Ако не можеш да бъдеш почтен

24.

Пръв пристигна помощник-шерифът. Беше сух мъж с изпито лице и светлосиви очи, които не изглеждаха особено весели. Попита ни за имената, записа си ги старателно, после отиде да разгледа труповете.

— Това приятелче отиваше право на бесилото, а? — рече той, след което почти не продума, докато не пристигна шерифът.

Шерифът изглеждаше към петдесетте и това явно не му беше първото убийство. Бе грамаден мъж, по-висок от мене и един път и половина по-дебел, имаше квадратно простодушно лице и малки, проницателни кафяви очи, от които едва ли можеше да убегне нещо. Водеше екипа си от експерти и след като огледа всичко и претърси къщата, ни повика с Дейн в кухнята.

Оставих Дейн да говори повече и той разказа всичко като свидетел с професионален опит. Реших, че говори много по-добре, отколкото пише. Шерифът изслуша Дейн, а после и мене. Слушаше търпеливо с точно толкова интерес, колкото да ни накара да говорим. Когато свършихме, той погледна към Дейн и рече:

— Значи смятате, че е убийство и самоубийство, а?

— На такова прилича — каза Дейн.

— Хубаво ще бъде, ако е така.

— Вие не сте ли на същото мнение?

— Не съм казал такова нещо, мистър Дейн. На това семейство му се насъбра много, нали? — Той не изчака отговора. — Учудвам се, мистър Лукас, че още не сте позвънили на Франк Сайз — това е „мълния“.

— Той не си пада по такива новини — отвърнах аз.

— Може и да е така — рече шерифът, — но сигурно някои други ще се заинтересуват. Когато се разчуе, от „Балтимор Сън“ ще пристигнат веднага. И от „Вашингтон Пост“. От телевизията. От радиото. Няма да се изненадам, ако това не бъде сензацията на вечерните новини — Уолтър Кронкайт и другите там. Съпругата на бивш сенатор и нейният… м-м, не знам какъв си… намерени убити. От това ще излезе добър материал.

— Сигурно — рекох аз, защото шерифът гледаше мен, сякаш чакаше потвържденията.

— Разбира се, ако е убийство — самоубийство, както казва мистър Дейн, от това няма да излезе нищо интересно, нали? Искам да кажа, пак ще бъде сензация, но само за ден-два.

— Значи няма да бъде убийство — самоубийство, така ли? — обадих се аз.

— Е, не веднага, мистър Лукас. Не, докато не извърша пълно разследване, не се запозная с доклада на следователя и не чуя мнението на експертите. Искам да кажа, че не бива да бързаме със заключенията си, когато богатите почнат да се избиват наоколо. На другите богаташи може да не им хареса.

— Тази година няма избори, нали? — рекох аз.

Шерифът се ухили.

— Не, миналата година имаше. Спечелих с мнозинство, така да се каже. Спечелих толкова гласове може да се каже, че ми дадоха мандат, ако на шерифите въобще дават мандат. Мисля, че биха могли да ми дадат все пак — за поддържане на реда и законността, нали?

— Не виждам защо да не ви дадат — казах аз.

— Днес ще ви трябваме ли още? — попита Дейн.

Шерифът се замисли.

— Не, мисля, че не. Но трябва да наминете утре или вдругиден и да дадете писмени показания. Дотогава може да ми хрумнат още някои въпроси. — Той замълча за момент, а умните му кафяви очи се плъзнаха по лицата ни. — Или да се сетите за нещо, което сте забравили да ми кажете.

— До скоро виждане, шерифе — рече Дейн.

— И още нещо — каза шерифът. — Някой от вас знае ли кой от окръг Колумбия разследва убийството на малката Еймс и на приятеля й.

— В отдел „Убийства“ ли? — попитах аз.

— Да.

— Синкфилд — отвърнах аз. — Дейвид Синкфилд. Лейтенант.

— Приятелят на момичето беше негър, нали?

— Бяла майка, черен баща — рекох аз.

— Мислите ли, че този лейтенант Синкфилд ще се заинтересува, ако му телефонирам и му съобщя какво става тук?

— Мисля, че ще ви бъде безкрайно благодарен — казах аз.

Обратното пътуване до Вашингтон с Дейн на волана не беше ни по-добро, ни по-лошо. Сега не говорехме много. Но този път му бях почти благодарен за отвратителното каране. То отвличаше мисълта ми от онзи израз на лека изненада, изписан върху лицето на мъртвата Луиз Еймс.

