Алена жътва

ЕДНА ЖЕНА В ЗЕЛЕНО И МЪЖ В СИВО

За първи път чух в „Големият кораб“, в Бют1, един червенокос грубиян на име Хики Дюи да нарича Пърсънвил — Пойзънвил2. Той казваше също „иза“ вместо риза и затова не обърнах особено внимание на промяната в името на града. По-късно чух и други да го произнасят по същия начин, въпреки че нямаха проблем с буквата „р“. Все още не виждах нищо друго в това освен една от ония тъпи шеги, в които се казва, че „ръчник“ означава „речник“ на жаргона на апашите. Няколко години по-късно отидох в Пърсънвил и си изясних нещата.

От един телефон на гарата позвъних в редакцията на „Хералд“, попитах за Доналд Уилсън и му съобщих, че съм пристигнал.

— Заповядайте у дома довечера в десет часа — отговори приятен отривист глас. — Живея на булевард „Маунтън“ 2101. Вземате трамвая на Бродуей, слизате на Лоръл Авеню — къщата е на две преки в западна посока.

Приех поканата, след което се запътих към хотел „Великият Запад“. Стоварих си багажа и излязох да разгледам града.

Не беше привлекателен. Повечето от строителите му са си падали по пищната външност. А може в началото и да са имали успех. Сега топилните пещи, чиито тухлени куполи стърчаха на фона на навъсената планина на юг от града, бяха одимили в еднообразен, жълтеникаво опушен безрадостен вид всичко наоколо. Резултатът беше един грозен град с четиридесет хиляди жители, разположен в противното дефиле между две неприветливи планини и всичко това омърсено от намиращите се наоколо мини. Над тази картина небето се простираше навъсено, сякаш и то бе излязло от пещите.

Първия полицай, когото видях, имаше нужда от бръснене. На износената униформа на втория липсваха няколко копчета. Третият стоеше на централното кръстовище в града — „Бродуей“ и Юниън Стрийт — и направляваше движението, захапал пура в единия край на устата си. След това престанах да ги оглеждам.

В девет и половина хванах трамвая от „Бродуей“ и последвах указанията на Доналд Уилсън. В резултат на това се озовах пред една ъглова къща, разположена сред обширна морава, оградена с жив плет.

Прислужницата, която ми отвори, каза, че мистър Уилсън не си е в къщи. Докато й обяснявах, че имам среща с него, стройна руса жена, малко под тридесетте, облечена в рокля от зелен креп, се появи на вратата. При все че се усмихна, очите й останаха студени. Повторих обясненията си.

— Съпругът ми не се е прибрал. — При произнасянето на „с“ долових едва забележим акцент. — Но ако ви очаква, вероятно ще се върне скоро.

Покани ме на горния етаж в една червено-кафява, отрупана с книги стая, с изглед към Лоръл Авеню. Настанихме се в кожени кресла, полуобърнати един към друг и към горящата камина, а тя се зае да установи взаимоотношенията ми с нейния съпруг.

— В Пърсънвил ли живеете? — запита най-напред.

— Не. В Сан Франциско.

— Но тук не сте за първи път?

— За първи път съм.

— Наистина ли? Как ви се стори нашият град?

— Нямам достатъчно впечатления, за да ви отговоря. — Това бе лъжа. Имах. — Пристигнах едва днес следобед.

Докато казваше: „Ще се убедите, че е скучно място“, в блестящите й очи за миг изчезна любопитството. После продължи с разпита:

— Предполагам, че всички миньорски градчета си приличат. Вие с мини ли се занимавате?

— Точно сега — не.

Тя погледна часовника върху камината и рече:

— Неучтиво е от страна на Доналд да ви покани и да ви кара да чакате; и то по това време — късно след работа.

Отвърнах, че няма значение.

— Тогава вероятно не става въпрос за работа — предположи тя.

Не отговорих.

