Алена жътва

ШАНТАЖ

Дълго трябваше да натискам звънеца на моя клиент, преди да получа ответ.

Най-накрая ми отвори високият, загорял от слънцето шофьор. Беше по долна риза и панталони, а в юмрука си стискаше билярдна щека.

— Какво искаш? — попита той и като ме погледна още веднъж, рече: — А, ти ли си! Е, какво искаш?

— Искам да видя мистър Уилсън.

— В четири часа сутринта? Изчезвай! — и понечи да затвори вратата.

Подпрях я с крак. Той премести погледа си от крака върху лицето ми, вдигна щеката и запита:

— Искаш да ти разбия капачката на коляното ли?

— Не се шегувам — настоях аз. — Трябва да се видя със стареца. Предай му.

— Няма какво да му предавам. Точно днес следобед ми каза, че нямал желание да те види, в случай че се появиш.

— Така ли? — Извадих четирите любовни писма от джоба си, избрах първото и най-интелигентното, подадох го на шофьора и казах: — Дай му това и му кажи, че съм навън с останалите. Ще чакам пет минути, след което ще ги занеса на Томи Робинс от „Консолидейтед Прес“.

Шофьорът погледна намръщено писмото, изруга:

„Майната му на Томи Робинс и порканата му леля“, взе го и затвори вратата.

Четири минути по-късно я отвори отново и рече:

— Влизай.

Последвах го нагоре по стълбите до спалнята на стария Илайхю.

Моят клиент седеше в леглото с любовното писмо, смачкано в гладкия му розов юмрук, а в другия стискаше плика.

Късата му бяла коса бе щръкнала. Кръглите му очички бяха колкото сини, толкова и зачервени. Успоредните линии на устата и брадичката му почти се докосваха. Беше в прекрасно настроение.

Щом ме видя и се развика:

— Значи след всичките ти юнашки хвалби се наложи да се обърнеш отново към стария пират да ти спасява вратлето, а? — Отвърнах, че няма нищо подобно. Даже го посъветвах, ако иска да не се държи като последния простак, да иоснижи малко гласа си, така че да не го чуят чак в Лос Анджелос и да разберат що за мухльо е.

Старецът повиши глас с още една степен, зарева:

— Само защото си откраднал едно-две писма, дето не ти и принадлежат, няма какво да си мислиш, че…

Запуших си ушите с пръсти. Шума не можах да изолирам, но жестът ми го оскърби и той прекъсна рева си.

Махнах си пръстите и предложих:

— Отпрати тоя подлизурко, за да си поговорим. Няма да ти трябва. Няма да те ударя.

— Изчезвай — обърна се той към шофьора.

Като ме погледна без нежност, шофьорът ни остави и затвори вратата след себе си.

Старият Илайхю ми разигра кратък енергичен скеч: настояваше да му предам незабавно останалите писма; шумно и сквернословно пожела да узнае откъде съм ги взел, за какво ми са, заплашваше ме с това и онова, но най-вече ме псуваше.

Не му предадох писмата. Заявих:

— Взех ги от човека, когото си наел да ти ги възстанови. Лош късмет си имал, щото му се наложило да убие момичето.

От лицето на стареца се оттегли достатъчно количество кръв и то стана нормално розово. Той размърда устни, изви очи към мен и запита:

— Така ли ще ми играеш?

Гласът му излезе от гърдите сравнително тих. Беше се настроил за предстоящата битка.

Придърпах един стол до леглото му, седнах, захилих се, за да си придам колкото може по-весел вид, и отвърнах:

— Това е единият начин.

Той ме наблюдаваше, като мърдаше устни, но остана безмълвен. Аз продължих:

— Ти си най-проклетият клиент, който някога съм имал. Какво искаш? Наемаш ме да прочистя града, променящ си намерението, изоставяш ме, работиш против мен, докато не се появят изгледи за успех, изчакваш, а сега, когато отново смяташ, че съм свършен, отказваш дори да ме пуснеш в къщата си. Добре че попаднах на тези писма.

— Шантаж — отбеляза той.

Изсмях се и рекох:

— Чуйте кой го казва. Добре, както искаш, така го наречи. — Почуках с показалец по леглото. — Аз не съм свършен, старче. Аз спечелих. Ти дойде при мен, хленчейки, че някакви лоши хора ти отнели градчето. Пийт Финландеца, Талер Шепота, Лу Ярд и Нунан. Къде са те сега?

