Алена жътва

СТРАННОПРИЕМНИЦА „КЕДРОВ ХЪЛМ“

Наложи се Мики Лайнън да използува телефона, за да ме събуди малко подир обяд.

„Пристигнахме — съобщи той. — Къде са посрещаните?“

„Вероятно са се забавили, за да си вземат въже. Оставете си багажа и елате в хотела. Стая 537. Не афиширайте посещението си.“

Бях облечен, когато пристигнаха.

Мики Лайнън бе едър лентяй с увиснали рамене и безформено тяло, което сякаш се разпадаше по всичките си стави. Ушите му стърчаха като червени крилца, а на кръглото му червено лице обикновено стоеше несъзнателна самодоволна усмивка на полуидиот. Приличаше на комедиант, а и такъв си беше.

Дик Фоули бе дребен канадец с момчешки ръст и с остро, сприхаво изражение. За да увеличи ръста си, носеше високи токове; парфюмираше носните си кърпи и при възможност пестеше думите си.

И двамата бяха добри детективи.

— Какво ви каза Стареца за работата? — запитах аз, след като се настанихме. „Стареца“ бе директорът на клона в Сан Франциско, известен също и като Пилат Понтийски, защото се усмихваше щастливо, когато ни изпращаше да ни разпнат на някоя самоубийствена мисия. Беше внимателен, учтив възрастен човек и излъчваше толкова топлина, колкото и въжето на палача. Шегаджиите на детективското бюро твърдяха, че през юли можел да плюе ледени висулки.

— Изглежда, че не е запознат точно как стоят нещата — отвърна Мики, — и знае само, че си телеграфирал за помощ. Каза, че в продължение на няколко дни не е получил от теб нито един доклад.

— По-скоро ще му се наложи да изчака още няколко. Знаете ли нещо за този Пърсънвил?

Дик поклати глава. Мики отвърна:

— Само съм чувал да го наричат Пойзънвил, и то съвсем сериозно.

Разказах им какво съм йаучил и какво съм направил. Телефонът прекъсна разказа ми към самия му край. Ленивият глас на Дайна Бранд: „Ало! Как е китката?“

„Само едно опарване. Какво мислиш за бягството?“

„Грешката не е моя — отвърна тя. — Аз дадох своята лепта. Ако Нунан не е в състояние да го опази, толкова по-зле за него. Днес следобед ще ходя в центъра да си купувам шапка. Мисля, че мога да намина и да те видя за няколко минутки, ако си там.“

„По кое време?“

„О, около три.“

„Добре, ще те чакам и ще приготвя онези двеста долара и десет цента, които ти дължа.“

„Приготви ги — пропя тя. — Затова и ще дойда.“ Върнах се на мястото си и поднових разказа. Когато свърших, Мики Лайнън подсвирна и рече:

— Не е за учудване, че не ти е стискало да пращаш доклади. Старецът нямаше да направи много, ако знаеше в какво си се забъркал, нали?

— В случай че събитията се развият както искам, няма да е необходимо да докладвам всички печални подробности — заявих аз. — В реда на нещата е Бюрото да си има правилник и свои принципи, но когато тръгнеш да разследваш даден случай, трябва да действуваш така, че да успееш. А всеки, който се опита да внесе някакви етични норми в Пойзънвил, ще бъде разочарован. Във всеки случай един доклад не е място за мръсни подробности и не желая, приятелчета, да изпращате каквато и да е информация до Сан Франциско, преди да съм я видял.

— Какви престъпления си ни приготвил да разследваме? — запита Мики.

— Искам ти да се заемеш с Пийт Финландеца. Дик ще поеме Лу Ярд. Ще трябва да действувате така, както аз действувам — прави каквото можеш, когато можеш. Имам предчувствието, че двамата ще се опитат да убедят Нунан да остави Шепота на мира. Не знам какво ще направи той. Дяволски хитър е и наистина иска да отмъсти за убийството на брат си.

