Артемида

11

— Пистолет?! — възкликнах. — Откъде се е взел пистолет в града? Аз никога не вкарвам контрабандно оръжия!

— Факт, за който съм ти признателна — каза тя. — Не е необходимо да вдигаш ръце. Само пусни ножа.

Направих го. Ножът полетя бавно към пода.

Нгуги държеше пистолета насочен към мен.

— Мога ли да попитам какво насочи подозренията ти към мен?

— Проста елиминация — казах аз. — Руди доказа, че не той ме е продал. Вие сте единственият друг човек с достъп до данните за местоположението на джаджата ми.

— Логично — каза тя. — Но не съм толкова лоша, колкото си мислиш.

— Да бе. — Изгледах я със съмнение. — Но знаете всичко за НАФО, нали?

— Да.

— И ще спечелите несметно богатство от него?

Тя се намръщи.

— Наистина ли имаш толкова лошо мнение за мен? И един калмар няма да спечеля.

— Но… тогава… защо?

Тя се облегна назад и отпусна леко пистолета.

— Права беше за гравитацията. НАФО е кристална кварцоподобна структура, която се формира при 0, 216 же. Не може да се произвежда на Земята, но може да се произвежда тук, с центрофуга. Наистина си много умна, Джаз. Ако само използваше интелекта си.

— Ако това се превръща в поредната лекция за големия ми потенциал, просто ме застреляйте, става ли?

Тя се усмихна. Държеше пистолет, но пак приличаше на любвеобилна баба, която ще ме почерпи с бонбон, преди да ми направи дупка в главата.

— Знаеш ли откъде идват приходите на Артемида?

— От туризма.

— Не.

Примигнах.

— Какво?

— Приходите от туризма не са достатъчни. Да, той е голяма част от икономката ни, но не стига да се издържаме.

— Да, но системата сработва — възразих аз. — Туристите купуват стоки от местните компании, компаниите плащат заплати на своите служители, служителите купуват храна и плащат наем и така нататък. Още не сме спуснали кепенците, значи се получава, нали така? Какво пропускам?

— Имиграцията — каза тя. — Когато хората се местят в Артемида, те преместват и спестяванията си. И ги харчат тук. Това спасяваше положението, докато населението ни растеше, но от известно време този прираст е почти нулев.

Отклони пистолета си настрани. Все още го държеше здраво, но поне нямаше да ме застреля неволно, ако кихнеше.

— Цялата ни икономика постепенно се изроди във финансова пирамида. Все още се държим над повърхността, но много скоро ще започнем да потъваме.

За пръв път вниманието ми се отклони от пистолета.

— И… такова… градът ни ще банкрутира, целият град?

— Да, ако не предприемем нещо — каза тя. — НАФО е нашето спасение. Телекомуникационният сектор ще иска да обнови системите си с новата фиброоптика, а тя може да се произвежда евтино единствено тук. Чака ни гигантски промишлен бум. Ще се появят нови заводи, хора ще прииждат към нас, за да заемат новооткритите работни места, благоденствието ще е всеобщо. — Погледна с копнеж към тавана. — Най-после ще имаме експортно ориентирана икономика.

— Стъкло — казах аз. — От самото начало е било заради стъклото, нали?

— Да, скъпа. НАФО е удивителен материал, но като всяка фиброоптика е предимно стъкло. А стъклото е силиций и кислород, съставки, които се получават при топенето на алуминий.

Нгуги плъзна ръка по алуминиевия плот на бюрото.

— Интересно нещо е икономиката, нали? Само след година алуминият ще е страничен продукт от производството на силиций. Но дори и алуминият ще е от полза. Предвид растежа на промишлеността ще има много нови строежи.

— Леле — казах аз. — Наистина разбирате от икономика.

— Това ми е работата, скъпа. А и в крайна сметка икономиката е в основата на всичко. От нея зависят щастието, здравето и безопасността на хората.

