Артемида

12

Табелката гласеше:

— Не беше нужно да го правиш, Били — казах.

— Глупости, мацко. Каза, че ти трябва място за среща, и вече го имаш.

Седнах на обичайното си място.

— Но така ще загубиш приходи.

Били се засмя.

— Повярвай ми, мацко, от теб съм изкарал много повече, отколкото ще загубя за един час, при това сутрин.

— Е, мерси тогава. — Потропах по плота на бара. — Щом така или иначе съм тук…

Той ми наля една халба и я плъзна към мен.

— Ехо — каза Дейл от прага. — Поиска да се видим?

— Да — казах и отпих от бирата. — Но не ща да разказвам едно и също няколко пъти. Така че седни и изчакай, докато се съберат всички.

— Ти сериозно ли? — Той се нацупи. — Имам си по-приятни неща за вършене, отколкото да…

— Бирата е от мен.

— Халба от най-хубавото ти пиво, Били! — каза той и се чучна на столчето до мен.

— Рехидратирана помия за Дейл — каза Били.

Лене Ландвик докуцука с патериците си. Да, да, тя беше на шестнайсет, а „Хартнел“ е кръчма, но в Артемида няма възрастово ограничение за тези неща. Законово поне. Забраната малолетни да пият алкохол е едно от онези смътни правила, които налагаме чрез тупаник. Били продаваше от време на време бира на тийнейджъри, но това не впечатляваше никого. Но започнеше ли да продава на деца, следваше посещение от гневни родители.

Лене седна на една маса близо до бара и опря патериците си на стола.

— Как си? — попитах я.

— По-добре съм — каза тя. — Е, не летя от щастие, но съм по-добре.

— Всяко нещо с времето си. — Вдигнах чаша към нея. — Имай търпение.

— Благодаря — каза тя. — Не знам как да попитам, но… татко плати ли ти? Или… не му остана време?

Леле. Планирала бях да повдигна този въпрос рано или късно, но не и да тормозя за пари едно скърбящо дете.

— Ами… не. Не успя да ми плати. Но не се тревожи за това.

— Колко ти дължи?

— Лене, ще говорим за това по-нататък…

— Колко?

Ами, кофти, обаче момичето не отстъпваше, така че…

— Един милион калмара.

— Бах мааму! — възкликна Дейл. — Един милион калмара?!

Не му обърнах внимание.

— Но няма как да го докажа, а ти не си длъжна да приемаш думите ми на доверие.

— Думата ти стига — каза тя. — Татко все казваше, че ти си най-почтеният човек, с когото е въртял бизнес. Още днес ще ти преведа парите.

— Не — казах аз. — Още не съм изпълнила своята част от сделката. Задачата ми беше да спра кислородното производство на „Санчес“. Ако искаш да ми платиш, нека е след това. Знаеш обаче, че вече не става въпрос за пари, нали?

— Зная. Но сделката си е сделка.

— Били! — каза Дейл. — Оттук нататък всичките ми бири са за сметка на Джаз! Тя е милионерка!

— В момента съм най-много хилярдерка — поправих го аз. — Сам си плащай бирите.

С Дейл изпихме по още една бира, а Лене бъзикаше джаджата си. Щеше да мине много време, преди животът й да се върне към нормалното, но поне за момента се държеше като типична тийнейджърка, залепена за телефона си.

Боб Люис се появи точно в десет.

— Здрасти, Боб — казах аз.

— Здрасти, Джаз — каза той.

— Бира?

— Не.

Седна срещу Лене на масата и не каза нищо повече. Морските пехотинци умеят да чакат.

Скоро се появи и Свобода, носеше кутия с електроника. Махна ни за здрасти и започна да разполага оборудването си. Проклетият глупак беше донесъл дигитален проектор и портативен екран, който се навива на руло. Свърза джаджата си към проектора и както става обичайно с технологията, нищо не се получи и Свобода зачовърка настройките. Щастлив като прасе в кочина.

Оставаше само един. Гледах към вратата и се изнервях с всяка изтичаща минута.

— Колко стана часът? — попитах, без да се обръщам конкретно към някого.

Лене си погледна ръчния часовник.

