Алена жътва

ДАЙНА БРАНД

В Първа национална банка открих един помощник-касиер на име Олбъри — симпатичен около двадесет и пет годишен блондин.

— Аз потвърдих чека за Уилсън — каза той, след като му обясних какво желая. — Беше издаден на името на Дайна Бранд — пет хиляди долара.

— Познаваш ли я?

— О, да! Познавам я.

— Нещо против да ми кажеш какво знаеш за нея?

— Съвсем не. Ще ми бъде приятно, но вече осем минути съм закъснял за събранието с…

— Имаш ли възможност днес да вечеряш с мен и тогава да ми разкажеш?

— Чудесно — отвърна той.

— Седем часа във „Великият Запад“.

— Дадено.

— Тръгвам и те оставям да си гледаш работата, но преди това ми кажи: тя имаше ли сметка в банката?

— Да, и тази сутрин депозира чека. Полицията го прибра.

— Така ли? А къде живее тя?

— Хърикейн Стрийт 1232.

Промърморих: „Аха! Ще се видим довечера“ и излязох.

Следващата ми спирка бе кметството и по-специално — кабинетът на шефа на полицията.

Нунан — шефът — беше дебел мъж с игриви зеленикави очи, разположени върху кръглото лице на веселяк. Сякаш се зарадва, когато разбра защо съм в неговия град. Подаде ми ръката си, пура и стол.

— Е — започна той, след като се настанихме, — кажи ми кой направи оня фокус?

— Ще пазя свято тайната.

— И аз — рече той весело през облак дим. — Все пак какво предполагаш?

— Много съм зле с предположенията, особено когато нямам фактите.

— Е, няма да ми отнеме много време да ти предам наличните факти — започна той. — Вчера малко преди банката да затвори, Уилсън е потвърдил чек за пет бона на името на Дайна Бранд. Снощи близо до нейната къща той е бил убит с пистолет, калибър 32. Хората, които чули изстрелите, видели някакъв мъж и жена, надвесени над тленните останки. Рано тази сутрин въпросната Дайна Бранд е депозирала въпросния чек в споменатата банка. Е?

— Коя е тази Дайна Бранд?

Шефът изтръска пепелта в средата на бюрото, размаха пурата с дебелата си ръка и обясни:

— Прави се на светица, както казват хората; проститутка — де лукс; авантюристка — първа класа.

— Прибра ли я вече?

— Не. Ще трябва да се обмислят някои подробности. Държим я под око и изчакваме. Това, което ти казвам, е все още тайна.

— Да-а. Сега чуй какво аз ще ти кажа. — И му разказах всичко, което бях чул и видял предишната нощ, докато чаках в дома на Доналд Уилсън.

След като привърших разказа си, шефът присви месестите си устни, подсвирна тихо и възкликна:

— Човече, та това, което ми казваш, е твърде интересно! Значи кръв на пантофката, а? И ти каза, че съпругът й няма да се прибере?

— Така ми се стори — отвърнах на първия му въпрос, и „Да“ — на втория.

— Говорил ли си с нея оттогава? — запита той.

— Не. Тази сутрин се канех, но един младеж на име Талер влезе в къщата преди мен и аз отложих посещението си.

— Господ да ме убие! — Зеленикавите очи пробляснаха щастливо. — Нима ми казваш, че там е бил Шепота?

— Ъхъ.

Нунан хвърли пурата на пода, изправи се, паркира дебелите си длани на бюрото и се наведе към мен, излъчвайки задоволство с всичките си пори:

— Човече, та ти си свършил много нещо — измърка той. — Дайна Бранд е гадже на Шепота. Хайде сега ние двамата да излезем и да си поговорим с вдовицата.

Пред къщата на мисис Уилсън слязохме от колата на шефа. Стъпил върху най-долното стъпало, Нунан поспря за секунда, за да погледне траурната лентичка, която висеше над звънеца. После изрече:

— Е, това, което е необходимо да се направи, трябва да се направи — и се изкачихме по стълбите.

