Алена жътва

СЕДЕМНАДЕСЕТОТО УБИЙСТВО

Сънувах, че седя на една пейка в Балтимор и гледам скачащия фонтан в Харлем Парк, а до мен седи жена, забулена с воал. Тук бяхме дошли двамата и тя бе някой, когото добре познавах. Но внезапно бях забравил коя е тя. От дългия черен воал не можех да видя лицето й. Помислих си, че ако я заговоря, ще я позная по гласа. Само че бях много смутен и дълго време не намирах какво да кажа. Най-накрая я попитах дали познава един човек на име Каръл Т. Харис.

Тя ми отговори, но ревът и свистенето на скачащия фонтан заглушаваха гласа й и не чух нищо. По Едмъндсън Авеню преминаха пожарни коли. Тя ме изостави и се втурна след тях. Бягаше и крещеше! „Пожар! Пожар!“ Тогава разпознах гласа й и вече знаех коя е тя, знаех, че е скъп за мен човек. Впуснах се след нея, но беше късно. Тя и пожарникарите бяха изчезнали.

Вървях по улиците и я търсех — изминах половината улици на Щатите — Гей Стрийт, Ройъл Маунт Авеню в Болтимор, Коулфакс Авеню в Денвър, Етна Роуд, и Сейнт Клеър Авеню в Кливланд, Маккини Авеню в Далас, Лемартин, Корнел и Ейвъри Стрийт в Бостън; булевард „Бери“ в Луивил, Лексингтън Авеню в Ню Йорк, докато стигнах до Виктория Стрийт в Джаксънвил, където отново чух гласа й, но все още не можех да я видя.

Изминах още улици, следвайки гласа й. Тя викаше някакво име. Не беше моето, а непознато за мен, но колкото и бързо да вървях, която и посока да избирах, все не можех да се приближа до гласа й. Разстоянието си оставаше неизменно и когато минавах покрай сградата на кметството в Ел Пасо, както и в детройтския Гранд Съркъс Парк. И ето че гласът изчезна.

Уморен и обезсърчен влязох във фоайето на хотела, построен срещу гарата в Роки Маунт, Северна Каролина, за да си отдъхна. Междувременно пристигна влак. Тя слезе от него, дойде при мен във фоайето и започна да ме целува. Беше много неловко, защото хората около нас ни гледаха и се смееха.

Този сън свърши тук.

Сънувах вече, че съм в непознат град и търся човек, когото ненавиждам. Държах в джоба си отворен нож и възнамерявах, щом го открия, да го убия. Беше неделя сутрин. Църковните камбани биеха, а по улиците имаше тълпи от хора, които отиваха или се връщаха от черква. Вървях почти толкова дълго, колкото и в първия си сън, но все в този непознат град.

Изведнъж човекът, когото преследвах, ми извика и аз го видях. Беше дребен мургав мъж с огромно сомбреро на главата. Стоеше на стъпалата на висока сграда от другата страна на широк пазарен площад и ми се присмиваше. Пространството между нас бе претъпкано с хора, наблъскани един до друг.

Като държах отворения нож в джоба си, аз се втурнах към дребния мургав мъж, бягайки по главите и раменете на хората от площада. Главите и раменете не бяха на еднаква височина и дори не и на еднакво разстояние. Подхлъзвах се и се препъвах върху тях.

А той стоеше на стъпалата и се смееше, докато почти го достигнах. Сетне се втурна във високата сграда. Преследвах го цели мили по спираловидна стълба и през цялото време бях на малко повече от една ръка разстояние зад него. Стигнахме до покрива. Той се затича право към ръба му и скочи точно когато го докоснах с едната си ръка.

Рамото му се изплъзна от пръстите ми. Ръката ми бутна сомбрерото му и обхвана главата му. Беше твърда, гладка, кръгла глава — не по-голяма от едро яйце. Пръстите ми я обхванаха цялата. Като стисках главата му с едната си ръка, аз се опитах да извадя ножа от джоба си с другата и тогава осъзнах, че и двамата сме преминали ръба на покрива. Падахме шеметно към милионите обърнати нагоре лица; летяхме цели мили надолу.