Тя се засмя — къс смях, с известна острота:

— В същност не съм винаги тъй досадна, както навярно вече си мислите — весело заяви. — Но вие сте толкова потаен, че не мога да се сдържа да не полюбопитствувам. Не сте контрабандист на спиртни напитки, нали? Доналд ги сменя толкова често.

Дадох й възможност да научи каквото може от едно мое ухилване.

Долу иззвъня телефон. Мисис Уилсън протегна обутите си в зелени пантофки крака към пламтящата жарава и се престори, че не е чула нищо. Не знам защо мислеше, че това е необходимо. Тя започна:

— Страхувам се, че тря… — и спря, за да погледне към прислужницата, която се бе появила на вратата.

Прислужницата каза, че търсят мисис Уилсън по телефона. Тя се извини и я последва. Не слезе долу, а се обади по деривата. Чух я да казва:

„На телефона е мисис Уилсън… Да… Моля?… Кой?… Не можете ли да говорите малко по-високо?… Какво?… Да… Да… Кой се обажда?… Ало! Ало!“

Слушалката издрънча върху апарата. Стъпките й проехтяха надолу по коридора — бързи стъпки.

Запалих цигара и се вторачих в нея, докато не чух мисис Уилсън да слиза по стълбището. Тогава отидох до прозореца, повдигнах ъгълчето на щорите и погледнах навън към Лоръл Авеню и към квадратния бял гараж, разположен в дъното на двора.

Не след дълго стройна жена в тъмно палто и шапка излезе от къщата и тръгна забързано към гаража. Беше мисис Уилсън. Отпътува с един буик. Върнах се обратно в креслото и зачаках.

Минаха четиридесет и пет минути. В единадесет и пет навън пронизително изскърцаха спирачки. Две минути по-късно мисис Уилсън влезе в стаята. Беше си свалила палтото и шапката. Лицето й бе бяло; очите — почти черни.

— Ужасно съжалявам — заговори тя със свити устни, които потрепваха конвулсивно, — но цялото ви чакане излезе напразно. Мъжът ми няма да се прибере тази нощ.

Казах й, че ще се свържа с него утре сутринта в редакцията.

Тръгнах си, като се чудех защо ли върхът на зелената й пантофка е тъмен и мокър от нещо, което можеше да бъде и кръв.

Стигнах пеш до Бродуей и се качих на трамвай. Три преки преди моя хотел слязох, за да видя, какво прави събралата се около страничния вход на градския съвет тълпа.

Тридесет, четиридесет мъже и няколко жени стояха на тротоара и гледаха към вратата с надпис „Полицейски участък“. Имаше миньори и работници от топилните все още в работното си облекло; изтупани, екстравагантни младежи от танцувалните салони; пригладени мъже с мазни бледи лица; мъже с унилия вид на порядъчни съпрузи, няколко също толкова порядъчни и скучни жени, както и известен брой „дами на нощта“.

Приближих към това събрание и спрях до един широкоплещест мъж, облечен в измачкан сив костюм. Лицето му, а дори и дебелите му устни бяха сивкави, въпреки че не беше на повече от тридесет години. Имаше широко, интелигентно лице с едри черти. За цвят се осланяше на широка червена вратовръзка, която цъфтеше върху сивата му фланелена риза.

— Каква е тази суматоха? — запитах го аз. Преди да отговори, той ме огледа внимателно, сякаш искаше да се увери, че информацията ще попадне в сигурни ръце. Очите му, както и дрехите, бяха сиви, само че не толкова меки.

— Дон Уилсън ще седи от дясната страна на господ, при положение че бог няма нищо против да гледа дупки от куршуми.

— Кой го е застрелял? — запитах аз.

Сивият мъж се почеса по врата и отвърна:

— Някой с пистолет.

Исках информация, а не остроумия. Бих могъл да си опитам късмета с някой друг от тълпата, ако червената му връзка не ме бе заинтригувала.

— Аз съм чужденец в този град. Покажи ми представлението. Ако не бях пришълец, щях да знам.

