Артемида

7

Зяпах Дейл, сякаш на челото му беше пораснала пишка.

— Как?…

— Какво друго би направила? — Дейл взе шлема от вкаменените ми ръце. — Сетила си се, че ще наблюдаваме всички входове на Артемида. Значи остава само Туристическият център.

— Ти защо не си с потерята?

— С нея съм. Просто се писах доброволец да вардя шлюза в Туристическия. Щях да дойда и по-рано, но този беше първият влак за деня. Май сме пътували заедно, както гледам.

Ужас. Ама и аз съм един престъпен гений…

Дейл остави шлема ми на една пейка, после хвана ръката ми и разпечата ръкавицата. Завъртя я при китката и я издърпа.

— Този път прекали, Джаз. Премина всякакви граници.

— Конско ли ще ми четеш?

Той поклати глава.

— Никога ли няма да се откажеш?

— И защо да се отказвам?

Той завъртя очи.

— Тайлър е гей, Джаз. Гей като Оскар Уайлд, целия в пайети, и разхожда розов пудел с коронка на главата.

— Пуделът има коронка?

— Не, имах предвид, че Оскар Уайлд…

— Да, да, така вече има смисъл. Все едно, майната ти.

Дейл изпъшка.

— Не би могло да се получи между вас. Никога.

— И това ти дава право да чукаш гаджето ми?

— Не — тихо каза той. Свали другата ми ръкавица и я остави на пейката. — Не трябваше да го правим, докато двамата още бяхте заедно. Но аз се влюбих, а той беше объркан, което не го прави редно, разбира се. Не беше редно.

Отклоних поглед.

— Но въпреки това си го направил.

— Да, така е, направих го. Предадох най-добрата си приятелка. И ако си мислиш, че това не ме убива отвътре, значи изобщо не ме познаваш.

— Горкичкият.

Той се намръщи.

— Не съм го „обърнал“, между другото. Дори и без мен той пак щеше да те напусне. Никога няма да е щастлив с жена. Проблемът няма нищо общо с теб. Знаеш това, нали?

Не казах нищо. Беше прав, но аз не бях в настроение да го слушам. Даде ми знак да се обърна. Направих го и той откачи животоподдържащата ми раница.

— Няма ли да кажеш на приятелчетата си от гилдията, че си ме хванал?

Той остави внимателно раницата на пейката.

— Здравата си сгазила лука този път, Джаз. Няма да ти се размине само с плясване през ръцете. Може да те депортират. Взриви събиращите машини на „Санчес“. Защо, за бога?

— Какво ти пука?

— Все още държа на теб, Джаз. Ти ми беше най-добрият приятел години наред. Не съжалявам, че се влюбих в Тайлър, но знам, че постъпих нередно.

— Мерси — казах аз. — Когато нощем не мога да заспя, защото знам, че го слагаш на единствения мъж, когото съм обичала, просто ще си спомням, че се чувстваш виновен. Пито — платено.

— Мина година. Жаждата ти за мъст няма ли давност?

— Майната ти.

Той се облегна на стената и погледна към тавана.

— Джаз, дай ми една причина да не се обадя на колегите. Каквато и да е.

Опитах се да изстискам някаква логическа мисъл от гневния водовъртеж на мозъка си. Поне за минутка трябваше да се държа като голямо момиче. Не беше задължително да ми харесва, но трябваше да го направя.

— Ще ти дам сто хиляди калмара.

Нямах сто хиляди калмара. Но щях да имам, ако успеех да попилея последния събирач.

Той вдигна вежди.

— Добре, това е основателна причина. Какво става, по дяволите?

Поклатих глава.

— Без въпроси.

— Загазила ли си?

— Това е въпрос.

— Добре, добре — каза той и скръсти ръце на гърдите си. — Ами потерята?

— Знаят ли, че съм аз?

— Не.

— Значи няма нужда да правиш нищо. Просто забравяш, че си ме видял тук.

— Джаз, в целия град само четирийсет души имат обходнически костюм. Заподозрените няма да са много. А моите колеги със сигурност ще проведат разследване. Да не говорим за Руди.