Хвърлих поглед към Артър Дейн. Повече от всякога имаше вид на банкер. Седеше тежко и отпуснато зад кормилото, с разкопчано сако и изхвръкнало шкембе. Бе преметнал небрежно дясната си ръка върху облегалото на седалката. С двата пръста на лявата си ръка управляваше волана при скорост 75 мили в час. Бях сигурен, че ако спука гума, Дейн ще настъпи автоматичните спирачки, ще завърти кормилото в погрешна посока и сигурно ще се преобърнем седем пъти, и ако някой от нас остане жив, няма да може да излезе от колата, защото вратите ще заядат, а автоматичните прозорци няма да се отворят.

— Досега не сте ли убили някого? — попитах аз.

Той ме погледна. Зелените му очи отново се откъснаха от пътя за твърде дълго време.

— Какво искате да кажете?

— С вашето каране — рекох аз.

— Дори не съм имал произшествие.

— Трудно ми е да повярвам.

— Не ви ли харесва моето каране?

— Мисля, че е отвратително.

Дейн замълча. Помислих си, че се нацупи. Хвана кормилото с две ръце.

— Научих се да карам едва на двайсет и пет години. Повечето хора се научават по-рано.

— А вие защо не се научихте по-рано?

— Защото — отвърна той спокойно — преди това не можех да си позволя да имам кола.

— А сега карате кадилак — казах аз.

— От малките.

— Мога ли да ви задам едни личен въпрос? На Франк Сайз му харесват личните въпроси.

— Не ме е грижа какво му харесва на Франк Сайз, но можете да питате. Все пак не знам дали ще ви отговоря.

— Колко пари спечелихте от случая Еймс?

Дейн помълча. Накрая рече:

— Защо да не ви кажа? Условието беше твърд хонорар, двайсет хиляди на месец — в предплата.

— Значи към четиридесет хиляди долара, нали?

— Точно така.

— Мислите ли, че мисис Еймс получи онова, за което е платила?

Той отново ме погледна. Аз вперих очи в пътя, готов да сграбча кормилото.

— Ще го получи, когато свърша със случая.

— Мислех, че вече сте приключили.

Той поклати глава.

— Промених решението си.

— Защо?

— Поради две причини отвърна той. Първата е, че искам да разбера какво толкова ужасно има в миналото на сенатора.

— А другата причина?

— Другата причина е, че не обичам да връщам пари, а на мене ми е платено до края на месеца.

Във Вашингтон влязохме по Ню Йорк Авеню и аз накарах Дейн да ме остави на Седма улица. Беше почти шест часът. На ъгъла на Седма и Ню Йорк Авеню има магазин за алкохолни напитки, влязох вътре и купих бутилка шотландско уиски — този път „Блек енд Уайт“. Мушнах бутилката в задния си джоб, излязох, махнах на едно такси да спре и казах на шофьора да ме откара до Вашингтонския болничен център на Ървинг Стрийт.

На регистратурата ми дадоха малка карта и без особени затруднения открих отделение Р-1. Отделението имаше двойна врата, която беше заключена. Вратата беше от дебело стъкло, защитено от двете страни със стоманена мрежа. През стъклата и стоманената мрежа се виждаше дълъг коридор. По него сновяха хора, някои бяха с обикновени дрехи, други по халати и пижами. До вратата имаше звънец и аз го натиснах.

Една сестра се приближи след малко и открехна едва-едва вратата. Беше слаба негърка с очила в златни рамки.

— Да? — каза тя.

— Бих искал да видя Глория Пипълс.

— Кой сте вие?

— Адвокатът й. Казвам се Дикейтър Лукас.

Сестрата поклати глава.

— Не знам — рече тя. — Мисис Пипълс не се чувства много добре. Докторът каза, че не бива да има посетители.

— Нося й хубави новини — рекох аз. — Това може да й подейства добре.

— Късно е за посещения.

— Няма да се бавя, трябва да я видя по много важен въпрос.

— Казахте, че сте нейният адвокат?

— Точно така.

— Е, хайде, само че не се бавете.

Тя отвори вратата и аз влязох вътре. Висок рус младеж на около двадесет и четири години, чиято лява ръка от лакътя почти до пръстите беше в гипс, приближи към нея и каза:

— Аз си тръгвам.

— Никъде няма да ходиш, Фреди — отвърна сестрата. — Хайде, връщай се в стаята си.

