Ако не можеш да бъдеш почтен

20.

Бързо напуснах Лос Анжелис. Не се върнах в мотела, за да си взема костюма и принадлежностите за бръснене. Франк Сайз щеше да ми купи други. От „При Стейси“ потеглих директно към международното летище в Лос Анжелос, връчих ключовете на служителите от „Херц“19 и хванах първия самолет в посока изток. Той беше до Чикаго и в О’Хеър имах един час престой, преди да взема следващия самолет, който отиваше някъде близо до Вашингтон.

Самолетът беше американски и пътуваше до Френдшип, което е някъде по средата между Вашингтон и Балтимор. Предпочитах да сляза на вашингтонско летище, но след полунощ там не кацат самолети, защото вдигат прекалено голям шум. Към полунощ всички във Вашингтон са си в леглата вече от един час — поне онези, които могат да кажат кога излитат и кацат самолетите.

Позволих си разкоша да взема такси от Френдшип и когато се прибрах вкъщи, беше почти четири часът сутринта. Сара се събуди, когато се промъкнах на пръсти в спалнята. Винаги се събуждаше, колкото и тихо да влизах.

— Как беше? — попита тя.

— Горе-долу.

— Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не искам нищо. Някой да се е обаждал?

— Много се обаждаха.

— Кой?

— Сега ли ще им звъниш?

— Не. Само съм любопитен.

— Добре, онзи лейтенант Синкфилд. Той се обажда два пъти. И мистър Артър Дейн позвъни веднъж. Има приятен глас. След това — от твоя запалянковски клуб. Жената на сенатора, мисис Еймс. Някаква друга с малко плачлив глас, която се представи като Глория Пипълс. И накрая мис Кони Мизъл, момичето с атлазения глас.

— Трябва да видиш фигурата й — рекох аз.

— Ако е като гласа й, сигурно пак си влюбен.

— Ще го преживея. Какво им каза?

— Че си в Лос Анжелис, но не знам къде точно, и ако е нещо важно, сигурно биха могли да се свържат с тебе чрез кантората на Франк Сайз. Хайде, идвай в леглото.

— Мислех да си сложа пижамата.

— Няма да ти трябва — рече тя.

Усетих, че има някой. Отворих очи тъкмо навреме да видя ръката с напрегнати и изопнати пръсти, която се насочи право към носа ми. Извърнах глава наляво и пръстите ме пернаха близо до дясното ухо.

— Уанг! — рече Мартин Ръдърфорд Хил вместо добро утро.

— Ей, убиец такъв! — казах аз и се опитах да установя дали съм махмурлия от всичкото вчерашно пиене. Май не съвсем, но почти.

— Дийк! — рече Мартин Ръдърфорд Хил.

— Хей, Сара! — изкрещях аз.

— Какво? — изкрещя тя в отговор от долния етаж.

— Детето проговори.

— Ето, нося ти го — изкрещя тя.

След малко тя влезе с чаша кафе. Подпрях се на възглавницата и го приех с благодарност.

— Искаш ли цигара или пак ще ги отказваш?

— Ще ги откажа другата седмица. В джоба на сакото ми са.

Тя ги намери, сложи една в устата ми и я запали.

— Благодаря — рекох й аз. — Детето каза една дума.

— Истинска ли?

— Каза ми името. Дийк. Кажи пак Дийк, Мартин Ръдърфорд.

— Дийк — рече бързо Мартин Ръдърфорд.

— Виждаш ли?

Тя поклати глава.

— Това го повтаря от цяла седмица.

— Махай се, глупчо — рекох аз. — Ела пак, когато се научиш да казваш Дикейтър.

— След пет години — обади се Сара.

— Колко е часът?

— Десет и нещо.

— Ще работиш ли днес?

Тя поклати глава.

— Днес не.

— Наеми детегледачка, а ние ще излезем да вечеряме навън.

— Божичко, мистър Лукас, цялата съм в очакване. Какъв е поводът?

— Без повод.

— Чудесно — рече тя. — Това е най-добрият повод.