Отворих очи от слабата светлина на утринното слънце, която прозираше през дръпнатите щори.

Лежах, проснат по лице на пода в дневната; главата ми почиваше върху лявата ми ръка. Дясната бе изпъната право напред и държеше кръглата синьо-бяла дръжка на шилото за лед. Острото като игла петнадесетсантиметрово острие бе заровено дълбоко в лявата гръд на Дайна Бранд.

Тя лежеше по гръб, мъртва. Дългите й мускулести крака бяха изпънати към кухненската врата. Отпред на десния й чорап имаше бримка.

Бавно и внимателно, сякаш се страхувах, че ще я събудя, аз пуснах шилото, дръпнах си ръката и се изправих.

Очите ми пареха. Устата и гърлото ми бяха пресъхнали и горяха. Влязох в кухнята, намерих бутилка джин, наклоних я към гърлото си и я задържах там, докато ми се наложи да си поема дъх. Часовникът показваше осем без двадесет.

Като изгълтах джина, аз се върнах в дневната, запалих лампите и погледнах мъртвата.

Нямаше много кръв — петънце с големина на сребърен долар около дупката, направена от шилото в синята й копринена рокля. На дясната й буза, точно над скулата, имаше синина. Друга синина, оставена от пръсти, се виждаше около дясната й китка. Ръцете й бяха празни. Преместих я малко, за да видя, че под нея няма нищо.

Прегледах стаята. Доколкото можех да забележа, в нея нищо не се беше променило. Върнах се в кухнята, но и там не открих видими промени.

Секретната брава на задната врата бе заключена и не си личеше някой да си е играл с нея. Отидох до входната врата — и по нея нищо. Обходих къщата от горе до долу и пак нищо. Прозорците бяха в ред. Бижутата на момичето върху тоалетната масичка (всичките с изключение на двата диамантени пръстена на ръката й) и четиристотинте долара в дамската й чантичка, поставена върху един стол в спалнята, бяха недокоснати.

Върнах се в дневната, коленичих до мъртвото момиче и използувах носната си кърпа, за да изтрия отпечатъците от пръстите си върху дръжката на шилото. Повторих същото с чашите, бутилките, вратите, електрическите ключове и всички мебели, до които се бях докосвал или съществуваше вероятност да съм го сторил.

Сетне си измих ръцете, прегледах дрехите си за следи от кръв, уверих се, че не съм оставил нищо мое след себе си и се запътих към входната врата. Отворих я, изтрих вътрешната дръжка, затворих я след себе си, изтрих външната топка и изчезнах.

От една дрогерия в горната част на Бродуей звъннах на Дик Фоули и го помолих да дойде в моя хотел. Пристигна няколко минути след мен.

— Снощи или рано тази сутрин Дайна Бранд е била убита в дома си — казах аз. — Намушкана е с шило за лед. Полицията все още не знае. Разказвал съм ти достатъчно за нея, за да се досетиш, че има колкото си щеш хора в града, които имат причина да го сторят. Най-напред искам да направиш справка за трима от тях — Шепота, Дан Ролф и Бил Куинт — екстремиста. Имаш описанията им. Ролф е в болницата със счупен череп. Намери Мики Лайнън — той все още е по следите на Пийт Финландеца — и му кажи да остави Пийт на мира, докато ти помага в тази задача. Разбери къде са били тези три птички снощи. Всеки момент е важен.

Докато говорех, дребничкият канадец ме наблюдаваше с любопитство. Сетне понечи да каже нещо, промени решението си, изсумтя: „Дадено“ и си тръгна.

Излязох да търся Рино Старки. След едночасово дирене установих местонахождението му по телефона; намираше се в един пансион на Рони Стрийт.

„Сам ли си?“ — запита той, когато му казах, че искам да го видя.

„Да.“

Отвърна, че мога да отида и ми обясни как да стигна дотам. Взех такси. Къщата беше мръсна, двуетажна, в края на града.