— Десет и тринайсет… и Земята захожда към последна четвърт, между другото.

— Полезна информация — казах аз.

Накрая вратата се отвори и последният поканен влезе в кръчмата. Огледа помещението, докато погледът му не се спря върху мен.

Побутнах халбата си настрани. Никога не пиех пред него.

— Здравейте, господин Башара — каза Лене.

Татко отиде при нея и се здрависа.

— Госпожице Ландвик. Много съжалявам за баща ви. Плаках, когато чух какво е станало.

— Благодаря — каза тя. — Беше трудно, но вече съм по-добре.

Боб се надигна от стола си.

— Амар. Радвам се да те видя.

— Аз също. Как е люкът на онзи луноход? Държи ли?

— Идеално. Никакви течове.

— Радвам се да го чуя.

Били преметна пешкир през рамото си.

— Добрутро, Амар. Да ти предложа сок? Имам няколко овкусени прахчета в склада. Гроздовият се харчи най-много.

— А червена боровинка да имаш?

— Имам! — Били извади една голяма стъклена чаша и разбърка овкусеното прахче с вода.

Дейл вдигна чашата си.

— Господин Башара.

Татко го изгледа хладно.

— Дейл.

— Все забравям — каза Дейл. — Мразите ме, защото съм гей или защото съм евреин?

— Мразя те, защото разби сърцето на дъщеря ми.

— Така може — каза Дейл и надигна халбата си.

Татко седна до мен.

— Та влиза един мюсюлманин в бар… — започнах аз.

Той не се засмя.

— Дойдох, защото каза, че имаш нужда от мен. Но ако сте се събрали да пиете, предпочитам да се върна в дома на имама.

— Аз не…

— Господин Башара? — Свобода пъхна главата си между нас. — Здравейте, с вас не се познаваме. Аз съм Мартин Свобода. Приятел съм на Джаз.

Здрависаха се.

— От онези „приятели с екстри “? — попита татко.

— Уф! — Завъртях очи. — Не прави такива неща, татко. Сигурно ще се шокираш, но не съм правила секс с никого от хората в тази стая.

— Е, стаята не е голяма.

— Туш! — каза Свобода. — Е, просто исках да ви кажа, че сте отгледали страхотна дъщеря.

— Сериозно? — каза татко.

— Така — рекох аз. — Да започваме вече.

Тръгнах към белия екран. Свобода го беше оправил, разбира се. Дай му да оправя развалени неща.

Поех си дълбоко дъх.

— В последно време се случиха разни неща и някои от вас имат въпроси. Като Боб например, който иска да знае кой е излязъл на нелицензиран обход да взривява разни неща. И като татко, който иска да знае защо го накарах да се крие в дома на имама през последната седмица. Настанете се удобно, защото сега ще ви кажа всичко, което знам…

И им разказах цялата мрачна история. Всичко за пожара в стъкларската фабрика „Куинсланд“, за това как Тронд ме е наел, как съм прецакала задачата си и как всичко това е свързано с убийствата. Това доведе до О Паласио, Левака и Джин Чу. Казах им за кислородния договор на алуминиевата топилка „Санчес“ и плановете на Тронд да им го отнеме. После отстъпих сцената на Свобода да им обясни за НАФО и как работи. Накрая завърших изложението си пред потресената публика с новината, че десетки Мафиоти пътуват към Артемида.

Млъкнах и в стаята се възцари тишина.

Пръв се обади Дейл.

— Е, положението не е приятно, по това няма спор. Но не мисля, че двайсетина Мафиоти могат да превземат Артемида. Така де, историята ни познава и по-масови кръчмарски сбивания.

— Това не ти е гангстерски филм — казах аз. — Те няма да влязат с валсова стъпка в бара и да размахат тояги. Не, просто ще подсилят охраната на Топилката, така че и пиле да не прехвръкне и нищо да не застраши договора им с града за бартер на енергия срещу кислород. Ако ще правим нещо, трябва да е бързо, преди мафиотите да са пристигнали в Артемида.

— Подозирам, че вече имаш план и той е в нарушение на закона — каза татко.

— О, да.

Той стана от столчето си.

— Тогава аз няма да участвам.

— Татко, това е единственият ми шанс да оцелея.

