Алена жътва

ХЪРИКЕЙН СТРИЙТ

Крайната ми цел беше една сива дървена къща. Позвъних, вратата ми отвори слаб мъж с уморено лице, напълно лишено от цвят, с изключение на двете червени петна с големина на половиндоларова монета, избили на скулите му. Това, помислих си аз, е охтичавият Дан Ролф.

— Бих желал да видя мис Бранд — казах аз.

— Какво име да й съобщя? — Гласът бе на болен и образован човек.

— Името няма да й подскаже нищо. Искам да я видя във връзка със смъртта на Уилсън.

Погледна ме със спокойни, уморени тъмни очи:

— Да?

— Аз съм от клона на детективското бюро „Континентъл“ в Сан Франциско. Интересуваме се от убийството.

— Много мило от ваша страна — иронично отбеляза той. — Влезте.

Влязох в една стая на долния етаж, където млада жена седеше край маса, отрупана с вестници. Някои от тях бяха служебни финансови бюлетини; имаше борсови прогнози и един фиш от наддавания в конни състезания.

Стаята бе задръстена и в безпорядък. В нея имаше твърде много мебели и сякаш нито един не бе на мястото си.

— Дайна — представи ме охтичавият, — този джентълмен е дошъл от Сан Франциско като представител на детективското бюро „Континентъл“, за да разследва кончината на мистър Доналд Уилсън.

Младата жена се изправи, отритна няколко препречващи пътя й вестници и се приближи към мен с протегната ръка.

Беше с четири-пет сантиметра по-висока от мен, което означаваше метър и седемдесет и пет. Имаше широки рамене, богат бюст, закръглен ханш и едри мускулести крака. Ръката, която ми подаде, бе мека, топла и силна. Лицето й — на двадесет и пет годишно момиче — показваше явни признаци на износване. Тънки линийки пресичаха ъгълчетата на голямата й, зряла уста. Едва доловими бръчки бяха започнали да образуват мрежа около очите й, обрамчени с гъсти мигли. Това бяха големи очи, сини и леко зачервени.

Острата й кестенява коса се нуждаеше от подстригване и бе разделена накриво. Едната половина от горната й устна бе по-високо начервена от другата. Роклята беше виненочервена — цвят, особено неподходящ за нея — и зееше отстрани на места, където тя не си беше направила труд да закопчее копчетата или пък те се бяха откопчали. На левия й чорап, отпред, се спускаше бримка.

Това бе самата Дайна Бранд, която според чутото обираше каймака на мъжкото съсловие в Пойзънвил.

— Разбира се, баща му те повика — отбеляза тя, докато преместваше чифт пантофки от змийска кожа и кафява чашка с чинийка от един стол, за да ми стори място да седна.

Гласът й бе мек и ленив. Казах й истината:

— Повика ме Доналд Уилсън. Аз го чаках да се срещнем, а междувременно някой го убил.

— Не излизай, Дан — обърна се тя към Ролф.

Той се върна в стаята, а тя — на своето място, до масата. Дан се настани срещу нея, подпря на тънка ръка слабото си лице и ме загледа безучастно.

Тя сви вежди, при което между тях се появиха две бръчки, и запита:

— Значи му е било известно, че някой иска да го убие?

— Не зная. Той не ми каза какво иска. Може би е търсил само помощ за реформаторската си кампания.

— А ти…?

Оплаках се:

— Направо не е интересно да си ченге, при положение че някой друг ти измъква изпод носа представлението и провежда разпита вместо теб.

— Искам да разбера какво става — отвърна тя с тих, задавен смях.

— И аз искам това. Например бих желал да науча защо си го накарала да потвърди чека.

Много небрежно Дан Ролф се размърда в стола, облегна се назад и скри тънките си ръце под ръба на масата.

— Значи си разбрал за това? — запита Дайна Бранд. Кръстоса левия си крак върху десния и погледна надолу. Очите й се спряха върху бримката. — Ще престана да ги нося! Честна дума! — заоплаква се тя. — Тръгвам боса. Вчера платих пет долара за тези чорапи. А сега — гнила работа. Всеки ден… бримки, бримки, бримки!