— Наистина ви бива в това, мамка му. Създали сте работеща икономика в Кения, а сега правите същото за нас. Направо сте герой. Би трябвало да съм ви дълбоко признателна… о, чакай, ти ме продаде с лека ръка, кучка такава!

— Моля ти се. Знаех, че не си толкова глупава да включиш джаджата си, без да вземеш предпазни мерки.

— Да, но си казала на О Паласио къде е джаджата ми.

— Непряко. — Остави пистолета на бюрото, но твърде далеч, за да се метна към него. Израснала бе в зона на бойни действия и аз нямах никакво намерение да подлагам на изпитание рефлексите й. — Преди няколко дни от компютърния отдел ми докладваха, че е имало опит за хакерска атака срещу мрежата, в която са вързани нашите джаджи. Някой на Земята се опитал да стигне до данните за твоето местоположение. Накарах момчетата от ай ти отдела да изключат системата за сигурност и да пуснат хакера. Е, беше доста по-сложно, разбира се — замениха един от мрежовите драйвери с друг, от по-нисък клас, за който се знае, че има дефект в системата за достъп, така че хакерът да се поизпоти малко, без да се усъмни, че сме му заложили капан. Подробности не знам, не съм компютърен специалист. Така или иначе, хакерът успя да инсталира програма, която да докладва за местоположението ти, ако си включиш джаджата.

— И защо си го направила, по дяволите?

— За да извадя убиеца на светло — отвърна тя. — Веднага щом ти си включи джаджата, информирах Руди къде си. Предположих, че О Паласио ще уведоми своя човек. Надявах се Руди да го хване.

Навъсих вежди насреща й.

— Стори ми се, че Руди не знае нищо за това.

Нгуги въздъхна.

— Отношенията ни с Руди са… сложни. Той не одобрява синдикатите, както и индиректните мерки, до които прибягвам понякога. Той би искал да се отърве от мен, а откровено казано, чувствата са взаимни. Ако го бях предупредила, че убиецът идва, той щеше да пита откъде знам. После щеше да провери как е изтекла информацията за местоположението ти и това щеше да ми създаде проблеми.

— Пратила си Руди на среща с убиец, без да го предупредиш?

Тя килна глава.

— Не ме гледай така. Натъжаваш ме. Руди е изключително опитен полицай и знаеше, че ситуацията е потенциално опасна. И за малко да хване Алварес още там, на площада. Съвестта ми е чиста. Пак бих направила съвсем същото, ако се наложи. Мисли за голямата картинка, Джасмин.

Скръстих ръце.

— Беше у Тронд преди няколко вечери. От самото начало ли участваш в това?

— В нищо не „участвам" — каза тя. — Тронд ми каза за НАФО и за плановете си да се включи в бизнеса със силиций. Искаше да говорим за кислородния договор на „Санчес“. Имал основания да смята, че те скоро ще нарушат условията по договора, и искаше да е сигурен, че ако се стигне дотам, ще има откъде да си доставя нужния кислород.

— И това не ти се стори съмнително?

— Стори ми се, естествено. Но на карта беше заложено бъдещето на града. Един криминален синдикат щеше да контролира най-важния ресурс на Луната. Тронд ми предложи решение — той ще поеме договора, но при условия на шестмесечно предоговаряне. Ако аз преценя, че надува изкуствено цената или се опитва да наложи едноличен контрол върху производството на НАФО, щях да съм в правото си да прекратя договора едностранно. Тоест той разчита на мен да подновявам договора му, а аз разчитам на него да захранва със силиций производството на фиброоптиката. Щеше да има баланс.

— И какво се обърка?

Тя стисна устни.

— Джин Чу. Дошъл в града с план да изкара куп пари и успя, да му се не знае. Казал на Тронд за НАФО месеци по-рано, но Тронд поискал мостра, която неговите хора да изследват. За да е сигурен, че НАФО наистина съществува, а не е някаква измама.

— Значи Джин Чу му е показал мострата и Тронд му е платил — казах аз. — А после Джин Чу е продал информацията и на О Паласио.

