Артемида

13

Гледах към сребристия купол на Топилката „Санчес“. Отново.

От предишната ми визита бяха минали само шест дни, а ми се струваше цяла вечност. Този път нещата стояха различно, разбира се. Щеше да има само един събирач на терен. Това беше добра новина по принцип, но не ме касаеше. Събирачите бяха стара новина.

Дейл намали край стената на мехура и направи маневра, така че да обърне задницата на лунохода към купола. После попита:

— Разстояние?

Проверих на екрана.

— Два метра и четиридесет сантиметра. — Системите за отчитане на препятствия са екстра за земните автомобили, но за луноходите са реална необходимост. Не е препоръчително да блъскаш херметизирани неща. Може да доведе до непланирана смърт.

Дейл кимна и дръпна ръчната спирачка.

— Добре. Да обличаме костюмите?

— Да.

Измъкнахме се от креслата си и се прехвърлихме в задната част на лунохода.

Съблякохме се по бельо. (Какво? Да се стеснявам пред мъж, който не си пада по жени?) После навлякохме охлаждащите трика. Навън вода можеше да заври под слънцето. Обходническите костюми имат нужда от централно охлаждане.

После дойде ред на самите костюми. Аз помогнах на Дейл с неговия, той ми помогна с моя. Накрая направихме тестове на налягането, на бутилките, на показанията и прочее простотии.

Щом приключихме с тестовете, стана време да излезем.

Шлюзът на лунохода можеше да побере двама, макар и на тясно. Набутахме се в камерата и запечатахме вътрешната врата.

— Готова ли си да изпуснем въздуха? — попита Дейл по радиото.

— Защо, смяташ, че съм въздух под налягане ли?

— Не се шегувай с шлюзовите процедури, ако обичаш.

— Ега ти. Толкова си се надул, че за мен въздух не остава.

— Джаз!

— Добре де. Готова за декомпресия.

Той завъртя една ръчка. Въздухът излетя със съскане към вакуума отвън. Нямаше нужда от високотехнологична помпена система. Не е като да пестим кислорода. Благодарение на Топилката Артемида има толкова много, че се чудим какво да го правим…

Засега де. (Зъл сардоничен смях.)

Дейл завъртя дръжката, отвори вратата и излезе. Аз излязох след него.

Той се покатери по стълбата на покрива и се зае да развърже въздушното убежище. Аз се покатерих от другата страна и се заех със същото. После свалихме с общи усилия убежището на земята.

Сам човек не би могъл да се справи предвид теглото му, плюс-минус петстотин килограма.

— Гледай да не влиза прах в полата — казах.

— Добре.

Татко беше преобразил убежището. То направо не приличаше на себе си. Имаше голяма дупка отзад, обшита с „пола “ от половинметрови алуминиеви плоскости. Представете си нещо като ракетна дюза. Сигурно си мислите, че е много глупаво да направиш голяма дупка в херметически затворен съд. Не мога да споря.

Покатерих се отново на покрива да си взема оксиженисткото оборудване.

— Държиш ли?

Той застана под мен и протегна ръце.

— Държа.

Подадох му бутилките, горелките, колана с инструменти и другите неща, които щяха да ми трябват. Той ги подреждаше на земята. Накрая извадих една голяма торба от специалното й отделение.

— Ето го и надуваемия тунел — казах и го метнах от покрива.

Дейл го улови и го остави при другите неща.

Скочих от покрива и се приземих до него.

— Не трябва да скачаш толкова отвисоко — каза той.

— А ти не трябва да чукаш чуждите гаджета.

— О, хайде стига!

— Бих могла да свикна с новите ни отношения — казах аз. — Помогни ми да пренесем нещата до мехура.

— Да, да.

С общи усилия пренесохме и довлякохме всичко до стената.

Куполът беше сглобен от триъгълници със страна два метра и постепенно се извиваше във височина, но при основата си стената беше вертикална. Избрах си един сравнително чист триъгълник и го почистих допълнително е телена четка. Финият лунен прах влиза навсякъде и полепва по всичко, което има дори минимално статично електричество.

— Този ще е — казах. — Помогни ми да нагласим убежището.

— Добре.

Повдигнахме внимателно въздушното убежище и го пренесохме до купола. Оставихме го на земята така, че алуминиевата пола да опира в лъскавия корпус.

— Леле, баща ми няма равен — казах аз.

— Наистина. Забележително.

Беше си свършил работата перфектно. Добре де, сигурно не изглежда чак толкова трудно, просто е трябвало да нагласи полата така, че външният й ръб да опира плътно в стената на купола, но майко мила… Процепът между полата и корпуса беше под милиметър.

