Артемида

2

Армстронг не струва. Срамота е, че са нарекли такава смотана част от града на такъв страхотен човек.

Насочвах Спусък по старите коридори, а през стените се процеждаше ритмичният шум на индустриално оборудване и ми стържеше по нервите. Фабриките се намираха на петнайсет етажа от мен, но шумът въпреки това се чуваше. Свърнах към Центъра за системна поддръжка и спрях пред вратите му.

Центърът за контрол на животоподдържащите системи е едно от малкото места в града с истински протоколи за сигурност. Не искаме вътре да влизат случайни хора. Вратата има панел, пред който да размахаш джаджата си, само че аз, естествено, не бях в списъка на хората с достъп. Затова останах да чакам.

Поръчката беше за доставка с приблизително тегло сто килограма. Никакъв проблем. Мога да нося два пъти по толкова, без да се изпотя. Малко момичета от Земята могат да се похвалят с това! Е, те трябва да преодолеят шест пъти по-голяма гравитация, но проблемът си е техен.

Извън масата поръчката беше доста неясна. Не пишеше къде трябва да доставя пратката. Явно клиентът щеше да ми каже.

Центърът за поддръжка е уникален в историята на космическите пътувания. Противно на очакванията, тук не превръщат въглеродния диоксид в кислород. Да, разполагат със съоръженията да го правят и имат акумулатори, които да осигуряват нужната за процеса енергия в продължение на месеци, ако се наложи. Само че центърът разполага с много по-евтин и на практика неизчерпаем източник на кислород — производството на алуминий.

Заводът за алуминий извън града, известен като алуминиевата топилка „Санчес“ — тук казват топилка вместо топилня — обработва руда и кислородът се явява отпаден продукт. Защото точно това правят топилките — извличат кислорода, за да се получи чист метал. Повечето хора не го знаят, но на Луната има абсурдно големи количества кислород. Само че за да стигнеш до него, са ти необходими гигантски количества енергия. „Санчес“ извлича толкова много кислород като отпаден продукт, че захранва града е годен за дишане въздух, произвежда ракетно гориво и пак остават излишъци, които просто изпуска навън.

С други думи, имаме толкова много кислород, че не знаем какво да правим с него. Центърът за поддръжка регулира притока на кислород, грижи се за инфраструктурата, по която газът се придвижва от завода до града, и извлича въглеродния диоксид от използвания вече въздух. Продават въглеродния диоксид на фермите за бъркоч, които го използват за производството на водораслите, с които се хранят бедните. Така де, всичко се върти около законите на икономиката, нали така?

— Здрасти, Башара — чух зад себе си познат глас.

Еба си.

Нагласих най-фалшивата си усмивка и се обърнах.

— Руди! Не знаех, че поръчката е твоя. Ако знаех, нямаше да дойда!

Добре де, няма да лъжа. Руди Дюбоа е адски готин. Висок е два метра и е рус като от мокър сън на Хитлер. Преди десет години напуснал Кралската конна полиция на Канада, за да поеме поста директор на сигурността тук, но още носи униформата си, всеки божи ден. И тя му стои страхотно. Страхотно, сериозно ви казвам. Не го харесвам, но… сещате се… ако можех да го направя без последствия…

Той е законът в нашето градче. Да, да, всяка общност има нужда от закони и от някой, който да ги прилага, но Руди е склонен да се престарава излишно.

— Спокойно — каза той и извади джаджата си. — Нямам достатъчно доказателства, че се занимаваш с контрабанда. Засега.

— Контрабанда? Аз? Божке, Руди, ама и на теб ти хрумват едни неща…

Голяма досада е този. Господин Праведен. Държи ме на мушка отдавна, още от един инцидент, когато бях на седемнайсет. За щастие не може просто така да депортира хора. Това може да го прави само администраторката на Артемида, а тя няма да го направи, докато Руди не й представи неопровержими доказателства. Така де, и ние си имаме разделение на властите. Донякъде.

Огледах се.