— Не е тайна — рекох аз. — Имам пред вид чека, не бримките. Нунан го е взел.

Тя погледна към Ролф, който в един миг престана да ме наблюдава и й кимна с глава.

— Ако говориш на моя език — провлачено започна тя, като ме гледаше с присвити очи, — може да съм в състояние да ти помогна.

— Може би, ако го знаех.

— Пари — обясни тя. — Колкото повече, толкова по-добре. Обичам ги.

Отвърнах с поуката:

— Спестените пари са спечелени пари. Мога да ти спестя пари и нещастия.

— Това за мен не означава нищо — заяви тя, — въпреки че звучи искрено.

— От полицията не са ли те питали за чека?

Тя поклати отрицателно глава.

— Нунан възнамерява да ви вкара двамата с Шепота зад решетките.

— Не ме плаши — изсъска тя. — Аз съм само едно дете.

— На Нунан му е известно, че Талер е знаел за чека. Знае също, че докато Уилсън е бил при теб, Талер е идвал тук, но не е влязъл. Известно му е още, че когато Уилсън е бил застрелян, Талер се е навъртал наоколо и че той и някаква жена са били забелязани да се надвесват над убития.

Момичето взе един молив от масата и замислено се почеса по бузата. Моливът остави извити черни линийки върху ружа.

Досадата бе изчезнала от очите на Ролф. Сега те бяха ясни, трескави и втренчени в моите. Той се наведе напред, но продължи да държи ръцете си под масата.

— Тези работи — отбеляза той — засягат Талер, не мис Бранд.

— Талер и мис Бранд не са си чужди — отвърнах аз. — Уилсън е донесъл чек за пет хиляди долара тук и е бил убит, напускайки дома. При създалите се обстоятелства мис Бранд щеше да има трудности при осребряването на чека… в случай че Уилсън не се беше оказал достатъчно прозорлив и не беше го потвърдил.

— Боже мой — възпротиви се момичето, — че ако имах намерението да го убивам, щях да го направя тук, където никой няма да ме види или щях да го изчакам да се отдалечи от къщата. За глупачка ли ме вземаш?

— Не съм сигурен, че ти си го убила — поясних аз.

— Но съм сигурен в едно: че тлъстият шеф е с намерение да го прикачи на тебе.

— Какво се опитваш да направиш? — запита тя.

— Да узная кой го е убил. Не кой е могъл или би могъл, а кой го е сторил.

— Мога да ти помогна до известна степен — отвърна тя. — но трябва да има нещо и за мен.

— Сигурност — припомних и аз, но тя поклати глава.

— Имах пред вид — от финансова гледна точка. Информацията е с някаква стойност за теб и ти ще трябва да платиш, даже и да не е цяло състояние.

— Няма да стане — ухилих се насреща й. — Забрави мангизите и се отдай на благотворителност. Представи си, че съм Бил Куинт.

Дан Ролф понечи да стане от стола; устните му бяха побелели, както и останалата част от лицето му. Щом момичето се засмя — ленив, добродушен смях, — той седна отново.

— Дан, той смята, че не съм изкарала нищо от Бил.

— Тя се протегна и постави ръка на коляното ми. — Я си представи: предварително научаваш, че работниците от някоя компания се готвят да стачкуват, разбираш кога ще започне стачката, а после и кога ще я прекратят. Ще можеш ли да отнесеш тази информация, придружена с малко капитал, на борсата, за да си поиграеш с акциите на компанията? Басирам се, че ще можеш! — приключи тя тържествуващо. — Затова недей да си мислиш, че Бил не си е платил.

— Разглезили са те — отбелязах аз.

— Защо, за бога, си толкова стиснат? — пожела да разбере тя. — Не е като да си бръкнеш в собствения джоб. Имаш перо непредвидени разходи, нали?

Не отговорих. Тя погледна неодобрително към мен, към бримката на чорапа си и към Ролф:

— Може би ако пийне, ще се отпусне, а? Мършавият мъж стана и излезе от стаята.

Тя се нацупи, побутна ме с крак по глезена и каза:

— Не е толкова за парите. Става въпрос за принципа. Ако едно момиче притежава нещо със стойност за някого си, тя ще е глупачка да не прибере.

