Артемида

17

Събудих се в мрак.

Момент… Събудила съм се?

— Защо не съм мъртва? — опитах се да кажа.

В действителност казах:

— Ъшо нсъ мъта?

— Дъще?! — Гласът на татко. — Чуваш ли ме?

— Ъмхм.

Той хвана ръката ми. Но нещо не беше наред. Усещането за допир беше… смътно.

— Нн… не ишдам…

— Очите ти са бинтовани.

Опитах се да стисна ръката му, но ме заболя.

— Не. Пази си ръцете — каза той. — Те също са пострадали.

— Не би трябвало да е будна — обади се женски глас. Гласът на доктор Русел. — Джаз? Чуваш ли ме?

— Много ли е зле? — попитах я аз.

— Говориш на арабски — каза лекарката. — Не те разбирам.

— Пита много ли е зле — обясни татко.

— Възстановяването ще е болезнено, но ще оцелееш.

— Нн… не аз… градът. Много ли е зле?

Усетих убождане по ръката.

— Какво правите? — попита татко.

— Не трябва да е будна — каза Русел.

След секунда вече не бях.

Идвах спорадично в съзнание, после отново заспивах и така цял ден. Помня по някой и друг отрязък. Тестове на рефлексите, някой ми сменя превръзките, инжекции и прочее. Манипулациите ме връщаха за кратко в полусъзнание, но през останалото време обитавах бездната.

— Джаз?

— Ъ?

— Джаз, будна ли си? — Беше доктор Русел.

— … да?

— Сега ще сваля превръзката от очите ти.

— Добре.

Усетих ръцете й по главата си. Лекарката разви превръзката и аз прогледнах. Примижах на силната светлина. Когато зрението ми се нагоди, видях това-онова от стаята.

Бях в нещо като болнична стая. Казвам „нещо като“, защото Артемида си няма болница. Само лечебницата на доктор Русел. Не бяхме в кабинета й, а сигурно в някаква стая зад него.

Ръцете ми бяха бинтовани. Ужасно чувство. Боляха ме, но не нетърпимо.

Лекарката, жена на шейсетина години с прошарена коса, светна с фенерче първо в едното ми око, после в другото. След това вдигна три пръста.

— Колко пръста виждаш?

— Градът добре ли е?

Тя разклати ръка.

— Едно по едно. Кажи ми колко пръста виждаш.

— Три?

— Добре. Какво помниш?

Извих очи към тялото си. Май всичко беше налице. Облекли ми бяха болнична нощница, завивката беше подпъхната спретнато. Ръцете ми бяха бинтовани.

— Помня, че спуках хамстерска топка. Мислех, че ще умра.

— И би трябвало — каза тя. — Но Дейл Шапиро и Лорета Санчес са те спасили. Доколкото разбрах, той те е метнал над свързващия тунел Армстронг-Шепърд, а Санчес е чакала от другата страна. Завлякла те е в лунохода и го е херметизирала. Била си изложена на вакуум в продължение на три минути.

Погледнах към ръкавиците си от марля и бинтове.

— И това не ме е убило?

— Човешкото тяло може да оцелее няколко минути във вакуум. Налягането в Артемида е достатъчно ниско и това е предотвратило тежка форма на декомпресионна болест. Основният проблем е бил кислородният глад, все едно се давиш. Спасили са те точно навреме. Още минута и си щяла да умреш.

Сложи два пръста отстрани на гърлото ми и погледна часовника на стената.

— Имаш изгаряния втора степен по ръцете и тила. Предполагам, че тези места са били в пряк контакт с лунната повърхност. Както и сериозно слънчево изгаряне по лицето. За известно време ще трябва да те проверявам ежемесечно за рак на кожата, но останалото ще отшуми.

— А градът? — попитах аз.

— За това ще трябва да говориш с Руди. Той чака отвън. Ще го доведа.

Хванах я за ръкава, доколкото го позволяваха бинтованите ми ръце.

— Но…

— Джаз, аз съм твой лекар и ще се погрижа да оздравееш. Но не сме приятелки. Пусни ме.

Пуснах я. Тя отвори вратата и излезе.

Мернах Свобода през прага. Той протягаше врат да надникне в стаята ми. А после едрата снага на Руди блокира гледката.

— Здравей, Джаз — каза той. — Как се чувстваш?