— Това е проблемът с тайните. Можеш да ги продаваш многократно.

— Копеленце мазно.

Нгуги въздъхна.

— Само си представи колко са се зарадвали онези от О Паласио. Най-неочаквано незначителната им перачница на пари се оказва в положение да монополизира изгряваща индустрия за милиарди долари. Готови са били на всичко. Но Артемида е много далече от Бразилия и към онзи момент са имали на място само един човек с нужния професионален опит, разбирай убиец. И слава богу.

— И сега какво ще стане?

— Убедена съм, че в момента О Паласио купуват като бесни билети до Луната. Много скоро Артемида ще гъмжи от техни хора. Производството на силиций им е в кърпа вързано, а онзи злополучен договор за кислород срещу енергия гарантира, че няма да имат конкуренция. А вече работят и по следващата фаза — производството на стъкло — каза тя и ме погледна многозначително.

— Ох, мамка му — Изпъшках. — Пожарът в „Куинсланд“. Фабриката за стъкло.

Нгуги кимна.

— Сигурна съм, че пожарът е дело на Алварес. Не си е губил времето. Отворят ли своя фабрика за стъкло, О Паласио ще държат производството и на входа, и на изхода. И ще убиват всеки, който се опита да им попречи. Това е видът капитализъм, който ще ни се стовари на главите.

— Ама нали ти си администраторът на Артемида. Направи нещо!

Тя погледна към тавана.

— Градът ще стане техен, чрез насилие и финансова хегемония. Помисли си за Чикаго през двайсетте години на двайсети век и го умножи по сто. Аз ще съм безсилна.

— Ами да беше помогнала някак.

— Помагам от самото начало — каза тя. — Руди веднага разбра, че ти си саботьорът. Показа ми видеото с нелепата ти дегизировка в Туристическия център.

Провесих глава.

— Искаше да те задържи още тогава. Аз го спрях, казах му, че видеото не е достатъчно и ми трябват още доказателства. Знаех, че така ще ти осигуря малко време.

— Добре де… И защо си го играла мой ангел пазител?

— Защото ти си гръмоотвод. Знаех, че О Паласио имат поне един убиец в града. Ти го извади на светло. Сега той е в ареста. Благодаря ти.

— Била съм примамка?

— Разбира се. PI още си примамка. Затова се намесих вчера и накарах Руди да те освободи. Не знам каква ще е следващата стъпка на О Паласио, но със сигурност ще е свързана с теб.

— Ти… — казах аз. — Ти си адски гадна кучка, нали знаеш?

Тя кимна.

— Когато се налага. Градежът на цивилизация е грозно нещо, Джасмин. Но алтернативата е мъртвешки застой.

Хвърлих й продължителен поглед, пълен с чисто презрение. Тя изобщо не се впечатли.

— И какво да правя аз сега, еба си?

— Нямам представа — каза тя и посочи вратата. — Но по-добре започвай.

Пропълзях в скривалището си и нагласих панела да затворя входа. Свих се на кълбо в мрака. Бях толкова изтощена, че би трябвало да заспя на мига, но не стана.

Всичко ме настигна изведнъж и едновременно. Постоянната опасност, бедността, гневът и най-лошото — жестока умора, слегнала се до мозъка на костите ми. Вече не ми се спеше, преминала бях към следващата фаза, която баща ми наричаше „преумора “. Обикновено използваше тази дума, докато се опитваше да натика превъзбудената си осемгодишна дъщеря в леглото за малко сън насила.

Въртях се и се мятах, доколкото го позволяваше теснотията на скривалището ми. Никак не ми беше удобно. Едновременно исках да потъна в безпаметен сън и да фрасна някого. Не можех да мисля нормално. Трябваше да се махна оттук.

Изритах с крак панела. На кого му пука, че някой ще ме види?

На мен — не.

— И сега? — измърморих.

