Ако не можеш да бъдеш почтен

14.

Докато асансьорът слизаше, настроението ми ставаше все по-тягостно. Крушението винаги ме е потискало, а бившият сенатор Робърт Ф. Еймс беше истински крушенец. Не беше първият мъж, който пращаше всичко по дяволите заради една страхотна фигура и красиво лице. Ала малцина са го правили така глупаво. Реших, че никой не може да е толкова тъп, освен ако не му помагат.

Разбира се, такси нямаше. Това беше в тон с мръсното ми настроение. Сара бе взела колата, затова си казах наум някои хапливи приказки по неин адрес, а после реших, че една чашка алкохол може да ми помогне. Или дори няколко. Погледнах часовника си. Наближаваше единадесет. В „Уотъргейт“ имаше ресторант и бар, но сигурно нямаше да е отворено още напук на мен.

— Не искате ли да ви закарам, мистър Лукас? — Беше мъжки глас. Идваше отзад. Обърнах се: Артър Дейн — частният детектив на богаташите. „Дискретно направени поверителни справки. Издирване на изчезнали съпрузи. Документирани със снимки доказателства. Безплатни консултации. Заповядайте. Поне имаше на кого да си изкарам яда.

Не искам да ме закарате, искам да пия.“

Той се усмихна така, сякаш намираше това напълно в реда на нещата.

— Знам едно тихо местенце — каза той. — Имате ли нещо против да отидем заедно?

— Това случайност ли е — рекох аз — или държите под наблюдение онова любовно гнезденце горе двайсет и четири часа в денонощието?

Дейн се усмихна отново.

— Колата ми е тук — рече той. — И не е случайност. Търсех вас.

— Как се сетихте къде да търсите?

— Лейтенант Синкфилд ми каза.

— Добре — рекох аз. — Хайде да го видим това местенце.

Дейн караше кадилак, от малките, но все пак достатъчно хубав, за да не се смущават клиентите му, ако се наложеше да го паркира пред техните porte cochere16. Не беше добър шофьор. Караше като човек, който никога истински не се е интересувал от коли.

Барът, който бе избрал, се намираше на Пенсилвания Авеню, на около осем или девет преки западно от Белия дом. Помещаваше се в стара градска къща и беше известен като свърталище на местните ергени. Наричаха го „Крайбрежното владение“ и предполагам, че това бе толкова добро име за бар, колкото и всяко друго. Седнахме в едно сепаре и си дадохме поръчката на дългокосия сервитьор. Аз си поръчах мартини. Дейн поиска вносна бира. Бяхме единствените посетители.

Отпих голяма глътка от чашата си, без да си давам труд да спомена здравето на Дейн. Вкусът не беше съвсем наред, затова отпих още една глътка. Дейн не бе се докоснал до бирата си. Наблюдаваше ме. Дадох знак на сервитьора. Когато се приближи, му казах:

— Още едно от същото. И намира ли ви се „Лъки Страйк“?

— В автомата рече той.

— Окей. Донесете ми, ако обичате, един пакет.

Докато чаках, довърших мартинито. Бирата на Дейн си стоеше недокосната.

— Наистина искахте да пийнете нещо, нали?

— Точно така.

— Изглеждате нещо разстроен.

— Личи ли?

— Да — каза той. — Личи.

— Поражението — рекох аз. — Поражението ме разстройва.

Сервитьорът донесе втората ми чаша и цигарите.

Отворих пакета и запалих една, преди да успея да променя решението си. Беше първата ми цигара за повече от две години и след първото дръпване се запитах защо изобщо ги бях отказал.

— Предполагам, че говорите за сенатора — каза той.

— Да. За сенатора.

— Как ви се видя?

— Зле — рекох аз. — Много зле. Когато си тръгнах, ронеше сълзи.

— О? За какво?

— За един, дето го пречукаха пред къщата ми снощи.

— Олтигбе?

— Не зная да има друг.

— Той обичаше Олтигбе.

— Кога говорихте с него?

— Със сенатора ли? Никога. Но го държа под око.

— По поръчка на жена му ли?

Дейн се реши да опита бирата си. Отпи една глътка. Малка. Побутнах към него пакета „Лъки Страйк“. Той поклати глава:

— Не пуша.

— И аз не пушех допреди две минути.

Дейн изглеждаше заинтригуван:

— Откога не пушите?

— От две години.