— Глупости. Можем да се върнем на Земята. Брат ми Табук ще се погрижи за…

— Не, татко — прекъснах го и поклатих глава. — Няма да бягам. Саудитска Арабия е твоята родина, но не е моята. Там ме чака само гравитационна болест. Артемида е моят дом. Няма да си тръгна и със сигурност няма да позволя на мафиотите да превземат дома ми.

Той седна отново. Изгледа ме гневно, но не си тръгна. Малка победа, но все пак победа.

— Кажи им за плана! — намеси се Свобода. — Готов съм с мултимедията!

— Добре, добре. Покажи чертежите.

Той въведе няколко команди в джаджата си и проекторът показа архитектурни планове с надпис: „Топилен комплекс „Санчес“ — металургичен анализ“.

Посочих екрана.

— Мехурът на Топилката е много по-малък от мехурите на града. Диаметърът му е едва трийсет метра. Но корпусът му е двоен като на останалите мехури. Изискване на ККК — където има хора, корпусите са двойни. — Приближих се към екрана и посочих едно конкретно място на схемата. — Това тук е контролната зала. Има голям прозорец, който гледа към фабричния комплекс, така че ще трябва да внимавам.

— Контролната зала със самостоятелна херметизация ли е? — попита татко.

— Не, въздухообменът е общ за целия комплекс. Явно контрольорите често слизат в цеха и не са искали всеки път да минават през шлюзова врата. Имат въздушно убежище в залата, разбира се. Когато влакът е скачен с мехура, могат да се качат и на него, без да минават през херметически врати.

— Ясно — каза баща ми.

Продължих:

— Трошачките са навън и натрошеният камънак влиза в мехура през този шлюз под налягане. После поточна лента го отнася към долното ниво. Сортиращата центрофуга отделя анортита от другите минерали. След това анортитът се подлага на така нареченото „обгаряне “, тоест нагрява се, но не толкова, че да започне топене, и при този процес се зарежда отрицателно, превръща се в аноди. Оттам рудата отива на горното ниво за топене. — Посочих голям правоъгълник в центъра на чертежа. — Ето тук се случва магията. Топилката разделя анортита на основните му елементи с помощта на огромно количество енергия.

— Процесът Кеймбридж FFC — каза Свобода. — Абсолютно върховен! Отрицателно зареденият материал се потапя в солна баня с калциев хлорид и после електролизата буквално издърпва атомите! А въглеродните катоди ерозират и трябва редовно да ги подновяват с помощта на въглерода, който се получава като страничен продукт от обработката на въглеродния диоксид. Получава се разпрашен алуминий и част от него използват за направата на ракетно гориво, но останалото…

— Успокой се — казах аз. — Накратко, планът е да проникна в комплекса и да направя така, че Топилката да се разтопи непоправимо.

— Щото Топилката нали това прави — топи! — добави превъзбудено Свобода.

— Как ще го направиш? — попита Дейл.

— Ще подам повече енергия към нагревателя — казах аз. — Солната баня обикновено е нагрята до деветстотин градуса по Целзий, но ако успея да я повиша до хиляда и четиристотин, стоманеният ре резервоар ще започне да се топи. И когато се стопи достатъчно, свръхнагрятата солна баня ще се излее и ще унищожи всичко в мехура.

Татко се навъси.

— И каква ще е ползата от този дребен вандализъм?

— Първо на първо, татко, изобщо не е дребен вандализъм. Това е екстремен вандализъм. Второ на второ, без топилната пещ „Санчес“ не могат да произвеждат кислород и договорът им с града ще отиде по дяволите. И тук на сцената излиза Лене.

Всички се обърнаха към момичето и то видимо се притесни.

— Ъъ, да. Татко е имал… тоест аз имам достатъчно кислород да захраня града за година. Ще предложа услугите си веднага щом „Санчес“ прекрати доставките на кислород.

— А Нгуги с радост ще прехвърли договора към Лене — казах аз. — И тя иска да разкара О Паласио от Артемида, също като нас.

— А аз какво общо имам с всичко това? — изсумтя Боб.