Нещо мокро капна на ръката ми. Погледнах към тавана. Леденият въздух в Долен Бийн 27 често кондензира. Повърхностното напрежение на водата при лунна гравитация означава, че трябва да се събере значителен конденз, преди да започне да капе. Но аз не видях нищо на тавана.

После вдигнах ръка да докосна лицето си.

— Уф, по дяволите.

Аз бях източникът на водата. Плачех.

Трябваше ми място, където да поспя. Наистина да поспя. Сигурно е трябвало да ида на хотел, но главата ми не работеше добре през последните няколко часа. В противен случай бих стигнала до извода, че О Паласио няма как да ме намерят без дискретното съдействие на Нгуги, а този път тя нямаше причина да им помага.

Ала в онзи момент нямах вяра на нищо електронно. Замислих се дали да не отида в дома на имама, при баща си. Имамът щеше да ме приюти, а и на някакво инстинктивно ниво исках татко си.

Поклатих глава и се смъмрих строго. При никакви обстоятелства не бих замесила татко в тази каша.

След петнайсет минути влачене по коридорите стигнах до крайната си спирка. Натиснах звънеца. Минаваше три през нощта, но не ми пукаше.

След близо минута Свобода отвори. Облечен беше с пижама-гащеризон, защото очевидно току-що бе пристигнал на Луната от 1954-та. Погледна ме с гуреливи очи.

— Джаз?

— Трябва да… — Гърлото ми се стегна. Едва не избухнах в истеричен рев. „Стегни се, проклета да си! “ — Трябва да поспя. Свобода, божичко, трябва да поспя.

Той отвори вратата широко.

— Влизай, влизай.

Вмъкнах се покрай него.

— Аз… такова… Много съм уморена, Свобода. Много.

— Да, да, няма проблем. — Разтърка очи. — Леглото е за теб. Аз ще си постеля на пода.

— Не, не. — Очите ми вече се затваряха самички. — Аз ще легна на пода.

Коленете ми се подгънаха и се сринах. Луната е добро място да припадаш. Не се удряш много, като тупнеш на пода.

Усетих как Свобода ме вдига на ръце. А после усетих леглото, все още топло от предишния си обитател. Той ме зави и аз се сгуших в какавида. Заспах на мига.

Събудих се в прегръдката на онези няколко секунди приятна сутрешна амнезия. Уви, тя не трая дълго.

Спомних си излагацията от предната нощ и примижах. Господи. Едно е да си жалка слабачка, друго е да го покажеш пред хора.

Протегнах се в леглото на Свобода и се прозинах. Не за пръв път се будех в чужд апартамент изтощена и пълна с угризения. Но ще ви кажа едно — отдавна не бях спала толкова добре.

Свобода не се виждаше никъде. Одеялото и възглавницата на пода бяха доказателство за кавалерството му. Леглото си беше негово, аз би трябвало да легна на пода. Или и двамата да спим на леглото.

Ботушите ми кротуваха един до друг край нощното шкафче. Явно ми ги беше свалил, докато съм спала. Иначе си бях с дрехите. Не е най-добрият начин да спиш, но по-добре това, отколкото някой да те съблича, докато спиш.

Извадих джаджата си от джоба да видя колко е часът.

— Леле-мале! — Следобедът преваляше. Спала бях четиринайсет часа.

На нощното шкафче имаше три блокчета сух бъркоч с бележка отгоре. „Джаз, това ти е за закуска. В хладилника има сок. Свобода “.

Отхапах от първото блокче и отворих миниатюрния хладилник. Не знаех от какво е сокът, но го надигнах без колебание. Оказа се от ябълки и моркови, от онези, които пристигат на Луната изсушени и тук им добавят вода. Отврат. Кой, за бога, смесва ябълки с моркови? Украинците, явно.

Замислих се как да се отблагодаря на Свобода. Да го поканя на хубав ресторант? Да му купя някаква яка лабораторна машинка? Да правя секс с него? Последното е майтап, спокойно. Даже се изкисках при тази мисъл. После спрях да се кискам, но мисълта си остана.