— Това е много време. А сега защо?

— В лошо настроение съм — рекох аз. — Винаги когато съм в лошо настроение, почвам да си угаждам. Например изяждам цяла кутия с бонбони. Или изпивам по няколко чаши наведнъж. Слаб съм.

— Ха — рече Дейн, мислейки си навярно, че се шегувам. Но май не беше съвсем сигурен. Не приличаше на човек, който има особено чувство за хумор. Приличаше на човек, за когото животът бе ужасно сериозна работа.

— Кога ще се развежда? — попитах аз.

— Кой?

— Клиентката ви. Мисис Еймс. Жената на сенатора.

Дейн отпи втора глътка. Тя като че му хареса повече.

— Няма да се развежда — рече той.

— Защо няма? Да не би унижението да й харесва?

— Не й харесва. Всъщност то я отвращава.

— Тогава защо не го разкара? Сега той не струва нищо.

— Сега той струва два милиона — освен ако за вас това е нищо.

— Нямах предвид това — рекох аз.

— Знам — каза Дейн. Как ви се видя той?

— Вече ме питахте.

— Казахте ми, че изглеждал зле. Че ронел сълзи. Какво друго?

Замислих се за момент.

— Прилича ми на човек, който върви към пропаст и си го знае, и му е все едно. Прилича ми на човек, който няма на какво повече да се надява и продължава да съществува само по навик, ала с тоя навик би се разделил без особено съжаление.

— Самоубиец?

— Може би — не знам много за самоубийците. Винаги съм си мислил, че това са хора потиснати или отчаяни. Той не е нито едното, нито другото. Изпаднал е в лек шок, от който се съвзема и отново изпада на всеки пет минути или нещо такова. Изглежда напълно зависим от Кони Мизъл. Предполагам, че тя дори му казва кога да влезе в банята.

— Как ви се стори тя? — попита Дейн. В гласа му прозвуча любопитство.

— Получих ерекция.

— Нещо друго?

— Силна, умна и опасна.

— Защо опасна?

— Видях как може да накара един човек да направи едва ли не всичко, което тя поиска.

— Май сте се поизплашили от нея.

— Кой знае рекох аз. — Разговаряли ли сте с нея?

— Два пъти — каза той. — Не ме оставя да припаря до сенатора.

— Как го следите тогава?

— Като разговарям с хора като вас — хора, които са се срещали с него. Тази сутрин прекарах половин час с бившия му административен съветник. Някой си Къмбърс.

— Какво разправя той?

— Че сенаторът почнал да губи на бридж. Освен това ми каза почти същото, което и вие. Само че той се изрази малко по-различно. Каза, че сенаторът, изглежда, е загубил способността си да взима решения. Не предприема нищо, преди да е поискал съгласието й.

Вдигнах рамене.

— Може би има късмет, че тя е край него.

— Жена му не мисли така — рече Дейн.

— Какво мисли тя?

— Тя мисли, че са му направили магия.

Зяпнах. Той премести поглед върху чашата си с бира, сякаш му беше малко неловко.

— Имате предвид истинска магия? — казах аз. — С магьосници, вълшебници и тем подобни?

— Не, нищо подобно. Просто смята, че Кони Мизъл има над него някакво необяснимо влияние.

— Питайте я дали някога е чувала за секс — рекох аз.

— И мислите, че тук няма нищо повече?

— Не знам — отвърнах аз. — Не съм на петдесет и две години, нито съм преживял поредица от доста силни душевни сътресения. Не знам какво е да минеш през всичко това и да откриеш до себе си една Кони Мизъл, на която да се облегнеш. Може би щеше да ми хареса. Не мисля, че щеше да ми е толкова тежко. Колко други са захвърляли много повече, за да получат далеч по-малко.

— Какво знаете за нея? — попита той.

— Сделка ли предлагате?

— Може би.

— Ще ви разкажа каквото знам, а вие в замяна ще ми уредите среща с вашата клиентка.

Дейн се намръщи. По някаква причина от това той още повече заприлича на ехо от петдесетте години.

— Мога ли да бъда сигурен, че имате нещо, което ще ми върши работа?

— Не можете.

Той мисли известно време може би цяла минута. После рече:

— Кога искате да се срещнете с мисис Еймс?

— Какво ще кажете за днес следобед?

— Тя няма нужда от реклама.

