Алена жътва

ЦАРЯТ НА ПОЙЗЪНВИЛ

„Морнинг Хералд“ отдели две страници на Доналд Уилсън и неговата смърт. От снимката гледаше приятно интелигентно лице с къдрави коси, засмени устни и очи, брадичка с трапчинка и раирана вратовръзка.

Историята на неговата смърт беше проста. Предишната нощ, в десет и четиридесет, той бил застрелян с четири куршума в стомаха, гърдите и гърба и моментално починал. Убийството станало пред блок 1100 на Хърикейн Стрийт. Обитателите на блока, които погледнали навън веднага след изстрелите, видели убития да лежи на тротоара. Един мъж и една жена били надвесени над него. Улицата била твърде тъмна, за да могат ясно да видят някого или нещо. Преди да успеят да излязат на улицата, мъжът и жената изчезнали. Никой не можел да каже как изглеждат. Никой не ги бил видял да си тръгват.

По Уилсън били изстреляни шест куршума от пистолет, калибър 32. Два от тях не го улучили и се забили в предната стена на една къща. По траекторията на тези два куршума полицията установила, че е стреляно от една тясна уличка срещу блока. Това бе всичко, което се знаеше.

Статията в „Морнинг Хералд“ описваше кратката кариера на убития като градски обновител и изразяваше убеждението, че той е бил ликвидиран от хората, които не са искали да видят Пърсънвил прочистен. „Хералд“ заявяваше, че шефът на полицията най-добре би могъл да докаже липсата си на съучастие, като залови експедитивно убиеца или убийците и установи тяхната вина. Статията бе пряма и горчива.

Приключих я с втората си чашка кафе, скочих в трамвая на Бродуей, слязох на Лоръл Авеню и се запътих към дома на покойника.

Бях стигнал до средата на пресечката, когато настъпи промяна в намерението и направлението ми.

Дребничък младеж, облечен в три нюанса на кафявото, пресече улицата пред мен. Мургавият му профил бе симпатичен. Беше Макс Талер, наречен още Шепота. Стигнах ъгъла на булевард „Маунтин“ навреме, за да видя кафявия му крак да се мярка и изчезва във входната врата на покойния Доналд Уилсън.

Върнах се на „Бродуей“, открих една дрогерия с телефонна кабина, намерих в указателя домашния телефон на Илайхю Уилсън, позвъних и на човека, който се нарече негов секретар, обясних, че Доналд Уилсън ме е повикал от Сан Франциско, че знам нещичко във връзка със смъртта му и че искам да говоря с баща му.

След като направих изказването си достатъчно убедително, получих покана за посещение.

Царят на Пойзънвил лежеше на леглото, подпрян с възглавници, когато секретарят му — слаб, безшумен човек, почти без нос и с остър поглед, на възраст около четиридесет — ме въведе в стаята.

Главата на стареца, под късо подстриганата му бяла коса, бе малка и почти идеално кръгла. Ушите му — дребни и плътно прилепнали към черепа — не разваляха сферичния ефект. И носът му бе малък и изглеждаше като продължение на кривата, оформяща изпъкналото му чело. Устата и брадичката бяха прави линии, които разрязваха сферата. Под тях се подаваше къс дебел врат, разположен между прави месести рамене, които се губеха в бяла пижама. Едната му ръка бе върху завивките — къса здрава ръка с дебели груби пръсти. Очите му бяха малки, кръгли и воднисти. Сякаш дебнеха изпод рунтавите бели вежди, прикрити от сълзлива ципа, готови, когато му дойде времето, да изскочат и да те сграбчат, Беше от онези мъже, в чийто джоб не би се осмелил да бръкнеш, ако нямаш абсолютно доверие в пръстите си.

С петсантиметрово поклащане на кръглата си глава ми изкомандува да седна на стола до леглото му; с подобно движение пропъди секретаря си от стаята и запита:

— Какво знаеш за моя син?

Гласът му бе дрезгав. Оформяше думите по-скоро в гръдния си кош, отколкото в устата и затуй не излизаха много ясни.