Олеле. Явно още не се бях събудила.

Взех си дълъг душ, което ми напомни за собствените ми средносрочни планове — да се сдобия със своя баня. Дяволски приятно е да стигаш само с няколко крачки до личния си душ. Дяволски приятно.

Не исках да обличам пак вмирисаните си и омачкани дрехи, затова прерових гардероба на Свобода. Намерих една що-годе подходяща тениска и я облякох върху бельото си (за жалост в гардероба на Свобода нямаше женско бельо; в противен случай щях да имам интересни въпроси към него). Тениската ми висеше като къса рокля — Свобода е значително по-висок от мен.

Така. Бях отпочинала, чиста и бодра. Време беше да се отдам на сериозен размисъл. Как да се измъкна от тази ситуация? Седнах на бюрото и включих джаджата си към системата. Вграденият монитор на бюрото се издигна от плота и показа моите иконки. Изпуках кокалчетата на пръстите си и издърпах клавиатурата.

През следващите няколко часа пих сок от ябълки и моркови (като му свикнеш, не е толкова гаден) и проучвах алуминиевата топилка „Санчес“. Дейностите им, ръководството, приходите, каквото се сетите. Понеже бяха Частна компания (собственост на „Сантяго Холдингс“, което на бразилски явно означава „О Паласио“), публично достъпната информация не беше изобилна.

Проверих Лорета Санчес и открих една нейна статия за подобрения в топенето при висока температура. Наложи се да спра за малко и да науча това-онова за химията. Лесно открих нужното ми онлайн. След като разбрах за какво става въпрос, стигнах до извода, че Лорета наистина е гениална. Беше внесла революционни промени в системата и я беше пригодила към лунните условия.

Но пак щях да й сритам задника, ако я срещнех. Не ме разбирайте погрешно.

Явно съм се занимавала с това два-три часа, защото по някое време Свобода най-после се върна от работа.

— О, здрасти — каза той. — Как си… ъъ… ъъ…

Откъснах поглед от монитора да видя защо е запецнал така. Свобода ме зяпаше. Погледнах се на свой ред. Още бях само с тениската, която бях взела от гардероба му. А бе, доста секси изглеждах, признавам.

— Дано нямаш нищо против — казах и посочих тениската.

— Нн-е — заекна той. — Няма проблем. Стои ти добре. Тоест, виси ти добре. Имам предвид, че гръдният ти кош я… такова…

Оставих го да се дави секунда-две, после казах:

— Когато всичко това приключи и ако още съм жива, ще ти дам няколко женски урока.

— Зъ… ъ?

— Ами, просто… наистина трябва да понаучиш това-онова за жените и как да общуваш с тях, не мислиш ли?

— О. Би било много полезно, да.

Съблече лабораторната си престилка и я закачи на стената. Защо не я беше оставил в лабораторията? Защото мъжете също обичат модните аксесоари. Просто не си го признават.

— Май си успяла да се наспиш — каза той. — Сега какво правиш?

— Проучвам „Санчес“. Трябва да измисля как да ги затворя. На този етап това е единствената ми надежда да оцелея.

Той седна на леглото зад мен.

— Сигурна ли си, че искаш да ги дразниш?

— И какво ще ми направят? Ще ме убият два пъти? Вече са ми вдигнали мерника.

Той се вгледа в екрана.

— О! Това топилният им процес ли е?

— Да. Нарича се „Кеймбридж FFC “.

Свобода се оживи моментално.

— Леле, много яко звучи!

И как иначе. Свобода просто си е такъв. Наведе се да види по-добре. На екрана имаше схема на топилния процес с всичките му етапи и химия.

— Чувал съм за този процес, но не знаех подробности.

— Пазят събиращата машина като зеницата на очите си — казах аз. — Затова ще трябва да видя сметката на самия производствен комплекс.

— План имаш ли? — попита той.

— Нещо такова. В зародиш. Но за да го приведа в действие, трябва да направя нещо, което мразя.

