Артемида

4

На следващата сутрин се събудих гола в прекрасно легло.

Не, не, сама си бях в леглото. Разкарайте дивотиите от главата си. Просто исках да вкуся мъничко от живота, който щях да водя, след като се добера до онези един милион калмара.

Протегнах ръце и извих гръб. Фантастично!

За разлика от смотания ми ковчег, тази стая беше с отлична шумоизолация. Съседите не ме будеха със скандали на висок глас или шумен секс. Не чувах ехтящи гласове от коридорите. Нито пияни идиоти, които се блъскат в стените.

А леглото! Можех да легна даже напряко! А чаршафите и завивката бяха по-меки от кадифе. Галеха кожата ми по-нежно и от собствената ми пижама.

Стаята струваше две хиляди на нощ. Когато Тронд ми плати, ще си купя такова легло за прекрасния си шумоизолиран апартамент.

Погледнах си джаджата. Единайсет! Леле, наистина се бях успала!

Изхлузих се от топлите чаршафи и отидох в банята — самостоятелна баня. Нямаше нужда да намятам халат, нито да търпя нахални погледи в коридора. Не, просто аз и мехурът ми отиваме да си свършим работата на спокойствие.

Минах през сутрешния си ритуал, разнообразявайки го с необичайно дълъг душ. Собствен душ — още една точка в списъка ми с бъдещи удобства. Водата в Артемида е скъпа, но не е като да я изхвърляме. Системата е затворена, така че плащаме не толкова за водата, колкото за пречистването й. Душът в хотела беше комбиниран — първите двайсет литра бяха чиста вода (това се равнява на плюс-минус три минути). След това използваната вече вода се затопля отново и потича по тръбите към теб. Можеш да стоиш под душа колкото искаш, но ще използваш само гореспоменатите двайсет литра. Важна бележка — не пикайте, когато използвате комбиниран душ.

Облякох безумно мекия халат за баня, а косата си увих като в тюрбан с друга мека хавлия.

Време беше да поработя върху следващата стъпка от злия си план. Този път нямаше нужда да правя проучване. Достатъчно бе да включа мозъка си на бързи обороти. Излегнах се в леглото — бях го кръстила „Леглото, в което Джаз иска да лежи вечно “ — и пуснах мислите си на воля.

Проблемът беше следният: как да изляза от града.

Шлюзовете не приемат команди от хора, които не са членове на Обходническата гилдия. Това не е някакъв каприз. Не бихме искали разни необучени авантюристи да си играят с контролите на шлюзовете. Прецаканият шлюз е бърз и ефективен начин да избиеш всичко живо в прилежащия му мехур.

Така че за да използваш контролния панел на шлюз, трябва да размахаш пред него джаджата си. Така доказваш, че си член на гилдията. Елементарен способ като за идиоти, но пък е изключително ефективен. Но и най-ефективният способ не може да спре един твърдо решен идиот. В системата има дефект.

От съображения за сигурност шлюзовете нямат защита на външната си врата. Ако костюмът ти тече и се бориш за живота си, едва ли ще се зарадваш особено на съобщение от типа: „проверка на правото за достъп… “. Значи ми трябваше някой, който да ми отвори отвън. Някой… или нещо.

Напуснах хотелската стая, защото от рецепцията се обадиха да ме уведомят, че ако не се омета, ще ми таксуват още една нощувка. После поех със Спусък към Долен Армстронг 4. Или, както го наричат местните, Малката Унгария. Унгарците притежават всички работилници за обработка на метали. Точно както виетнамците държат животоподдържащите системи, а саудитците — бизнеса със заваряването.

Спрях пред работилницата на една колежка на татко, Жзока Стробл, която очевидно бе получила името си във време на жесток недостиг на гласни букви. Жзока беше специалист по съдовете под налягане. Когато татко получеше поръчка за инсталиране на въздушно убежище, обикновено го купуваше от нея. Тя работеше качествено, а татко е луд на тема качество.

Слязох от Спусък и потропах на вратата. Жзока я плъзна, колкото да подаде нос и едно око, изгледа ме и попита:

— Ти какво иска?

Посочих с палец гърдите си.

— Аз съм, госпожо Стробл. Джаз Башара.