Активирах прикрепения към ръкава ми монитор, който си беше просто външен екран на джаджата ми. Самата джаджа беше на сигурно място в костюма ми (тези машинки не са създадени да работят при вакуум). Натиснах няколко копчета да се свържа по телефона.

— Здрасти, Джаз — каза Свобода. — Как е хавата?

— Засега добре. Получаваш ли видео от камерите?

— О, да. Виждам всичко на екраните си.

— Внимавай, момиче — чу се гласът на татко.

— Ще внимавам. Не се тревожи. Дейл, чуваш ли аудиото от телефона?

— Да, чувам — потвърди Дейл.

Отидох при полата и застанах така, че камерата на шлема ми да я улавя.

— Полата пасва добре. Много добре всъщност.

— Хм — каза татко. — Виждам няколко пролуки. Но са малки. Би трябвало да се справиш без особен проблем.

— Тате, рядко се вижда толкова прецизна…

— Хващай се на работа — прекъсна ме той.

Довлякох бутилките с кислород и ацетилен, после прикрепих накрайника на горелката.

— Добре — каза татко. — Знаеш ли как да получиш пламък във вакуум?

— Естествено. — За нищо на света нямаше да призная, че съм го научила по трудния начин само преди няколко дни. Обогатих газовата смес с кислород, запалих горелката, после върнах сместа към обичайната й концентрация да стабилизирам пламъка.

При предишния си обход не се бях старала със заварките. Целта им бе да издържат, докато се натрупа достатъчно налягане, за да предизвика експлозия. Заварките, които щях да направя сега, бяха много по-сложни. Татко би се справил с лекота, но пък той нямаше никакъв опит с обходите. Затова се налагаше да ги направя аз.

— Пламъкът изглежда добре — каза татко. — Започни от най-високата точка, така че капките да се стичат надолу. Повърхностното напрежение ще свърши останалото.

— Ами налягането на газовата струя? — казах. — Няма ли да вкара капки в полата?

— Да, но малко. Във вакуум няма въздушно завихряне около пламъка. Чиста работа.

Опрях пръчка алуминий до най-високата точка на полата и започнах да я нагрявам. Костюмът ми пречеше, естествено, но се справях. Капка разтопен метал се оформи при върха на пръчката, отдели се и потече надолу. Точно както беше предсказал татко, разтопеният метал се плъзна по периметъра на полата, запълвайки пролуката.

По навик минах с пламъка след капката, за да не се втвърди металът.

— Няма нужда от това — каза татко. — Металът ще остане течен по-дълго, отколкото очакваш. Няма въздух, който да отвежда топлината. Малко се губи през метала, но основната част от енергията отива за втечняването. С други думи, топлинната загуба е минимална.

— Щом казваш. — Върнах пламъка на горелката към пръчката алуминий.

Дейл стоеше на няколко метра от мен, готов да ме спасява.

И ето ме пак в същата ситуация. Топя метал във вакуум. Ако някоя капка попаднеше върху костюма ми и прогореше дупка в него, животът ми щеше да е в ръцете на Дейл. От него зависеше да ме довлече до шлюза на лунохода. Аз не бих могла да го направя сама, защото щях да съм твърде заета с друго, а именно да умирам от задушаване.

Сантиметър по сантиметър се придвижвах по периметъра на полата. Татко ми помагаше да поддържам правилното темпо, казваше ми кога бързам и кога се бавя. Накрая най-после стигнах до началната точка на заваръчния шев.

— Уф — изпухтях. — Време е да тестваме дали държи.

— Нищо подобно — каза татко. — Повтори процедурата. По цялата обиколка. И гледай вторият слой да покрие изцяло първия.

— Майтапиш ли се?! — възкликнах. — Тате, шевът е здрав.

— Още един слой, Джасмин — твърдо каза той. — Не бързаш заникъде. Просто си нетърпелива.

— Ами, бързам, да ти кажа. Трябва да приключа с това преди да е дошла новата смяна в „Санчес“.

— Направи още един шев — каза бавно татко, като наблягаше върху всяка дума.

Изпъшках като тийнейджърка. (Татко определено го умееше това, да ме подмладява по неприятен начин.)

— Дейл, дай ми още пръчки.

— Не — каза Дейл.

— Какво?

— Докато държиш горелката, няма да свалям очи от теб, няма да се отдалечавам на повече от три метра и ръцете ми ще са свободни.

Изпъшках още по-силно.

Отне ми непредвидени двайсет минути, но накрая приключих с втория шев под бдителния поглед на Дейл.

— Браво — каза татко.

— Мерси. — Беше прав. Добре се бях справила. Вече имах въздушно убежище, идеално заварено към корпуса на топилния мехур. Сега оставаше да вляза в убежището, да изрежа дупка в корпуса и да се сдобия по този начин с незаконен шлюз.