— Така ли?

— Да. Трябва да поискам помощ.

Той разпери ръце.

— Е, имаш мен. Само кажи.

— Благодаря ти, приятелче. Ще го имам предвид.

— Не ми викай „приятелче “ — изръмжа той.

Поколебах се.

— Добре… няма да ти викам „приятелче “. Защо?

— Мъжки уроци — каза той. — Някой ден ще ти преподам мъжки уроци.

Натиснах звънеца за четвърти път. Тя беше вътре, но не искаше да отвори.

Главният вход на имението Ландвик беше отрупано с цветя, оставени там от доброжелатели и опечалени. Повечето бяха изкуствени, но няколко увехнали букета показваха колко богати са част от приятелите на Тронд.

Не бях подозирала, че намръщеното лице на Ирина би могло да ми липсва, но при мисълта, че не тя ще ми отвори вратата, изведнъж ме заля тъга.

От друга страна, може би никой нямаше да ми отвори.

Потропах с кокалчета.

— Лене! Джаз съм! Знам, че моментът не е подходящ, но трябва да говорим.

Изчаках още малко. Тъкмо щях вече да се откажа, когато вратата изщрака и се отвори. Друга покана явно нямаше да получа.

Прекрачих букетите и влязох.

Някога ярко осветеното фоайе сега тънеше в мрак. Единствената светлина се процеждаше от хола.

Някой беше начертал десетина кръга по стената, явно за да отбележи пръските кръв. Самата кръв я нямаше, сигурно бяха идвали от някоя фирма за почистване, след като Руди и доктор Русел са приключили с местопрестъплението.

Тръгнах към хола. Тази стая също се бе променила, и не за добро. Всички мебели бяха избутани към стените. Големия персийски килим го нямаше. Някои неща просто не могат да се почистят.

Лене седеше на диван в ъгъла, далече от светлините. Винаги се бе грижила за външността си, отделяше й часове като всяко богато момиче на нейната възраст. Днес беше с тениска и шорти. Не беше гримирана, по страните й се бяха спекли сълзи. Косата й беше прибрана на хлабава конска опашка, универсалният знак, че не даваш пет пари за нищо. Патериците й лежаха на пода до нея.

Държеше ръчен часовник и се взираше в него с празно изражение.

— Хей… — казах аз с онзи кьопав тон, до който прибягват хората, когато говорят с опечалените. — Какво държиш?

— Часовник „Патек Филип“ — тихо отвърна тя. — Най-добрите производители на часовници на света. Самонавиващ се, хронограф, часови зони, каквото се сетиш. Само най-доброто за татко.

Седнах на дивана до нея.

— Накара часовникарите в Женева да го модифицират — продължи Лене. — Добавиха тежест от тунгстен към самонавиващия се механизъм, за да работи и при лунната гравитация. — Наведе се към мен да ми покаже циферблата. — Накара ги да сменят и индикатора за лунната фаза с такъв за земната фаза. Трудна задача, защото земните фази се сменят в обратен ред. Смениха дори пластината с часовите зони, така че да пише Артемида вместо Найроби.

Сложи часовника на китката си.

— Много ми е голям. Няма да мога да го нося.

Наведе ръка. Часовникът се изхлузи и падна на дивана. Лене подсмръкна.

Взех часовника. Нищо не разбирам от часовници, но този определено изглеждаше хубав. Часовете бяха маркирани с диаманти, освен дванайсетия. Там имаше изумруд.

— Руди пипна извършителя — казах аз.

— Чух.

— Ще гние в норвежки затвор до края на дните си. Или ще го екзекутират в Русия.

— Това няма да върне татко и Ирина.

Сложих ръка на рамото й.

— Съжалявам за загубата ти.

Тя кимна.

Въздъхнах колкото да запълня неловкото мълчание.

— Виж, Лене. Не знам колко ти е казвал Тронд за делата си…

— Беше мошеник — каза тя. — Знам. Не ми пука. Беше мой баща.