— Е, къде е пратката?

Той размаха джаджата си пред четеца и огнеупорната врата се отвори с плъзгане. Джаджата на Руди е като вълшебна пръчка. Отваря всички врати в Артемида, буквално.

— Ела.

Влязохме в просторното помещение. Техници ръчкаха оборудването, а инженери следяха гигантския екран по протежение на едната стена, който показва състоянието на системата.

Освен мен и Руди всички в стаята бяха виетнамци. Така се случват нещата в Артемида. Хора, които се познават помежду си, решават да емигрират, после създават някакъв свой бизнес и наемат приятелите си. Те пък наемат други свои познати. Е, нищо ново под слънцето, като се замислиш.

Вървяхме между машините и тръбите под налягане. Никой не ни обръщаше внимание, освен господин Доан, който ни следеше с поглед от стола си на централно място пред големия екран. Улови погледа на Руди и кимна бавно.

Руди спря зад някакъв мъж, който почистваше въздушен резервоар, и го потупа по рамото.

— Пам Бин?

Бин се обърна и изсумтя. Лицето му беше застинало в навъсена физиономия.

— Господин Бин. Съпругата ви Там е била на преглед при доктор Русел тази сутрин.

— Да — каза той. — Постоянно се спъва.

Руди обърна джаджата си. На екрана имаше снимка на жена със синини по лицето.

— Според лекарката има насинено око, хематом на бузата, две пукнати ребра и сътресение.

— Нали ви казах, вързана е в краката.

Руди тикна джаджата в ръцете ми и фрасна Бин с юмрук в лицето.

В проблематичната си младост съм имала някой и друг сблъсък с Руди и мога да ви кажа, че е много як тип. Никога не ме е удрял или нещо такова. Но помня как веднъж ме държеше с една ръка, докато с другата пишеше на джаджата си. А аз здравата се дърпах, повярвайте ми. Хватката му беше като желязно менгеме. Още се сещам понякога за това късно нощем.

Бин се строполи на пода. Направи опит да се надигне на четири крака, но не успя. А щом не можеш да се отлепиш от земята при лунната гравитация, значи нещата са много зле.

Руди се наведе, стисна Бин за косата и повдигна главата му.

— Я да видим… да, бузата ти вече отича чудесно. А сега за насиненото око… — Заби юмрук в окото на полуприпадналия нещастник, после пусна главата му и тя тупна глухо на пода.

Бин се сви на топка и простена:

— Стига…

Руди се изправи и си взе джаджата от мен. Вдигна я, така че и двамата да виждаме екрана.

— Две пукнати ребра, нали така? Четвърто и пето отляво?

— Май да — съгласих се аз.

Той изрита Бин в ребрата. Бин се опита да извика, но не се получи, защото ритникът му беше изкарал въздуха.

— Ще приема, че някой от ударите в главата му е осигурил сътресението — каза Руди. — Не е редно да прекалявам все пак.

Техниците и инженерите бяха прекъснали работата си да погледат представлението. Неколцина се усмихваха. Доан, онзи на централния стол, излъчваше загатнато одобрение.

— Така ще стоят нещата вече, Бин — каза Руди. — Каквото се случи на нея, се случва и на теб. Разбра ли?

Бин се гърчеше на пода.

— Разбра ли?! — повтори Руди, по-високо.

Бин взе да кима трескаво.

— Добре — каза Руди, усмихна се и се обърна към мен. — Това ти е пратката, Джаз. Приблизително сто килограма, които да бъдат доставени на доктор Русел. Изпрати сметката на службата за сигурност.

— Разбрано — казах аз.

Така става правораздаването по нашите ширини. Нямаме затвор, нито глоби. Ако извършиш сериозно престъпление, те депортираме на Земята. За всичко останало си имаме Руди.

След онази „специална доставка“ направих още няколко, от обикновените този път. Основно пратки от Централния порт до нечий домашен адрес. Е, уредих си и един договор да преместя кашони с багаж на едни хора до Централния порт. Обичам когато хората се местят и искат от мен да им помогна. Винаги дават тлъст бакшиш. Днешното преместване беше от скромните, уви — млада двойка се връщаше на Земята.