Мисис Уилсън не изгаряла от желание да ни види, но хората обикновено не отпращат шефа на полицията, особено ако той настоява за среща. Този специално настояваше. Отведоха ни на горния етаж, където вдовицата на Доналд Уилсън седеше в библиотеката. Беше в траур. От сините й очи струеше хладина.

Нунан и аз един след друг смотолевихме съболезнованията си, след което той започна:

— Искахме само да ви зададем няколко въпроса. Например къде ходихте снощи?

Тя погледна с неприязън към мен, после отново към шефа, намръщи се и надменно заговори:

— Мога ли да попитам защо съм подложена па подобен разпит?

Зачудих се колко ли пъти съм чувал този въпрос, задаван със същите думи и същия тон, докато шефът го пренебрегна и продължи любезно:

— А, имаше и още нещо, за едната ви обувка — била изцапана. Дясната или може би лявата. Във всеки случай беше едната или другата.

Един мускул заигра на горната й устна.

— Това ли беше всичко? — запита ме шефът. Преди да мога да отговоря, той цъкна с език и отново обърна веселата си физиономия към жената. — Почти бях забравил. Ставаше въпрос и как сте разбрали, че съпругът ви няма да се прибере в къщи.

Тя се изправи несигурно, като се придържаше за облегалката на стола с тебеширена ръка.

— Убедена съм, ще извините…

— Няма значение. — Шефът направи великодушен жест с огромната си лапа. — Не искаме да ви притесняваме. Само кажете къде сте ходили, това за обувката и как сте узнали, че той няма да се прибере. А, ето че се сетих за още нещо — какво търсеше тук Шепота тази сутрин.

Мисис Уилсън отново седна — абсолютно вдървено. Шефът я погледна. Една усмивка, която се стремеше да бъде деликатна, остави смешни следи по пълното му лице. Малко след това раменете й започнаха да се отпускат, брадичката й клюмна, прегърби се.

Поставих един стол срещу нея и седнах:

— Ще трябва да ни разкажете, мисис Уилсън — започнах аз, като се стараех гласът ми да звучи колкото е възможно по-състрадателно. — Тези въпроси трябва да се изяснят.

— Нима мислите, че имам нещо да крия? — запита тя предизвикателно и отново застана изправена и решителна на стола. Произнасяше отчетливо всеки звук с изключение на „с“, който бе малко заваден. — Аз излизах. Петното беше кръв. Знаех, че съпругът ми е мъртъв. Талер ме посети във връзка със смъртта на моя съпруг. Тези отговори задоволяват ли ви?

— Всичко това ни беше известно — казах аз. — Ние ви молим да ни го изясните.

Тя отново се изправи и гневно заяви:

— Не ми харесва вашето поведение. Няма да търпя… Нунан я прекъсна:

— Вие сте абсолютно права, мисис Уилсън, но в такъв случай ще трябва да ни придружите до участъка.

Тя му обърна гръб, пое дълбоко дъх и започна да изстрелва думите си към мен:

— Докато чакахме Доналд, ми позвъниха по телефона. Беше мъж, който не пожела да си каже името. Съобщи ми, че Доналд е отишъл в дома на някоя си Дайна Бранд с чек за пет хиляди долара. Даде ми адреса й. Отидох там и зачаках, малко по-надолу от къщата.

Докато чаках, видях Макс Талер, когото познавам по физиономия. Той се приближи до къщата на онази жена, но не влезе. Отмина. После Доналд излезе и тръгна по улицата. Не ме забеляза. Аз и не исках да ме вижда. Възнамерявах да се прибера в къщи… да стигна, преди той да е дошъл. Тъкмо бях запалила мотора, когато чух изстрелите и видях Доналд да пада. Изскочих от колата и изтичах до него. Беше мъртъв. Обезумях. Тогава се появи Талер. Каза ми, че ако ме открият там, ще ме обвинят, че съм го убила аз. Накара ме да се върна обратно в колата и да се прибера в къщи.