— Ти дъщеря на Амар Башара — каза тя. — Той добър човек. Ти беше добро малко момиче. Сега — лоша.

— Добре… вижте, искам да поговорим за нещо…

— Ти мома и правиш секс с много мъже.

— Да, истинска блудница съм.

Синът й Ищван беше чукал повече мъже от мен. Устоях на подтика си да я уведомя за това.

— Просто искам да взема назаем нещо за ден-два. Готова съм да ви платя хиляда калмара.

Тя поотвори вратата още малко.

— Какво назаем?

— Вашия БИК.

Жзока беше участвала в строежа на мехурите Бийн и Шепърд. Строежът на мехури е монументална работа (и доходоносна също).

Десетки специалисти в обработката на металите, сред които и Жзока, бяха изработили леко закривените метални триъгълници, които се монтираха на специално изработена рамка и така изграждаха корпуса на мехурите. Обходчиците сглобяваха мозайката от триъгълници и ги прикрепяха към рамката с нитове, колкото да не паднат. След това онези от Животоподдържащата система захранваха мехура с достатъчно въздух, който да компенсира течовете, докато оксиженистите заварят шевовете отвътре и херметизират конструкцията. По онова време татко спечели много пари.

Почтените предприемачи като Жзока редовно инспектират работата си за дефекти.

Но как да инспектираш корпуса отвън, ако не си обучен и лицензиран член на Обходническата гилдия? С помощта на бот за инспекция на корпуса. Или, накратко, БИК.

БИК-овете всъщност са радиоуправляеми колички, но не с колелета, а с щипки. Отвън корпусите на Артемида са снабдени с гъста мрежа от ръкохватки, които улесняват поддръжката. БИК-овете използват тези захвата и така могат да стигнат където си поискат. Звучи ви неефективно? Всъщност това е единственият начин да се катериш по външния корпус на мехур. Алуминият няма магнитни свойства, вендузите и витлата не работят във вакуум, а ракетните двигатели са неоправдано скъпи.

— За какво ти е БИК? — попита тя.

Бях си подготвила лъжата предварително.

— Възвратният клапан на Шепърд нещо не е наред. Татко го е инсталирал навремето. Иска да погледна заварките.

Не е лесно да се поддържа постоянно налягане в Артемида. Ако населението използва повече енергия от обичайното, налягането в града се покачва леко. Защо? Както знаем, енергията се превръща в топлина, която повишава температурата на въздуха, а това на свой ред повишава налягането. И онези от Центъра за системна поддръжка изхвърлят част от въздуха, за да компенсират. Но какво ще стане, ако това по някаква причина не сработи?

Като допълнителна предохранителна мярка всеки мехур в града си има възвратен клапан. Ако налягането стане твърде високо, клапанът се отваря автоматично и изпуска въздух навън, докато налягането не се нормализира.

— Твой баща никога не прави лоша заварка. Проблемът сигурно друг.

— Аз го знам и ти го знаеш, но все пак трябва да сме сигурни.

Тя обмисли думите ми, после попита:

— За колко време трябва?

— За ден-два, не повече.

— Казваш, хиляда калмара?

Извадих джаджата си.

— Да. И ще ти платя авансово.

— Чакай — каза тя и затвори вратата под носа ми.

След минутка отвори и ми подаде един куфар.

Погледнах вътре да видя дали всичко е налице.

Механичната буболечка беше трийсет сантиметра дълга. Крачката й бяха сгънати, за да не заемат място, а ръката — прегъната като седмица в горния край. Въпросната ръка имаше камера с висока разделителна способност и накрайници за по-фините задачи. Идеална бе за ръчкане на неща и записване на данни, точно каквото ти трябва, когато инспектираш корпус дистанционно. И каквото ми трябваше на мен за дяволския ми план.

Жзока тикна в ръцете ми дистанционното — малко устройство с бутони и ръчки около видеоекран.

— Знаеш използваш?

— Прочетох наръчника онлайн.

— Ако счупи, платиш ремонт.

— И да си остане между нас, нали? — казах с пръст над екрана на своята джаджа. — Онези от Оксиженистката гилдия само дебнат повод да очернят баща ми. Не искам да им го давам.