Ухилих се.

— Защо не отстъпиш? — примоли се тя.

Дан Ролф влезе с бутилка сифон, шише джин, няколко лимона и съд с начукан лед. Изпихме по едно. Охтичавият излезе. Двамата с момичето се препирахме за парите, като междувременно изпихме още по няколко чашки. Опитвах се да поддържам разговора около Талер и Уилсън. Тя не преставаше да го връща към парите, които й се полагали. Продължихме по този начин, докато изпразнихме съдържанието на шишето. Часовникът ми показваше един и четвърт.

Тя сдъвка парче лимонена кора и за тридесети или четиридесети път повтори:

— Няма да ти излязат от джоба. Какво толкова те засяга?

— Не е въпрос за парите — настоях аз. — Проблемът е принципен.

Тя направи гримаса и остави чашата си там, където мислеше, че е масата. Сбърка с една педя. Не си спомням дали чашата се счупи, когато се удари в пода.

Изобщо не помня какво стана с нея. Спомням си само, че бях окуражен от неспособността й да улучи масата.

— И още нещо — открих нови аргументи аз, — не съм убеден, че това, което знаеш, наистина ми е необходимо. Ако трябва да мина без него, мисля, че мога да го направя.

— Чудесно ще е, ако можеш. Но не забравяй, че аз съм последният човек, който го е видял жив, с изключение на убиеца.

— Грешиш. Жена му го е видяла да излиза от къщата, да се отдалечава и да пада.

— Жена му ли?

— Да. Седяла е в колата си, по-надолу в улицата.

— Как е научила, че той е тук?

— Талер й е телефонирал, че съпругът й е тук с чека.

— Опитваш се да ме будалкаш — рече момичето. — Макс не е могъл да знае.

— Предавам ти това, което мисис Уилсън разказа на мене и Нунан.

Момичето изплю остатъка от лимонената кора на пода, разроши още повече косата си, като прекара пръсти през нея, избърса устата си с опакото и удари по масата.

— Добре, господин Всезнайко, ще играя с теб. Може да си мислиш, че нищо няма да ти струва, но преди тази работа да е приключила, аз ще си взема своето. Мислиш, че няма ли? — предизвикателно ме запита тя, като се взираше в мен, сякаш бях на километър разстояние.

Не беше време да подновяваме спора за парите и затова казах: „Надявам се да успееш.“ Мисля, че го казах три или четири пъти съвсем искрено.

— Ще успея. А сега слушай. Ти си пиян и аз съм пияна, и съм точно толкова пияна, че ла ти разкажа всичко, което желаеш да узнаеш. Е, такова момиче съм аз. Ако харесам някого, готова съм да му разкажа всичко, от което се интересува. Само ме питай. Хайде, питай де. Започнах:

— За какво ти даде Уилсън петте хиляди долара?

— За развлечение. — Тя се облегна назад и се разсмя. След което продължи: — Слушай. Той ровеше да предизвика скандал. Аз имах нещичко — няколко писмени показания и изобщо доказателства, за които мислех, че може да струват някой долар един ден. Аз съм момиче, което обича да прави мангизи от каквото може. Затова и прибрах тези нещица. Когато Доналд започна да броди за скалпове, дадох му да разбере, че притежавам нещо за продан. Предоставих му възможността да надзърне, за да се увери, че си струва. А то си струваше. После се спазарихме. Не беше скръндза като теб — не познавам друг такъв, — беше само потаен. Затова сделката висеше на косъм, до вчера. Оказах му натиск, телефонирах му и заявих, че съм намерила друг купувач за стоката и че ако той я иска, ще трябва да се появи с пет хиляди целувки в брой или с потвърден чек. Това бяха празни приказки, но той си нямаше представа как стоят нещата и затова лапна въдицата.

— Защо в десет часа? — запитах аз.

— Защо не? Час като час. Главното нещо при подобни сделки е да определиш точен час. Сега ще поискаш да узнаеш защо е трябвало да бъдат в брой или с потвърден чек. Добре, ще ти кажа. Ще ти кажа всичко, което искаш да научиш. Е, такова момиче съм аз. И винаги съм си била.

