Алена жътва

ТЪРСИ СЕ

Отидох в хотел „Шанън“, регистрирахме под чуждо име, предплатих за деня и бях придружен до стая 321.

Изтече час, преди телефонът да иззвъни.

Дик Фоули съобщи, че идва да ме види.

Пристигна след пет минути. Слабото му разтревожено лице не изглеждаше дружелюбно. Гласът му — също.

— Заповед за арестуването ти. Убийство. Два пункта — Бранд и Доун. Телефонирах. Мики заяви, че остава. Каза ми, че си тук. Полицията го прибра. Сега го разпитват.

— Да, очаквах това.

— Аз също — остро заяви той.

Провлачвайки думите, запитах:

— Ти смяташ, че аз съм го убил, така ли, Дик?

— Ако не си, сега е моментът да го кажеш.

— Ще ме издадеш ли? — запитах аз.

Той разтегна устни и оголи зъбите си. Лицето му смени цвят — от мургаво стана жълтеникаво.

— Върни се обратно в Сан Франциско, Дик — казах аз. — Достатъчно работа имам, за да трябва и теб да наблюдавам.

Той сложи шапката си много внимателно и със същото внимание затвори вратата след себе си.

В четири часа поръчах да ми качат нещо за обед, цигари и „Ивнинг Хералд“.

Убийството на Дайна Бранд и по-скорошното събитие — смъртта на Чарлс Проктър Доун, си разделяха първата страница на вестника, а Хелън Олбъри бе свързващото звено.

Хелън Олбъри била, прочетох аз, сестра на Робърт Олбъри и въпреки неговите признания, твърдо вярвала, че брат й не е виновен за извършеното убийство, а е жертва на заговор. Била наела Чарлс Проктър Доун, за да го защищава. Можех да се досетя, че покойният Чарлс Проктър я е издирил, а не тя него. Братът отказал да наеме Доун или който и да е друг адвокат, но момичето (без съмнение здравата окуражавано от Доун) не се отказало от борбата.

Като намерила свободен апартамент срещу къщата на Дайна Бранд, Хелън Олбъри го наела и се настанила там с един бинокъл и с една идея — да докаже, че Дайна и нейните съучастници са виновни за убийството на Доналд Уилсън.

Аз, както изглежда, бях един от „съучастниците“. „Хералд“ ме представяше като „човекът, за когото се предполагало, че е частен детектив от Сан Франциско, намиращ се в града от няколко дни и очевидно в приятелски отношения с Макс Талер («Шепота»), Даниъл Ролф, Оливър Старки («Рино») и Дайна Бранд.“ Ние бяхме заговорниците, скроили лъжливото обвинение срещу Робърт Олбъри.

В нощта на убийството на Дайна Бранд Хелън Олбъри, надзъртайки през своя прозорец, видяла неща, които според вестника „са от изключителна важност, особено като се разглеждат във връзка с последвалото откриване на трупа на Дайна Бранд“. Щом узнало за убийството, момичето отнесло важните си наблюдения на Чарлс Проктър Доун. Той, както научила полицията от помощниците му, незабавно изпратил да ме повикат и същия следобед провел с мен разговор насаме. По-късно казал на служителите си, че трябвало отново да се появя на следващата сутрин, т.е. днес, в десет часа. Аз обаче не съм се появил на уговорената среща. В десет и двадесет и пет портиерът открил трупа на Чарлс Проктър Доун в един ъгъл под стълбището. Предполагало се, че от джобовете на убития са изчезнали важни документи.

По времето, когато портиерът открил мъртвия адвокат, аз съм се намирал в апартамента на Хелън Олбъри, като съм нахлул вътре и съм я заплашвал. След като съумяла да ме изхвърли, тя припнала към кантората на Доун, пристигнала, докато полицията била още там, и им разказала историята. Полицаите не ме открили в хотела, но в стаята ми заварили някой си Майкъл Лайнън, който също се представил като частен детектив от Сан Франциско. Майкъл Лайнън бил подложен на разпит, който все още продължавал. Шепота, Рино, Ролф и аз сме били обвинени в убийство и търсени от полицията. Очаквали се значителни събития.