Ярд умря във вторник сутринта. Нунан — същата нощ, Шепота — в сряда сутринта, а Финландеца — преди малко. Връщам ти твоя град независимо дали го искаш, или не. Ако това е изнудване, окей. А сега ето какво трябва да направиш. Ще издириш кмета. Предполагам, че в това гадно село има такъв, и двамата ще телефонирате на губернатора. Мирувай, докато свърша.

И така, ще кажете на губернатора, че градската полиция е извън всякакъв контрол с всичките тези контрабандисти, наблъскани в нея вместо редовни полицаи и прочие. Ще го помолите за помощ — най-добра работа ще свърши националната гвардия. Не ми е известен изходът от разните схватки в града, но със сигурност зная, че тарторите — тези, от които се страхуваш — са мъртви. Точно те знаеха прекалено много за теб, за да им противоречиш. Сега в града има много младежи, които дяволски се трудят да заемат местата на убитите. Колкото са повече, толкова по-добре. Това ще улесни гвардията да овладее положението по-лесно, докато царува този хаос. Няма начин „заместниците“ да знаят за теб нещо, което да ти навреди.

Ще накарам кмета или губернатора, или който там е отговорен, да разпусне цялата пърсънвилска полиция и да остави изписаните войски да се грижат за реда, докато вие организирате нова. Казаха ми, че и кметът, и губернаторът са част от твоята собственост. Ще правят каквото им кажеш. Точно това и ще им кажеш. Всичко може да стане и трябва да стане.

А после ти ще си получиш обратно града — прекрасен и чист, и готов отново да отиде по дяволите. Ако не го сториш, ще предам любовните ти писма на ония сплетници от вестниците, ама не от твоя „Хералд“, а от информационните агенции. Взех писмата от Доун.

Ще ти бъде много забавно да доказваш, че не си го наел да ти ги възвърне и че той, преследвайки тази цел, не е убил момичето. Твоето удоволствие е нищо в сравнение с удоволствието, което ще изпитат хората, като четат тези писма. Те са вълнуващи. Откакто прасетата изядоха по-малкото ми братче, не съм се смял така. Млъкнах.

Старецът трепереше, но не от страх. Лицето му отново стана моравочервено. Той отвори широко уста и изрева:

— Публикувай ги и бъди проклет!

Извадих писмата от джоба си, пуснах ги на леглото му, станах от стола, сложих си шапката и заявих:

— Бих си дал дясната ръка, за да се уверя, че момичето е било убито от този, когото си изпратил за писмата. Боже, как ми се ще да приключа цялата история, като те изпратя на бесилото.

Той не докосна писмата.

— Истината ли ми каза за Талер и Пийт?

— Да. Но каква е разликата? Някой друг ще започне да те подмята.

Той отхвърли завивките и провеси яките си, обути в пижама крака с розови стъпала, от ръба на леглото.

— Имаш ли смелостта — излая той — да заемеш поста, дето ти го предложих и по-рано — да станеш шеф на полицията?

— Не. Загубих я в битката за твоята кауза, докато ти се криеше в леглото и измисляше разни начини да се отървеш от мен. Намери си друга бавачка.

Той поклати старческата си глава и рече:

— Страхуваш се да заемеш поста. Значи ти си убил момичето?

Излязох от стаята, както и миналия път, с думите: „Върви по дяволите.“

Шофьорът ме посрещна на долния етаж, като продължаваше да мъкне билярдната щека и да ме гледа без капчица обич. С надеждата, че ще се случи нещо, той ме придружи до вратата. Разочаровах го. Той затръшна вратата след мен.

Улицата изглеждаше сива от светлината на настъпващия ден.

Недалеч, под едни дървета, бе спрял покрит двуместен автомобил. Не можех да видя дали вътре има някой. Не исках да рискувам и закрачих в обратна посока. Колата тръгна след мен.

Безсмислено е да бягаш по улиците, ако те преследва автомобил. Спрях и се обърнах с лице към този. Той наближи. Махнах ръката си от страничния джоб, когато през стъклото забелязах червеното лице на Мики Лайнън.

Отвори ми вратата да се кача.

— Предположих, че ще дойдеш тук — рече той, докато се настанявах до него, — обаче закъснях с една-две секунди. Видях те да влизаш, но бях доста далеч, за да те настигна.