— По дяволите, Боб — сопнах му се. — Не ми губи времето да ти обяснявам. Ако още не си разбрал защо трябва да го направим, иди в някое кьоше наказан, докато разбереш.

— Голяма кучка си, да знаеш — каза Боб.

— Хей! — Баща ми стрелна Боб с поглед, от който едрият пехотинец се сви.

— Не, той е прав, татко. Наистина съм кучка. Но в момента Артемида има нужда от кучка и аз се озовах в тази роля.

Застанах в центъра на стаята.

— Тук и сега трябва да решим каква ще бъде Артемида. Или ще действаме решително и по най-бързия начин, или ще подарим дома си на един престъпен синдикат и ще обречем идните поколения на мафиотско иго. Това не е някакъв теоретичен сценарий. О Паласио вече подпалиха една фабрика. Убиха двама души. Заложени са много пари и те няма да се спрат пред нищо. Случващото се в Артемида не е прецедент. Ню Йорк, Чикаго, Токио, Москва, Рим, Мексико Сити — всички тези градове са минали през ада, докато успеят да озаптят властта на мафията. Те са успели, да, но и до днес големи части от Южна Америка все още са под контрола на картелите. Не бива да допускаме това. Трябва да спрем рака, преди да се е разпространил. — Погледнах ги един по един. — Не ви моля да направите това за мен. Моля ви да го направите за Артемида. О Паласио не бива да превземат града ни. Това е единственият ни шанс. В момента насам пътува тяхна войска. Пристигне ли, ще стане невъзможно да прекъснем кислородното производство на „Санчес“. Топилката ще се охранява по-добре и от Форт Нокс. — Спрях за миг, в случай че някой иска да оспори казаното дотук. Никой не го направи. — Вижте, чака ни страшно много работа по планирането, затова нека не губим време в празни приказки. Боб. Ти си морски пехотинец. Посветил си половината си живот да защитаваш Съединените щати. Сега Артемида е твоят дом и е в опасност. Ще я защитиш ли?

Това попадна право в целта. Видях го на лицето му.

Обърнах се към баща ми.

— Татко, моля те да се включиш, защото това е единственият начин да спасиш живота на дъщеря си.

Той стисна устни.

— Много евтина тактика, Джасмин.

Обърнах се към Дейл.

— Налага ли се да обяснявам защо ти трябва да участваш?

Дейл избегна отговора, като даде знак на Били за още една бира.

— Не си чак такава кучка, Джаз. Предполагам имаш план как да прецакаш Топилката, без работниците да пострадат?

Боб вдигна ръка.

— И как ще влезеш в мехура? Дори и без подкрепленията, които пътуват насам, „Санчес“ се охранява добре.

— А предпазните системи? — попита Свобода. — Прегледах чертежите, които са ти пратили от Земята. Топилката има тройна система за контрол на температурата, плюс медна тапа като последна защита, в случай че системите не сработят.

— И за какво съм ти нужен аз? — попита татко.

— Добре, добре. — Размахах ръце. — Ще отговоря на всичките ви въпроси. Но първо трябва да знам едно — приключихме ли с убеждаването? Всички ли са съгласни да участват?

Възцари се мълчание. Дори Били спря да бърше чаши в очакване на развръзката.

— Не съм убеден, че си права — каза Боб. — Но не мога да рискувам бъдещето на Артемида. Освен това онези гадове убиха двама души. Участвам.

Татко кимна.

— И аз.

— За мен вече знаеш — каза Свобода. — Обожавам приключенията!

— И аз — каза Лене. — Тоест… че ще участвам. За приключенията не съм сигурна.

— Смятай, че така изравнявам резултата — каза Дейл. — Повече няма да се чувствам виновен за онова с Тайлър. Обещай, че ще спреш да ме тормозиш.

Навъсих се.

— Не мога да контролирам чувствата си.

— Така е, но поне спри да ми натякваш. И говори с мен като с нормално човешко същество. — Разклати халбата си, без да откъсва очи от моите. — Това е моята цена.

— Добре — казах. Не бях сигурна как ще изпълня обещаното, но заради Артемида се налагаше да преглътна гордостта си.

Боб използва внушителния си ръст и военната си осанка да ни разчисти път през Централния порт. Двамата с татко вървяхме по петите му и бутахме количка с оксиженистки неща.