— След като поема с този финландски джентълмен — рече Мики, — какво да правя с него? Не искам да се хваля с тъпотата си, но тази работа ми е точно толкова ясна, колкото и астрономията. Разбрах всичко, освен какво си направил и защо си го направил, и какво се опитваш да постигнеш, и как.

— Като начало започваш да го следиш. А целта ми е да забия клин между Пийт и Ярд, Ярд и Нунан, Пийт и Нунан, Пийт и Талер или Ярд и Талер. Ако успеем да ги сблъскаме, да разбием заговора, те сами ще започнат да се избиват един друг и така ще свършат нашата работа. Пробивът в отношенията между Нунан и Талер е началото. Но той ще се обърне срещу нас, ако не го задълбочим.

Можех да купя още информация от Дайна Бранд. Но не виждам смисъл да ги изправяме пред съд независимо от доказателствата, които притежаваме. Те владеят съдилищата и освен това законната процедура е твърде бавна за нас сега. Аз съм се забъркал в такава каша, че веднага щом Стареца подуши — а Сан Франциско не е толкова далеч, та да излъжеш обонянието му, — ще се курдиса пред телефона да ми иска обяснение. Трябва да разполагам с резултати, за да скрия подробностите. Затова в случая факти и улики не ще ни помогнат. Нужен ни е динамит.

— А какво ще ни кажеш за нашия многоуважаван клиент — мистър Илайхю Уилсън? — запита Мики. — Какво възнамеряваш да правиш с него?

— Или ще го погубя, или ще го принудя да ни подкрепи. Без значение е кое. Добре ще е Мики да отседне в хотел „Пърсън“, а Дик може да се нанесе в „Национал“. Стойте разделени и ако искате да ме спасите от уволнение, свършете с работата, преди Стареца да ни се изсипе на главите. По-добре запишете някои неща.

Издиктувах им имената, описанията и адресите на Илайхю Уилсън, секретаря му — Станли Луис, Дайна Бранд, Дан Ролф, Нунан, Макс Талер — наречен още Шепота, дясната му ръка — безбрадия Джери, мисис Доналд Уилсън, дъщерята на Луис — секретарката на Доналд Уилсън, и Бил Куинт — бивш любовник на Дайна и настоящ екстремист.

— Сега изчезвайте! — приключих аз. — И не се заблуждавайте, че в Пойзънвил съществува друг закон освен този, който сами си създадете.

Мики отвърна, че ще се учудя, като разбера без колко закони можел да мине. „Довиждане“ — рече Дик и си тръгнаха.

След закуска отидох в кметството.

Зеленикавите очи на Нунан бяха сълзливи, сякаш не бе мигнал, а лицето му бе загубило част от цвета си. Той разтърси ръката ми ентусиазирано, както винаги, а обичайната сърдечност отново прозвуча в гласа и маниерите му.

— Никаква следа от Шепота? — запитах аз, след като приключихме с представлението.

— Мисля, че има нещо. — Той вдигна очи към часовника на стената, а после погледна телефона. — Очаквам всеки момент да ми се обадят. Сядай.

— Кой друг избяга?

— Джери Бъчвата и Тони Агости са единствените, които са все още навън. Останалите са прибрани — Джери е като Петкан за Шепота, а италианчето е от неговата банда. Той е глупакът, дето заби ножа на Айк Буш вечерта на боксовия мач.

— Има ли още някой от бандата на Шепота вътре?

— Не. Бяхме прибрали само тримата, като не броим Бък Уолас-индианеца, дето ти го насади. Той е в болница.

Шефът отново хвърли поглед към часовника на стената и го свери със своя. Бе точно два часът. Обърна се към телефона. Иззвъня. Той сграбчи слушалката и каза:

„На телефона Нунан… Да… Да… Да… Добре.“

Блъсна настрана телефона и изсвири някаква мелодия по редицата седефени бутони на бюрото. Стаята се изпълни с полицаи.