— Не — рече той. — Тръгвам си. Брат ми идва да ме вземе.

— Е, добре, ако можеш да минеш през тази врата, върви.

Младежът поклати глава.

— Не — рече той със спокоен глас, — вратата е заключена. Трябва да я отвориш.

— Казах ти, че няма да я отворя.

— Отвори вратата! — изкрещя младежът.

Сестрата въздъхна.

— Кажи ми защо си толкова лош, а? Хайде ела.

Тя го хвана за дясната ръка и го обърна назад.

— Иди да гледаш телевизия — рече тя.

— Брат ми идва да ме вземе — каза той. — Трябва да мина през тази врата.

— Ще те пусна по-късно — рече тя. — Сега иди да гледаш телевизия.

Младежът се позамисли, кимна и се отдалечи надолу по коридора.

— Какво му има? — попитах аз.

— Опита се да си пререже вените. Но както повечето от тези, които наистина искат да го направят, а не само да се порежат леко с бръснача, е засегнал сухожилието. А да шиеш сухожилие е мръсна работа.

— Само това ли?

— А, имате предвид държането му? Той тъкмо излиза от шокова терапия. След шоковата терапия всички се държат така. За известно време си губят паметта. — Тя поклати глава. — В това отделение са все такива — откачени. — Тя посочи една от вратите по коридора: — Мисис Пипълс е тук, вътре. Първо чукнете, да не я сварите в неудобно положение.

Почуках и някакъв глас каза „влез“. Влязох, Глория Пипълс седеше на едно кресло. Носеше кремав халат и синя нощница. Краката й бяха обути в бели мъхести чехли. В стаята имаше болнично легло, тоалетка, мивка и един стол с права облегалка.

Глория Пипълс седеше свита на кълбо, с клюмнала глава. Тя бавно вдигна поглед към мене. Очите й бяха зачервени от плач. Върхът на носа й — също. Косата й беше в безпорядък.

— Здравей, Глория — казах аз. — Как е настроението?

— Аз не съм за тук — рече тя. — Това е психиатричното отделение. Аз не съм луда.

— Кой те доведе тук?

Тя поклати глава.

— Двама мъже. Не ги познавам. Дойдоха вкъщи днес следобед и казаха, че работят за Луиз Еймс.

— По кое време днес следобед?

— Към два. Дойдоха към два часа и ми казаха, че Луиз искала аз да си почина. Не разбирах за какво говорят. Нямах нужда от почивка. Позвъних на Луиз, но никой не отговори. Казаха ми, че всичко било уредено и че мога да отида в болницата и да си почина. Наистина бях разстроена. Бях уморена. Затова се съгласих да тръгна с тях и ето ме тук.

— Смятат, че си прекалила с пиенето.

— Кой каза?

— Мисис Еймс го е казала. Казала е, че си се обаждала по всяко време и не си говорила много свързано.

Глория Пипълс яростно заклати глава.

— Не съм й звънила. Тя ми се обади.

— За какво ти се обади?

Тя отново поклати глава.

— Не ми се говори за това.

— Колко успя да изпиеш днес, Глория? Но без да ме лъжеш.

— Изпих една бира на обяд. Това е всичко.

— А вчера?

Тя помисли малко.

— Две мартинита точно преди вечеря. Това е всичко. Напоследък не съм пила много. Откакто ти беше при мен. Тогава ми донесе скоч, нали?

— Точно така.

— Де да беше донесъл и сега.

— Може би нося — рекох аз.

Тя се поразвесели. Полека-лека надеждата просветли лицето й, повдигайки ъгълчетата на устните й.

— Не се шегуваш, нали?

— Не.

Тя огледа стаята.

— Трябват ни чаши. Можеш ли да донесеш чаши? И нещо да го смесим?

— Откъде да взема чаши?

— От стаята на сестрите. Ей там, в коридора. Те имат чаши и всякакви плодови сокове. Донеси някакъв плодов сок.

— За скоча?

— Ябълков сок — рече тя. — Сетих се, че имат ябълков сок. Ще върви със скоча.

Погледнах я и поклатих глава.

— Не знам, Глория. Тук си, за да спреш да пиеш.

— Казах ти, че нямам нужда от сух режим. Това, от което имам нужда сега, е малко алкохол.

— Много ли ти се пие?

Тя извърна поглед.

— Доста.