— Аз не правя реклами. Разследвам работите на съпруга й. Ако иска да е сигурна, че ще напиша истината, трябва да се срещне с мен. Иначе може да ми се наложи да мина без нейна помощ. А няма да е хубаво. Поне за нея.

Дейн кимна.

— Ще се върна след минутка — рече той. Стана и отиде в предната част на бара, където имаше телефонен автомат. Говори почти пет минути. Сигурно му се наложи дълго да я увещава. Когато се върна, той каза:

— Ще ви приеме в три и половина следобед. Знаете ли къде живее?

— Не.

— Ще ви начертая карта. Ще чертая, а през това време ще ми разказвате каквото знаете.

И тъй, разправих му всичко, което знаех. Или почти всичко. Докато приказвах, той чертаеше с химикалка върху някаква салфетка. От време на време ме поглеждаше с тези негови умни, студени, зелени очи, сякаш за да ми каже, че все още ме слуша, макар че и самият той не знае защо. Това засилваше желанието ми да говоря. Реших, че тази техника на слушане си бе изработил във ФБР. Или в ЦРУ. Все още ми приличаше на банкер, на предпазлив банкер и ме караше да се чувствам така, сякаш молех за заем, който не ми беше работа да искам. Чувствах, че съм щедър на приказки, а в доказателствата хич ме няма.

Когато най-сетне спрях да приказвам, Дейн продължи да чертае картата. По нея имаше всевъзможни чертички и стрелки и даже един старателно изрисуван компас, който сочеше на север. После той нацупи устни, както би направил банкер, когато е решил да каже „не“, и рече:

— Това не е много, мистър Лукас.

— Но е повече, отколкото знаехте преди.

— Нима? — каза той и повдигна прошарените си вежди.

— Какво повече имате от мен?

Той поклати глава, така както би го сторил изпълнен със съжаление банкер.

— Вече направихме сделката — рече той. — Ако намерите друго, което да предложите, обадете ми се.

— Имате ли нещо, което може да се окаже интересно за мен?

— Може би — отвърна той. — Може би.

Извадих пет долара и ги сложих на масата.

— Позволете ми поне да платя пиенето — рекох аз. Да си саркастичен с Дейн е губене на време. Той каза:

— Щом настоявате — и ми подаде картата. Погледнах я и ми се стори, че е доста добре нарисувана. Тя вероятно беше и единственото нещо, което той даваше през този ден.

Когато се прибрах у дома, Сара ме подуши и рече:

— О, май сме си пийнали тази сутрин, а?

— И сме пушили — казах аз.

— Какво се е случило?

— Имах неприятна сутрин.

— Какво друго?

— Трябваше да изслушам куп лъжи.

Тя ме хвана за ръката.

— Детето спи. Можем да се качим горе, да си легнем и там ще ми разкажеш всичко.

— Мислиш си, че това помага при всякакви случаи, нали?

— А ти?

— Почти винаги — рекох аз и се засмях.

И тя се засмя.

— Имаме ли време?

— Сега не, но ще намерим време тази нощ. Или по-рано довечера.

— Окей, щом не искаш — да е по твоему, тогава поне хапни нещо.

— Какво ще ми предложиш?

— Какво си пил?

— Мартини.

Тя кимна.

— Сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр. Те ще поемат джина.

След сандвичите, които никак не бяха лоши, отидох до стенния телефон, вдигнах слушалката и погледнах часовника си. Беше дванадесет и половина. В Лос Анжелис бе девет и половина. Набрах кода на Лос Анжелис — 213, после набрах онзи номер на Крествю, който Кони Мизъл ми беше споменала сутринта. Бях сигурен, че го помня. Бях си го повтарял наум много пъти. Крествю 4–8905 — номерът, на който се обаждала всеки следобед в три и четиридесет и пет, за да съобщи на майка си, че се е прибрала благополучно от училище.

Чу се обичайното бръмчене и щракане — после телефонът даде свободно. Вдигнаха на четвъртото позвъняване и един мъжки глас каза:

— Стейси.

— Какъв Стейси? — попитах аз.

— Барът на Стейси, приятел, и ако си жаден, не отваряме преди десет.

— Откога имате този номер?

— Откакто отворих тая кръчма преди двайсет години. Самотен ли си, драги, или наистина искаш нещо?

— Ти ли си Стейси?

— Аз съм Стейси.

— Просто съм самотен — рекох аз и окачих слушалката.