Мернах Спусък на паркомястото му. Напоследък не бях имала случай да го използвам. Животът ми се беше превърнал в хаос и за доставки не оставаше време. Мъникът ми липсваше. Когато всичко това приключеше, щях да го покарам малко, ей така просто, за кеф.

Боб ни отведе в единия ъгъл на гигантската зала. Беше го затворил с временни стени и сега влязохме в импровизираната работилница.

— Дано това свърши работа — каза той и посочи въздушното убежище в средата на преграденото пространство. — По-голямо не можах да намеря.

Цилиндричното убежище имаше един шлюз с ръчно отваряне и четири кислородни бутилки. На гърба му имаше акумулатор, който да захранва вътрешните вентилатори, и химическа система за абсорбиране на въглеродния диоксид. Надписът над шлюза гласеше: „Макс. капацитет — 4 човека; макс. престой — 72 часа “.

— Откъде го взе? — попита навъсено татко.

— От нас. Това е семейното ни убежище.

— По дяволите — казах аз. — Не беше нужно да го правиш, Боб.

— Знаех, че Амар ще се нацупи, ако открадна. А и ти ще ми купиш ново убежище.

— Явно ще се наложи. — Да му се не види. Това щеше да ми струва няколко хиляди калмара. Паричките ми вече започваха да се топят.

Татко прецени с критичен поглед въздушното убежище. Обиколи го бавно, като оглеждаше подробно всеки детайл.

— Ще свърши работа.

— Добре. Оставям ви да действате — каза Боб. — Обадете се, ако ви трябва нещо.

Боб излезе и с татко останахме сами.

Взех оксиженистка маска от количката.

— Точно като в старите времена, а? Отдавна не сме работили заедно.

— От девет години. — Той метна към мен един работен комбинезон. — Облечи предпазното облекло. Целия комплект.

— О, стига. Спарва ужасно и…

Той ме прекъсна с поглед. Все едно пак бях на шестнайсет. Напъхах се намусено в комбинезона и моментално започнах да се потя. Отврат.

— Как ще го направим? — попитах.

Той извади от количката няколко алуминиеви листа.

— Ще изрежем дупка отзад. Ще се наложи да преместим бутилките и акумулатора, но това не е проблем.

Сложих си маската.

— И после какво? Как ще направим свръзката?

Той подпря металните листове на стената на убежището.

— Ще заварим тези около новата дупка, за да направим преход. Иначе казано — пола.

Взех един от листовете. В ъгъла беше отпечатано името на производителя.

— И това ако не е ирония. Листовете са направени в „Санчес“.

— Стоката им е добра — каза татко.

— Стоката на алуминиева топилка „Ландвик “ също ще е добра. — Оставих листа при другите. — Ъгловите заварки ще държат ли на вакуум?

Той извади една горелка и махна предпазната й капачка.

— Няма да има ъгли. Ще нагреем листовете със слаб пламък, докато омекнат, и ще ги огънем по формата на убежището. Ще оформим полата като цилиндър. — Погледна ме. — Колко листа ще ни трябват?

Поредната шибана гатанка.

— Ами… — казах. — Листовете са с дебелина пет милиметра, значи максималното огъване не трябва да надвишава дъга с радиус петдесет сантиметра. Значи, за да затворим окръжността, ще ни трябват шест листа.

— Шест ще свършат работа — каза той. — Но за по-сигурно ще използваме осем. Така, подай ми метъра.

Подадох му го и той внимателно отмери и маркира точки върху стената на убежището.

— Е, кога да очаквам лекцията? — попитах аз.

— Голямо момиче си. Не е моя работа да ти чета лекции за каквото и да било.

— Но ще продължиш с пасивноагресивните подмятания, предполагам. Не бих искала да ги пропусна.

Той се изправи.

— Никога не съм се преструвал, че одобрявам постъпките ти, Джасмин. Не съм длъжен да го правя. Но и не се опитвам да те контролирам. Не и откакто се изнесе. Животът ти си е твой.

— Ура за мен — казах аз.

— Озовала си се в ужасна ситуация — каза той. — Като ти помагам, аз избирам по-малкото зло. За пръв път в живота си нарушавам закона.