Жената беше бременна. Не може да се износват бебета при лунната гравитация, защото това води до вродени дефекти. Нито можеш да отглеждаш тук малко дете — костите и мускулите не се развиват нормално. Аз се преместих тук на шест години, по онова време това беше минималната позволена възраст. След това я вдигнаха на дванайсет. Да се тревожа ли?

Тъкмо потеглях да взема следващата пратка, когато джаджата ми се разпищя. Не звънна като за обаждане, нито измуча като за съобщение, а се разпищи за тревога. Измъкнах я стреснато от джоба си.

Включих на задна и придвижих Спусък до участък от коридора, където можех да направя обратен завой. После го подкарах с най-високата възможна скорост към рампите.

— Тук Джаз Башара — казах в джаджата си. — Намирам се в Горен Конрад Четири.

Централният компютър отчете доклада ми и ми върна карта на Конрад. Бях една от многото точки върху картата, които се стичаха от разни посоки към ГК12-3270.

Артемида си няма противопожарна служба. Имаме доброволци. Но огънят и димът са толкова смъртоносни тук, че доброволците минават обучение как да дишат с кислородни бутилки. Следователно всички лицензирани обходчици и всички обучаващи се за такива автоматично стават доброволци. Да, разбирам иронията.

Пожарът беше в Горен Конрад 12, значи на осем етажа над мен.

Изкачих се със Спусък по рампите до дванайсето ниво, после продължих по коридорите към третия кръг. Оттам трябваше да открия проблемния участък, намиращ се на приблизително двеста и седемдесет градуса спрямо истинския север. Лесно го открих — там вече се събираше навалица от обходчици.

Червена лампа мигаше трескаво над вратата. Имаше и табелка с надпис: Стъкларска фабрика „Куинсланд“.

Боб вече беше тук. Като най-високопоставения присъстващ на мястото член на гилдията, той отговаряше за потушаването на пожара. Кимна ми, в знак че ме е видял.

— Така, чуйте ме! — повиши глас той. — Пожарът във фабриката е бил голям и вече е изчерпил целия наличен кислород. Вътре има четиринайсет души и всички са се прибрали навреме във въздушното убежище. Няма ранени, убежището функционира нормално. — Застана пред вратата. — Обикновено изчакваме помещението да се охлади, но сега няма да стане. Фабриката произвежда стъкло чрез кислородно-силициева реакция и държат на склад големи резервоари със сгъстен кислород. Ако тези резервоари се възпламенят, помещението ще издържи на взривната вълна, но хората ще загинат. А ако ние допуснем кислород да влезе в помещението, всичко ще гръмне.

Даде ни знак да се отдръпнем от вратата, така че да се отвори празно място.

— Ще ни трябва палатка, запечатана към стената около входа. И надуваем тунел тип хармоника вътре в палатката. И четирима спасители.

Добре обучената пожарна бригада се хвана на работа моментално. Издигнаха скеле с кубична форма от кухи тръби. После залепиха платнище към стената около огнеупорната врата, преметнаха го върху скелето и съединиха грижливо всички ръбове, освен онези отзад.

Вкараха тунел-хармоника в палатката. Това не е лесна задача между другото — за разлика от импровизираната палатка, надуваемите тунели са изработени така, че да поддържат вътрешното налягане. Направени са от плътна и тежка материя, целта им е да осигурят безопасен преход на хора от една херметизирана среда до друга, когато навън цари космически вакуум. Малко прекалено като за нашия сценарий, но с друго подходящо оборудване не разполагахме.

Палатката не беше голяма и тунелът я изпълни почти докрай. По тази причина Боб посочи четиримата най-дребни доброволци, отзовали се на повикването.

— Сара, Джаз, Арун и Марси. Влизайте.