— Амар добър човек. Добър заварчик. Няма кажа.

— Значи имаме сделка?

Тя извади своята джаджа.

— Да.

Наредих превода и след миг тя го прие и потвърди.

— Да го върнеш. Два дни.

Врътна се и затвори вратата.

Да, Жзока беше сръдлива и ме мислеше за уличница. Но знаете ли какво? Иска ми се всички да са като нея. Без празни приказки, без преструвки, без излишна любезност. Просто стоки и услуги срещу заплащане. Идеалният бизнес партньор.

Отидох до мехура Бийн на пазар. Идваше ми Скъпичко, но ми трябваше специално облекло. В Артемида живее малка мюсюлманска общност (включително татко), затова има и няколко магазина, които доставят съответните стоки. Харесах си една дълга кафеникава рокля със стилна бродерия. Подходяща беше и за най-консервативното мюсюлманско момиче. Купих си и тъмнозелен никаб. Поколебах се дали да не е кафяв или черен, но тъмнозеленото се връзваше по-добре с кафеникавата рокля и добавяше цвят към тоалета. Да, планирах престъпен набег, но това не беше причина да не се понагиздя малко.

Добре, вече не е нужно да се преструвате, че знаете какво е никаб. Това е част от традиционното ислямско облекло, която покрива долната половина от лицето. Когато се комбинира с хиджаб, който да покрие косата, остават да се виждат само очите. Страхотен начин да се скриеш, без да предизвикваш съмнение.

Следващата стъпка беше да си взема нова джаджа. Не можех да използвам своята, защото това щеше да остави дигитална диря към всички незаконни неща, които се канех да извърша. Представях си как Руди преглежда историята на моята джаджа и ми вдига мерника. Не, благодаря. Животът е трън в задника, когато носиш в джоба си дигитално ченге. Трябваше ми фалшива самоличност.

За мой късмет, тук никак не е трудно да си създадеш фалшива самоличност. Най-вече защото на никого не му пука кой си. Системата е направена така, че да предотвратява кражбата на самоличност, а не измислянето на нова. Ако се опиташ да откраднеш самоличността на истински човек, ще се провалиш с гръм и трясък. Веднага щом жертвата разбере какво се случва, ще докладва за кражбата и Руди ще те проследи по джаджата ти. И къде ще избягаш? Навън? Дано умееш да си задържаш въздуха за дълго.

Влязох онлайн и обмених няколкостотин калмара в евро. После използвах еврото да купя Калмари от ККК под името Нуха Неджем. Отне ми десетина минути. На Земята щеше да стане още по-бързо, но тук си имаме четирисекундното забавяне при всяка онлайн заявка, така че…

Отбих се вкъщи да оставя джаджата си. Време беше да се превърна в Нуха Неджем.

Отидох в „Артемида Хаят“, малък хотел в Горен Бийн 6 с що-годе приятна обстановка и разумни цени. Клиентелата им се състоеше основно от обикновени туристи, решили поне веднъж в живота си да почиват на Луната. Идвала бях тук и преди, веднъж, на среща с летовник. Стаята беше хубавка, но пък аз не съм най-добрият съдник по този въпрос. Обикновено имам изглед само към тавана.

Целият хотел представляваше един дълъг коридор. Рецепцията се помещаваше в стайче с размерите на килер и се обслужваше само от един човек. Не го познавах, което беше добре. Означаваше, че и той не ме познава.

— Поздрав — казах с почти неразбираем арабски акцент. Това, заедно с традиционното ми облекло, би трябвало да крещи „туристка“.

— Добре дошла в „Артемида Хаят“! — каза рецепционистът.

— Трябва джаджа.

Човекът беше свикнал да общува на развален английски.

— Джаджа? Трябва ви джаджа?

— Джаджа — повторих аз. — Трябва.

Можех да се досетя какви мисли се редят в главата му. Редно беше да ме попита на чие име е резервацията ми, вероятно на името на съпруга ми, понеже бях саудитка. Само че, предвид оскъдния ми английски, това би довело до мъчителна пантомима и поредица от недоразумения. Много по-просто би било просто да ми направи джаджа. А и на хотела не би му струвало нищо.

— Име? — попита той.

Важно бе да изиграя ролята си докрай. Погледнах го объркано.