— Агент съм на детективското бюро „Континентъл“, от клона в Сан Франциско — започнах аз. — Преди няколко дни получихме чек и писмо от вашия син, с което отправяше молба да му бъде изпратен тук някой детектив. Аз съм този човек. Снощи ми каза да ида у тях. Отидох, но той не се появи. Когато слязох в центъра на града, разбрах, че е убит.

Илайхю Уилсън се взря недоверчиво в мен и запита:

— Е, и какво от това?

— Докато чаках, по телефона се обадиха на вашата снаха. Тя излезе, върна се с петно на обувката, което приличаше на кръв, и ми каза, че съпругът й няма да се прибере тази нощ. Той е бил застрелян в десет и четиридесет. Тя излезе в десет и двадесет и се върна в единадесет и пет.

Старецът седна изправен в леглото и обсипа младата мисис Уилсън с порой от звучни епитети. Когато запасът му от подобни слова свърши, все още имаше дъх да изкрещи:

— Тя в затвора ли е?

Отвърнах му, че не мисля да е там.

Това не му се хареса и даже го озлоби. Избълва още ругатни, които не ми се нравеха, и приключи с: „Ти, по дяволите, какво чакаш?“

Беше твърде стар и болен, за да му зашлевя един. Засмях се и рекох:

— Доказателства.

— Какви доказателства? Какво искаш? Ти си…

— Не бъдете глупак — прекъснах ругатните му аз.

— Защо й е да го убива?

— Защото е френска пачавра! Защото тя… Изплашеното лице на секретаря се появи на вратата.

— Марш навън! — изрева старецът и лицето изчезна.

— Ревнива ли беше? — запитах аз, преди той да продължи с виковете си. — И ако не крещите, навярно ще съумея въпреки всичко да ви чуя. Глухотата ми значително намаля, откакто ям мая.

Той постави юмруци на двете възвишения, образувани от бедрата му под завивката, и издаде квадратната си челюст към мен:

— Колкото и да съм стар, колкото и да съм болен — заяви решително той, — имам твърдото намерение да стана и да те изритам.

Без да обръщам внимание на казаното, повторих:

— Тя ревнива ли беше?

— Беше — отвърна той, без да вика вече, — беше и деспотична, и разглезена, и подозрителна, и ненаситна, и зла, й безскрупулна, и лукава, и себелюбива, и проклета… в общи линии — страшно зла.

— Имаше ли причини за нейната ревност?

— Надявам се — горчиво отвърна той. — Противно ми е да мисля, че мой син й е бил верен. Въпреки че е много вероятно. От него можеше да се очаква подобно нещо.

— Но не ви е известна някаква причина за убийството?

— Не ми е известна? — Той отново зарева гръмогласно. — Та нали точно сега ти разправях, че…

— Да, но всичко това не означава нищо. Това са детинщини.

Старецът отметна завивките и понечи да стане, но размисли, вдигна зачервеното си лице и изрева:

— Станли!

Вратата се отвори и секретарят безшумно се плъзна в стаята.

— Изхвърли това копеле! — заповяда господарят му, като размахваше юмрук към мен.

Секретарят ме погледна. Аз поклатих глава и предложих:

— По-добре потърси помощ.

Той се намръщи. Бяхме горе-долу на една възраст. Той бе мършав, почти с една глава по-висок от мен и с двадесет и пет килограма по-лек. Част от моите деветдесет килограма бяха тлъстини, но не съвсем всичките. Човекът се засуети, усмихна се извинително и излезе.

— Това, което исках да кажа — обърнах се отново съм стареца, — е, че тази сутрин възнамерявах да разговарям със съпругата на вашия син. Но видях Макс Талер да влиза в къщата и отсрочих посещението си.

Илайхю Уилсън внимателно притегли завивките отново върху краката си, отпусна глава на възглавницата, присви очи към тавана и отбеляза:

— Хм, значи така стоят нещата а?

— Това говори ли ви нещо?

— Тя го е убила — уверено заяви той. — Това ми говори.

В коридора се чу шум от стъпки — по-тежки от тези на секретаря. Когато стъпките приближиха вратата, започнах следното изречение: „Вие сте използували вашия син, за да…“

— Махайте се! — изрева старецът към онези зад вратата. — И не отваряйте. — Той ме изгледа кръвнишки и запита: — За какво съм използувал сина си?