Четирите пристъпихме напред. Другите нагласиха кислородни бутилки на гърбовете ни, дихателни маски и предпазни очила на лицата. Ние тествахме екипировката си и дадохме знак, че всичко е наред.

Влязохме в палатката. Беше възтясно. Боб вкара след нас един метален цилиндър.

— Въздушното убежище се намира до западната стена. Вътре има четиринайсет души.

— Разбрано. Четиринайсет — каза Сара. Като лицензиран обходчик с най-дълъг стаж от нас четирите, Сара щеше да ръководи спасителния екип. Доброволците, които останаха отвън, залепиха останалите ръбове на платнището, освен в единия ъгъл.

Сара отвори клапана на цилиндъра и оттам заизлиза струя въглероден диоксид под налягане. Не е най-елегантният начин да се отървеш от кислорода, но и не беше нужно да го изгоним до последното атомче. Достатъчно бе да сведем концентрацията му до минимум. След минута Сара затвори клапана, а хората отвън запечатаха и последния ъгъл на палатката.

Сара плъзна ръка по вратата и каза:

— Гореща.

Предстоеше ни да отворим вратата към помещение, което няма търпение да гръмне. Погрижили се бяхме за кислорода, но въпреки това мисълта не беше приятна.

Сара въведе в панела до вратата отключващия пожарен код. Да, код. Включи ли се противопожарна аларма в огнеупорно помещение, вратите и вентилацията се запечатват автоматично. Хората вътре не могат да излязат — или трябва да се напъхат във въздушното убежище, или да умрат. Струва ви се прекалено? Ами, не е. По-добре няколко души да загинат в запечатана стая, отколкото пожар да се разпространи в града. Артемида взема много на сериозно пожарната безопасност.

Вратата се отвори с изщракване, заля ни гореща вълна. Потънах в пот на секундата.

— Господи — възкликна Арун.

Фабриката беше пълна с гъст дим. Тук-там, особено в ъглите, материалите се бяха нагорещили до червено. Ако в помещението беше останал кислород, на тези места със сигурност щеше да има пламъци. Покрай отсрещната стена различих силуета на въздушното убежище.

Сара не губеше време.

— Джаз, ти идваш с мен. Арун и Марси, вие останете тук и дръжте задния край на тунела.

Отидох при Сара. Тя хвана предния край на тунела от едната страна, аз го хванах от другата. Арун и Марси направиха същото при задния му край.

Сара тръгна напред, а аз я последвах, като се стараех да поддържам същото темпо. Хармониката на тунела се разгъна зад нас; Арун и Марси държаха задния му край неподвижен.

При реакцията на силиций и кислород се отделя много топлина. Затова и помещението е огнеупорно. Защо просто не топят пясък, както се прави на Земята? Защото тук нямаме пясък. Е, има, но не е достатъчно. Но пък имаме в изобилие силиций и кислород, които са отпадни продукти от производството на алуминий. Следователно можем да произвеждаме колкото си стъкло искаме. Но по трудния начин.

Помещението, където се извършваше първичната реакция, се намираше точно пред нас. Трябваше да прокараме тунела покрай него, за да стигнем до работниците в убежището.

— Май повърхностите тук са нажежени — казах аз.

Сара кимна и продължи в широка дъга. Така де, не искахме да стопим дупка в спасителния тунел.

Стигнахме до люка на убежището и аз почуках по малкото кръгло прозорче. Появи се лице — мъж с насълзени очи и омазано със сажди лице. Вероятно бригадирът, който е влязъл в убежището последен. Човекът ми даде знак с вдигнат палец и аз му отвърнах със същото.

Двете със Сара влязохме в тунела и свързахме отвора му към касата на люка. Това поне беше лесно. Тунелът е проектиран точно с тази цел. Арун и Марси, които бяха останали в палатката отвън, притиснаха своя край на тунела към платнището и го залепиха. Създали бяхме път за бягство, но въздухът в него не ставаше за дишане.

— Готови ли сте да го издухаме? — извика Сара.

