз, — но не дотолкова, че да ме направи велик, затова никога не се осланям изцяло на него. Моят нюх не е достатъчно добър, та да се осланям на него така, както Сайз се осланя на своя. Сайз може да разчита на своя нюх, защото той не го лъже в деветдесет и девет процента от случаите.

— И колко често вашата интуиция или нюх се оказва вярна? — попита тя.

— Не съм мислил за това. Може би в деветдесет и седем или дори деветдесет и осем процента от случаите. Това ми стига, за да съм добър, но не и голям.

— А вие искате да бъдете голям в… м-м… онова, с което се занимавате?

— Вече не — рекох аз. — За да си голям, трябва амбиция, а амбицията иска много труд, а за много труд не ме търси.

Ако беше продължила да ме слуша все така, с леко наклонена глава, с полуотворени устни, сякаш вкусваше всяка моя дума и я намираше апетитна, можех да продължа да говоря още два часа, да й разправям случки от детството си и дори да й разкрия една-две много съкровени тайни, които с никого не бях споделял.

Но вместо това тя запали цигара и рече:

— Съжалявам, че сенаторът се позабави, но в момента е зает — води междуградски разговор с майка си. Тя е възрастна жена и смъртта на Каролин я разстрои извънредно много.

— На колко години е?

— На седемдесет и пет. Живее в Индианаполис.

— Където е роден той, нали?

Сенаторът ли? Да.

— Вие сте родена в Лос Анжелис, нали?

Тя се усмихна.

— Холивуд. Двайсет и първи май четиридесет и шеста.

— Честит рожден ден — рекох аз.

Тя доби леко озадачен вид, после каза:

— Ами да, наистина! Дори не ми дойде наум. Благодаря.

— Учили сте в Лос Анжелис, нали?

— Разпитвате ли ме, мистър Лукас?

Свих рамене.

— Вие сте част от цялата история. Може би дори много важна част.

— Добре — рече тя, събра колене, сложи върху тях сключените си ръце, отметна глава назад и задекламира с детински напевен глас: „Родена съм в Лос Анжелис в семейството на дребни, дребни буржоа, татко умря, когато бях на десет години, майка ми трябваше да започне работа като секретарка, аз учех в «Холивуд Хай», учех страшно много и спечелих стипендия за «Милс», където не учех чак толкова много, но си поживях добре, после започнах работа, смених няколко служби и една от тях ме доведе във Вашингтон, където живея сега, на върха на «Уотъргейт».“

— И на върха на блаженството, нали? — казах аз. Тя се размърда.

— Харесва ми — отвърна тя и в гласа и за пръв път долових резки нотки. — Но това е историята на моя живот, мистър Лукас. Тя не е толкова вълнуваща, нито толкова прекрасна, но много съм видяла, откакто напуснах Гауър Стрийт.

— В Холивуд ли?

— Точно така, в Холивуд.

— С какво се занимаваше баща ви?

— Беше инженер. Работеше във фирма за инженерни консултации. Според мен, когато ставаше дума за мостове, те бяха в стихията си. С тяхна помощ са проектирани мостове в цял свят.

— И е починал, когато сте били на десет години?

— От сърдечен удар. Майка ми е била секретарка, преди да се омъжи, а после почна работа в същата фирма. Мисля, че знаеше много нещо за мостовете, защото ми е казвала, че баща ми само за тях говорел. Аз не помня.

— Как се наричаше фирмата?

— „Колинсън енд Кърни“. На булевард „Бевърли“. Телефонният номер е Крествю, 4–8905. Или поне беше. Обаждах се на този номер всеки следобед в три и четирийсет и пет, за да съобщя на мама, че съм се прибрала благополучно от училище.

— Защо сте казали на Глория Пипълс, че ще я хвърлите в затвора при лесбийките?

Ударът не беше кой знае какъв, ала това бе единственото, с което разполагах. Кони Мизъл го парира. Тя се засмя. Смехът й беше ведър и слънчев — сякаш хармониращ с косите й.

— За малката пияна мишка ли говорите?

— Говоря за Глория Пипълс, бившата секретарка на сенатора. Така ли й казвате — пияна мишка?

— Значи сте разговаряли с нея?

— Да, разговарях с нея.

— Беше ли трезва?

— Горе-долу.

— Цяло чудо. Звъни по всяко време на денонощието и иска да говори със сенатора. Непрекъснато сменяме номера, но все успява да го открие.

— Не е толкова трудно в този град — рекох аз.

— Да, а онова нещо го казах на малката мис Пипълс на погребението само защото исках да я накарам да млъкне. Смятах, че ще подейства и успях.

— Искате да кажете, че е наплашена от лесбийки, така ли?

— Изглежда. Имала е неприятно преживяване, когато била на тринайсет години или нещо такова. Струва ми се, някаква приятелка на майка й.

— Тя ли ви го е казвала?

Кони Мизъл се засмя отново.

— Ами. Казвала го е на сенатора. Откровения в леглото. Той ми го каза.

— Значи знаете за тяхната връзка?

— Разбира се — рече тя, загасявайки цигарата си. — Той няма тайни от мене. Никакви.

— Разбирахте ли се с дъщеря му — с Каролин?

— Не бяхме приятелки, но я карахме някак. След като разбра какви чувства ни свързват със сенатора, мисля, че дори се постара да ме хареса, но не съм сигурна, че успя. Все пак се опита. Беше много зряла за възрастта си.

— Какви чувства ви свързват със сенатора?

— Наистина, мистър Лукас, не е ли това доста странен въпрос?

— Може би — рекох аз, — но все пак е въпрос.

Погледът й се плъзна над рамото ми, някъде зад мен. Върху лицето й трепна слаба усмивка.

— Добре тогава — каза тя, — ще ви отговоря. Ние се обичаме. Обичаме се силно и всеотдайно.

— Точно така — каза мъжки глас зад мен. — Ние се обичаме.

Обърнах се. Беше сенатор Еймс и изглеждаше състарен с десет години, откакто го бях видял за последен път преди три дни.