— Да забие ножа на Талер, Ярд и Финландеца.

— Ти си лъжец.

— Не аз съм измислил тази история. Знае я цял Пърсънвил.

— Това е лъжа. Дадох му вестниците. Той се разпореждаше с тях, както си ще.

— Ще трябва да го обясните на съмишлениците си. Те ще ви повярват.

— По дяволите, какво ще повярват! Каквото ти казвам, това е.

— Кое? Синът ви няма да възкръсне само защото е бил убит по погрешка,… ако е било грешка.

— Онази жена го уби.

— Може би.

— Върви по дяволите с твоите „можебита“! Тя го е направила.

— Може би. А трябва да разгледаме случилото се и от друг ъгъл — политическия. Вие можете да ми кажете…

— Аз мога да ти кажа, че онази френска уличница го е убила; мога да ти кажа още, че всякакви други тъпи мисли, които имаш, те водят на погрешна следа.

— Но и те трябва да се имат пред вид — настоях аз. — А вие познавате сърцевината на политическия живот в Пърсънвил по-добре от всеки друг. Той беше ваш син. Най-малкото, което можете да направите, е…

— Най-малкото, което мога да направя — изръмжа той, — е да ти кажа да вървиш, на майната си в Сан Франциско — и ти, и твоите тъпи…

Изправих се и с отвращение казах:

— Отседнал съм във „Великият Запад“. Не ме притеснявайте, докато не решите да поговорим разумно.

Излязох от стаята и заслизах по стълбите. Секретарят се навърташе на долния етаж и се усмихна извинително.

— Ужасен стар грубиян — изръмжах аз.

— Забележително жизнена личност — промърмори той.

В редакцията на „Хералд“ издирих секретарката на убития. Тя беше дребно момиче на деветнадесет или двадесет години. Имаше големи кафяви очи, светлокестенява коса и бледо хубавичко личице. Името й бе Луис.

Каза ми, че не знаела нищо за повикването ми в Пърсънвил от нейния работодател.

— И освен това — обясни ми тя — мистър Уилсън винаги предпочиташе да запази тайна до последно. Това бе… мисля, че той не се доверяваше напълно на никого.

— И на тебе ли?

Тя се изчерви и промълви:

— Да. Разбира се, той беше тук отскоро и не познаваше добре никого от нас.

— Трябва да е имало и още нещо.

— В същност — тя прехапа устни и прокара пръсти по лъскавата повърхност на бюрото на убития, — неговият баща не беше… не беше много очарован от това, което вършеше синът му. И тъй като баща му бе действителният собственик на вестниците, мистър Уилсън естествено е предполагал, че някои служители са по-предани на мистър Илайхю, отколкото нему.

— Старецът не одобряваше реформаторската му кампания, така ли? Защо го е подкрепял тогава, та нали вестниците са негови?

Тя наведе глава и се взря в следата, оставена от пръстите й. Гласът й бе едва доловим:

— Не е лесно да се разбере — освен ако не сте запознат. Последния път, когато мистър Илайхю се разболя, той повика Доналд… мистър Доналд. Знаете ли, мистър Доналд е прекарал по-голяма част от живота си в Европа. Доктор Прайд казал на мистър Илайхю, че ще трябва да се откаже от управлението на предприятията си и затова той телеграфирал на сина си да се завърне в родния град. Когато мистър Доналд пристигна обаче, мистър Илайхю не можа да се реши да се откаже от всичко. Щеше му се и мистър Доналд да остане, затова му даде вестниците — искам да кажа, че го направи издател. На мистър Доналд му хареса. В Париж се увличал от журналистика. Когато откри колко ужасно е всичко тук — управата на града и така нататък, — той започна тази реформаторска кампания. Не знаеше — от дете не се е връщал в града, — той не знаеше…

— Той не знаеше, че и баща му е затънал, колкото всички останали — помогнах й аз.