Пред бакалницата на близкия ъгъл се размотаваха двама мъже. Други двама седяха на ниските дървени стъпала пред къщата на съседния ъгъл. Никой от карето не биеше на очи с изискания си вид.

Позвъних и нова двойка ми отвори. И тези не изглеждаха съвсем безобидни.

Придружиха ме до една стая на втория етаж, където Рино, без яка, по риза и жилетка, седеше на един наклонен назад стол, а краката му бяха подпрени на прозоречния перваз.

Кимна с жълтеникавото си конско лице и рече:

— Дръпни един стол.

Мъжете, които ме доведоха, изчезнаха, като затвориха вратата след себе си. Седнах и казах:

— Искам алиби. Снощи, след като съм излязъл от дома й, Дайна Бранд е била убита. Няма опасност да ме пипнат за това, но след като Нунан е мъртъв, не знам как ще я карам с полицаите. Нямам никакво желание обаче да им давам възможност дори да се опитат да ми окачат нещо. В случай че се наложи, мога да докажа къде съм бил снощи, но ако имаш желание, ти можеш да ми спестиш много неприятности.

Рино ме погледна с безизразни очи и запита:

— Защо се спря на мен?

— Снощи ти ми телефонира там. И си единственият, който знае, че първата част от вечерта бях при нея. Даже и да имах подготвено алиби някъде другаде, трябваше да се уговоря и с теб, нали?

Зададе нов въпрос:

— Ти не си й видял сметката, а?

Небрежно отвърнах: „Не.“

Преди да заговори отново, той се загледа втренчено навън през прозореца.

— Какво те накара да си помислиш, че аз ще ти помогна? Да не би да ти дължа нещо за това, което стори снощи в дома на Уилсън?

— Теб не съм те докоснал — отвърнах аз. — Новината беше почти известна. Шепота знаеше достатъчно, за да се досети за останалото. Аз само разкрих напълно картите. Какво ти пука? Ти умееш да се грижиш за себе си.

— И ще се постарая — съгласи се той. — Добре. Бил си в хотел „Танър“ в Танър. Това е едно малко градче на 20—30 мили нагоре в планината. Отишъл си там, след като си се разделил с Уилсън. Един приятел на име Рикър, който се навърта с бракмата си около кръчмата на Мъри, те е закарал и върнал обратно. Би трябвало да знаеш какво си правил там. Дай ми подписа си, а аз ще уредя да го нанесат в регистъра.

— Хиляди благодарности — казах и отвъртях капачката на писалката си.

— Няма нужда. Правя го, защото ще ми трябват повечко приятели. Когато му дойде времето отново да заработиш с мен, Шепота и Пийт, ще очаквам да не ме извозиш.

— Няма — обещах аз. — Кой ще стане шеф на полицията?

— Макгро изпълнява временно длъжността и вероятно ще я пипне.

— Как ще играе?

— С Финландеца. Грубата работа ще му навреди на интересите, точно както е и с Пийт. Все трябва да боли малко. Но ще бъда последният тъпак, ако си седя със скръстени ръце, докато приятелче като Шепота се разхожда свободно. Или той, или аз. Мислиш, ли че той е утрепал дамата?

— Имаше достатъчно причини — отвърнах аз и му подадох листчето, на което бях написал името си. — Тя го измами, предаде го много пъти.

— Двамата с нея бяхте доста близки, нали? — запита той.

Оставих въпроса без отговор и запалих цигара. Рино изчака известно време, а сетне продължи:

— По-добре тръгвай да намериш Рикър, та ако го питат, да знае как да те опише.

Дългокрако момче на около двадесет и пет години, с остро луничаво лице и дръзки очи, отвори вратата и влезе в стаята. Рино ми го представи като Ханк О’Мара. Станах да му стисна ръката и запитах Рино:

— Ако ми потрябваш, мога ли да те намеря тук?

— Познаваш ли Мъри Кльощавия?

— Срещал съм го и знам заведението му.

— Всичко, което му кажеш, ще стигне до мен — рече той. — Изнасяме се оттук. Не е много сигурно. Значи тая работа с Танър е уредена.

— Да. Хиляди благодарности — и излязох от къщата.