— Някой умря ли?

Той влезе и затвори вратата.

— Не. Никой не умря.

Отдъхнах си с облекчение и отпуснах глава на възглавницата. И чак сега усетих колко съм била напрегната.

— Слава на шибания господ.

— Въпреки това си загазила много.

— И сама се сетих за това.

— Ако такова нещо се беше случило другаде, а не в Артемида, щяха да загинат хора. Нямаме коли и никой не е припаднал, докато шофира. А благодарение на ниската гравитация не са настъпили сериозни травми, когато хората са изпокапали като зрели круши. Няколко ожулвания и синини, но това е всичко.

— Е, поне това не ми тежи на съвестта, значи.

Той ме стрелна с поглед.

— Трима души са получили сърдечни пристъпи от натравянето с хлороформ. И тримата са възрастни хора с белодробни заболявания.

— Но вече са добре, нали?

— Да, извадили са голям късмет. Веднага щом дошли на себе си, хората се разтичали да видят как са съседите им. Ако не бяхме толкова сплотени, тримата нямаше да оцелеят. А и е лесно да носиш човек при нашата гравитация. Разстоянията са малки, а кабинетът на доктор Русел е на централно място. — Той кимна към вратата. — Тя не ти е голям фен, между другото.

— Забелязах.

— Отнася се много сериозно към общественото здраве.

— Да.

Той помълча миг-два.

— Ще ми кажеш ли кой друг е участвал?

— Няма.

— Вече знам за Дейл Шапиро.

— Аз пък не знам за какво говориш. Той просто беше излязъл да покара и се случи наблизо.

— С лунохода на Боб Люис?

— Те са си близки — казах. — Менкат си разни неща.

— И е излязъл на разходка с Лорета Санчес?

— Може да са гаджета — казах аз.

— Шапиро е гей.

— Ами, може гейството да не му се удава добре.

— Ясно — каза Руди. — Ще обясниш ли защо Лене Ландвик е превела един милион калмара по сметката ти тази сутрин?

Уха! Полезна информация. Обаче не ми пролича, че се изкефих. Лице на покерджия.

— Малък бизнес заем. Лене инвестира във фирмата ми за туристически обходи.

— Ти се провали на изпита.

— Инвестицията е дългосрочна.

— Това е безсрамна лъжа.

— Както кажеш. Уморена съм.

— Ще те оставя да си почиваш. — Той тръгна към вратата. — Администраторката иска да те види веднага щом се изправиш на крака. Като си приготвяш багажа, наблегни на тънките дрехи. В Саудитска Арабия е лято.

Свобода нахълта в стаята веднага щом Руди излезе.

— Хей, Джаз! — Седна до леглото ми. — Докторката каза, че се справяш страхотно!

— Здрасти, Свобо. Съжалявам за хлороформа.

— Е, не е голяма работа — каза той и вдигна рамене.

— Подозирам, че останалата част от града не е толкова всеопрощаваща.

— А бе, не са бесни, да ти кажа. Е, някои наистина са ти ядосани, но повечето не са.

— Сериозно? Та аз извадих целия град от строя.

Той размаха ръка.

— Вината не беше изцяло твоя. Наяве излязоха куп инженерни недомислици. Например защо вентилационната система няма детектори за сложни токсини? Защо „Санчес“ са държали на склад метан, кислород и хлор в едно помещение с машина, която развива високи температури? Защо Животоподдържащи системи няма отделна вентилация в централата си, така че да останат на поста си, ако в останалата част от града възникне проблем? И защо нямат звено във всеки мехур, а контролират въздухообмена централно? Такива въпроси задават хората — довърши Свобода и сложи ръка върху моята. — Много се радвам, че си добре.

Аз сложих другата си ръка върху неговата. Е, ефектът се позагуби заради бинтовете.

— Както и да е — продължи той. — Цялата тази история ми даде шанс да се сближа с татко ти.

— Наистина?

— Да! Като се събудихме, хукнахме да проверим съседите ми. Много беше яко, истински екип. После баща ти ме черпи бира.

Ококорих се.

— Моят баща… е купил бира?

— Да, за мен. Той пи сок. Цял час си говорихме за металургия! Страхотен е.

Направих опит да си представя как татко и Свобода висят в бар и си приказват. Не се получи.

