Алена жътва

ШИЛОТО ЗА ЛЕД

Най-напред отидох до полицейския участък в центъра на града. Макгро пазеше бюрото на шефа. Изгледа ме подозрително изпод русите си мигли, а бръчките по грубото му като подметка лице се бяха вдълбали още повече и му придаваха по-навъсен вид от обикновено.

— Кога видя за последен път Дайна Бранд? — запита той без всякакво встъпление, дори без да кимне. Гласът му враждебно изскрибуца през костеливия нос.

— Снощи към единадесет без двадесет или там някъде — отвърнах аз. — Защо?

— Къде?

— В дома й.

— Колко време беше там?

— Десет минути, може би петнадесет.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо не остана по-дълго?

— А на теб какво ти влиза в работата? — запитах аз, като сядах на стола, който не ми бе предложен.

Гледаше ме кръвнишки, докато изпълни дробовете си с въздух, за да изреве: „Убийство“ в лицето ми. Засмях се и казах:

— Да не мислиш, че тя може да има нещо общо с убийството на Нунан?

Пушеше ми се, но цигарите бяха твърде добре известни като първа помощ за смутения, та да рискувам точно в този момент.

Макгро се опитваше да ме прониже с поглед. Позволих му да ме гледа. Бях изпълнен с колкото си щеш самоувереност, че като повечето хора изглеждам най-невинен, когато лъжа. Междувременно той се отказа да ме съзерцава и запита:

— Защо не?

Това бе достатъчно неубедително. Ето защо и аз отвърнах безучастно:

— Вярно, защо не?

Предложих му цигара и си взех и аз една. После добавих: „Предполагам, че Шепота го е извършил.“

— Той беше ли там? — По изключение Макгро измами носа си и произнесе сърдито думите през зъби.

— Къде да беше?

— При Дайна.

— Не — сбърчих чело аз. — Защо трябва да е бил, ако е тръгнал да убива Нунан?

— По дяволите Нунан! — сприхаво възкликна изпълняващият длъжността. — За какво постоянно го намесваш?

Постарах се да го погледна така, сякаш беше луд.

— Дайна Бранд е била убита миналата нощ — каза той.

— Така ли?

— Сега ще отговориш ли на въпросите ми?

— Разбира се. Бях в дома на Уилсън с Нунан и останалите. След като си тръгнах оттам, към десет и половина, аз се отбих у тях да й кажа, че трябва да отида до Танър. Имахме полууговорена среща. Останах около десет минути — време, достатъчно да пием по чашка. В къщата й нямаше други хора, освен ако не са се криели. Кога е била убита? И как?

Макгро ми разказа, че изпратил двама от неговите хора — Шеп и Ванаман — да се срещнат тази сутрин с момичето, за да видят доколко може и дали иска да помогне на полицията да пипне Шепота за убийството на Нунан. Ченгетата отишли в дома й към девет и половина. Входната врата била открехната. На позвъняването никой не отвърнал. Влезли вътре и намерили момичето в дневната, проснато по гръб, с прободна рана в лявата гръд.

Докторът, който прегледал тялото, казал, че е била убита с тънък, объл, заострен на върха предмет, дълъг около петнадесет сантиметра. Смъртта била настъпила към три часа след полунощ. Скринове, гардероби, куфари и прочие били очевидно умело и щателно претърсени. Пари не били открити никъде в къщата, включително и в чантата на момичето. Кутията за бижута на тоалетната й масичка била празна. На пръстите й имало два пръстена с диаманти.

Полицията не открила оръжието, с което била прободена. Дактилоскопите също не се натъкнали на нищо. По вратите и прозорците нямало следи от насилие. От кухнята било очевидно, че момичето е пило с гост или гости.

— Петнадесет сантиметра, объл, тънък предмет с остър връх — повторих аз описанието на оръжието. — Прилича ми на нейното шило за лед.

Макгро вдигна слушалката и нареди да му изпратят Шеп и Ванаман. Шеп бе висок мъж с приведени рамене и широка уста с мрачно и честно изражение, което вероятно идваше от развалените му зъби. Другият детектив бе нисък, набит, почти без врат и с възморави капиляри по носа.

Макгро ни запозна и го попита за шилото. Не го били виждали; нямало го там със сигурност. Нямало как да пропуснат подобен предмет.

— Снощи беше ли там? — запита ме Макгро.

— Докато откъртваше бучките лед, аз стоях до нея.

Описах го. Макгро нареди на ченгетата да претърсят къщата отново и да се опитат да го открият вътре или в околностите й.

— Ти я познаваше — обърна се той към мен, след като Шеп и Ванаман излязоха. — Какво мислиш за случилото се?