Оставих горелката на един голям камък и се обърнах към Дейл с разперени ръце, за да му покажа, че не държа нищо. Доволен, че съм оставила опасния инструмент, той тръгна към надуваемия тунел.

Тунелът беше от същия вид, който бяхме използвали при пожара в стъкларската фабрика — тръба тип хармоника с шлюзови конектори в двата края. Хванахме обръчите на конекторите и разпънахме тунела. Аз се отправих към завареното за корпуса въздушно убежище, а Дейл — към лунохода.

Преместих оборудването си с все бутилките в тунела, после свързах своя край към шлюза на убежището. След това отидох при Дейл и двамата влязохме в шлюзовата камера на лунохода. Издърпахме конектора и го скачихме с външната врата на камерата.

Погледнах през тръбата към затворения шлюз на въздушното убежище и казах:

— Е, май е време за теста.

Дейл посегна към клапата.

— Бъди нащрек. Обходническите костюми не са гаранция за безопасност. Ако сме объркали нещо при свързването на тунела, може да се получи експлозивна декомпресия.

— Благодаря за предупреждението — казах. — Ще гледам да отскоча настрани, ако усетя, че се задава ударна вълна със скоростта на звука.

— Малко учтивост няма да те убие, Джаз.

— Сигурно. Но не съм склонна да поема риска.

Дейл отвори клапата и мъглива струя въздух нахлу от херметизираната кабинка на лунохода. Проверих показанията на костюма си и видях, че отчитат два килопаскала — приблизително десет процента от нормалното налягане в Артемида.

Откъм кабинката писна аларма.

— Това пък какво е, мамка му? — възкликнах.

— Предупреждение за теч. Луноходът знае колко въздух е необходим да се изравни налягането в шлюзовата камера, а вече е изтекъл много повече, защото се опитваме да напълним целия тунел.

— Проблем?

— He — каза той. — Имаме предостатъчно в бутилките. Повече, отколкото ни трябва. Боб се погрижи за това.

— Браво на него.

Тунелът се издуваше бавно. Без никакви течове, разбира се. Точно това беше предназначението му в крайна сметка — да свързва шлюзове.

— Изглежда всичко е наред — каза Дейл. Завъртя дръжката на шлюза и отвори вътрешната му врата. Прехвърли се в кабинката на лунохода и се намести в шофьорското кресло, което беше достатъчно широко да побере човек в обходнически костюм.

После провери контролното табло.

— 20,4 килопаскала, сто процента кислород. Готови сме.

— Готови за грандиозен провал — измърморих. Отворих клапите на костюма си. Поех си дъх няколко пъти. — Въздухът става.

Дейл дойде при мен и ми помогна да се измъкна от костюма.

— Г-г-господи — изпелтечих с тракащи зъби. Когато изпуснеш газ под налягане, той се охлажда. Напълнили бяхме тунела със сгъстен въздух от бутилките и го бяхме превърнали в касапски хладилник.

— Дръж — каза Дейл и ми връчи комбинезона ми. Поставих нов личен рекорд по бързо обличане. Добре де, беше вторият ми най-добър резултат (един ден родителите на гаджето ми от гимназията се прибраха по-рано от очакваното).

Дейл ми даде и своя комбинезон, който да навлека върху моя. Пасна ми идеално заради разликата в ръста и теглото. След минутка студът стана поносим.

— Добре ли си? — попита той. — Устните ти са сини.

— Добре съм — казах през тракащи зъби. — Запаля ли горелката, ще стане достатъчно топло.

Извадих джаджата си от гнездото й в обходническия ми костюм и пъхнах слушалката в ухото си.

— Чувате ли ме?

— Да! — каза Свобода.

Споходи ме внезапна мисъл.

— Видяхте ли ме как се събличам? През камерата на Дейл?

— О, да! Мерси за представлението!

— Ъхъм — чу се гласът на татко.

— О, споко, господин Башара — каза Свобода. — Не е като да си е съблякла и бельото.

— И все пак… — възрази татко.

— Добре де, хубаво — казах аз. — Свобода, смятай, че вече сме квит за всички услуги, които си ми правил. Татко, някакъв съвет за среза?

— Дай да погледна материала.

Тръгнах по тунела към въздушното убежище, Дейл тръгна след мен, буквално по петите ми. Погледнах го през рамо.

— През цялото време ли ще ми дишаш във врата?

— Кажи-речи. Ако се появи пробойна, на мен се пада да завлека беззащитното ти тяло по тунела и в кабинката на лунохода. Ще разполагам с три-четири минути, преди да настъпят необратими мозъчни увреди. Така че — да. Ще съм до теб.

— Стига да не е твърде близо. Ще ми трябва пространство да си свърша работата, а ти трябва да пазиш костюма си от пламъка на горелката.