— Доналд Уилсън, ескуайър, издател на „Морнинг и Ивнинг Хералд“, бе намерен преди малко на Хърикейн Стрийт застрелян от неизвестни лица — бързо и напевно издекламира мъжът. — Това облекчава ли наранените ти чувства?

— Благодаря. — С протегнат пръст докоснах свободния край на връзката му. — Означава ли нещо или просто така си я носиш?

— Аз съм Бил Куинт.

— Така ли! — възкликнах аз, като се опитвах да си спомня откъде ми е познато това име. — За бога, приятно ми е да се запознаем.

Извадих си калъфа с визитните картички, които бях събрал оттук-оттам по най-различни начини. Червената картичка бе тази, която ми трябваше-. На нея пишеше, че съм Хенри Ф. Нийл — бакалавър на хуманитарните науки, моряк, известен деятел на световния профсъюз на работниците от промишлеността. В нея нямаше нито една вярна дума.

Подадох картичката на Бил Куинт. Прочете я внимателно и отпред, и отзад, върна ми я и недоверчиво ме изгледа от главата до петите.

— Повече от това не може и да умре. В коя посока си?

— Която и да е.

Тръгнахме заедно по улицата, завихме зад ъгъла — що се отнася до мен — безцелно.

— Какво те е довело тук, щом си моряк? — запита небрежно той.

— Откъде ти хрумна тази идея?

— От визитната картичка.

— Имам друга, която гласи, че съм горско чудовище — рекох аз. — Ако ти се ще да съм миньор, утре ще си доставя и такава.

— Няма да можеш. Тук аз ги командувам.

— Ами ако ти телеграфират от Чикаго? — запитах го аз.

— По дяволите Чикаго! Аз командувам тук. — Той кимна към един ресторант и запита: — По чашка?

— Стига да мога да си я поръчам.

Минахме пред ресторанта, качихме се по стълбите и се озовахме в тясно помещение на втория етаж с дълъг бар и редица маси. Бил Куинт кимна и поздрави някои от момчетата и момичетата, които седяха край масите и бара, после ме поведе към едно от отделените със зелена завеса сепарета, наредени до отсрещната стена.

Следващите два часа прекарахме в разговор и пиене на уиски.

Мъжът в сиво не мислеше, че имам право да притежавам картичката, която му показах, нито другата, за която му споменах. Не ме смяташе и за добър въжеиграч. Като главен „чистач“ на синдиката в Пърсънвил той считаше за свое задължение да измъкне всичко от мен, без той самият да се изповядва за цялостната си дейност. За мен това беше без значение. Интересуваха ме работите в Пърсънвил, а и той нямаше нищо против да ги обсъждаме между небрежните му подпитвания около аферата с червените визитни картички. Това, което измъкнах от него, възлизаше на следното: От четиридесет години старият Илайхю Уилсън, бащата на мъжа, който бе убит тази нощ, притежавал Пърсънвил — тялом и духом. Той бил президент и главен акционер на Пърсънвил Майнинг Корпорейшън; също и на Първа национална банка, собственик на „Морнинг Хералд“ и на „Ивнинг Хералд“ — единствените издавани в града вестници; притежавал и част от акциите на почти всяко по-значително търговско или промишлено предприятие. Ведно с тези имущества разполагал и с един сенатор, няколко представители и с по-голямата част от щатското законодателно тяло. Илайхю Уилсън бе Пърсънвил; той бе почти целият щат.

По време на войната Профсъюзът, който процъфтявал тогава във всички западни щати, получил подкрепата на Пърсънвил Майнинг Корпорейшън. Не може да се каже, че помощта ги разглезила, но те се възползували от новопридобитите позиции, за да предявят исканията си. Старият Илайхю им дал, каквото поискали, и зачакал своя час.