— Още е рано да имам вече мнение — отклоних въпроса аз. — Дай ми час-два да го обмисля. А ти какво смяташ?

Изръмжа: „Откъде, по дяволите, да знам?“ и отново потъна в мрачно озлобление.

Самият факт, че ме пусна, без да задава повече въпроси, ми подсказа, че вече е решил да обвини Шепота за убийството на момичето.

Чудех се дали дребният комарджия го бе извършил, или това бе поредната присъда, каквито пойзънвилските полицаи обичаха да му окачват отвреме-навреме. Това сякаш нямаше особено значение сега. Основната цел на Шепота бе сам или чрез другиго да отстрани Нунан, а можеха да го обесят само веднъж.

Когато излязох от кабинета на Макгро, в коридора заварих много хора. Някои от тези мъже бяха много млади — просто хлапаци; имаше и чужденци, но повечето бяха с доста бандитски вид.

Близо до входната врата срещнах Донър — един от участниците в експедицията до „Кедровия хълм“.

— Здрасти — казах аз. — Каква е тази тълпа? Изпразвате пандиза, за да направите място за други ли?

— А, това ни е специалното отделение — отвърна той с тон, който не звучеше особено ласкаво. — Създаваме ударна сила.

— Моите поздравления — рекох аз и излязох.

Заварих Мъри Кльощавия в билярдната му, седнал на едно бюро зад щанда за пури, увлечен в разговори с трима мъже. Настаних се в другия край на залата и се загледах в две хлапета, които удряха топките. Не след дълго съсухреният собственик дойде при мен.

— Ако ти се случи някога да видиш Рино — започнах аз, — можеш да го осведомиш, че бандата на Пийт Финландеца е мобилизирана от полицията.

— Бих могъл — съгласи се Мъри.

Когато се прибрах в хотела, Мики Лайнън седеше във фоайето. Последва ме в стаята и докладва:

— Твоят Дан Ролф снощи, някъде след полунощ, се е чупил от болницата. Касапите там вдигат пара. Изглежда, са възнамерявали тази сутрин да му извадят доста костички от мозъка. Но той и неговите отрепки са изчезнали. Все още не сме се добрали до сведения за Шепота. Дик е в движение и се опитва да открие Бил Куинт. Как стоят работите със закланото момиче? Дик ми каза, че ти си знаел преди ченгетата.

— То…

Телефонът иззвъня.

Мъжки глас, старателно модулиран, произнесе името ми с въпросителна накрая. Отвърнах: „Да.“ Гласът продължен:

„Обажда ви се мистър Чарлс Проктър Доун. Мисля, че ще ви е от огромна полза да се явите в моя кабинет колкото може по-скоро.“

„Така ли? Кой сте вие?“

„Мистър Чарлс Проктър Доун — адвокат. Апартаментът ми се намира на Грийн Стрийт 310. Предполагам, че ще се уверите…“

„Имате ли нещо против да ми кажете отчасти за какво става въпрос?“ — запитах аз.

„За някои работи е най-препоръчително да не бъдат обсъждани по телефона. Предполагам, че ще се уверите…“

„Добре — прекъснах го аз отново. — Ако имам възможност, ще дойда да ви видя днес следобед.“

„Ще се уверите, че е много, много препоръчително“ — настоя той.

При тези думи оставих слушалката.

— Беше започнал да ми разправяш каква е тази история със закланото момче — каза Мики.

— Ами! — отвърнах му аз. — Започнал бях да ти казвам, че сигурно не е особено трудно да се открие Дан Ролф, както снове насам-натам с фрактура на черепа и вероятно добре бинтован. Защо не опиташ? Започни най-напред с Хърикейн Стрийт.

Мики се ухили до ушите с цялата си червена физиономия на комедиант.

— Нищо не ми казвай — рече той. — Аз само изпълнявам. — Взе си шапката и излезе.

Проснах се на леглото, пушех цигара след цигара и мислех за предишната нощ, за състоянието на духа си, за загубата на съзнание, за моите сънища и за положението, в което се събудих. Мислите ми бяха достатъчно неприятни, за да се зарадвам, като ги прекъснаха.

Нечии нокти задраскаха по външната страна на вратата. Отворих я.

На прага стоеше един непознат. Беше млад, слаб и крещящо облечен. Имаше гъсти вежди и тънки смолисточерни мустачки, които изпъкваха на бледото му, нервно и не твърде стеснително лице.

— Аз съм Тед Райт — представи се той и протегна ръка, сякаш умирах от щастие да се запозная с него.

— Предполагам, че си чул Шепота да споменава за мен.

