Алена жътва

ПЕЙНТЪР СТРИЙТ

Припасите от консерви в бараката не включваха привлекателни неща за ядене. Закусихме с кафе, направено с много застояла вода от поцинкована кофа.

Миля и половина ходене ни отведе до една ферма, където намерихме някакво момче, а то нямаше нищо против да спечели няколко долара, като ни откара до града със семейния форд. Беше пълно с въпроси, на които дадохме лъжливи или никакви отговори. Свали ни в горния край на Кинг Стрийт пред един малък ресторант, където изядохме големи количества елдени питки и бекон.

Малко преди девет едно такси ни стовари пред входната врата на Дайна. Заради нея претърсих къщата от покрива до мазето, но не открих следи от посетители.

— Кога ще се върнеш? — запита тя, като ме последва до вратата.

— Ще се опитам до полунощ да намина, дори и за няколко минути. Къде живее Лу Ярд?

— Пейнтър Стрийт 1622. Намира се на три преки оттук, а после вървиш още четири преки надясно. Какво ще правиш там? — Преди да мога да отговоря, тя постави ръце върху моите и замоли: — Хвани Макс, а? Страхувам се от него.

— По-късно може да пусна Нунан по дирите му. Зависи как ще се развият събитията.

Нарече ме проклет двуличник и какво ли не още, не съм се интересувал какво ще се случи с нея, а само съм гледал да си свърша мръсната работа.

Отидох на Пейнтър Стрийт. Номер 1622 бе червена тухлена къща с гараж под предната веранда.

На следващата пряка намерих Дик Фоули в наетия буик. Седнах до него и запитах:

— Какво става?

— Забелязвам в два. Излиза три и половина, кабинета на Уилсън. Мики. Пет. В къщи. Оживено. Следя. Три, край. Седем. Още нищо.

Това предполагаше следната информация: попаднал на Лу Ярд предишния следобед в два часа; в три и половина го проследил до дома на Уилсън, където пък Мики е наблюдавал Пийт; в пет е последвал Ярд до дома му; хора влизали и излизали от къщата, но не проследил никого от тях; наблюдавал къщата до три тази сутрин и се върнал на работното си място в седем. Оттогава никой нито е влизал, нито е излизал.

— Ще трябва да оставиш това и да се заемеш с къщата на Уилсън — казах аз. — Чувам, че Талер Шепота се е окопал там и бих искал да го държа под око, докато реша дали да го покажа на Нунан, или не.

Дик кимна и запали мотора. Слязох от колата и се върнах в хотела.

Чакаше ме телеграма от Стареца:

Мушнах телеграмата в джоба си с надеждата, че събитията ще продължат да се развиват бързо. На този етап да му изпратя информацията, която той искаше, бе все едно да му предложа оставката си.

Сложих чиста яка около врата си и припнах към кметството.

— Здрасти — рече Нунан. — Надявах се да се появиш. Правих опити да те открия в хотела, но ми казаха, че не си се прибирал.

Тази сутрин не изглеждаше добре, но зад представлението, за разлика от друг път, прозираше искрена радост, че ме вижда.

В момента, в който седнах, един от телефоните му иззвъня. Той вдигна слушалката до ухото си, каза „Да“, заслуша се за момент, после рече: „Мак, по-добре иди лично“ и му бяха необходими няколко опита, преди да успее да постави слушалката обратно върху вилката. Лицето му беше леко пребледняло, но гласът почти не се промени, когато ми казваше:

— Лу Ярд е бил убит — застрелян е преди малко на излизане от дома си.

— Има ли подробности? — запитах аз, като същевременно се проклинах, че бях избързал с един час да изтегля. Дик Фоули от Пейнтър Стрийт. Това бе лош късмет.

Нунан поклати глава, вперил поглед в скута си.

— Да отидем ли да видим тленните останки? — предложих аз и се изправих.

Той нито стана, нито вдигна очи.

— Не — уморено заяви шефът на скута си. — Да си кажа право, не ми се ходи. Не съм сигурен дали ще го понеса точно сега. Започна да ми се повдига от това кръвопролитие. Действува ми… на нервите, искам да кажа.

Седнах отново, отчетох лошото му настроение и запитах:

— Кой смяташ, че го е убил?

— Бог знае — смотолеви той. — Всеки убива някого. Къде ли ще свърши?

— Мислиш ли, че е дело на Рино?

Нунан трепна, опита се да ме погледне, отказа се и повтори:

— Бог знае.

Подхванах го от друг ъгъл.

— Има ли убити снощи в престрелката при „Сребърната стрела“.

— Само трима.

— Кои са те?

— Братята Джонсън — Големия Блаки и Колингс Гюллето — току-що бяха излезли от затвора под гаранция вчера около пет следобед, — и Вал Холандеца — разбойник.

— За какво е била цялата история?

— Просто сбиване, предполагам. Изглежда, че Гюлето, Блаки и останалите са празнували с приятели и са завършили със стрелба.

— Всички ли бяха хора на Лу Ярд?

— По този въпрос нищо не знам — отвърна той.

Изправих се, въздъхнах: „Е, добре“ и се отправих към вратата.

— Почакай — извика той. — Не бягай. Предполагам, че е така.

Седнах обратно на стола. Нунан гледаше повърхността на бюрото. Лицето му бе сивкаво, отпуснато и влажно — като пресен маджун.

— Шепота е в дома на Уилсън — казах аз.

Той рязко изправи глава. Погледът му потъмня. После устните му потръпнаха, а главата му клюмна отново. Очите му посърнаха.

— Не мога да го понеса — измънка той. — Повръща ми се от тази касапница. Не мога повече да издържам.

— Опротивяло ли ти е дотолкова, че да се откажеш да отмъщаваш за убийството на Тим, стига това да донесе мир?

— Да, дотолкова.

— Това сложи началото — припомних му аз. — Ако имаш желание да се откажеш, то трябва да е възможно да се спре всичко това.

Той вдигна глава и ме погледна с очи на куче, на което са показали кокал.

— Навярно и на другите им е опротивяло — продължих аз. — Кажи им какво изпитваш. Направете си среща и сключете мир.

— Ще си помислят, че им правя някакъв номер — отчаяно се противопостави той.

— Направете срещата в дома на Уилсън. Шепота е там. Ти си тоя, дето ще рискува. Страхуваш ли се?

Той се намръщи и запита:

— Ще дойдеш ли с мен?

— Ако ме искаш.

— Благодаря ти — рече той. — Аз… ще се опитам.