В десет и тридесет — изкъпан, обръснат и облечен — седях на бюрото си в другата спалня, която някога беше мой работен кабинет, а сега делях с Мартин Ръдърфорд. Прозорецът гледаше на изток и слънчева светлина заливаше бюрото ми, което бе обърнато навътре към стаята. Третият квартирант, котаракът Фулиш, се беше свил около телефона. Постарах се да не го обезпокоя, докато набирах номера, който лейтенант Синкфилд беше дал на Сара.

Той бе самата деловитост, когато каза отсечено „лейтенант Синкфилд“ — сякаш бе твърдо решен да оглави сутрешната война срещу престъпността.

След като му съобщих кой съм, рекох:

— Търсил си ме два пъти. Помислих си, че може да е нещо важно.

— И на мене така ми се струваше вчера — каза той. — Днес ми изглежда само малко любопитно.

— Вие там имате ли изобщо навик да обядвате? — рекох аз.

— Можеш да бъдеш сигурен в това. Обядваме най-често в закусвалнята „Шолс“, защото е евтино и са окачили навсякъде онези религиозни сентенции. Носят ни голяма утеха в нашия занаят.

— Имах предвид нещо по-изискано.

— Така се и надявах — отвърна той.

— Какво ще кажеш за „Дюк Зайбъртс“?

— Там е достатъчно изискано.

— По кое време обичаш да се храниш? — попитах го аз.

— Обичам да ям по обяд, нали съм си малко провинциалист.

— Добре, на обяд — рекох аз. — Впрочем не познаваш ли някой от отдел „Убийства“ в Лос Анжелис?

— Познавам един човек там — отвърна той предпазливо, с тон, който не издаваше нищо.

— Да, знаеш ли, струва ми се, че вчера там някой се опита да ме убие и си помислих, че може би твоите приятели ще успеят да разберат кой.

— Шегуваш ли се?

— Не. Не се шегувам.

— Видя ли го?

— Беше „тя“ — рекох аз — и я огледах добре.

— Говори — каза Синкфилд, — ще записвам, ако нямаш нищо против.

— Нямам нищо против — отвърнах аз.

В единадесет и тридесет същата сутрин хвърлих на бюрото на Франк Сайз отчета си за разходите.

— Най-напред най-важното — рекох аз. Побутнах го към него, обърнат наопаки. Той се намръщи, а сетне си послужи с гумичката на един жълт молив, за да го завърти към себе си. Не мисля, че му се искаше да го пипа.

Прочете го, после бавно вдигна поглед към мене. Върху лицето му беше изписано недоверие. И в очите му имаше недоверие, но пък там винаги си го имаше.

— Един костюм? — рече той. — Една електрическа самобръсначка? Една четка за зъби? Една туба „Крест“? Чифт спортни гащета? Една синя риза? Сто осемдесет и три долара и четирийсет и пет цента? — На четирийсет и петте цента гласът му достигна най-горния регистър на пълното недоверие.

— Искаш ли да ти разкажа за тези неща — рекох аз — или искаш да видиш дали можеш да пееш сопрано?

— Разкажи ми — отвърна той. — Не съм чул нищо смешно цяла сутрин.

И така, разказах му всичко, а той ме слушаше, както слушаше винаги, поглъщайки всяка дума, отбелязвайки си само онези въпроси, които можеше да поиска да ми зададе накрая.

Когато спрях да приказвам, Франк Сайз си послужи с молива, който държеше, за да надраска едно „Окей“ и инициалите си върху разходната ми сметка. Той я побутна към мене.

— Мисля, че на твое място не бих се отбивал при Стейси — каза той. — Щях да взема първия самолет… или щях да ида при ченгетата.

— Бях се налял с достатъчно скоч — рекох аз.

Той кимна.

— Какво ще разправиш на Синкфилд?

— Мисля да му кажа всичко.

Той кимна отново.

— Да. И аз така мисля. После?

— После ще позвъня или ще се срещна с всички, които са ме търсили, докато ме нямаше. Може да имат нещо за мене.

— Вече имаме достатъчно материал за цяла поредица от рубрики — рече той. — Ама това за Кони Мизъл и брат й — как са се присламчили към сенатора и дъщеря му. Истинска прелест.