— Странноприемница „Кедров хълм“ — обясни той. — Бейтс, ти ще ме следваш с твоята команда. Тери, минаваш по Бродуей и нападаш приюта отзад. По пътя обирате дежурните по уличното движение. Сигурно ще имаме нужда от всеки, който ни е под ръка. Дъфи, ти минаваш по Юниън Стрийт и заобикаляш по стария път за мината. Макгро ще държи щаба. Изпращаш след нас всеки, когото намериш. Действувайте!

Той грабна шапката си и ги последва, като ми извика през дебелото си рамо:

— Хайде, човече, това е плячката.

Тръгнах надолу след него и влязохме в гаража на полицията, където ревяха моторите на половин дузина коли. Шефът седна до шофьора. Аз и четирима полицаи се настанихме на задната седалка.

Полицаи се катереха в останалите коли. Разопаковаха се картечници. Наръчи от пушки и пакети с амуниции се разпределяха.

Колата на шефа потегли първа — с тласък, който ни събра зъбите. С един сантиметър не улучихме вратата на гаража, подгонихме двама пешеходци диагонално по тротоара, отскочихме от бордюра, разминахме се с един камион на същите сантиметри, които не ни достигнаха за вратата, и се понесохме по Кинг Стрийт с надута сирена.

Обзети от паника автомобили се втурнаха наляво и надясно, без оглед на правилата за уличното движение, за да ни направят път. Беше много забавно.

Погледнах назад и видях, че още една полицейска кола ни следва, а друга завиваше по Бродуей. Нунан дъвчеше загаснала пура. Нареди на шофьора:

— Дай й малко газ, Пат.

Пат ни завъртя покрай колата на една ужасена жена; прекара ни през процепа между един трамвай и един товарен камион — тясна пролука, през която не бихме минали, ако колата ни не бе тъй гладко излъскана — и отвърна:

— Готово, обаче спирачките нещо не държат.

— Няма значение — обади се куката със сивите мустаци от лявата ми страна. Не прозвуча искрено.

Извън центъра на града нямаше особено движение, което да ни пречи, но настилката стана по-груба. Бе мило половинчасово пътуване, като всеки получи възможността да седне в скута на останалите. Последните десет минути пътувахме по неравен път с достатъчно гърбици, които не ни позволиха да забравим думите на Пат за спирачките.

Озовахме се пред врата, над която висеше овехтяла електрическа реклама, чийто надпис, преди да й изгорят лампите, е гласял: Странноприемница „Кедров хълм“. Самата странноприемница, на двадесет крачки отвъд вратата, представляваше ниска дървена постройка, боядисана в мухлясало зелено и заобиколена най-вече от боклуци. Входната врата и прозорците бяха затворени, пусти.

Нунан слезе от колата и ние го последвахме. Машината, която ни следваше, се появи зад един завой на пътя, плъзна се до нашата и изсипа товара си от хора и оръжие.

Нунан нареди това-онова.

По едно трио полицаи се отправи към всяка страна на сградата. Трима други, включително и картечарят, останаха до входа. Останалите тръгнахме през консервени кутии, бутилки и стари вестници към сградата.

Детективът със сивите мустаци, който седеше в колата до мен, държеше червена брадва. Стъпихме на верандата.

Подпрозоречният перваз избълва огън и трясък. Сивомустакатият детектив падна и скри брадвата под трупа си. Останалите побягнахме.

Аз избягах с Нунан. Скрихме се в канавката край пътя откъм страната на хана. Бе достатъчно дълбока и с висок насип, та да можем да стоим почти изправени, без да се превръщаме в мишени.

Шефът бе възбуден.

— Какъв късмет! — възкликна той щастливо. — Той е тук, за бога, той е тук!

— Стреляха от перваза — отбелязах аз. — Не е лошо като трик.