Примижах и сведох поглед към краката си.

— Наистина съжалявам, че те въвлякох в това.

— Стореното — сторено. А сега си сложи маската и ми подай режеща глава.

Нагласих маската на главата си и му подадох инструмента от количката. Той вкара накрайника в горелката и го провери два пъти. После грижливо провери клапаните за газта. След това отново провери режещата глава.

— Какво има, татко? Днес си бавен като сопол, честно.

— Просто внимавам.

— Ти сериозно ли? Виждала съм те да включваш горелка с едната ръка, докато нагласяш газовата смес с другата. А сега…

О! Млъкнах.

Това не беше обикновена работа. Утре животът на дъщеря му щеше да зависи от качеството на днешните заварки. Със закъснение осъзнавах, че за него това е най-важният проект, в който е участвал. Изпълнението му щеше да е безкомпромисно. И ако подготовката отнемеше цял ден, така да е.

Отдръпнах се и го оставих да работи. След още няколко проверки той най-после започна. Помагах му, следвайки точно указанията. Може да имахме търкания по други теми, но станеше ли дума за заваряване, той беше майсторът, а аз — чиракът.

Малцина получават шанса да разберат точно колко ги обичат бащите им. Но аз го получих. Задачата би трябвало да отнеме четиридесет и пет минути, но татко й отдели три часа и половина. Моят баща ме обича триста шейсет и шест процента повече от всичко друго. Полезна информация.

Седях на ръба на леглото в апартамента на Свобода и го гледах как се подготвя.

А той тотално се беше престарал. Беше монтирал четири допълнителни монитора на стената в добавка към онзи на бюрото си.

Натрака нещо на клавиатурата и екраните оживяха като по магия.

— Малко си прекалил, не мислиш ли? — казах аз.

Той продължи да трака по клавишите.

— Две камери ще следят твоя обходнически костюм, други две — този на Дейл. А ми трябва и един екран за диагностиката. Това прави пет монитора.

— Или пък можеше да разделиш един екран на пет прозореца.

— Уф. Нямаш никакъв усет за изкуство.

Проснах се назад на леглото и въздъхнах.

— По скалата от едно до „зимно нашествие в Русия “ колко глупав е планът ни?

— Рискът е огромен, но не виждам какво друго би могла да направиш. Освен това — обърна се към мен, ухилен до ушите, — си имаш свой личен Свобода. Как би могла да загубиш?

Изкисках се.

— Да, но дали не пропускаме нещо?

Той вдигна рамене.

— Няма съвършени планове. Но по моето скромно мнение твоят е отличен.

— Скромното ти мнение значи много за мен. Ти не пропускаш нищо в работата си.

— Е, има едно нещо… — каза той.

— Мамка му. Какво?

— По-скоро е половин нещо. — Обърна се отново към компютъра и извика на екрана чертежите на промишления мехур. — Притесняват ме метановите резервоари.

— В смисъл? — Скочих от леглото, прекосих с две стъпки малката стая и надвиснах над Свобода. Косата ми провисна край лицето му, но той май нямаше нищо против.

— Тук има хиляди литри течен метан.

— За какво им е метан?

— Ракетното гориво, което произвеждат, съдържа един процент метан. Служи за регулатор на горенето. Внасят го от Земята в гигантски резервоари.

— И защо това те притеснява?

— Защото е запалим. А бе… зверски запалим. — Посочи друга част на чертежа. — А ето тук има огромен резервоар с чист кислород.

— А аз смятам да добавя малко разтопена стомана към коктейла. Какво ли може да се обърка?

— Именно — каза той. — Но не би трябвало да е проблем. Докато Топилката започне да се топи, комплексът би трябвало да е празен.

— Ми да — казах аз. — А ако резервоарите протекат и всичко гръмне, толкова по-добре. Щетите ще са още по-големи!

— Така е — каза той, но не личеше да е убеден. — Обаче не ми дава мира. Сигурно защото не е част от плана ни. Мразя неща, които не са в плана.

— Ако това е най-лошото, което можеш да измислиш, значи съм спокойна.

— Щом казваш.

Разкърших си гърба и казах:

— Чудя се дали ще мога да заспя тази нощ.

