Алена жътва

УИСКИТАУН

В един и половина Рино остави телефона и ми предложи: „Хайде да се повозим.“

Отиде на горния етаж. Когато се върна, носеше черно куфарче. Повечето от мъжете, вече бяха изчезнали през вратата на кухнята.

Рино ми подаде куфарчето и поръча:

— Не го подмятай много.

Беше тежко.

Ние, последните седем души, останали в къщата, излязохме през предната врага и се настанихме в обзаведена с перденца кола, която Ханк О’Мара току-що бе спрял до бордюра. Рино седна до О’Мара. Аз бях притиснат на задната седалка, а куфарчето бе притиснато между краката ми.

От първата пресечка излезе друга кола и се понесе пред нас. Трета ни последва. Скоростта бе около шестдесетте — достатъчна да ни отведе до целта и не толкова висока, за да привлече внимание върху нас.

Обезпокоиха ни, когато бяхме почти в края на пътешествието.

Действието започна на една улица с едноетажни паянтови къщи в южния край на града.

Някакъв мъж подаде глава през една врата, мушна пръст в устата си и пронизително изсвири.

Някой от колата след нас го застреля на място.

На следващия ъгъл преминахме през градушка от куршуми.

Рино се извърна, за да ни осведоми:

— Ако улучат куфарчето, всички ще литнем към луната. Отваряй го. Щом пристигнем, трябва бързо да се действува.

Вече бях отворил закопчалката, когато колата спря пред една неосветена триетажна тухлена сграда.

Мъже се струпаха върху мен, отвориха куфарчето и заизпразваха съдържанието му — бомби, направени от къси петсантиметрови тръби, наредени в трици. Куршуми откъсваха парченца от пердетата на колата. Рино се пресегна за една от бомбите, изскочи на тротоара, не обърна внимание на струйката кръв, внезапно появила се по средата на лявата му буза, и метна натъпканата тръбичка към вратата на тухлената къща.

Огненият език бе последван от оглушителен трясък. Големи отломъци се посипаха отгоре ни, докато се опитвахме да се предпазим от взрива. Сетне на червената тухлена сграда вече нямаше врата, която да спре достъпа до нея.

Един мъж се втурна напред, за махна с ръка и изпрати тръбичка, пълна с ужас, през зиналия отвор. Капаците на долните прозорци се откачиха и след тях блъвнаха пламъци и счупени стъкла.

Колата, която ни следваше, бе спряла нагоре по улицата и си разменяше изстрели с квартала. Другата кола бе завила в една странична уличка. Пистолетни изстрели откъм задната страна на сградата, в промеждутъците между експлозиите на нашия товар, ни подсказаха, че авангардът ни е взел на прицел задната врата.

О’Мара притича по средата на улицата, замахна енергично и хвърли една бомба върху покрива на тухлената къща. Тя не експлодира. О’Мара вдигна единия си крак високо във въздуха, сграбчи се за гърлото и убедително се просна по гръб.

Друг от нашата компания попадна под куршумите, идващи от една дървена къща, долепена до тухлената.

Рино изпсува вяло и нареди: „Подпали ги, Шишко.“

Шишко плю върху една бомба, изтича зад колата и замахна с ръка.

Ние се надигнахме от тротоара, като се пазехме от падащите парчета, и видяхме, че дървената къща се е разпаднала, а по останките й пълзят пламъци.

— Още бомби има ли? — попита Рино, докато ние се наслаждавахме на настъпилото затишие.

— Ето и последната — отвърна Шишко и я подаде.

Зад горните прозорци на тухлената къща танцуваха пламъци. Рино вдигна поглед, взе бомбата от Шишко и нареди:

— Махнете се. Сега ще заизлизат.

Дръпнахме се от входа.

— Рино! — изкрещя нечий глас отвътре.

Преди да отговори, Рино се плъзна в сянката на нашата кола.

— Какво има?

— Предаваме се — извика силен глас. — Ние излизаме. Не стреляйте.