— Страхотен е — повтори Свобода, малко по-тихо този път. Усмивката му угасна.

— Свобо?

Той сведе очи.

— Ти… ще си тръгнеш ли, Джаз? Наистина ли ще те депортират? Ще е ужасно.

Сложих бинтованата си ръка на рамото му.

— Спокойно. Никъде няма да ходя.

— Сигурна ли си?

— Да. Имам план.

— План? — разтревожи се той. — Твоите планове са… ами… трябва ли да се скрия някъде?

Засмях се.

— Този път — не.

— Хубаво… — Виждаше се, че не е убеден. — Но как ще се измъкнеш? Така де… спусна кепенците на цял град.

— Не се тревожи — казах му с усмивка. — Измислила съм го.

— Добре, добре. — Наведе се и ме целуна по бузата, сякаш в пристъп някакъв. Нямам представа откъде събра нужната смелост, защото… а бе, Свобо просто не е такъв. Е, куражът му не издържа дълго. Щом осъзна какво е направил, лицето му се превърна в маска на дълбок ужас. — Ох, мамка му! Извинявай! Не знам какво…

Разсмях се. Погледът в очите му… бедничкият… Нямаше начин да се сдържа.

— Дишай спокойно, Свобо. Целувка по бузата, голяма работа. Не е нещо, за което да се притесняваш.

— Д-да. Добре.

Сложих ръка на тила му, придърпах главата му към себе си и го целунах право в устата. Истинска, дълга целувка и съвсем еднозначна. Когато го пуснах, той изглеждаше безнадеждно объркан.

— Виж, това — казах, — това вече е нещо, за което да е притесняваш.

Чаках в празен сив коридор до врата с табелка „ДК2-5186“. Долен Конрад 2 е малко по-класен от обичайните долни нива на Конрад, но не с много. Работнически квартал, но без вонята на отчаяние, пропила се в стените на по-долните нива.

Току стисках и отпусках пръсти. Бяха ми свалили превръзките, но кожата ми беше покрита с червени мехури. Приличах на прокажена. Или на проститутка, която обслужва ръчно прокажени.

Татко се появи иззад ъгъла, следвайки инструкциите на джаджата си. Вдигна поглед и ме видя.

— А. Тук си.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем, тате — казах аз.

Той хвана дясната ми ръка и примижа при вида на мехурите.

— Как си? Боли ли те? Ако те боли, трябва да отидеш при докторката.

— Добре съм. Само изглежда зле. — Ето, че пак лъжех баща си.

— Е, тук съм. — Той посочи вратата. — ДК2-5186. Какво е това?

Размахах джаджата си пред панела на вратата и тя се отвори.

— Ела.

Голямата и почти празна работилница беше с метални стени. Стъпките ни ехтяха. В центъра имаше работен тезгях, отрупан с оборудване. В стената отсреща бяха вградени газови цилиндри, а тръбите им опасваха цялото помещение. В единия ъгъл имаше стандартно въздушно убежище.

— Сто четиридесет и един квадратни метра — казах аз. — Преди е било пекарна. Всичко е огнеупорно и с разрешително за работа при високи температури. Самостоятелна филтрираща система, а убежището побира четирима души. — Тръгнах към газовите цилиндри. — Вчера ги инсталираха. Ацетилен, кислород и неон с много тръби, така че да се използват из цялата работилница. Пълни догоре, разбира се. — Посочих работния тезгях. — Пет горелки, двайсет метра захранващ кабел и четири искромета. Също три пълни комплекта защитно облекло, пет маски и три набора светлинни филтри за маските.

— Джасмин — каза татко. — Аз…

— Под масата — двайсет и три алуминиеви пръчки, пет стоманени пръчки и една медна. Не знам за какво ти е била медната, но помня, че имаше такава, затова я купих. Наемът е предплатен за една година, а панелът на вратата вече е настроен да разпознава джаджата ти.

Свих рамене и отпуснах ръце покрай тялото си.

— Е, това е то. Всичко, което унищожих през онзи ден.

— Не беше ти, а твоят малоумен приятел.

— Отговорността е моя — казах аз.

— Явно наистина така смяташ. — Той прокара ръка по тезгяха. — Изглежда много скъпо.

— 416 922 калмара.

Той се намръщи.