— Ама ние ще го провалим — весело отвърна той. — Ще го направим на решето, този приют. Дъфи трябва да е стигнал вече по другия път, а и Тери Шейн едва ли е много далеч. Ей, Донър! — извика той към мъжа, който надзърташе иззад един голям камък. — Мини отзад и кажи на Дъфи и на Шейн веднага щом пристигнат, да почнат да затягат обръча и да стрелят с всичко, което имат под ръка. Къде е Кимбъл?

Любопитният насочи палец към едно дърво зад себе си. От нашето прикритие се виждаха само най-горните клони.

— Кажи му да си монтира воденицата и да започва да меле — нареди Нунан. — Ниско, по цялата фасада, все едно че реже сирене.

Любознателният изчезна.

Нунан закрачи напред-назад из канавката. Отвреме-навреме рискуваше кратуната си, за да огледа наоколо и да даде някои нареждания на хората си.

Върна се, клекна до мен, даде ми една пура, а той си запали друга.

— Ще стане — отбеляза самодоволно. — Шепота няма шанс. Свършен е.

Картечницата зад дървото изстреля десетина колебливи, експериментални патрона. Нунан се ухили и пусна колелца дим от устата си. Картечницата се залови за работа. Мелеше желязото като малка фабричка за смърт — каквато си и беше. Нунан издуха друго колелце дим и рече:

— Ето кое именно ще свърши работа.

Съгласих се, че така трябва да бъде. Облегнахме се на глинения насип и продължихме да пушим, докато недалеч заработи друга картечница, а след нея и трета. Разпокъсано се заобаждаха пушки и пистолети. Нунан кимна одобрително:

— Само пет минути от тази музика ще ги убедят, че има ад.

Когато петте минути изтекоха, предложих да хвърлим поглед на останките. Избутах го от канавката и изпълзях след него.

Ханът бе все така отблъскващ и пуст, само че по-разрушен. Отвътре не излизаха изстрели, но затова пък много влизаха.

— Какво мислиш? — запита Нунан.

— Ако има мазе, може и да е останала някоя жива мишка.

— Е, ще имаме възможност да я довършим и нея. Измъкна една свирка от джоба си и я наду силно.

Размаха дебелите си ръце и стрелбата започна да намалява. Трябваше да изчакаме, докато заповедта обиколи всички. След това разбихме вратата.

Подът на първия етаж бе залят с алкохол, който продължаваше да бълбука от надупчените каси и бъчви, заемащи по-голямата част от сградата.

Замаяни от изпаренията на разлетия кантрабанден алкохол, ние газехме наоколо, докато открихме четири мъртви тела и нито едно живо същество. Четиримата убити бяха смугли, с вид на чужденци и облечени в работни дрехи. Двама от тях бяха направо надупчени на решето.

— Оставете ги тук и изчезвайте — каза Нунан.

Гласът му бе бодър, но в светлината на едно джобно фенерче очите му изглеждаха разширени — сякаш бяха обградени с бели пръстени от страх. С удоволствие излязохме навън, въпреки че аз се поколебах достатъчно дълго, за да свия една здрава бутилка с етикет „Дюър“7. Пред вратата полицай, облечен в униформа със защитен цвят, се мъчеше да слезе от мотора си. Той се провикна към нас:

— Обраха банката.

Нунан изпсува свирепо и закрещя:

— Той ни надхитри, да го вземат дяволите! Връщайте се всички обратно в града.

Полицаите, без тези, които бяха в колата на шефа, се втурнаха към машините. Двама вдигнаха тялото на убития детектив.

Нунан ме погледна с ъгълчето на окото и каза:

— Трудна работа, няма лъжа.

— Е — отвърнах аз, свих рамене и бавно се приближих до колата му, където шофьорът седеше вече зад волана. Стоях с гръб към сградата и разговарях с Пат. Не си спомням за какво си приказвахме. Междувременно Нунан и останалите ченгета се присъединиха към нас.

Преди странноприемницата да изчезне от погледа ни зад един от завоите по пътя, през отворената й врата се появи малко пламъче.