Без да ми възрази, тя смутено продължи да разглежда отпечатъците от пръстите си и додаде:

— Той и мистър Илайхю се скараха. Мистър Илайхю му нареди да престане да рови, но той не престана. Може би щеше да спре, ако знаеше… това, което е трябвало да знае. Но не вярвам да се е досещал, че баща му наистина е сериозно замесен. А баща му не би му казал. Предполагам, че е доста трудно за един баща да съобщи на сина си подобно нещо. Той го заплаши, че ще му отнеме вестниците. Не зная дали е имал това намерение, или не. Но отново се разболя и всичко продължи, както си беше.

— Доналд Уилсън не ти ли се доверяваше? — запитах аз.

— Не. — Беше почти шепот.

— Откъде научи всички тези неща тогава?

— Опитвам се… опитвам се да ви помогна да откриете кой го е убил — отвърна тя чистосърдечно. — Вие нямате право да…

— Най-много ще ми помогнеш, ако кажеш откъде си научила всички тези неща — настоях аз.

Тя втренчи поглед в бюрото, като хапеше долната си устна. Чаках. Най-после проговори:

— Баща ми е секретар на мистър Уилсън.

— Благодаря ти.

— Но вие не бива да мислите, че ние…

— За мен е без значение — уверих я аз. — Какво е правил Уилсън снощи на Хърикейн Стрийт, след като имахме среща в дома му?

Отговорът й бе, че не знае. Запитах я дали е чула, когато разговаряхме по телефона и той ме покани да отида у тях в десет часа. Каза, че е чула.

— Той какво направи след това? Опитай се да си спомниш и най-незначителните подробности, споменати или случили се от този момент до края на работния ти ден.

Тя се облегна на стола, затвори очи и сбърчи чело:

— Вие позвънихте към два часа — ако вие сте човекът, на когото той каза да отиде у тях в десет часа. След това мистър Доналд издиктува няколко писма — до една хартиена фабрика, до сенатора Кийфър за някакви промени в правилника на пощите и… о, да! Той излезе малко преди три часа и се забави около двадесет минути. А преди да излезе, попълни един чек.

— На чие име?

— Не зная, но видях да го пише.

— Къде е чековата му книжка? Носеше ли я в себе си?

— Тука е. — Тя скочи, заобиколи бюрото и се опита да отвори най-горното чекмедже. — Заключено е.

Приближих се до нея, изправих един кламер и с него, и с помощта на джобното си ножче отворих чекмеджето.

Момичето извади една тънка плоска чекова книжка на Първа национална банка. На последния отрязък беше изписано „$ 5000“. Нищо друго. Без име. Без обяснения.

— Той излезе с този чек — и го нямаше двадесет минути? — запитах аз. — А достатъчно ли е това време, за да отиде до банката и да се върне?

— Банката е на пет минути път оттук.

— А нещо друго да стана, преди да напише чека? Помисли. Някакви телеграми? Писма? Обаждания?

— Нека да видим. — Тя отново затвори очи. — Той диктуваше писма и… о, каква глупачка съм! Обадиха му се по телефона. Той каза: „Да, мога да дойда в десет, но ще е за кратко.“ После повтори: „Много добре, в десет.“ Това беше всичко с изключение на няколко „да, да“.

— О мъж ли говореше или с жена?

— Не знам.

— Помисли си. По гласа си личи. Тя се замисли и отвърна:

— Тогава е било жена.

— Кой от вас — ти или той — си тръгна пръв вечерта?

— Аз. Той… Казах ви, че баща ми е секретар на мистър Илайхю. Имаха среща с мистър Доналд рано тази вечер… нещо по финансовите въпроси на вестника. Баща ми дойде малко след пет. Мисля, че щяха да вечерят заедно.

Ето всичко, което онова момиче Луис можа да си спомни. Не знаела нищо, което би могло да обясни присъствието на Уилсън на Хърикейн Стрийт. Не знаела нищо и за госпожа Уилсън.

Претърсихме бюрото на убития, но не намерихме нищо, което да ни даде информация. Посетих и телефонистките, но нищо не узнах. Отделих един час на куриери, редактори и тям подобни, но разпитът не донесе нищо. Убитият, както каза и секретарката, е умеел да крие проблемите си.