— Джасмин… купила си това с парите, които…

— Татко… моля те, просто… — Коленете ми омекнаха и седнах на пода. — Знам, че не ти харесва откъде идват парите. Но…

Баща ми стисна ръце зад гърба си.

— Моят баща, твоят дядо… страдаше от жестока депресия. Самоуби се, когато бях на осем.

Кимнах. Мрачна подробност от семейната ни история. Татко рядко говореше за това.

— Дори докато беше жив, не беше… не беше наистина жив. Расъл съм без баща. Не знам какво е да имаш баща. Затова положих всички възможни усилия…

— Тате, ти не си лош баща. Просто аз съм отвратителна дъщеря.

— Остави ме да довърша. — Коленичи и приседна на петите си. Молеше се в тази поза по пет пъти на ден вече шейсет години и знаеше как да седне, без да се схване на мига. — Беше пълна импровизация. Бащинството. Нямах отправна точка. Нищо, на което да стъпя. А и избрах труден живот за семейството си. Имигрантски живот на границата на познатия свят.

— И толкова по-добре — казах аз. — Предпочитам живота на беден бачкатор в Артемида пред живота на богата патка на Земята. Тук е моят дом…

Той вдигна ръка да ме спре.

— Опитах се да те подготвя за света. Не те щадях, защото и светът нямаше да те щади, а аз исках да си готова. Карали сме се, разбира се… но едва ли има родител и дете, които да не се карат. А някои неща в начина ти на живот категорично не одобрявам. Но като цяло, ако погледнем голямата картинка, ти се превърна в една силна и самостоятелна жена. Гордея се с теб. А това значи, че се гордея и със себе си, задето съм те отгледал такава.

Долната ми устна взе да трепери.

— Живях живота си според учението на Мохамед — продължи той. — Опитам се да бъда почтен и лоялен във всички свои решения. Но съм човек и не съм съвършен. Греша. Ако цената да изчистиш съвестта си е едно малко петно мръсотия върху моята душа, така да е. Дано съм натрупал достатъчно кредит на доверие пред Аллах, за да ми прости. — Хвана ръцете ми в своите. — Джасмин. Приемам обезщетението ти, макар да знам, че източникът му е непочтен. И ти прощавам.

Стиснах ръцете му на свой ред и с това приключихме.

Е, не съвсем. Сринах се в прегръдките му и се разревах като бебе. Не искам да говоря за това.

Време беше да се изправя лице в лице с истината. Чаках пред кабинета на Нгуги. Следващите няколко минути щяха да решат дали ще остана, или ще ме изритат.

Лене Ландвик излезе от кабинета с патериците си.

— О! Здрасти, Джаз. Преведох парите по сметката ти преди няколко дни.

— Да, знам. Благодаря.

— О Паласио ми продадоха Топилката „Санчес“ тази сутрин. Ще минат седмици, докато подготвим документацията, но вече се съгласихме за цената и всичко е наред. Лорета се зае с проекта на новата топилка. Ще внесе подобрения. Идеята е да се наблегне на силициевата екстракция и…

— Ще задържиш Лорета Санчес?

— Ами — каза Лене. — Да.

— Да не си откачила?!

— Току-що обещах да платя половин милиард калмара за топилка, която не може да топи. Трябва ми човек, който да я построи наново. Санчес е логичният избор.

— Но тя е врагът!

— Всеки, който ти помага да печелиш пари, ти е приятел — каза Лене. — Научих това от татко. А и Лорета помогна да ти спасят живота, забрави ли? Преди четири дни! Дали пък вече не сте квит?

Скръстих ръце на гърдите ти.

— Не може да й се вярва, Лене. Ще ти забие нож в гърба, ще видиш.

— О, но аз не й вярвам. Просто имам нужда от нея. Разликата е голяма. — Кимна към вратата. — Нгуги казва, че в ККК нямат търпение производството на кислород да се възобнови. Градът ще охлаби наредбите за сигурност. Което е странно, не мислиш ли? Логично би било да затегнат режима, а не да го охлабват.

— Санчес — директор… — Въздъхнах. — Не това имах предвид, когато сглобявах плана си.

— Е, в плана ти не влизаше и да приспиш целия град. Плановете търпят промени. — Погледна си часовника. — Имам конферентен разговор и трябва да тръгвам. Късмет с Нгуги. Обади се, ако мога да ти помогна.