В очите й се появиха сълзи. През тях тя изучаваше лицето ми — очевидно се опитваше да разбере как възприемам нейната версия. Нищо не казах. Тя запита:

— Това ли ви интересуваше?

— В общи линии, да — отвърна Нунан. Беше се преместил от другата й страна. — Какво каза Талер днес следобед?

— Убеждаваше ме да не казвам нищо. — Гласът й бе станал тих и приглушен. — Каза, че някой от нас, или и двамата, ще бъдем заподозрени, ако се разбере, че сме били там, защото Доналд бил убит на излизане от дома на онази жена, след като й дал пари.

— Откъде дойдоха изстрелите? — запита шефът.

— Не знам. Не видях нищо… освен… когато вдигнах очи… видях Доналд да пада.

— Талер ли стреля?

— Не — отвърна бързо тя. Сетне очите й се разшириха, устните й се разтвориха. Тя постави ръка на гърдите си. — Не зная. Тогава не помислих така, а и той каза, че не е стрелял. Не знаех къде се намираше той. Не зная защо, но и през ум не ми е минало, че може да е той.

— А сега какво мислите? — запита Нунан.

— Той… може да е бил и той.

Шефът ми намигна — атлетично намигане, в което взеха участие всичките му лицеви мускули — и се върна малко по-назад:

— Казвате, че не знаете кой ви се е обадил по телефона?

— Не пожела да си каже името.

— Не познахте ли гласа му?

— Не.

— Какъв беше гласът?

— Говореше полугласно, сякаш се страхуваше да не би да го подслушват. Трудно го разбирах.

— Шепнеше ли? — С последния звук устата на шефа остана отворена. Зеленикавите му очи проблясваха жадно сред торбичките тлъстина.

— Да, дрезгав шепот.

Шефът затвори шумно уста, отвори я отново, за да заяви убедително:

— Вие сте чули гласа на Талер…

Жената потрепна и плъзна облещен взор от шефа към мен:

— Това беше той — извика тя. — Това беше той.

Когато се върнах в хотела, Робърт Олбъри — младият помощник-касиер от банката, седеше във фоайето. Качихме се в моята стая; поръчахме вода с лед и използувахме леда, за да охладим скоча, подправен с лимонов сок. Сетне слязохме в ресторанта.

— Разказвай сега за онази дама — казах аз, докато се трудехме над супата.

— Видяхте ли я вече? — запита той.

— Не още.

— Но сте чули нещо за нея?

— Само че е спец в бранша.

— Истина е — съгласи се той. — Предполагам, че ще се запознаете. Първоначално ще се разочаровате. После, без да можете да обясните как и кога е станало, вие ще откриете, че сте забравили да споделите всичките си притеснения и упования. — Той се засмя с момчешка стеснителност. — И ето как попадате в капана, безусловно уловен, впримчен.

— Благодаря за предупреждението. Как се сдоби с тази информация?

Той се усмихна със свенливо изражение над увисналата в ръката му лъжица и призна:

— Купих я.

— Предполагам, че доста ти е струвало. Чувам, че обича мангизите.

— Тя е луда за пари, вярно, но някак си не му обръщаш внимание. Крайно користна е и така откровено ненаситна, че даже не е противна. Ще разберете какво имам пред вид, след като се запознаете с нея.

— Може би. Имаш ли нещо против да ми кажеш как стана така, че се раздели с нея?

— Не, нямам нищо против. Просто похарчих всичко.

— И го направи ей така, хладнокръвно?

Лицето му порозовя. Кимна.

— Изглежда, не те е засегнало особено — отбелязах аз.