— Тук ли ще останеш?

— Ами… Този път Нгуги няма да ме продаде. Споменах ли вече, че е кучка?

— Неколкократно.

— Все едно. Важното е, че вече никой не може да ме проследи по местоположението на джаджата ми. Мога да се настаня в хотел. Сигурно ще се мятам с часове, докато заспя, а не бих искала да държа и теб буден.

— Добре — каза той. Имаше ли намек за разочарование в гласа му?

Сложих ръце на раменете му. Не съм сигурна защо, но го направих.

— Благодаря ти, че винаги си в моя ъгъл на ринга. За мен това означава много.

— Няма проблем. — Той обърна глава да ме погледне. — Винаги можеш да разчиташ на мен, Джаз.

Гледахме се в очите миг-два.

— Пробва ли вече кондома, между другото? — попита той.

— За бога, Свобода!

— Какво? Чакам обратна информация.

Вдигнах ръце и си тръгнах.

Гигантската врата на товарния шлюз се отвори бавно и разкри пустия лунен пейзаж отвън.

Дейл провери показанията на лунохода.

— Налягането е в норма — каза той, вперил поглед в контролното табло. — Въздушната смес — също.

Отнемането на въглеродния диоксид е на автоматичен режим.

Плъзнах поглед по екраните пред моето място.

— Акумулаторите са на сто процента, диагностиката на двигателя свети в зелено, комуникационният сигнал е силен, пет от пет.

Той хвана контролната ръчка.

— Шлюз при Централен порт, искаме разрешение да потеглим.

— Имате разрешение — чу се гласът на Боб по интеркома. — Грижи се добре за лунохода ми, Шапиро.

— Спокойно.

— Опитай се да не прецакаш нещата, Башара — каза Боб.

— Цуни ме отзад — отвърнах аз.

Дейл натисна бутона за заглушаване и ме стрелна с поглед.

— Знаеш ли какво, Джаз? Нарушаваме всички правила на гилдията. Ако ни хванат, двамата с Боб изхвърчаме. Завинаги. Рискуваме си прехраната. Можеш ли да покажеш поне малко уважение, мамка му?!

Натиснах на свой ред копчето на микрофона и казах:

— Ъъ… благодаря ти, Боб. За… всичко.

— Разбрано — чу се краткият отговор.

Дейл изведе лунохода от камерата на шлюза и пое по реголита. Очаквала бях да раздруса здраво, но окачването явно беше първокласно. А и участъкът пред шлюза беше заравнен и отъпкан от дългогодишна употреба.

Простичко казано, луноходът на Боб беше най-хубавият луноход на Луната. Не си представяйте пясъчно бъги с грозни кресла за пътници в обходнически костюми. Не, беше изцяло херметизиран и с просторен интериор, а провизиите и енергията му бяха достатъчни за четиридневен обход. Костюмите ни бяха прибрани на рафтове покрай стените. Луноходът си имаше дори задно отделение с шлюз, което позволяваше кабината да остава херметизирана дори когато някой излиза навън.

Дейл гледаше право пред себе си. Явно му бях толкова противна, че дори кос поглед не искаше да ми хвърли.

— Знаеш ли какво? — попитах накрая. — Не аз съм заплаха за прехраната ти, а гилдията. С глупавата й политика на рестрикции.

— Сигурно си права. Трябва да даваме достъп до шлюзовете на всички. Е, разни необучени идиоти ще могат да унищожат града ни с едно натискане на копчето, но какво от това.

— О, моля ти се. Какво пречи членове на гилдията да работят с шлюзовете, а хората сами да се оправят с обходите си? Не, шефовете ви са просто алчни гадняри, които ръководят професионален картел. Не знам дали знаеш, но сводниците отдавна не са на мода.

Той се изкиска въпреки всичко.

— Липсваха ми политическите ни спорове.

— И на мен.

Проверих часа. Графикът ни беше стриктен. Дотук се справяхме добре.

Завихме на югоизток, към Бента. Дотам имаше приблизително един километър, което е нищо с луноход, но пешачката щеше да отнеме много време, особено предвид модифицираното въздушно убежище, което ни правеше компания.