— Взела съм мерки. От теб се иска само да си държиш устата затворена.

Той се замисли за миг. После се ухили.

— Задръж си стоте хиляди. Искам нещо друго. Искам отново да бъдем приятели.

— Сто и петдесет хиляди — повиших офертата аз.

— Една вечер седмично. Ти и аз в „Хартнел“. Точно като в доброто старо време.

— Не. Или вземи парите, които ти предлагам, или ме изпей на гадните си колеги.

— Джаз, опитвам се да ти вляза в положението, но няма да ти играя по свирката. Не искам пари. Искам пак да си говорим нормално. Това е последното ми предложение. Ти решаваш.

— Ммм… — започнах, но преглътнах остатъка — „… айната ти“, — преди да излязъл от гърлото ми. Оказваше се, че гордостта ми си има лимит. Дейл можеше да разруши живота ми с едно обаждане по джаджата си. Нямах избор. — … ммможе — довърших. — Веднъж седмично. Но това не значи, че сме приятели, ясно?

Той въздъхна с облекчение.

— Слава богу. Не исках да ти съсипвам живота.

— Вече го съсипа.

Дейл примижа болезнено. Добре.

Извади джаджата си и набра.

— Боб? Още ли си там?… Да, добре. Аз съм в Туристическия център и си обличам костюма… Да, дойдох с първия влак. Проверих центъра, но няма никого. Само аз и няколко служители. — Слуша известно време, после каза: — Добре, до петнайсет минути ще съм навън… Да, ще ти съобщя, като изляза.

Затвори и ме погледна.

— Е, аз излизам да търся мистериозния саботьор.

— Приятно прекарване — казах аз.

— Вторник, осем вечерта в „Хартнел“.

— Добре де — смотолевих.

Доизмъкнах се от костюма си с помощта на Дейл, после му помогнах да облече своя.

Прибрах се у дома и се пльоснах по гръб на леглото. Бях изтощена до смърт. Толкова, че дори скапаният ковчег ми се струваше удобен. Извадих джаджата си от алибомата. Проверих активността на устройството от последните часове. Всичко беше наред.

Отдъхнах си. Бях се измъкнала. В голяма степен. Е, Руди и онези от гилдията сигурно щяха да задават въпроси, но алибито ми беше бетон.

Получила бях съобщение от Тронд.

Отговорих:

Трябваше ми план за последния събирач, преди да говоря отново с Тронд. Но какво бих могла да направя, по дяволите? Време беше за нова престъпна схема. Нямах никаква представа каква ще е тя, но все щях да измисля нещо.

После явно съм заспала. Събудих се от непланираната дрямка с обувки на краката и джаджата в ръка. Изтощението от изминалия ден и недостатъчният сън от предната нощ явно ме бяха надвили. Спала бях четири часа.

Е, поне се чувствах отпочинала.

Обикалях коридорите на Конрад близо час. Не защото изведнъж се бях загрижила за здравето си. Трябваше да се вмъкна в преддверието на шлюза, без никой да ме види.

БИК-ът още беше в едно шкафче във Въпросното преддверие. Обещала бях на Жзока да й го върна до два дни и крайният срок наближаваше. Но всеки път, когато минех покрай проклетия шлюз, там имаше хора. И аз поемах на поредната обиколка.

Освен това исках да отложа за известно време срещата си с Обходническата гилдия. Потерята се беше прибрала след петчасово безрезултатно издирване. В момента вероятно разпитваха всички, които имаха достъп до обходнически костюм. Да, имах алиби под формата на онлайн активност, съхранена в джаджата ми, но предпочитах изобщо да не ме разпитват. Затова изчаквах подстъпите към шлюза да се опразнят.

След четвъртата обиколка това най-после се случи — край шлюза нямаше никого. Влетях в преддверието, размахах джаджата си пред шкафчето да го отворя, грабнах БИК-а и дистанционното му, после си тръгнах.