През 1921 година часът настъпил. Работите вървели зле. Старият Илайхю не се вълнувал, че може за известно време да затвори предприятията си. Скъсал старите договори с работниците, а самите тях натикал в довоенните условия. Работниците съответно надали вой за помощ. Бил Куинт бил изпратен от профсъюзния център в Чикаго, за да окаже съдействие. Самият той бил против стачкуване, против демонстративното напускане на работа. Посъветвал изпечените „саботьори“ да останат на работните си места и да работят „отвътре“. На местните сили това обаче се сторило недостатъчно ефикасно. Пърсънвилци пожелали целият свят да узнае за тях; поискали да останат в историята.

И застачкували.

Стачката продължила осем месеца. И двете страни понесли загуби. Профсъюзните въжеиграчи пролели доста кръв. Старият Илайхю наел въоръжена охрана — стачкоизменници, войници от националната гвардия, дори части от редовната армия, — за да отдаде и той своя дан в кръвопускането. Когато и последният череп бил строшен, и последното ребро — счупено, организираното работничество в Пърсънвил било един изгърмян фишек.

Но, заяви Бил Куинт, старият Илайхю не познавал уроците на историята. Той спечелил битката, но загубил влиянието си върху града и щата. За да смаже миньорите, трябвало да позволи на наетите от него главорези да се развилнеят. Когато битката свършила, не можал да се отърве от тях. Дал им града, а после не бил достатъчно силен, за да си го възвърне. Пърсънвил им се понравил и те го завзели. Извоювали му победата над стачниците, но градът си останал тяхна плячка. Не можел открито да скъса с тях. Знаели много нещо за него. Отговорността за всичко, което те извършили по време на стачката, падала върху него.

Докато стигнем до този момент в разказа, и двамата бяхме вече на градус. Той отново изпразни чашата, отметна косата от очите си и приведе историята към сегашно време.

— Може би днес най-силният от тях е Пийт Финландеца. Това, което пием сега, е негово. После следва Лу Ярд. Той е лихвар, занимава се с поръчителства, гаранции; казват, че движел повечето опасни неща в града, а е и много близък с Нунан — шефа на полицията. Този хлапак Макс Талер — Шепота, и той има много приятели; дребно, зализано, мургаво момче, с някакъв дефект на гърлото. Не може да говори. Комарджия. За тези тримата и Нунан може да се каже, че помагат на Илайхю да управлява града си… помагат му повече, отколкото той иска. Но се налага да играе с тях, иначе…

— А приятелчето, което пречукаха тази нощ — синът на Илайхю — то къде стоеше в цялата история? — запитах аз.

— Там, където го беше поставил татко; и сега е там, където татко го изпрати.

— Искаш да кажеш, че старецът го е?…

— Може би, но това не е мое предположение. Този Доналд току-що се прибра в града и пое вестниците от стария. Не е в стила на стария дявол, дори и да е на път към оня свят, да те остави да замахнеш, без да отвърне на удара. Трябваше да е предпазлив с тези приятели. Докара момчето заедно с жена му — французойката — от Париж в родния град и го използуваше като маша: адски гаден бащински номер. Дон започна реформи във вестниците. Започна да прочиства селището от порока и корупцията, което означаваше да го прочисти от Пийт, Лу и Шепота — ако действително това е искал да постигне. Старецът използуваше момчето си, за да ги стресне. Предполагам, че им е омръзнало да ги стряскат.

— Струва ми се, че някои от подробностите в това предположение са погрешни — обадих се аз.

— В този противен град има много повече погрешни подробности, и то във всичко. Тези краски стигат ли ти?

Отвърнах, че ми стигат. Излязохме на улицата. Бил Куинт каза, че живее в миньорския хотел на Форест Стрийт. Пътят му минаваше покрай моя хотел, затова тръгнахме заедно. Пред входа един едър мъж с вид на цивилен агент разговаряше с шофьора на спортна кола.

— Това е Шепота, в колата — осведоми ме Бил Куинт.

Погледнах покрай пълния мъж и видях профила на Талер. Той беше млад, мургав и дребен, с приятни черти, сякаш излети в калъп.

— Симпатичен е — отбелязах аз.

— Ъхъ — съгласи се сивият мъж, — също като динамита.