Подадох му ръка, пуснах го вътре, затворих вратата и запитах:

— Ти приятел на Шепота ли си?

— И още как! — Той протегна две тънки пръстчета, плътно прилепени едно до друго. — Ей така сме с него.

Не казах нищо. Той огледа стаята, усмихна се нервно, отиде до отворената врата на банята, надзърна вътре, върна се обратно при мен, облиза устни с език и направи предложението си:

— Ще го премахна за половин бон.

— Шепота?

— Да, и е страшно евтино.

— Защо ми е да го убиваш? — запитах аз.

— Отне ти жената, нали?

— Така ли?

— Не се прави на глупав.

В главата ми се появи идея. За да й дам възможност да узрее, аз предложих:

— Сядай, това трябва да се обсъди.

— Няма какво да се обсъжда — каза той, като ме гледаше изпитателно, без да помръдне към някой от столовете. — Или искаш — или не искаш.

— Тогава — не искам.

Измърмори нещо, което не чух, и се обърна към вратата. Застанах между него и изхода. Той спря. Очите му зашариха неспокойно.

— Значи Шепота е мъртъв — рекох аз.

Той отстъпи една крачка и скри ръка зад гърба си. Лепнах го в челюстта, като вложих стоте си килограма в удара.

Краката му се преплетоха и той се свлече на пода. Вдигнах го за китките, придърпах лицето му до моето и изръмжах:

— Признавай! Какво е положението?

— Нищу не съм ти направил.

— Чакай да се разберем. Кой очисти Шепота?

— Нищу не знам…

Пуснах едната му китка и го зашлевих по лицето със свободната си ръка, сетне отново улових китките му и пробвах силите си, като ги извивах и повтарях:

— Кой премахна Шепота?

— Дан Ролф — изхленчи той. — Приближи се до него и го прободе със същата кама, дето Шепота уби оная фуста. Това е.

— Откъде знаеш, че е същата?

— Така каза Дан.

— А Шепота какво каза?

— Нищу. Изглеждаше дяволски смешен, както си стоеше изправен, а от тялото му стърчеше набучената кама. Сетне светкавично измъкна ютията, заби два хапа в Дан и двамата паднаха, като си чукнаха главите. Цялата глава на Дан беше в кръв, избила през бинтовете.

— И после?

— После нищу. Обърнах ги — и двамата бяха трупове. Всяка думичка, която ти казвам, е свята истина.

— Кой друг беше там?

— Никой. Шепота се криеше и само аз му бях връзката с бандата. Той сам учисти Нунан и за някой ден, докато разбере как стоят нещата, не искаше да се доверява никому освен на мен.

— А ти като хитро момче си помисли, че можеш да понаобиколиш враговете му и да прибереш малко мангизи за това, че си го убил, след като вече е мъртъв?

— Невинен съм, ама и тука няма да е място за приятелчетата на Шепота, като научат другите, че е бил очистен. — Райт изскимтя. — Трябваше да събера нещо, за да се чупя.

— Досега колко изкара?

— Взех една стотачка от Пийт, стотачка и половина от Мъри Кльощавия — той даде вместо Рино и обещаха още, щом свърша работа. — Докато приказваше, скимтенето се превърна в хвалене. — Обзалагам се, че мога да накарам и Макгро да снесе, ама се надявах и ти да пуснеш нещо.

— Те трябва да са съвсем шантави, та да хвърлят пари за такава пиянска щуротия.

— Не знам — отвърна той високомерно, но не ми се види чак толкоз шантаво. — Сетне смирено продължи. — Шефе, дай ми възможност… Сега ще ти бутна една петдесетачка, а ония от Макгро ще делим по равно. Само си дръж ченето затворено, докато направя удара.

— Никой друг ли не знае къде е Шепота?

— Никой — освен Дан, а той е мъртъв.

— Къде са?

— В склада на стария Редмън на Портър Стрийт. Отзад, на горния етаж, Шепота имаше стая, заредена с креват, печка и кльопачка. Дай ми шанс. Петдесет долара сега и половината от останалото.

Пуснах ръцете му и казах:

— Не ти искам парите, омитай се. Ще си трая няколко часа. Толкова трябва да ти стигнат.

— Благодаря, шефе. Благодаря, благодаря — и бързо изчезна.

Сложих си палтото и шапката, излязох и намерих Грийн Стрийт. Сградата с въпросния апартамент бе дървена, много след първа младост, ако изобщо е преживяла подобна възраст. „Заведението“ на мистър Чарлс Проктър Доун бе на втория етаж. Асансьор нямаше. Изкачих се по изтрити разнебитени дървени стъпала.