Излизах от преддверието с доволна усмивка на лице. Съвършеното престъпление. И налетях право на Руди.

Все едно се блъсваш в тухлена стена. Е, не точно. Ако се движиш с достатъчно висока скорост, може и да събориш стена от тухли или поне да я разклатиш. И понеже съм тромава крава, взех че изпуснах куфарчето с БИК-а.

Руди погледна куфарчето и го хвана, преди да е тупнало на пода.

— Добър ден, Джаз — каза той. — Търсех те.

— Никога няма да ме хванеш жива, ченге.

Той погледна отново куфарчето.

— Какво е това, бот за изследване на корпуси? За какво ти е?

— Женска хигиена. Няма да разбереш.

Той ми го подаде и каза:

— Трябва да поговорим.

Стиснах Бикчо под мишка.

— Да си чувал за джаджите? Не е нужно да издирваш хората, за да говориш с тях.

— Подозирам, че ако се обадя, няма да вдигнеш.

— Е, нали знаеш как е — отвърнах. — Обади ли ми се красавец, губя ума и дума. Айде, беше ми приятно да си поговорим.

Продължих си по пътя. Очаквах да ме сграбчи за лакътя или нещо такова, но той само тръгна до мен.

— Знаеш защо съм тук, нали?

— Идея си нямам. Нещо канадско може би? Неотложна нужда да се извиниш за някоя простотия, дето не е по твоя вина? Или да отвориш вратата на някого, макар да е на двайсет метра от нея?

— Сигурно си чула за събирачите на „Санчес“.

— Говориш за водещата новина във всички местни сайтове? Да, чух.

Той хвана ръце зад гърба си.

— Ти ли го направи?

Надянах си шокирано изражение, най-доброто в арсенала си.

— И защо да правя нещо такова?

— Това щеше да е следващият ми въпрос.

— Някой обвинява ли ме?

Той поклати глава.

— Не, но аз се старая да държа под око всичко, което се случва в моя град. Ти имаш обходнически костюм и си престъпничка. Това те прави логичния първи заподозрян.

— Цяла нощ бях в ковчега си — казах аз. — Ако не ми вярваш, провери историята на активността в джаджата ми. Давам ти разрешение да го направиш. Улеснявам те, един вид, като ти спестявам необходимостта да искаш такова от администратор Нгуги.

— Добре — каза той. — Постъпи молба от Боб Люис от Обходническата гилдия. Иска информация за местонахождението на всички, които имат обходнически костюм. За снощи. Разрешаваш ли да му предоставя твоите данни?

— Да. Действай. Това би трябвало да ме отърве от вас.

— От Боб може би — каза той. — Но аз си падам недоверчив. Само защото джаджата ти е била цяла нощ в ковчега ти още не значи, че и ти си била там. Някой може ли да го потвърди?

— Не. Противно на общото мнение, аз обикновено спя сама.

Той вдигна вежда.

— „Санчес“ са бесни. Обходническата гилдия също не е доволна.

— Не е мой проблем. — Свърнах рязко зад един ъгъл с надежда да го разкарам от гърба си, но Руди продължи с мен. Сякаш беше очаквал да направя нещо такова.

Задник.

— Виж — каза той и извади джаджата си, — ще ти платя сто калмара, ако ми кажеш истината.

— К… к’во? — заекнах и спрях на място.

Той въведе нещо в джаджата си.

— Сто калмара. Директен трансфер от моята лична сметка към твоята.

Моята измуча. Извадих я от джоба си.

— Какво правиш, по дяволите? — попитах.

— Плащам ти за истината. Да я чуем.

Отхвърлих превода.

— Това е много странно, Руди. Вече ти казах истината.

— Не искаш ли сто калмара? Ако вече си ми казала истината, приеми ги и я кажи пак.

— Изчезвай, Руди.

Той ме претегли с поглед.

— Мда. Така и предполагах.

— Какво си предполагал?

— Познавам те отдавна, Джаз. Още от периода ти на дребно хулиганство. Не би го признала, но си точно като баща си. Споделяш неговата бизнес етика.