— Така е.

Отворих клапана на убежището, така че да го напълня с въздух от тунела. Слушахме напрегнато съскането. Ако заварената пола прилепваше плътно, съскането трябваше скоро да спре. Противното би означавало, че има теч, а това на свой ред означаваше да излезем отново навън и да го отстраним.

Съскането постепенно затихна, после спря. Отворих клапана докрай, но това не промени нещата.

— Браво! — възкликна татко по радиото.

— Мерси.

— Не, сериозно говоря. Справи се успешно с триметрова заварка, макар да беше с обходнически костюм. С такива умения отдавна можеше да си станала майстор заварчик.

— Тате… — казаха с предупредителна нотка в гласа.

— Добре, добре.

Само че той не можеше да види усмивката ми. Задачата наистина беше трудна и аз наистина се бях справила страхотно.

Отворих шлюзовата врата и влязох в убежището. Металният цилиндър беше истински фризер. По стените кондензираше вода. Дадох знак на Дейл да мине пред мен. Той включи осветлението на шлема си и приближи глава до мястото, където щях да работя, така че татко да го види през камерата.

— Вътрешният ръб на заварката изглежда добре — казах високо.

— Така е — каза татко. — Но господин Шапиро да стои наблизо все пак.

— Няма да отделям поглед от нея — каза Дейл и отстъпи две крачки назад, до вратата.

Обърнах глава да го погледна.

— Сигурни ли сме, че налягането тук е точно 20,4 килопаскала?

Дейл провери монитора на ръкава си.

— Да. Двайсет цяло и четири килопаскала.

Защо искахме налягането да е 20,4 килопаскала, а не стандартните за Артемида двайсет и един? Защото на този принцип сработва системата на двойния корпус.

Вече знаете, че между двата корпуса има натрошена скала. Има и въздух обаче. И този въздух е с налягане от 20,4 килопаскала, което е около деветдесет процента от налягането вътре в куполите на града. Освен това пространството между корпусите не е една гигантска кухина, а е разделено на стотици равностранни триъгълници със страна два метра. И всяко от тези отделения е снабдено със сензор за налягане.

И така, навън цари вакуум, а между двата корпуса налягането е деветдесет процента от Стандартното, което се поддържа вътре в мехурите.

Ако се появи пробойна във външния корпус, въздухът в повреденото отделение ще излети във вакуума. Но ако пробойната е във вътрешния корпус, отделението ще се напълни с въздух от мехура, заради неговото по-високо налягане.

Елегантна система. Ако налягането в отделението се понижи, значи пробойната е във външния корпус; ако се повиши — значи е пострадал вътрешният.

Само че аз не исках алармата за теч да се включи и да ме хване в крачка, затова беше изключително важно налягането в тунела и убежището да е съвсем същото като налягането в пространството между корпусите.

Проверих накрайника на горелката — имаше опасност да се е деформирал от температурните промени. Всичко изглеждаше наред.

— Тате — казах по радиото. — Според спецификациите този корпус би трябвало да е същият като градските. Шест сантиметра алуминий, един метър натрошен реголит и още шест сантиметра алуминий.

— Да — каза той. — Пробивът ще е труден, особено в началото, заради дебелината на метала. Не се стряскай и най-важното — гледай ръката ти да не трепери. Колкото си по-стабилна, толкова по-бързо ще пробиеш.

Издърпах бутилките с кислород и ацетилен в убежището и подготвих горелката си за работа.

— Не забравяй дихателната маска — каза татко.

— Знам, знам. — Истината е, че съвсем бях забравила за нея. При горенето си кислородно-ацетиленовата смес отделя токсичен дим. При нормални обстоятелства концентрацията му във въздуха е малка, но в тясно и херметически затворено помещение като моето ти трябва противогаз. Добре де, щях и сама да се сетя, когато ме задави еластична кашлица.

Бръкнах в торбата да извадя маската. Свързаната към нея кислородна бутилка имаше презрамки, за да я носиш на гърба си и да не ти пречи. Нагласих всичко и си поех пробно въздух няколко пъти.

— Готова съм да действам. Някакви други съвети, преди да започна?

— Да — каза татко. — Реголитът е с високо съдържание на желязо. Не задържай пламъка дълго на едно място, иначе скалата ще залепне за среза и трудно ще извадиш тапата.

— Ясно — казах аз.

Нагласих маската на очите си и запалих горелката. Дейл отстъпи още крачка назад. Колкото и безстрашни да са лицензираните обходчици, всички сме безсилни пред дълбоко заложения си инстинкт да се пазим от огъня.

Ухилих се широко. Най-после щях да си отмъстя. Време беше да пробия дупка в червата на „Санчес“.