И си тръгна. Загледах се след нея. Патериците й си бяха същите, но ми се стори по-висока отпреди. Сигурно някакъв трик на светлината.

Поех си дълбоко дъх и влязох в кабинета на Нгуги.

Администраторката седеше зад бюрото. Погледна ме над очилата си.

— Седни.

Затворих вратата и седнах на стола пред бюрото.

— Сигурно знаеш какво трябва да направя, Джасмин. И не ми е лесно. — Плъзна към мен някакъв лист. Формуляр, който ми беше познат. Видяла бях такъв в офиса на Руди преди няколко дни. Заповед за депортация.

— Ми да, знам какво трябва да направиш — казах аз. — Трябва да ми благодариш.

— Сигурно се шегуваш.

— Благодаря ти, Джаз — казах аз. — Благодаря, че не позволи на О Паласио да сложат ръка върху Артемида. Благодаря, че видя сметката на един остарял договор, който пречеше на задаващия се икономически бум. Благодаря ти, че се жертва, за да спасиш града. Заповядай един медал.

— Джасмин, връщаш се в Саудитска Арабия. — Почука с пръст по заповедта за депортация. — Няма да повдигнем обвинения и ще поемем издръжката ти, докато се адаптираш към земната гравитация. Но повече от това не мога да направя.

— След всичко, което аз направих за теб? Просто ще ме изхвърлиш заедно с вчерашния боклук?

— Не искам да го правя, Джасмин. Но трябва. В очите на света трябва да изглеждаме като общност, която зачита законите и живее според тях. Сега това е по-важно от всякога, ако искаме НАФО технологията да дойде при нас. Ако хората смятат, че инвестициите им могат да бъдат взривени, без извършителят да се изправи пред закона, изобщо няма да инвестират тук.

— Нямат избор — казах аз. — Ние сме единственият град на Луната.

— Не сме незаменими. Просто сме удобни — каза тя. — Ако компаниите, които държат патента на НАФО, сметнат, че на нас не може да се разчита, ще си построят свой лунен град. Град, който ще защитава бизнеса им. Благодарна съм ти за стореното, но трябва да те жертвам за доброто на града.

Извадих свой лист и го плъзнах към нея.

— Какво е това? — попита Нгуги.

— Самопризнанието ми. Ще забележиш, че не съм споменала нито теб, нито Тронд и Лене Ландвик, нито другите. Поемам цялата вина. Подписала съм го.

Тя ме изгледа озадачено.

— Помагаш ми да те депортирам?

— Не. Давам ти картбланш да ме депортираш при нужда. Ще прибереш този лист в някое чекмедже и ако пак се издъня, ще го използваш.

— Но аз ще те депортирам още сега.

— Ми не. — Облегнах се назад и кръстосах крака.

— И защо?

— Изглежда, всички го забравят, затова нека ти припомня. Аз съм контрабандистка. Не съм саботьорка, нито екшън героиня, нито разбирам от градоустройство. Контрабандистка съм. Работих много, докато изградя бизнеса си, и сега той е в отлично състояние. В началото имах конкуренция. Но вече не. Прогоних конкурентите си чрез по-ниски цени, по-добри услуги и репутацията на човек, който държи на думата си.

Нгуги присви очи.

— Явно искаш да ми кажеш нещо, но не схващам какво.

— Да си виждала някога оръжия в Артемида? Тоест освен пистолета, който държиш в бюрото си.

Тя поклати глава.

— Не.

— А твърди наркотици? Хероин? Опиум? Такива неща?

— Не. Е, случва се Руди да хване турист с нещичко за лична употреба, но само толкова.

— Да си се питала някога защо тези боклуци не стигат до града? — Потупах се по гърдите. — Защото аз не ги пускам. Никаква дрога, никакво оръжие. Имам и още няколко правила. Запалителни материали и субстанции допускам само по изключение. И без живи растения. Така де, не ни трябва някоя странна плесен да плъзне из града.

— Да, спазваш строга бизнес етика, но…

— Какво ще стане, когато си тръгна? — попитах аз. — Контрабандата ще изчезне заедно с мен, така ли? Не. След кратък период на недостиг някой друг ще заеме мястото ми. Нямам представа кой. Но дали ще е толкова загрижен за добруването на града? Едва ли.