— Кои сте „ние“? — запита Рино.

— Аз съм, Пийт — отвърна силният глас. — Останахме четирима.

— Ти излез пръв — нареди Рино — и си вдигни ръцете на главата. По същия начин да излизат и останалите, един по един. И през половин минута. Хайде.

След малко в отвора на взривената врата се появи Пийт Финландеца, като придържаше темето на голата си глава. В ослепителния блясък на пожара, обхванал съседната къща, можехме да видим, че лицето му е наранено, а дрехите почти разкъсани.

Като прескачаше остатъците от гибелната разруха, контрабандистът на алкохол бавно премина по стълбите и слезе на тротоара.

Рино го нарече „гаден рибар“ и стреля четири пъти в лицето и тялото му.

Пийт падна. Някой зад мене се изсмя.

Рино запрати и последната бомба през входа.

Наблъскахме се в колата. Рино седна зад волана. Моторът не работеше. Беше засегнат от куршуми.

Рино натисна клаксона, а ние наизскачахме навън.

Колата на ъгъла тръгна да ни прибере. Докато чакахме, огледах улицата, осветена от отблясъка на горящите сгради. По прозорците забелязах няколко лица, но освен нас, на улицата нямаше други хора — бяха се изпокрили. Недалеч се чу камбанката на пожарната.

Колата намали скорост, за да се качим. Вече беше пълна. Натъпкахме се като в консерва, а излишните увиснаха по вратите.

Блъснахме се в краката на убития Ханк О’Мара и се отправихме към къщи. Преминахме един квартал ако не в комфорт, то поне в безопасност. След това и двете ни липсваха.

В улицата пред нас се появи лимузина, приближи се, зави с едната си страна към нас и спря. Оттам забълва огън.

Втора кола се появи отзад и ни взе на прицел; и от нея забълва огън.

Направихме всичко възможно, но бяхме дяволски заварени, за да предложим достоен отговор. Не можеш да стреляш точно и същевременно да държиш някой в скута си, друг да виси на рамото ти, а трети да стреля на два сантиметра от ухото ти.

Другата кола, тази, която атакуваше задната страна на сградата, ни дойде на помощ. Но междувременно още две се бяха присъединили към опозицията. Очевидно бандата на Талер бе приключила с нападението си на затвора по един или друг начин и армията на Пийт, изпратена там за помощ, се бе върнала навреме, за да осуети бягството ни. Получи се много мила бъркотия.

Наведох се над един гърмящ пистолет и изревах в ухото на Рино:

— Трябва да офейкаме. Ние, дето сме в повече, нека да слезем и да водим битката от улицата.

Идеята му се стори приемлива и той нареди:

— Ей, момчета, някои от вас да изскочат и да ги поемат от улицата.

Първият, който се измъкна, бях аз. Хвърлих око на една тъмна уличка.

Шишко ме последва в моето убежище. Обърнах се към него и изръмжах:

— Няма да се трупаме един върху друг. Намери си друга дупка. Ей там, входът на онова мазе изглежда подходящ.

Той отзивчиво припна към него и на третата си крачка бе застрелян.

Огледах моята уличка, беше къса и завършваше с висока дървена ограда и врата с катинар.

Кофа за боклук ми помогна да се прехвърля през нея и да се озова в покрит с плочки двор. Страничната ограда на този двор ме отведе в друг, а оттам — в трети, където един фокстериер бясно залая по мен.

Изритах псето от пътя си, преминах през отсрещната ограда, освободих се от едно въже за простиране, пресякох още два двора, крещяха ми от някакъв прозорец, замериха ме с бутилка и накрая се озовах на калдъръмена задна улица.

Стрелбата остана зад гърба ми, но не беше достатъчно далеч. Направих всичко, което бе по силите ми, за да поправя положението. Трябва да съм извървял точно толкова улици, колкото и в съня си през нощта, когато Дайна бе убита.

Часовникът ми показваше три и половина сутринта, когато го погледнах пред прага на Илайхю Уилсън.