Понастоящем убежището беше вързано за покрива на лунохода и щом излязохме от утъпкания участък пред шлюза, взе да дрънчи. С Дейл вдигнахме поглед към източника на шума, после се спогледахме.

— Добре е вързано, нали? — попита той.

— Питаш, сякаш не го връзвахме заедно — отвърнах.

Тряс.

Примижах.

— Ако падне, просто ще го вдигнем. Това ще ни струва време, с което не разполагаме, но… все ще наваксаме някак.

— Стига да не се повреди при падането.

— Абсурд — казах. — Татко направи заварките. Ще издържат, докато слънцето изстине.

— В тази връзка… ти ще се справиш ли с другите заварки, които трябва да направим?

— Да.

— А ако не успееш?

— Ще умра — казах аз. — Което е добра мотивация да се постарая.

Дейл насочи лунохода леко вляво.

— Дръж се. Минаваме над тръбата.

Въздушната тръба, която пренася кислород от Топилката към Армстронг, е положена директно върху терена.

На Земята никой не е толкова луд, че да пренася кислород под налягане по тръби. На лунната повърхност обаче няма какво да се запали. В добавка, на Земята тръбите се полагат под повърхността, за да се защити системата от неблагоприятни атмосферни условия, животни и идиоти. Тук не го правим. Защо ли? Защото нямаме атмосфера, нито животни, а идиотите по правило си стоят в града.

Дейл прекара внимателно лунохода през тръбата. Първо предните колелета на машината се повдигнаха и спуснаха, после задните.

— Не е ли опасно? — попитах. — Да минаваш с луноход през тръба под налягане?

Дейл бъзикна контролите на едно от колелетата.

— Стените на тръбата са дебели осем сантиметра. И да искаме, не бихме могли да ги повредим.

— О, аз бих могла. Имам оксиженистко оборудване.

— Ти си малко педантично лайно, известно ли ти е?

— Мда.

Погледнах през люка на покрива. Земята висеше в небето и захождаше към последна четвърт, точно както беше казала Лене.

Бяхме се отдалечили от града и се движехме през недокоснат от човешка ръка терен. Дейл заобиколи една канара.

— Имаш много поздрави от Тайлър.

— Благодаря. Ти също го поздрави.

— Той наистина държи да…

— О, млъкни…

Джаджата ми иззвъня. Пъхнах я в едно гнездо на таблото и я свързах към аудиосистемата на лунохода. Естествено, че луноходът ще има аудиосистема. Боб обичаше да пътува със стил.

— Да?

— Здрасти, Джаз — чу се гласът на Свобода. — Къде сте? Не получавам нищо от камерите.

— Още пътуваме. Камерите на костюмите са изключени. Татко там ли е?

— Да, до мен е. Кажи „здрасти “, Амар!

— Здравей, Джасмин — каза татко. — Твоят приятел е… интересен.

— Ще му свикнеш. Кажи „здрасти “ на Дейл.

— Не.

Дейл изсумтя.

— Обадете се, като облечете костюмите — добави татко.

— Добре. Чао засега — казах аз и затворих.

Дейл поклати глава.

— Леле, баща ти наистина ме мрази. И не заради онова с Тайлър. Мразеше ме и преди.

— Защото си обратен ли? Не е това. Помня когато му казах, че си гей. Мислех, че ще се ядоса, а той изпита облекчение. Усмихна се даже.

— Какво?

— След като разбра, че не се чукаме, взе да те харесва. После обаче, когато ти ми открадна гаджето, нещата се промениха.

— Ясно.

Изкачихме малко възвишение и равнината се ширна пред нас. До Бента оставаха стотина метра. От другата му страна се намираха реакторният комплекс и мехурът на „Санчес“.

— Още петнайсет минути и сме там — каза Дейл, явно прочел мислите ми. — Нервна ли си?

— Умирам от страх.

— Това е добре. Мислиш се за майстор на обходите, но не забравяй, че се провали на изпита.

— Благодаря ти. Точно от това имах нужда.

— Просто казвам, че излишното самочувствие е лош съветник по време на обход.

Погледнах през страничния люк.

— Последната седмица ми съсипа самочувствието докрай, така че не се притеснявай.