— Разкажи ми за какво си говорихте с мисис Еймс и после ще пийнеш — казах аз, чувствайки се страшно великодушен в този момент. Не само бях великодушен, но и облекчавах страданията на отчаяните. Носех алкохол на тъжни женици в болниците, за да могат да се напият и да се почувстват по-добре. Бях по-добър от благотворителна дама.

Но Глория Пипълс не прие моето предложение. Тя поклати глава и се нацупи. После каза:

— Първо ми дай да пийна. Тогава може да поговорим.

Кимнах.

— Ябълков сок, а?

— Ябълков сок — отвърна тя.

Отправих се към сестринската стая. Там имаше пластмасова кофа, пълна с лед, бутилки и консервени кутии с най-разнообразни сокове. Слабичката сестра със златните очила ме наблюдаваше, докато наливах ябълков сок в две пластмасови чаши.

— Каза, че искала нещо за пиене — обясних аз.

Сестрата кимна одобрително.

— Трябва да приема много течности.

— Изглежда ми доста добре — рекох аз. По-добре, отколкото очаквах.

— Хм — каза сестрата. — Трябваше да я видите, като я доведоха към два часа. Здравата се беше наквасила. После му удари един хубав сън.

— Беше се подредила, а?

— Беше пила и още как, но не ябълков сок.

Отнесох двете чаши с ябълков сок в стаята на Глория Пипълс. Щом ги видя, тя прехапа устни, изправи се и посегна към тях. Ръцете й трепереха.

— Застани там, до вратата — рече тя.

Останах до полуотворената врата.

— Не пускай никого — каза тя, занесе чашите до умивалника и изля повечето от ябълковия сок. После се обърна към мене: — Хайде, налей.

Извадих бутилката от джоба си, отвих капачката и напълних двете чаши с уиски. Глория Пипълс ми подаде едната, като разля само малко от съдържанието й. С две ръце вдигна своята чаша до устните си. Отпи две дълги глътки, въздъхна, отново седна и затършува из джоба на халата си. Извади пакет „Кент“, изтръска една цигара до половината и я издърпа с устни.

— Имаш ли кибрит? — попита тя. — Не ми разрешиха да държа кибрит у себе си. Трябва да използвам електрическата запалка там на бюрото.

Запалих й цигарата, после запалих една за себе си.

— Разкажи ми всичко, Глория.

Алкохолът бе започнал да действа. Страните й сега добиха цвят. Тя държеше по-здраво цигарата и чашата си. Дори ги хвана с една ръка, за да приглади косата си, от което нямаше голяма полза.

— Луиз каза, че съм я търсила, така ли? — попита тя.

Кимнах.

— Така разбрах.

— Но аз не съм я търсила. Никога не бих я потърсила. Тя ми се обади.

— Защо ти се обади, Глория?

— Искаше нещо.

Бях търпелив. Добрите самаряни винаги са търпеливи.

— Какво искаше?

— Смяташе, че ако той успее да влезе там, ще могат да разберат каква е работата.

В Библията има и един Йов, разбира се. Той би могъл да ми съперничи донякъде в тази игра на търпеливост. Но не много.

— Кой е този той?

— Нейното „галено кученце“. Онази буца. Онова влечуго, на което плаща да я чука.

— Джонас Джоунс — рекох аз.

Тя отпи нова глътка, после кимна.

— Точно той. Джонас Джоунс.

— Къде трябваше да влезе той?

— В апартамента им.

— В чий апартамент?

— На Боби и на оная кучка Мизъл.

— А ти имаше ключове за него, нали?

Трябваше да мине известно време, преди думите ми да стигнат до съзнанието й — навярно поради алкохола и успокоителните, които й бяха дали.

— Как разбра? — попита тя. — Никой не знаеше, че имам ключове от апартамента.

— Луиз Еймс е знаела — рекох аз.

— Това е друго. Тя знаеше, че винаги държа у себе си дубликати от неговите ключове. Той постоянно ги губеше.

— Ти още работеше при сенатора, когато той купи апартамента в „Уотъргейт“, нали?

Тя поклати глава.

— Тогава не работех при него. Работех при Кюк. Но пазех дубликати от ключовете му и когато купи апартамента в „Уотъргейт“, постарах се да осигуря два допълнителни комплекта от тях. Продължавах да се грижа за него дори когато вече не му трябвах.

— Ти какво направи? Прати ли ключовете на Луиз Еймс?

Тя отново поклати глава.

— Не, Джонас дойде да ги вземе.

— И после?

Глория пресуши чашата си.

— Ще отида за още ябълков сок — рече тя.