Той се потупа по гърдите и каза:

— Нортън. Нортън Спинели. — След това посочи към мен. — Име?

— А — казах и се потупах по гърдите.

— Нуха Неджем.

Той го въведе в компютъра си. Да, имаше сметка на името на Нуха Неджем, но не и джаджа, свързана със сметката. Съвсем логично. Той извади една очукана джаджа изпод бюрото си. Беше стар модел и на нея беше написано с маркер: „Собственост на „Артемида Хаят“. Още няколко удара по клавишите и всичко беше готово. Подаде ми джаджата и каза:

— Добре дошла на Артемида!

— Аз благодари — казах с усмивка. — Благодари много. Луна голямо хубаво!

Вече си имах фалшива самоличност. Време беше за Фаза 2.

Отворих приложението с картите на джаджата и се престорих, че навигирам с него. Човек няма нужда от карта, за да се придвижва в Артемида, но нали трябваше да го играя туристка. Помотах се из града, докато „намеря“ Централния порт. Носех голяма дамска чанта, разбира се. Коя туристка не би носила такава?

Сега започваше трудната част.

На Централния порт всички ме познаваха. Ходех там всеки ден, а интересна личност като мен трудно се забравя. Това не е добре, когато се опитваш да минеш незабелязано. Днес обаче не бях Джаз Башара. Днес бях Нуха Неджем. Саудитска туристка.

Отправих се към чакалнята до влаковия шлюз и се слях с тълпата туристи. Всички пейки бяха заети, имаше и десетки правостоящи. Няколко семейства водеха ужасните си деца, които се блъскаха в стените. В конкретния случай „блъскането в стените“ не е просто израз. Превъзбудените хлапета наистина и буквално се блъскаха в стените, отскачаха от тях и се блъскаха отново. Лунната гравитация е най-лошото нещо, което може да сполети родителите.

— Яко! — каза една тъпа блондинка на богатото си гадженце. — Ще се возим на луно-моното!

Отврат. Само туристите викат така на влака. Та той дори не е монорелсов! Движи се по две паралелни релси точно като влаковете на Земята.

Между другото, много се дразним, когато хората ни наричат „лунатици“ или когато наричат Артемида „Космическия град“. Не сме в космоса бре, на Луната сме. Тоест технически сме „в космоса “, но същото важи и за Лондон.

Отклонявам се.

Влакът най-после пристигна. Престорих се на развълнувана от появата му като другите. Беше само една мотриса, а не като дългоопашатите влаци, с които са свикнали земляните. Намали и допълзя до порта за скачване. Чу се силно изщракване, после кръглият входен люк се отвори и в отвора му се появи кондукторът.

Ужас! Беше Радж! Не би трябвало да е на смяна! Явно се беше сменил с някого.

С Радж израснахме заедно. Ходехме в едни и същи училища, включително в гимназията. Не бяхме близки приятели или нещо такова, но почти през целия си живот се бяхме виждали ежедневно. Дългата роба и хиджабът можеше и да не издържат под неговия поглед.

Радж излезе през вратата и придърпа униформата си — тъп тъмносин костюм в стил деветнайсети век с лъскави копчета и кондукторско кепе. Замаяни и развълнувани туристи се изсипаха от влака — връщаха се от Аполо 11. Много от тях носеха сувенири от Туристическия център, луноходи, оформени от местни камъни, емблеми на Аполо 11 и прочее.

След като всички пътници слязоха от влака, Радж извика със силен и ясен глас:

— Влааакът за Аполо Единааайсет в два и трийсет и чееетири потегля! Кааачвай се!

Държеше пред себе си лъскав ретро перфоратор. Нямаше хартиени билети, които да перфорира с него, разбира се. Вътре в старинния перфоратор имаше най-обикновена разплащателна конзола.

Вдигнах още малко никаба към очите си и сгърбих рамене. Реших, че ако променя стойката си, може и да не ме познае. Пътниците минаваха покрай Радж, размахваха джаджите си над перфоратора, прекосяваха малкото преддверие и влизаха във влака.