Тя продължи в този дух още пет минути. Разказваше ми с подробности какво момиче е и каква е била винаги, и защо е била. Аз да-даках, докато успях да се намеся с: „Чудесно. Кажи сега защо трябваше да е потвърден чекът?“

Тя затвори едното си око, закани ми се с пръст и поясни:

— За да не ми спре плащането. Защото той не можеше да използува стоката, която му продадох. Вярно, беше чудесна. Беше повече от чудесна. Можеше да изпрати неговия старец в пандиза заедно с останалите. Можеше да уличи папа Илайхю повече от всеки друг.

Засмях се заедно с нея, като се опитвах да държа главата си изправена след изкъркания джин.

— Кого друг уличаваше? — попитах аз.

— Цялата им дяволска шайка. — Тя размаха ръка. — Макс, Лу Ярд, Пийт, Нунан и Илайхю Уилсън… цялата им дяволска шайка.

— Макс Талер знаеше ли какво правиш?

— Разбира се, че не… никой освен Доналд Уилсън.

— Сигурна ли си?

— Сигурно е, че съм сигурна. Не си мислиш, че мога да се размотавам наляво-надясно и да се хваля предварително, нали?

— Кой мислиш, че знае за тази работа сега?

— Не ме засяга — заяви тя. — Това беше само шега. Нямаше да може да използува стоката.

— Смяташ ли, че на тези птички, чиито тайни си продала, ще им бъде весело? Нунан се опита да лепне убийството на теб и Талер. Всички си мислят, че старият Илайхю е използувал сина си, за да ги смаже, нали?

— Да, сър — отвърна тя, — и аз съм от онези, които мислят същото.

— Вероятно грешиш, но това няма значение. Ако Нунан е открил документите, които си продала, в джоба на Доналд Уилсън и е разбрал, че ти си му ги продала, защо да не си помисли, че ти и твоят приятел Талер сте преминали на страната на стария Илайхю?

— Защото ще видиш, че старият Илайхю е точно толкова засегнат, колкото и останалите.

— Какви бяха боклуците, които му продаде?

— Преди три години построиха ново кметство и всички те направиха пари от това. Ако Нунан се е добрал до книжата, твърде скоро ще открие, че старият Илайхю е вътре, колкото и другите, ако не и повече.

— Това не променя нещата. Той ще допусне, че старецът е намерил изход за себе си. Повярвай ми, сестро, Нунан и приятелите му мислят, че ти, Талер и Илайхю им разигравате двойна игра.

— Пет пари не давам какво си мислят те — отвърна твърдоглаво тя. — Беше само една шега. Така го бях замислила. Това е всичко.

— Чудесно — изръмжах аз. — Ще отидеш на бесилката с чиста съвест. Виждала ли си Талер след убийството?

— Не, но Макс не го е убил, ако това си мислиш, даже и да е бил наоколо.

— Защо?

— По много причини. На първо място, Макс не би го извършил собственоръчно. Щеше да наеме някого, а той да е далеч оттук с непоклатимо алиби. На второ място, Макс използува пистолет, калибър 38 и когото и да наеме, ще бъде с такъв или с по-голям. Кой наемен убиец ще тръгне да стреля с пистолет калибър 32?

— Тогава кой го е сторил?

— Разказах ти всичко, което зная — рече тя. — Казах ти повече от необходимото.

Изправих се и заявих:

— Не, каза ми точно толкова, колкото е необходимо.

— Искаш да кажеш, че знаеш кой е убиецът?

— Да, ама преди да го сложа на топло, ще трябва да изясня още някои неща.

— Кой е той? Кой? — тя се изправи неочаквано, почти изтрезняла, и ме задърпа за реверите. — Кажи ми кой го е извършил.

— Не сега.

— Хайде, бъди добър.

— Не сега.

Тя пусна реверите ми, сложи ръце зад гърба си и ми се изсмя в лицето:

— Добре. Пази го за себе си… и се опитай да отгатнеш коя част от това, което ти разказах, е истинската.

— Благодаря ти за тази част все пак, и за джина. И ако Макс Талер значи нещо за теб, трябва да му предадеш, че Нунан се опитва да го разиграва.