— Убийството му е поръчано от алуминиевата топилка „Санчес“.

— О Паласио. — Тя кимна. — Руди ми каза. Дори не бях чувала за тях.

Скри лице в шепи. Очаквах да се разплаче неутешимо, имаше правото на това. Но хлиповете така и не дойдоха. Вместо това Лене обърна глава към мен и изтри сълзите си.

— Ти ли потроши събирачите на „Санчес“? Татко ли те накара да го направиш?

— Да.

— Защо? — попита тя.

— Искаше да поеме контрола над производството на алуминий… е, интересувал го е силицият всъщност. За да стане това, трябваше да сключи договор с градските власти, но те вече имаха договор със „Санчес“. Затова искаше да прецака производствения им процес, с което да даде основание на града да прекрати договора си с тях.

Лене се загледа пред себе си с празен поглед, после бавно кимна.

— Напълно в негов стил. Винаги е бил голям манипулатор.

— Виж, имам една идея — казах аз. — Но ще ми трябва твоята помощ.

— Трябва ти помощта на едно сакато сираче?

— Сакато сираче, което има милиарди, да. — Вдигнах крака на дивана и се извърнах към нея, за да си говорим по момичешки. — Смятам да продължа с плана на Тронд. Ще спра производството им на кислород. От теб искам да подпишеш договора, когато дойде моментът. Направиш ли го, онези от О Паласио ще са склонни да ти продадат Топилката.

— И защо ще ми я продават?

— Защото ако не ти я продадат, ти ще създадеш своя собствена компания, ще им подбиеш цените и ще ги доведеш до банкрут. Те са Мафиоти, да, но са и бизнесмени. Или трябва да приемат щедрото ти предложение и да се оттеглят доброволно, или да гледат безпомощно как компанията им загива. Ще приемат сделката. Ти получаваш цялото богатство на Тронд, нали?

— Още не — каза Лене. — Става въпрос за милиарди евро, долари, йени и всяка друга валута, за която се сетиш. Плюс цели компании, портфейли с акции… И бог знае какво още. Няма да имам достъп до семейните активи, докато не навърша осемнайсет. А дори след това процесът по прехвърляне на собствеността ще продължи месеци, може би дори години.

— Не и за нашите Калмари — казах аз. — Липсата на регулации в Артемида работи в наша полза. Парите по сметките му са станали твои веднага щом доктор Русел го е обявила за мъртъв. А аз чух, че е обменил тонове пари в Калмари като подготовка за изкупуването на „Санчес“. Имаш необходимите пари да довършиш започнатото.

Тя се взираше невиждащо пред себе си.

— Лене?

— Проблемът не е в парите — каза тя. — А в мен. Не мога да го направя. Не съм като татко. Той беше майстор в тези неща. Аз нямам представа как се прави.

Сведох поглед към часовника в ръцете си. Върху алуминиевото му гръбче беше гравиран някакъв текст на норвежки. Показах й го.

— Какво пише?

Тя погледна надписа.

— Himmelen er ikke grensen. Означава „Небето не е границата“.

— Беше самоуверен човек — казах аз.

— И това го уби.

Бръкнах в джоба си и извадих швейцарското си ножче. Използвах пинцетите му да извадя игличките, които съединяваха часовника с металната гривна. Махнах три сегмента от нея и я закачих пак.

Взех ръката на Лене и нахлузих часовника на китката й. Тя ме погледна смутено, но не се възпротиви. Щракнах закопчалката.

— Ето. Вече ти е по мярка.

Тя разтърси ръка, но часовникът не се изхлузи.

— Тежък е.

— Ще свикнеш.

Тя дълго се взира в циферблата. Изтри прашинка от стъклото.

— Май ще се наложи.

— Е?… — подканих я.

— Добре, ще го направя. — Погледна право пред себе си. — Да видим сметката на тия гадняри.

Не го бях забелязвала преди, но Лене имаше очите на баща си.