— Нищо друго не ми оставаше. — Червенината на приятното му младо лице се засили и той заговори бързо: — Стана така, че аз съм й задължен за тази раздяла. Тя… ще ви кажа нещо, за да я видите и в друга светлина. Аз имах малко пари. След като свършиха… не забравяйте, че бях млад и лудо влюбен. След като моите пари свършиха, останаха парите на банката. Аз щях… В същност без значение е дали наистина съм го извършил, важното е, че съм си мислил да го сторя. Във всеки случай тя разбра. Никога не успях да скрия каквото и да е от нея. И това бе краят.

— Тя ли скъса?

— Да, слава богу! Ако не беше тя, сега навярно щяхте да ме издирвате за незаконно присвояване на служебни пари. Затова съм й задължен! — Той сбърчи силно челото си. — Вие няма да разкажете за всичко това… разбирате ме какво имам пред вид. Само исках да знаете, че тя има и добра страна. За другата ще чуете достатъчно.

— Може и да има. А може и просто да си е помислила, че няма да си струва риска да попадне в пандиза.

Той размисли върху думите ми, след което поклати глава:

— Може и да има нещо вярно, но не съвсем…

— Разбрах, че била голяма привърженица на принципа „който влиза — плаща“.

— А Дан Ролф? — запита момчето.

— Кой е той?

— Говори се, че той й бил брат или заварен брат, или нещо от тоя сорт. Но не е вярно. Той е пътник — ТБЦ. Живее с нея. Тя го издържа. Не е влюбена в него, нито нещо подобно. Просто го е намерила някъде и го прибрала.

— Други?

— Ами оня радикал, с когото се влачеше. Не ми се струва да е измъкнала много пари от него.

— Какъв радикал?

— Пристигна по време на стачката… Казва се Куинт.

— Значи и той е бил в нейния списък?

— Предполага се, че затова остана тук след стачката.

— Значи е все още актуален, а?

— Не. Тя ми каза, че се страхувала от него. Заплашил я, че ще я убие.

— Изглежда, че по едно или друго време всеки е бил в ръцете й — отбелязах аз.

— Всеки, когото тя си пожелаеше — каза той и при това сериозно.

— Доналд Уилсън ли беше последният? — запитах аз.

— Не зная — отвърна той. — Никога не съм чувал нещо за тях двамата; не съм и виждал. Шефът на полицията ни накара да потърсим някои предишни негови чекове, издадени на нейно име, но не открихме нищо. Никой не може да си спомни да е виждал подобен чек.

— Кой беше последният й клиент, доколкото ти е известно?

— Напоследък я виждах доста често с едно момче на име Талер. Той притежава няколко игрални дома в града. Викат му Шепота. Вероятно сте чули за него.

В осем и половина оставих младия Олбъри и се запътих към Миньорския хотел на Форест Стрийт. Малко преди хотела срещнах Бил Куинт.

— Здравей! — рекох го аз. — Бях тръгнал към теб. Той спря пред мен, изгледа ме от горе до долу и изръмжа:

— Значи ти си фанте.

— Чиста фантазия — оплаках се аз. — Да измина целия този път, за да те видя, а ти обиждаш.

— За какво ще питаш сега?

— За Доналд Уилсън. Ти го познаваше, нали?

— Познавах го.

— Добре ли?

— Не.

— Какво ти беше мнението за него?

Той присви сивите си устни и като издуха въздуха през тях, издаде звук, сякаш раздираше парцал:

— Мръсен либерал.

— Познаваш ли Дайна Бранд? — запитах аз.

— Познавам я. — Вратът му стана по-къс и дебел отпреди.

— Мислиш ли, че тя е убила Уилсън?

— Разбира се. Получи си го.

— Значи не мислиш така?

— По дяволите, мисля — отвърна той, — че двамата с нея го извършихме. Имаш ли други въпроси?

— Да, но ще си запазя силите. А и ти само лъжеш. Върнах се на Бродуей, намерих такси и казах на шофьора да ме заведе на Хърикейн Стрийт № 1232.