Радж следеше в преддверието да няма повече от един човек. За тази цел просто препречваше пътя на останалите. Така беше по-лесно, отколкото да обяснява, че при разхерметизация вратата на преддверието ще се затвори автоматично, хората в града ще оцелеят, но нещастникът в преддверието ще умре.

Когато дойде моят ред, сведох очи, за да избегна погледа му. Джаджата ми избипка и изписа:

Радж не ме погледна втори път. Въздъхнах облекчено и влязох във влака.

Всички места бяха заети и се примирих, че ще стоя права, но точно тогава някакъв висок чернокож мъж ме видя и скочи. Каза нещо на френски и посочи мястото си. Истински джентълмен! Поклоних му се и седнах. Сложих си чантата в скута.

След като и последният пътник се качи, Радж направи същото, като пътьом затвори и двете врати на преддверието. Придвижи се до предния край на влака и каза по интеркома:

— Добре дошли в Лунния експрес! Мотрисата потегля в 14: 34 и пътува до Туристическия център на Аполо 11. По разписание ще пристигнем в 15: 17. Моля, не подавайте ръце и крака извън влака!

Смях се разля на вълна сред пасажерите. Шегата беше монументално тъпа, но за туристите беше връх на комедийното изкуство.

Влакът потегли. Движеше се съвсем гладко. Никакво клатушкане, залитане и прочее. Задвижваше го електрически двигател (очевидно), а поради липсата на атмосфера и температурни колебания релсите не се деформираха. Освен това не понасяха голяма тежест, за разлика от земните си посестрими.

Всяка редица седалки си имаше илюминатор. Прозорче. Пътниците се редуваха да зяпат безинтересния скалист пейзаж. Какво толкова намираха в гледката? Купчини сиви камънаци. Пет пари не струват, за бога!

Старомодно облечена жена от Средния запад се изкиска, залепила нос за илюминатора, после взе че се обърна към мен.

— Не е ли удивително?! На Луната сме!

— Маалеш, ана маареф енглизи — казах аз и свих рамене.

Жената се обърна към друг пътник.

— Не е ли удивително?! На Луната сме!

Езиковата бариера е най-добрият начин да се отървеш от досадници.

Отворих на джаджата си арабско клюкарско уебсписание. Трябваше ми извинение да седя с наведена глава. За мой късмет Радж се занимаваше с управлението и не гледаше към мен.

Докато стигнем до крайната спирка, вече бях научила всичко за последния скандал в саудитското кралско семейство. Престолонаследникът бил изневерил на съпругите си. Две от тях подали молби за развод според ислямския закон, но другите две били склонни да го подкрепят. Тъкмо четях изявлението на майка му по въпроса, когато влакът спря.

Познатите звуци по скачването отекнаха в мотрисата, после Радж извика:

— Крайна спиркаааа!

Отиде при вратата и я отвори.

— Туристически център на Аполо 11! Приятно прекарване!

Излязохме нетърпеливо от влака и се озовахме в магазин за подаръци. Част от хората спряха да разгледат, но повечето продължихме към панорамната зала. Тук цялата стена на центъра беше от стъкло, с прозорци от пода до тавана и изглед към площадката за кацане.

Спретнат екскурзовод дойде да ни поздрави, когато се отправихме вкупом към панорамната стена. Побързах да отклоня поглед. Още един, когото познавах. Боже, престъпването на закона в малък град е адски досадно!

Гюнтер Айхел беше имигрирал на Артемида преди десет години заедно с доведената си сестра Илса. Дошли тук, защото в Германия се гледало с много лошо око на факта, че са двойка. Не е за вярване, знам. Затова имигрирали. Лично на мен изобщо не ми пука какво правят хората под юргана, стига всички участници да са възрастни и съгласни. (Е, някои хора са склонни да разтягат прекомерно определението за това що е то „възрастен “.)

Така или иначе, с Гюнтер не бяхме близки и маскировката ми щеше да издържи.

Той изчака хората да се съберат, после подхвана лекцията си.

— Добре дошли в Базата на спокойствието. Моля, приближете се към панорамната стена, има място за всички.

Пристъпихме напред и се подредихме покрай гигантските прозорци.

Спускаемият апарат клечеше на мястото си вече стотина години, заедно със сандъците експериментална екипировка, които астронавтите от едно време бяха разхвърляли около него.