— Е, и? — Нацупих устнички и отклоних поглед.

— Ако просто си говорим, ще лъжеш до дупка. Но ако ти платя за истината, това вече е бизнес сделка. А един Башара никога не лъже при сделка.

И точно тогава хапливите ми остроумия се изчерпаха. Рядък феномен, но все пак се случва.

Той посочи Бикчо.

— Този БИК би бил страхотен начин да отвориш шлюз без нужното разрешение.

— Сигурно.

— Но първо ще трябва да го изкараш навън.

— Сигурно.

— Вероятно по време на туристически обход.

— Биеш ли нанякъде, Руди?

Той почука с пръст по джаджата си.

— Шлюзовете не са оборудвани с видеонаблюдение. Ние не сме полицейска държава. Но в магазина за сувенири в Туристическия център има охранителна камера.

Обърна екранчето на джаджата си, така че да го виждам. И ето ме мен, как минавам дегизирана през магазина за сувенири. Руди спря записа на пауза.

— Според плащането за влаковия билет тази жена се казва Нуха Неджем. Странното е, че в момента джаджата й е офлайн. Приличате си, не мислиш ли? Същият ръст, стойка, цвят на кожата?

Наведох се да погледна екранчето.

— Наясно си, че на Луната има повече от една ниска жена от арабски произход, нали? А и тази е облечена с никаб. Да си ме виждал мен в традиционно облекло? Трудно бих минала за отдадена мюсюлманка.

— Същото важи и за нея. — Той прелисти файловете на джаджата си. — Във влака също има охранителна камера.

На екранчето се появи запис от влака. Любезният французин стана да ми отстъпи мястото си. Аз му се поклоних и седнах.

— Кавалерството не е мъртво — заявих. — Добре е да се знае.

— Мюсюлманите не се покланят на хора — каза Руди. — Дори Мохамед не е позволявал да му се покланят. Кланят се само на Аллах. На никого другиго. Никога.

Ужас. Това би трябвало да го знам. Ако бях внимавала повече като дете… преди татко да вдигне ръце и да се откаже от религиозното ми възпитание.

— Ха. Не знам какво да ти кажа, пич.

Руди се облегна на стената.

— Този път те пипнах, Джаз. И не за дребна контрабанда. Нанесла си щети на стойност сто милиона калмара. Свършено е с теб.

Разтреперих се. Не от страх. От гняв. Тоя задник нямаше ли си друга работа, че се занимаваше с мен и живота ми?! Остави ме на мира, копеле гадно!

Май не успях да прикрия добре чувствата си.

— Какво има, Джаз? Без отровни шегички? — каза той. — Не си го направила за забавление. Това е поръчка, някой ти е платил. Кажи ми кой те нае и обещавам да кажа някоя и друга добра дума за теб пред администраторката. Това ще те отърве от депортирането.

Стисках устни на черта.

— Хайде, Джаз. Просто ми кажи, че е бил Тронд Ландвик, и всичко ще си продължи постарому.

Опитах се да не реагирам, но твърде късно. Откъде беше разбрал за това, мамка му?

Той лесно разчете изражението ми.

— От известно време продава свои неща на Земята и трупа голямо количество ликвидни средства в Калмари. Явно планира да купи нещо голямо в Артемида. Ако трябва да гадая, алуминиевата топилка „Санчес“.

Явно адски много искаше да закове Тронд. Толкова много, че беше готов да си затвори очите за моето престъпление, вместо да се отърве от мен веднъж и завинаги. И все пак… да предам Тронд? Не е в мой стил.

— Не знам за какво говориш.

Той прибра джаджата в джоба си.

— Защо ти е БИК-ът?

— Доставям го. Куриер съм. Да разнасям разни боклуци е основна част от служебната ми характеристика.

— Кой го изпраща? Кой е получателят?

— Не мога да ти кажа. Анонимността на доставките е гарантирана. Трябва да си пазя репутацията.

Той ме гледа известно време, втренчено, но аз удържах физиономията си.