На страница втора имаше интересно съобщение. Детективите Шеп и Ванаман, които открили тялото на Дайна Бранд, били мистериозно изчезнали. Изказваха се опасения за нечиста игра от страна на „съучастниците“.

Вестникът не съобщаваше нищо нито за снощното нападение над камионите с контрабанден алкохол, нито за нахлуването в свърталището на Мъри Кльощавия.

Излязох по тъмно. Исках да се свържа с Рино. От една дрогерия звъннах в билярдната на Мъри. „Мъри там ли е?“ — запитах аз. „Мъри на телефона — отвърна глас, който изобщо не приличаше на неговия. — Кой го търси?“

Отвърнах с погнуса: „Лилиан Гиш“8, окачих слушалката и изчезнах от околността.

Отказах се от идеята да открия Рино и реших да посетя моя клиент, стария Илайхю, за да го подтикна към добро държане с любовните му писма до Дайна Бранд, които бях присвоил от тленните останки на Доун.

Избирах най-тъмните улици и се придържах към по-тъмната им страна. За човек, презиращ физическите упражнения, разходката бе доста дълга. Когато наближих дома на Уилсън, бях изпаднал в достатъчно лошо настроение, за да съм във форма за обичайните ни разговори. Но все още не беше съдено да го видя.

Бях на две крачки от целта, когато някой ми изшътка.

Е, навярно не съм подскочил чак пет метра.

— Не бой се — прошепна един глас.

Беше тъмно. Застанал на ръце и колене в нечий преден двор, аз надзърнах изпод един храст и успях да различа очертанията на мъж, притаен до живия плет от моята страна на улицата.

Пистолетът бе вече в ръката ми. Нямах особена причина да се доверя на думите му.

Изправих се и се приближих към него. Когато бях достатъчно близко, разпознах един от мъжете, които ме бяха пуснали предишния ден в къщата на Рони Стрийт.

Клекнах до него и попитах:

— Къде мога да намеря Рино? Ханк О’Мара каза, че искал да ме види.

— Вярно. Знаеш ли къде е заведението на Кид Маклауд?

— Не.

— На Мартин Стрийт — след Кинг Стрийт завиваш по уличката. Питай за Кид. Оттам се връщаш три пресечки назад, а после към центъра. Няма начин да сбъркаш.

Отвърнах, че ще се постарая да не сбъркам и го оставих зад плета, свит надве, да наблюдава дома на моя клиент в очакване, както предположих, на удобен случай да стреля по Пийт Финландеца, Шепота или някой друг от неприятелите на Рино, които биха могли да посетят стария Илайхю.

Като следвах дадените ми указания, се озовах пред заведение за алкохолни и безалкохолни напитки, боядисано в червено и жълто. Вътре запитах за Кид Маклауд. Въведоха ме в една задна стая, където дебелак с мръсна яка, много злато в устата и само едно ухо призна, че той е Маклауд.

— Рино ме е търсил — казах аз. — Къде да го открия?

— А ти точно кой си? — запита той.

Обясних му. Той излезе от стаята. Почаках десет минути. Въведе хлапак на около петнадесет години с апатично изражение на пъпчивото си червено лице.

— Иди със Съни — рече ми Кид Маклауд.

Последвах момчето през една странична врата, минахме по задните улички на два квартала, пресякохме празен двор и през паянтова врата стигнахме до задния вход на дървена къща.

Момчето почука. Попитаха кой е.

— Съни и един човек, Кид го праща — отвърна то.

Вратата ни отвори дългокракият О’Мара. Съни си отиде. Влязох в една кухня, където Рино Старки и четирима непознати мъже седяха около маса, отрупана с бирени бутилки. Забелязах, че от вътрешната страна над вратата, през която току-що бях минал, висяха, окачени на пирони, два пистолета. Оръжието щеше да им е под ръка, в случай че пред вратата ги дебне някой с пистолет и команда „горе ръцете“.

Рино ми наля чаша бира и през трапезарията ме въведе в една от предните стаи. Там, прилепил око до процепа между спуснатата щора и долния край на прозореца, лежеше по корем един мъж и наблюдаваше улицата.