Нгуги вдигна вежда.

Аз продължих:

— Градът е на прага на икономически бум. Ще се открият нови работни места, ще се строи, ще дойдат много хора от Земята. Клиентелата на всички фирми и фирмички в града ще се увеличи. Ще се появят нови компании, които да задоволят повишеното търсене. Населението ще се увеличи рязко. Вече си направила някакви предвиждания, нали?

Тя продължи да ме гледа мълчаливо, после все пак отговори на въпроса ми:

— До края на годината населението на Артемида ще достигне десет хиляди души.

— Ето — казах аз. — Повече хора значи по-голямо търсене на контрабандни стоки. Хиляди, които ще искат наркотици. Тлъсти парични потоци, а следователно и по-голяма престъпност. А престъпниците искат оръжия. Ще се опитат да ги вкарат в града с помощта на наличната система за контрабанда и черен пазар. Въпросът е какъв град искаш да бъде Артемида.

Тя пощипна брадичката си.

— Това е… много добър аргумент.

— Хубаво. Е, вече разполагаш със самопризнанията ми. Те са гаранция, че ще си налягам парцалите. Ще кротувам и прочее.

Нгуги се замисли и мисли твърде дълго, ако питате мен. После, без да откъсва очи от моите, посегна към заповедта за депортация и я прибра в едно чекмедже. Отдъхнах си.

— Но все още стои проблемът с наказанието… — Наведе се над клавиатурата на старомодния си компютър и започна да пише. Посочи нещо на екрана. — Според това балансът по сметката ти е 585 966 калмара.

— Аха… защо?

— Мислех, че Лене ти е платила милион.

— Откъде зна… няма значение. Изплатих един стар дълг. Какво общо има това?

— Мисля, че е редно да компенсираш града по някакъв начин. Глоба, ако щеш.

— Какво?! — Изправих рязко гръб. — В Артемида нямаме глоби!

— Наречи го „доброволно дарение в полза на града“.

— Нищо „доброволно няма в това!“.

— О, има. — Тя се облегна отново назад. — Другият вариант е да си запазиш парите и да те депортираме.

Уф. Е, сделката беше добра за мен. Пари винаги можех да изкарам, но депортираха ли ме, връщане нямаше. А и Нгуги беше права. Ако не ме накажеше, всеки тъпанар можеше да направи като мен, с идеята че ще му се размине. Трябваше да приема шамара, и толкоз.

— Добре. Колко?

— Петстотин и петдесет хиляди калмара би трябвало да покрият дълга ти към обществото.

Ахнах.

— Ти бъзикаш ли ме нещо?!

Нгуги се подсмихна самодоволно.

— Беше напълно права. Имам нужда от теб, за да контролираш контрабандата. Ако имаш толкова много пари, току-виж си се оттеглила от бизнеса. И тогава какво ще правя аз? Не, по-добре да те държа гладна.

Логично погледнато, бях на плюс. Изчистила бях съвестта си. И все пак мисълта как шестцифрената ми банкова сметка става петцифрена ми причини физическа болка.

— О! — възкликна с усмивка тя, сякаш току-що й е хрумнало. — И ти благодаря, че се писа доброволец за неплатения и неофициален пост на градски контрольор по вноса. Това, разбира се, означава, че ще те държа отговорна за всяка опасна контрабанда, без значение как е влязла в Артемида. С други думи, ако друг контрабандист се намърда на пазара и успее да вкара в града оръжия или наркотици, ще привикам теб за разговор.

Гледах я с празен поглед. Тя също ме гледаше.

— Очаквам да преведеш сумата до края на деня — добави Нгуги.

Праведният ми гняв беше утихнал напълно. Станах от стола и тръгнах към вратата. Посегнах към дръжката и спрях.

— Каква е крайната цел? — попитах. — Какво ще стане, след като НАФО компаниите стъпят в Артемида и започнат производство?

— Следващата голяма стъпка са данъците.

— Данъци? — изпръхтях аз. — Та хората идват тук, защото не искат да плащат данъци.