— Да, запечатахме нашия край. Действай! — извика в отговор Арун.

Доброволците отвън срязаха отвор в платнището. Дим от тунела се разля в коридора, но бригадата вече бе настроила филтрите и вентилаторите на вентилацията така, че да се ограничи разпространението му.

— Палатката е отворена! Издухайте дима! — извика Арун.

Със Сара се спогледахме за потвърждение, че сме готови. После си поехме едновременно дъх, дълбоко, и отворихме изходящите клапани на бутилките си. Кислород под налягане се устреми по тунела към дупката в платнището и повлече дима от пожара със себе си. Скоро въздухът в тунела стана приблизително годен за дишане. А Горен Конрад 12 щеше да вони на сажди поне една седмица.

Вдишахме пробно и моментално се разкашляхме, но всъщност не беше толкова зле. Нямаше нужда въздухът да мирише на теменужки. Важното беше да не е токсичен. След като се убеди, че никой няма да пострада, Сара натисна дръжката на люка.

Бях впечатлена от поведението на работниците — напуснаха убежището в редица, с добра скорост и без да се бутат. Мениджърите на фабриката заслужаваха уважение, щом служителите им бяха толкова добре обучени какво се прави в случай на извънредна ситуация.

— Един! Двама! Трима!.. — Сара броеше хората, които излизаха през люка. Аз също броях, наум.

Щом Сара стигна до четиринайсет, извиках:

— Четиринайсет! Потвърдено!

Сара надникна през люка.

— Празно убежище!

Аз направих същото.

— Празно убежище! Потвърдено!

Тръгнахме след кашлящите работници към изхода на тунела.

— Добра работа — каза Боб. Доброволците вече слагаха кислородни маски на поопърлените работници. — Джаз, имаме трима пострадали. Изгаряния от втора степен. Откарай ги при доктор Русел. Останалите, вкарайте палатката и тунела във фабриката и запечатайте огнеупорната врата.

За втори път днес двамата със Спусък влязохме в ролята на линейка.

В крайна сметка кислородните резервоари така и не избухнаха, но производствените помещения бяха съсипани напълно. Много жалко, защото стъкларска фабрика „Куинсланд“ спазваше всички мерки за пожарна безопасност. Не бяха имали и едно нарушение през годините. Лош късмет, предполагам. Сега трябваше да започнат от нулата.

И все пак добре поддържаното им въздушно убежище и редовните противопожарни учения бяха спасили живота на много хора. Фабриките могат да се построят наново. Хората не могат. Така че си беше победа.

Същата вечер отидох на любимото си място за водопой — кръчмата „Хартнел“.

Седнах на обичайното си място — второто от края на бара. Преди време първото беше на Дейл, но онези дни бяха отминали отдавна.

„Хартнел“ е дупка в стената. Няма музика. Няма дансинг. Само бар и няколко маси. Единственият лукс е шумопоглъщащата пяна по стените. Били знае какво ценят клиентите му — алкохол и тишина. И никакви закачки. Никой никого не сваля в „Хартнел“. Ако ти се прииска забивка, отиваш в нощен клуб в Олдрин. „Хартнел“ е за пиене. И можеш да получиш каквото питие пожелаеш, стига да е бира.

Обичах това място. Отчасти защото барманът Били беше приятен човек, но най-вече защото „Хартнел“ беше най-близкият бар до моя ковчег.

— Здрасти, мацко — каза Били. — Чух, че днес имало пожар. Чух и че си влязла.

— Стъкларницата „Куинсланд“ — казах. — Дребна съм, затова ме издоброволстваха. Фабриката беше изгоряла напълно, но иначе извадихме всички живи и здрави.

— Е, тогава първото е от мен. — Наля ми чаша от любимата ми немска бира. Доставят я от Земята във вид на прах и я дообработват тук. Туристите твърдят, че е отвратителна, но аз друга не съм пила и си я харесвам. Някой ден ще си купя истинска немска бира, за да разбера какво пропускам. Били сложи халбата пред мен. — Благодарско за героизма, мацко.