— Как се оправи с полицията? — запитах аз. — По-добре карай, докато разговаряме.

— Нищо не знам, нищо не предполагам, нямам представа за твойта работа, просто минавам през града и налетявам на теб. Стари приятели — нещо в този дух. Все още ме разпитваха, когато избухна бунтът. Държаха ме в една от малките стаи срещу голямата зала. В разгара на цирка се измъкнах през един заден прозорец.

— Как свърши този цирк? — запитах аз.

— Ченгетата стреляха като дяволи. Половин час преди нападението някой ги предупреди и цялата околност бе задръстена от полицаи. На вид — пикантна история, ама на полицаите не им беше лесно. Чувам, че била бандата на Шепота.

— Вярно. Тази вечер Рино и Пийт Финландеца се счепкаха. Чул ли си нещо?

— Само, че са се сбили.

— Рино уби Пийт, но при изтеглянето налетя на засада. След това какво е станало, не знам. Виждал ли си Дик?

— Ходих до хотела му, но ми казаха, че е освободил стаята и е бързал да хване вечерния влак.

— Изпратих го обратно в къщи — обясних аз. — Май смяташе, че аз съм убил Дайна Бранд. Беше започнал да ми лази по нервите.

— Е?

— Питаш ме дали съм я убил? Не знам, Мики. Опитвам се да установя. Ще останеш ли с мен или искаш да последваш Дик към Тихоокеанското крайбрежие.

Мики отвърна:

— Не ставай толкоз нахален заради някакво си шантаво убийство, дето може и да не е твое дело. Дявол да го вземе! Знаеш, че не си й гепил мангизите и накитчетата.

— И убиецът не ги е взел. Онази сутрин, когато си тръгнах, в осем часа, те все още бяха там. Между осем и девет Дан Ролф също е бил в къщата. Той не би ги взел. Той… Сетих се! Ченгетата, дето намериха тялото — Шеп и Ванаман — те са влезли в девет и половина. Освен бижутата и парите, са били… трябва да са били взети и няколко писма на стария Уилсън до момичето. По-късно ги открих в джоба на Доун. Двете ченгета изчезнаха точно по това време. Разбираш ли?

Когато Шеп и Ванаман открили мъртвото момиче, те най-напред ограбили къщата, а после вдигнали тревога. Старият Илайхю е милионер, писмата му им се сторили привлекателни и затова ги прибрали заедно с другите ценности и ги предали на оня мошеник адвоката, за да ги косне обратно на Илайхю. Доун обаче бил убит, преди да направи нещо. Аз взех писмата. Шеп и Ванаман, независимо дали са узнали, или не, че писмата не са намерени у убития, са се изплашили. Мислили са, че това е следата, която ще доведе до тях. И понеже парите и бижутата са били у тях, те са се изпарили.

— Звучи сносно — съгласи се Мики, — ама ми се струва, че не посочва кои са убийците.

— Все пак картинката се прояснява. А ние ще се постараем още малко да я проясним. Виж дали можеш да откриеш Портър Стрийт и един склад, наречен „Редмън“. Както разбрах, Ролф е убил Шепота там; отишъл при него и го наръгал с шилото, което намерил да стърчи в тялото на момичето. Ако е станало така, значи Шепота не е убил момичето. Иначе е щял да бъде нащрек и не би допуснал охтичавия да се доближи до него. Иска ми се да огледам труповете им и да проверя.

— Портър е отвъд Кинг Стрийт — рече Мики. — Най-напред да започнем от южния край. По-близо е и по-вероятно е там да има складове. А оня приятел Ролф къде го слагаш?

— Никъде. Ако е убил Шепота заради момичето, значи е извън подозрение. Освен това тя имаше синини по китките и на бузата, а той не беше достатъчно силен, за да се държи грубо с нея. Мисля, че Ролф е избягал от болницата, прекарал е бог знай къде нощта, а на сутринта, след като аз съм си отишъл, се е появил пред къщата на момичето. Отворил е със собствения си ключ, намерил е трупа, решил е, че това е работа на Шепота, измъкнал шилото и тръгнал да търси Талер.

— Така ли? — запита Мики. — А откъде ти дойде на акъла, че ти си я свършил тая работа?

— Не приказвай — отговорих заядливо, докато завивахме към Портър Стрийт. — Дай да намерим склада.