— Мисля, че можеш да караш цяла седмица с това, което имаш.

— Само че има и още нещо — каза Сайз.

Аз кимнах този път:

— Нещата не се връзват.

— Така е — рече той. — Не се връзват.

— Една-две рубрики и край.

— Да, но тогава няма да имам цялата история, нали? — каза Сайз.

— Няма да я имаш цялата.

— Искам я цялата — рече той.

— Така и предполагах.

— Сам ли ще продължаваш да работиш или ти трябва помощ?

— От кого? — попитах аз.

— От мен.

— Нека да видим какво ще стане през следващите няколко дни. Имам чувството, че нещо ще излезе наяве.

Сайз кимна.

— И аз. Затова искам да помагам.

— Е, ти си шефът, дявол да го вземе.

— Но това, което искам, невинаги е най-умното.

— Може би затова си и шеф, защото го знаеш.

— Да — рече той. — Може би е така.

Връчих на Мейбъл Сингър разходната си сметка и я склоних да позвъни в „Дюк Зайбъртс“ и да ми запази маса, дето да не е точно до кухненската врата, или да не е натикана до някоя друга маса, така че със Синкфилд да трябва да си пишем бележки, ако искаме да разговаряме. Не е трудно да завържеш познанство с някой от онези наконтени типове, които се навъртат в „Дюк Зайбъртс“. Трудното е да не го направиш.

Но отново името на Франк Сайз извърши чудеса и когато пристигнах там няколко минути по-рано (както винаги), можах да си избера маса, която беше най-малко на един фут от най-близката си съседка. В „Зайбъртс“ това е пълна изолация.

Синкфилд дойде навреме или в най-лошия случай с една-две минути закъснение. Той се отпусна на стола си с дълга въздишка.

— Неприятна сутрин, а! — рекох аз.

— Всичките са неприятни — отвърна той. — Да пийнем по нещо.

Сервитьорът дойде и ние си поръчахме пиене. Поръчахме си и обяд. Синкфилд поиска бифтек, аз си избрах пъстърва. След като напитките пристигнаха, Синкфилд отпи една глътка от своята и рече:

— Ужасно глупаво си постъпил вчера. Или може би ужасно умно. Не знам кое от двете.

— Какво? — попитах аз.

— Да скочиш така от колата си.

— Защо да е глупаво? — рекох аз. — Още съм жив.

— Цяло чудо.

— Ченгетата в Лос Анжелис познават ли я?

Той кимна.

— Смятат, че си попаднал на Голямата Гадна Беа.

— Коя е Голямата Гадна Беа?

— Голямата Гадна Беа е мис Беатрис Ан Уит. Не знаят да е убивала някого досега, но е имала двегодишна присъда, задето светнала един с бирена бутилка по главата. Онзи едва не умрял. Моите приятели в Лос Анжелос разправят, че се занимавала и с изнудване или поне така са чували. Плащали й за тази работа, но смятат, че го прави и за центове, когато закъса. Все пак това, че те е заплашвала с пистолет, ги заинтересува. Чудят се дали няма да подадеш оплакване. Казах им, че не ми се вярва.

— Прав си — отвърнах аз.

— Имат три-четири неизяснени убийства и смятат, че тя може да има пръст в тях. Казваш, че те заплатила с един трийсет и осемкалибров?

— Приличаше на трийсет и осемкалибров.

— Така им казах и аз. Смятат, че ако успеят да я заловят с него, с малко балистика може би ще се доберат до нещо. Казах им, че ако я приберат, биха могли да ми направят една услуга, като се опитат да разберат за кого е работила.

— Това ще бъде интересно — рекох аз.

— Имаш ли някаква представа?

Поклатих глава.

— Е, хайде, Лукас.

— Ами добре — рекох аз. — Нещо ми се върти в главата. Трябва да е някой, дето иска да ме премахне или да ме сплаши. Значи това сигурно е същият човек, който дигна във въздуха Каролин Еймс и застреля Игнейшъс Олтигбе. Това е някой, който си знае работата, така че може да вдигне слушалката и да потърси някого като Голямата Гадна Беа.