— Е, няма да се дърпам. — Грабнах безплатната бира и отпих. Студена и прекрасна. — Мерси!

Били кимна и отиде в другия край на бара да обслужи клиент.

Отворих един браузър на джаджата си и потърсих що е то НАФО. Някакво забутано селце в северната част на Буркина Фасо. Не ми се вярваше господин Джин от Хонконг да е донесъл нещо свързано със забутани селца в Буркина Фасо. Освен това НАФО беше написано с главни букви. Сигурно беше съкращение. Но на какво?

Нямаше такава абревиатура онлайн. Значи беше нещо тайно. Само дето аз наистина исках да разбера какво означава. Излиза, че съм нахална малка досадница. Но за момента не можех да направя нищо повече по въпроса, затова оставих проучването си за по-късно.

Имам лошия навик да проверявам банковата си сметка ежедневно, сякаш неотклонното ми внимание ще я натори или нещо такова. Само че банковият софтуер не проявяваше интерес към моите въжделения. Новината не беше добра:

С други думи, към момента нетната ми стойност възлизаше на 2,5% от 416922-та калмара, които си бях поставила като цел. Толкова исках. Толкова ми трябваха. Нищо не беше по-важно.

Ако успеех да се вмъкна в проклетата Обходническа гилдия, щях да се сдобия със значителен и устойчив доход. Туристическите обиколки носят много пари. Осем клиенти на обиколка по 1500 g на парче. Това прави по 12000 g на обиколка. Добре де, 10800 g, след като преведа на гилдията нейните десет процента.

Можех да провеждам само две обиколки седмично — ограничение, наложено от гилдията заради количеството радиация, на което се излагат членовете й.

Значи щях да изкарвам по 85000 g месечно и отгоре. И това само от обиколките. Освен това щях да кандидатствам за работа като сондар. Това са Обходчиците, които прибират сондите в товарния шлюз и ги разтоварват. Така щях да имам достъп до доставките преди Накоши да ги е инспектирал, да вмъквам контрабандна стока при разтоварването или да я скатавам някъде отвън и да я прибирам друг път, например при някой таен среднощен обход. Според случая. Важното е, че така най-после щях да извадя Накоши от уравнението.

Щях да си живея като просяк, докато не спестя необходимата сума. Като извадим квартирните, вероятно бих се справила в рамките на шест месеца. Или дори на пет.

При сегашното си положение обаче, със заплатата на куриер и страничните доходи от дребна контрабанда, щях да спестя парите приблизително… никога.

Мамицата му стара, трябваше да изкарам онзи изпит.

След като спестях 416922-та g, щях да му отпусна края. С доходите на обходчик щях да си позволя хубаво жилище. Миризливият ми ковчег струва осем хиляди на месец, а дори не мога да стоя права в него. Искам да си имам и своя баня. Сигурно не ви звучи като голям лукс, обаче е. Осъзнах това отдавна, при поредната си разходка по нощница до кенефа в края на обществения коридор, защото съм се събудила посред нощ с пълен мехур.

Срещу петдесет хиляди на месец — нищо работа за човек с доходите на обходчик — можех да се преместя в мехура Бийн. В хубав малък апартамент със спалня, дневна и самостоятелна баня. Повече нищо за общо ползване, благодаря. Дори бих могла да си взема апартамент с кухненски бокс. Не с истинска кухня, това би било твърде скъпо, защото по закон кухните трябва да са огнеупорни. Но в кухненските боксове се допускат котлони със загряване до осемдесет градуса по Целзий и микровълнови фурни с мощност до петстотин вата.

Поклатих глава. Някой ден можеше и да стане.

Явно изтерзаната ми физиономия се виждаше чак от другия край на бара, защото Били тръгна към мен.

— Хей, Джаз. Защо си увесила нос?

— Пари — отвърнах. — Парите никога не ми стигат.

— Знам, мацко. — Наведе се към мен през бара. — Та… помниш ли как те наех да ми намериш малко чист етанол?