Адвокатът заемаше две стаи — и двете мръсни, зловонни и лошо осветени. Изчаках в предното помещение, докато един писар, чийто вид много прилягаше на обстановката, съобщи на адвоката за мен. Половин минута по-късно писарят отвори вратата и ме покани да вляза.

Мистър Чарлс Проктър Доун бе нисък дебел мъж над петдесетте. Имаше много светли, изпитателни, триъгълни очи, къс месест нос и още по-месеста уста, чиято алчност бе отчасти скрита между занемарени мустаци и дрипава сива вандайковска брадичка. Дрехите му бяха тъмни и изглеждаха нечисти, без в действителност да са мръсни.

Не стана от бюрото си и през цялото време на моето посещение държеше дясната си ръка на ръба на отвореното около петнадесет сантиметра чекмедже.

— О, уважаеми сър — започна той, — аз съм изключително поласкан, че сте взели разумното решение и сте оценили ценността на моя съвет.

Гласът му бе даже по-патетичен, отколкото по телефона.

Не отвърнах нищо.

Помръдна бакембардите си в знак на одобрение, сякаш мълчанието бе нова проява на разумната ми преценка, и продължи:

— Справедливостта изисква да заявя, че ще бъде неизменна проява на здрав разум от ваша страна, ако следвате моите предписания при всички възможни обстоятелства. Това ви го заявявам, уважаеми сър, без лицемерна скромност, оценявайки с подобаваща смиреност и с дълбоко съзнание за истинските и трайни ценности моите отговорности, както и моите прерогативи като един — но защо трябва да се принизявам и да скривам факта, че има хора, които се чувствуват в правото си да заменят безличното „един“ с „единствения“? — признат и приет водач на адвокатите в този процъфтяващ щат?

Знаеше много изречения от този род и нямаше нищо против да ми ги пробута. Най-накрая стигна до същината:

— И така, това поведение, което при един по-дребен, практикуващ юрист би изглеждало нередно, става, в случай че този, който го следва, е такава неоспорима знаменитост в професионалната си среда — а бих могъл да добавя, не само в непосредствената си среда, — става един трамплин, който го издига над страха от порицание, превръща се просто в онази по-възвишена етика, която презира дребнавите обществени условности, когато бива изправена пред възможността да служи на човечеството чрез един от неговите индивидуални представители. Следователно, уважаеми сър, аз не се поколебах пренебрежително да отхвърля всички тривиални съображения, имащи общоизвестен прецедент, за да ви призова и открито и искрено да ви заявя, уважаеми сър, че вашите интереси ще бъдат най-добре защитени чрез и посредством мен като ваш правен съветник.

— Колко ще струва? — запитах аз.

— Това — отвърна той надменно — е от второстепенна важност. Но все пак е детайл, имащ своето място в нашите взаимоотношения, на който не трябва да се гледа със снизходителност и пренебрежение. Да кажем за сега хиляда долара, а по-късно без съмнение…

Той разроши бакенбардите си и не довърши изречението.

Казах му, че аз, разбира се, не нося толкова пари в себе си.

— Естествено, уважаеми сър. Естествено. Но това във всеки случай не е от особена важност. Съвсем не е. По всяко време, когато ви е удобно. По всяко време до десет часа утре заранта.

— Утре в десет — съгласих се аз. — А сега бих искал да узная защо предполагате, че ще се нуждая от правен съветник.

Придоби възмутена физиономия.

— Уважаеми сър, това не е въпрос, с който да се шегувате, уверявам ви.

Обясних му, че не съм се шегувал и че действително съм озадачен.

Той прочисти гърлото си, погледна ме неодобрително и малко или повече надуто и заяви:

— Напълно е възможно, уважаеми сър, вие да не схващате изцяло опасността, която ви заобикаля, но несъмнено е абсурдно да очаквате от мен да предполагам, че нямате и най-малко понятие за трудностите, правните препятствия, уважаеми сър — пред които скоро ще се изправите, — произтичащи от събития, станали в не по-далечно време от миналата нощ, уважаеми сър, миналата нощ. Във всеки случай сега нямам време да се впускам в подробности. Предстои ми неотложна среща със съдията Лефнър. Утре аз ще бъда щастлив да навляза най-подробно и в най-незначителните детайли на положението — и ви уверявам, че във вашия случай те са много. Ще ви очаквам утре в десет сутринта.

Обещах му да се видим и излязох. Вечерта прекарах в стаята си. Пиех отвратително уиски, премислях отвратителни неща и очаквах докладите на Мики и Дик, които все още не идваха. Към полунощ заспах.