— Твоята теория не струва и пукната пара — рече Синкфилд. — Защо ще искат да те премахват? Или има нещо, което не си ми казал?

— Не знам — рекох аз. — Горе-долу единственото нещо, което открих в Лос Анжелис, е, че Кони Мизъл е имала майка.

— Гуендолин Рут Симс — каза Синкфилд. — Позната още като Гуен Мизъл, незаконна съпруга на Франсис… липсва, Мизъл. Починала е на двайсет и първи октомври.

— Правил си справка, а?

— Това ми е работата.

— Имала е и друго дете. Гуен Мизъл де.

— О?

— Да. Името му е Игнейшъс Олтигбе.

Синкфилд върна в чинията си парчето от бифтека, което се готвеше да лапне. Присегна се за цигара и я запали. Взря се в нещо, което сякаш бе много далече. Като дръпна още веднъж от цигарата си, той я смачка, посегна към вилицата и сложи парчето бифтек в устата си. Посдъвка го и каза:

— Всичко трябва да дойде на мястото си, но не се получава.

— Разбирам за какво говориш — рекох аз.

— И двамата са се появили по едно и също време, нали? Говоря за малката Мизъл и за нейния полунегър, полубрат.

— Те са получили по нещо от майка си след нейната смърт — казах аз. — Едно приятелче, съдържател на бар там, им пратило нещата. Някакво писмо отишло в Лондон, при Олтигбе; колетче — колкото кутия с пури — отишло при Кони Мизъл.

Синкфилд кимна и си отряза ново парче от бифтека. Сложи го в устата си и все още дъвчейки, рече:

— Ти всъщност каква работа имаше в Лос Анжелис?

— Търсех да открия нещо, което би могло да свързва сенатора Еймс с Кони Мизъл.

— Какво очакваше да намериш някакви мръсни снимки на двамата с още някоя уличница отгоре, а?

— Защо не — отвърнах аз. — Тя ми каза една-две лъжи. Безобидни лъжи все пак например, че родителите й били типични дребни буржоа. Не са били такива, но не е престъпление, ако се опиташ да поразкрасиш малко миналото си.

— Постъпила е в колеж със стипендия — каза Синкфилд. — Проверих.

— Онова, което разправя за себе си, е горе-долу истина — рекох аз и се отказах от пъстървата, тъй като нищо не излезе от опитите ми да я изчистя от костите. — Учила е в „Холивуд Хай“ и е имала достатъчно добър успех, за да получи пълна стипендия за „Милс“, после и работила на различни места, докато накрая се озовала във Вашингтон, на служба в една лобистка организация. Но това, което не разказва никому, е как е израснала в Холивуд почти на самотек и как е живяла с един пианист, който може би е неин баща, а може би не, и как той я е учил да свири на пиано, а може би и на други някои номера, когато станала на дванайсет-тринайсет години.

— Значи така било, а? — рече Синкфилд.

— От онова, което научих, така излиза. Каквото и да е, не й е било леко. Сигурно е било направо отвратително.

— Откри ли нещо, което да свързва сенатора с нея?

— С Кони ли?

— Да.

— Не. Нищичко.

— Ами майката?

— Доколкото чух, тя е спала с всички наред. Може би и със сенатора и както ти каза, може да е направила някои снимки.

— И ги оставя като завещание на двете си деца, а?

— Точно така — рекох аз. — Само че от онова, което научих за майката, ми е ясно, че ако тези снимки са имали някаква парична стойност, тя самата е щяла да ги използва. Ако е имало някакви снимки, каквито май не е имало.

— Все пак как стигнахме до порнографските снимки? — попита Синкфилд.

— Ти даде идеята.

— Да, изглежда.

— От това няма да излезе нищо — казах аз.

— Не, по дяволите, нищо няма да излезе.

— Искаш ли десерт?

— Не искам десерт.

— Едно кафе?

— И кафе не искам.

— Какво искаш?

— Искам да видя Кони Мизъл — рече той.

— Какво ти пречи?

— Нищо, дявол да го вземе — каза той. — Да вървим.