— Ето — казах аз, подавайки й чашата си. — Вземи моята. Не съм я докосвал.

Това я пооживи. Усмихна ми се признателно. Бях добрият чичко доктор, който предписваше най-хубавото лекарство на света.

Тя отпи още една голяма глътка.

— Не се безпокой. Няма да се оливам.

— Знам, че няма — казах аз. — Но какво стана, след като даде ключовете на Джонас?

Глория сви рамене.

— Сигурно се е вмъкнал там и е намерил онова, което са търсели. Поне така ми каза тя.

— Кога?

Тя се замисли.

— Вчера. — Закима енергично с глава. — Ъ-хъ, точно така, вчера. Тогава ми се обади Луиз и ми наговори всички онези ужасни неща.

— Какви ужасни неща?

— За Боби и мене. Каза ми, че знаела за нас през цялото време, още от самото начало, но не й пукало, защото това, че спял с мен, било нещо като хоби. Но каза, че с Кони Мизъл било съвсем различно. Каза, че Кони Мизъл била съсипала живота на Боби и сега тя щяла да съсипе живота на Кони Мизъл.

— Как?

— И аз това я попитах. Как?

— Какво отговори тя?

— Само се изсмя и каза, че ще науча всичко от рубриката на Франк Сайз.

— Какво стана после?

— После нищо. После тя затвори, а аз изпих две мартинита. Е, може да са били и три. Бях малко разстроена. — Тя се разплака. Сълзите се стичаха по бузите й. Страхувах се, че ще се разридае, затова станах, отидох при нея и я потупах непохватно по рамото.

— Хайде, хайде — рече добрият, недодялан доктор Лукас. — Всичко ще се оправи — казах аз. Помислих си да кажа пак „хайде, хайде“, но не можах. — Какво има сега?

Тя вдигна очи към мен. Те плуваха в сълзи. Носът й беше зачервен.

— Лъки — рече тя.

— Лъки ли?

— Котаракът ми. Тръгнах и го оставих, не знам какво ще яде и изобщо, а досега никога не е оставал сам.

Намерих една поспа кърпа и избърсах сълзите й.

— Хайде — рекох аз. — Пийни си. Не се тревожи за Лъки. Аз ще се погрижа за него.

— Ти… наистина ли? — каза тя и завря нос в чашата си.

— Знам едно място в Силвър Спринт. Едно много луксозно заведение, предназначено само за котки. Понякога водя моя котарак там. Харесва му. Котките си имат телевизия и всичко. Ще взема Лъки и ще го заведа там.

Сълзите спряха, но почнаха хълцанията.

— Той… той харесва метеоролога.

— Метеоролога ли?

— По телевизията… харесва метеоролога. Девети канал. Винаги го гледа.

— Ще кажа на собственичката на заведението.

Тя пресуши чашата си. Изчислих, че бе изпила към сто и петдесет грама уиски за петнадесет-двадесет минути.

— Защо не си подремнеш сега? — казах аз.

— Ще ми оставиш ли другото?

— Уискито ли?

— Ъ-хъ.

— Ако го намерят, ще ти го вземат.

— Ще го скрием — рече тя. — Подай ми чантата. И без това трябва да ти дам ключовете си. Ще го скрием в чантата ми.

— Чудесно място — рекох аз. — Изобщо няма да им хрумне да търсят там, преди да са търсили под възглавницата ти.

— Добре де, къде да го скрием?

— Под дюшека.

Тя затвори очи и се намръщи.

— Под дюшека — рече тя. — Под дюшека. Под дюшека. — Отвори очи и ме погледна с блеснал поглед. — Така ще го запомня, като се събудя.

Подадох й чантата и мушнах бутилката под дюшека. Гордеех се със себе си. Бях свършил няколко чудесни неща този ден. Бях откраднал от мъртвец. Бях утешил болната със силна напитка. Бях герой.

— Май ще подремна малко — каза Глория Пипълс.

— Това е добра идея.

Тя се надигна, отиде до леглото с достатъчно уверена крачка и седна.

— Под дюшека — рече тя и кимна, сякаш да го потвърди.

— Под дюшека — повторих аз.

— Прегледах рубриката на Франк Са из тая сутрин — каза тя, — но не видях нищо за Боби. Утре ли ще пише?

— Не ми се вярва.

— Кога ще пише за него? — попита тя, като се проспа на леглото.

— Не знам, Глория — отвърнах аз. — Може би никога.