— Вече плащат. Под формата на наем, който ККК прибира. Трябва да променим данъчната си система, да обвържем данъците със собствеността, така че богатството на града да е в пряка връзка с икономиката му. Но това е задача за друг ден. — Нгуги свали очилата си. — Това е жизненият цикъл на всяка икономика. Започва се с пещерен капитализъм, чиято задача е да акумулира богатство в ръцете на малцина, но много скоро липсата на закони започва да пречи на растежа. След това идват регулациите, строгото налагане на закона и данъците. След това — социалните придобивки и защитата на правата. Накрая — големите дефицити и окончателният срив.

— Чакай. Срив?

— Ами да. Икономиката е жив организъм. Ражда се пълна с живот и умира, щом механизмите й се изхабят и стане неповратлива. След това, по необходимост, хората се разделят на по-малки икономически групи и цикълът се завърта отново, но с повече на брой икономики. Икономики-бебета като тази на Артемида в момента.

— Ха — казах аз. — А ако искаш да правиш бебета, някой трябва да си го получи надървен.

Нгуги се засмя.

— Двете с теб ще се разбираме чудесно, Джасмин.

Тръгнах си без повече приказки. Не исках да прекарам и една секунда повече в ума на икономист.

Там е мрачно и цари песимизъм. Имах нужда от една бира.

Не бях най-популярната мацка в града. По коридорите ме стрелкаха с отровни погледи. Но явно имах и поддръжници, ако се съдеше по вдигнатите тук-там палци. Надявах се с времето вълнението да отмине. Искам хората изобщо да не ме забелязват.

Влязох в „Хартнел“. Не знаех какво да очаквам. Редовните клиенти бяха там, всеки на обичайното си място, дори Дейл.

— Хей, това е Джаз! — извика Били.

И изведнъж всички изпоприпадаха. До един, като всеки се опитваше да надмине съседа си. Клоуни. Някои увесиха глави с провиснали уста, други хъркаха с комично подсвиркване, трети дори се стовариха на пода кой където и както свари.

— Хър-хър — казах аз. — Много смешно.

Което сложи край на шегата. Хората се върнаха към кроткото си пиянство, само тук-там се чуваше приглушен кикот.

— Здрасти — каза Дейл. — Понеже ми прости, реших, че мога да идвам по всяко време и да ти правя компания.

— Простих ти само защото мислех, че ще умра — казах аз. — Да, да. Няма връщане назад, знам.

Били сложи пред мен халба ледена бира.

— Клиентите гласуваха и се реши ти да почерпиш по едно. Като компенсация, задето едва не уби всичко живо.

— Сериозно? — Плъзнах поглед по въпросните клиенти. — Е, изглежда неизбежно. Пиши питиетата в сметката ми.

Били си наля бира и вдигна халбата за тост.

— За Джаз, която спаси града ни!

— За Джаз! — извикаха хорово клиентите и вдигнаха чаши. Явно нямаха нищо против да пият в моя чест, щом аз им плащах бирата. Е, и това е някакво начало, реших аз.

— Как са ти ръцете? — попита Дейл.

— Изгорели, покрити с мехури и ме болят, та се не трае. — Отпих от бирата. — Благодаря ти, че си ми спасил живота, между другото.

— Няма проблем. Не е лошо да благодариш и на Санчес.

— А, не!

Той вдигна рамене и отпи от бирата си.

— Тайлър много се притесни за теб.

— Ммм.

— Би искал да се видите някой път. Да отидем на обяд тримата, може би? Аз черпя, разбира се.

Стиснах устни, за да възпра отровния коментар, който се роди моментално в главата ми. Отровен, но и много як, мамка му. Вместо това се чух да казвам:

— Ами, става.

Дейл явно не беше очаквал такъв отговор.

— Сериозно? Защото… Чакай, сериозно?

— Да бе. — Погледнах го и кимнах. — Да. Можем да го направим.

— Леле. С-супер! Ако искаш, доведи и онзи пич, Свобода.

— Свобо? Защо да го водя?

— Ами, нали ходите. Той очевидно е луд по теб, а и ти ми се стори доста…

— Не! Тоест… грешно си разбрал.

— О. Значи сте само приятели, така ли?

— Ъъ…

Дейл се ухили самодоволно.

— Ясна работата.

Отпихме в мълчание. После той каза:

— На бас, че ще го чукаш този.

— О, я млъкни!

— Залагам хиляда калмара, че до един месец ще го направите.

Озъбих му се. Той се ококори насреща ми и попита:

— Е?

Допих си бирата.

— Не се хващам на бас.

— Ха!