Той се намръщи, после направи крачка назад.

— Добре. Но това не е краят. Разни влиятелни хора са много ядосани.

— Да се ядосват на някой друг. Аз не съм направила нищо.

И тогава, за моя тотална изненада, той се обърна и си тръгна.

— Много скоро тази история ще се изплъзне от контрола ти. Когато това стане, обади ми се.

— Ама…? — започнах, но побързах да си хлопна устата. По някакво чудо Руди нямаше да ме арестува и аз определено не исках да развалям магията.

В това нямаше никакъв смисъл. Руди ме преследваше от години и сега най-после имаше солидни доказателства срещу мен. Предостатъчни да убеди администраторката. Която щеше да изрита престъпния ми задник към Земята, без изобщо да се замисли.

А ако толкова искаше да закове Тронд, защо не ме арестува? Ако ме хвърлеха в дранголника и трябваше наистина да избирам дали да ме депортират, или да издам Тронд, вероятността да пропея щеше да нарасне, нали така? Какво ставаше, да му се не види?

Имах нужда да пийна нещо. Влязох в „Хартнел“, седнах на обичайното си място и дадох знак на Били. Време беше да удавя нещастието си в алкохол и тестостерон. Щях да изпия няколко евтини бири, да облека нещо секси, да отида в някой от нощните клубове в Олдрин и да се прибера у дома с хубав мъж. Хем щях да подложа на тест кондома на Свобода. Защо не?

— Здрасти, мацко — каза Били. — Опитай от тази партида. Нова формула. — Бутна към мен чашка за шотове и се ухили до уши.

Изгледах чашката с подозрение.

— Стига бе, човек, искам обикновена бира.

— Опитай, опитай. Една глътка и първата бира е от заведението.

Размишлявах миг-два, но после реших, че безплатната бира си е безплатна бира. Отпих.

Трябва да призная — останах изненадана. Мислех, че ще е ужасно на вкус като предния път. Вместо това вкусът беше ужасен, но по съвсем нов начин. Течния огън го нямаше, заменен от нещо солено и непоносимо гадно. Изплюх го.

Неспособна да издам членоразделен звук, посочих към автомата за бира.

— Хм — изхъмка Били. Наля ми една халба и ми я подаде. Изгълтах я като изгубен в пустинята турист, който току-що е открил оазис.

— Добре — казах и си избърсах устата. — Добре. Това хрян ли беше? Мога да се закълна, че има хрян.

— Не, ром. Е, екстракт от ром и етанол.

— Как, за бога, си започнал с ром и си завършил с това?

— По-късно ще пробвам пак — каза той. — Сигурно е нещо с обработката на етанола. Но имам водка, ако ти се пие нещо по-силно.

— Може би по-късно — казах. — Засега ми налей още една бира.

Джаджата ми измуча. Съобщение от Тронд: „Тревожа се за последния пакет.

— Мамка му — измърморих под нос. Нямах представа как да убия онзи последен събирач.

Намръщих се на джаджата си.

Прибрах джаджата в джоба си.

— Виждаш ми се нещо ядосана — каза Били.

— Проблем с една доставка. Май се налага лично да говоря с клиента.

— Без втората бира, значи?

Въздъхнах.

— Да. Май така ще е по-добре.

Стигнах до входа на имението и позвъних.

Никой не ми отговори. Ха. Странно. Къде бяха Ирина и намръщеното й лице? Вече бях измислила няколко подбрани нещица, с които да я подразня.

Позвъних отново. Пак нищо.

Точно тогава забелязах, че нещо с вратата не е наред. Леко обелване при ръба. Точно където човек би подпъхнал лост, ако иска да влезе с взлом. Примижах.

— Ооо, я стига…

Бутнах леко вратата. Тя се отвори и надникнах във фоайето. Не видях нито Ирина, нито Тронд. Една декоративна ваза лежеше на пода край масичката, на която стоеше обикновено. Петно яркочервена кръв на стената…

— А, не! — възкликнах.

Обърнах се и хукнах навън.

— Не, не, не!