— Иди отзад и си налей бира — нареди му Рино.

Мъжът се изправи и излезе. Отпуснахме се върху два съседни стола.

— Когато ти уредих онова алиби в Танър — започна Рино, — ти казах, че го правя, защото ще имам нужда от всичките приятели, до които мога да се добера.

— Един имаш.

— Похвали ли се с алибито? — запита той.

— Още не.

— Ще издържи — увери ме Рино, — освен ако не си дяволски вътре. Как мислиш?

Така мислех, но отвърнах:

— Не. Макгро е просто закачлив. Но всичко ще се оправи. А как вървят твоите работи?

Той изпразни чашата, избърса уста с опакото на ръката си и рече:

— Ще се измъкна. Затова исках да те видя. Ето как се подредиха нещата. Пийт се е сдушил с Макгро. Това обединява ченгетата и бандата на контрабандистите против мен и Шепота. По дяволите! Ние с Шепота сме по-заети да се преследваме един друг, вместо да ударим бандата. Кофти работа! Докато ние се джафкаме, ония безделници ще ни видят сметката.

Казах, че съм на същото мнение. Той продължи:

— Шепота ще те послуша. Открий го, а? Кажи му. Предложението е следното: той иска да ме гепи, защото очистих Джери Бъчвата, ама аз смятам да го докопам пръв. Нека за няколко дни забравим всичко. Не е нужно да си имаме доверие. Шепота и без това не участвува в стрелбите. Той само праща момчетата си. Този път и аз ще направя същото. Просто ще обединим бандите си, за да прекратим този бяс. Командуваме ги заедно, ликвидираме оня проклет финландец, а после ще имаме достатъчно време да се стреляме.

Кажи му го направо. Няма защо да се заблуждава, че искам да се измъкна от схватката с него или с когото и да е друг. Предай му, че ако премахнем Пийт, ще остане повече място за двама ни да си оправяме сметките. Пийт се е окопал в Уискитаун, а аз нямам достатъчно хора да отида и да го измъкна. Нито пък Шепота ги има. Ама двамата заедно ги имаме. Разясни му това.

— Шепота — рекох аз — е мъртъв.

Рино възкликна: „Така ли?“, сякаш беше убеден в противното.

— Вчера сутринта Дан Ролф го е пречукал в стария склад на Редмън; пробол го е с шилото за лед, с което Шепота уби момичето.

— Сигурен ли си? Да не ме заблуждаваш?

— Сигурен съм.

— Дяволски странно. А бандата му действува, сякаш е жив — отбеляза той, но започваше да ми вярва.

— Те не знаят. Той се е криел и единствено Тед Райт е знаел къде е. Той знае и за убийството. Даже е направил пари от цялата тази работа. Каза ми, че чрез Мъри Кльощавия ти е взел сто и петдесет.

— Два пъти повече щях да му дам на тоя тъпанар, ако ми беше казал истината — изръмжа Рино. Той потърка брадичката си и рече: — Е, това приключва въпроса с Шепота.

— Не — отвърнах аз.

— В какъв смисъл не?

— Ако неговата банда не го знае къде е — предложих аз, — нека им кажем. Те го измъкнаха от пандиза, когато Нунан го прибра. Мислиш ли, че ще опитат отново, ако разберат, че Макгро го е пипнал тихомълком?

— Продължавай да говориш — окуражи ме Рино.

— В случай че приятелите му се опитат пак да нападнат пандиза, като мислят, че той е вътре, ще отворят доста работа и на полицаите, и на хората на Пийт. А в това време ти ще си опиташ късмета в Уискитаун.

— Може би — бавно промълви той. — Може би точно това ще направят.

— Трябва да стане — насърчих го аз и се изправих. — Ще се видим…

— Стой тук. Докато има заповед за арестуването ти, тук си на сигурно място. А и за „забавата“ ще ни трябва човек като теб.

Това не ми се понрави особено; но бях достатъчно умен да не го покажа. Седнах отново.

Рино се зае да разпространява слуха. Телефонът загря. Вратата на кухнята — също; толкова хора влизаха и излизаха. Повечето влизаха. Къщата се изпълни с хора, дим, напрежение.