— Помня — казах. В отстъпление пред тази основна потребност на човешката природа Артемида позволява продажбата на алкохол, макар той да е запалим. Но не и на чист алкохол, който е силно запалим. Внесла го бях контрабандно по обичайния начин и бях таксувала Били само с двайсет процента отгоре. Това е тарифата ми за приятели и роднини.

Той се огледа. Двама редовни клиенти пиеха кротко и си гледаха своята работа. Извън това бяхме сами.

— Искам да ти покажа нещо…

Посегна под бара и извади шише с някаква кафява течност. Сипа малко в чашка за шотове.

— Ето. Опитай.

Можех да надуша алкохола и от цял метър.

— Какво е това?

— Малцов скоч „Баумор“. Петнайсетгодишен. Опитай го, за сметка на заведението.

Никога не отказвам безплатно питие. Сръбнах си.

И го изплюх с отвращение. На вкус беше като подпаления гъз на самия Сатана!

— Ха — каза Били. — Не ти ли хареса?

Кашлях и си триех устата.

— Това не е скоч.

Той изгледа намръщено бутилката.

— Хм. Разбрах се с един тип от Земята да ми го вари и да ми праща екстракта. Разреждам го с вода и етанол. Би трябвало да е съвсем същото.

— Да, ама не е — изграчих.

— Със скоча трябва да свикнеш, преди да ти хареса.

— Били, дори повръщаното има по-поносим вкус.

— Лошо — каза той и прибра бутилката. — Явно трябва да поработя още.

Надигнах халбата с бира да отмия вкуса.

Джаджата ми измуча. Съобщение от Тронд:

Да бе. Тъкмо бях отпочнала вечерните си бири.

Умник.

— Май трябва да тръгвам — казах на Били.

— Не думай! Изпи само една халба!

— Дългът зове — казах и му подадох джаджата си.

Той я отнесе при касовия апарат.

— Една халба. Това е най-малката ти сметка досега.

— Няма да се повтори, повярвай ми.

Били размаха джаджата ми пред касата, после ми я върна. Трансакцията беше извършена. (Отдавна бях настроила банковата си сметка така, че да приема покупките от „Хартнел“ без потвърждение.) Пъхнах джаджата в джоба си и тръгнах към изхода. Другите клиенти дори не ме погледнаха. Боже, обичам тази кръчма.

Ирина отвори вратата и ме погледна намръщено, сякаш ме е хванала да й пикая в борша. Както винаги, не ми позволи да вляза, докато не кажа по каква работа идвам.

— Здрасти, аз съм Джаз Башара — казах. — Срещали сме се стотици пъти. Идвам да се срещна с Тронд по негова покана.

Ирина ме поведе към трапезарията. Заля ме аромат на вкусна храна. Месо някакво, реших. Ростбиф? Рядък деликатес, предвид че най-близката крава е на четиристотин хиляди километра оттук.

Надникнах и видях Тронд да отпива някакъв алкохол от чаша без столче. Облечен беше с вечния си халат и си говореше с някого от другата страна на масата. Не виждах събеседника му.

До него седеше дъщеря му Лене. Не отделяше поглед от баща си, поглед, пълен с възхищение. Повечето шестнайсетгодишни мразят родителите си. Самата аз бях като цирей на задника на баща си. (Сега съм само разочарование.) Но Лене обожава татко си, гледа го все едно той е окачил Земята в небето.

Забеляза ме и ми махна развълнувано.

— Джаз! Здрасти!

Тронд ми даде знак да вляза.

— Джаз! Влизай, влизай. Познаваш ли се с администраторката?

Влязох и… баси мама му! Администратор Нгуги наистина беше там. Просто… беше там! Седеше си на масата.

Най-простичко казано, Фиделис Нгуги е причината за съществуването на Артемида. Създала космическата индустрия на Кения буквално от нищото, докато била финансов министър. Кения разполагаше само с един природен ресурс, който да предложи на космическите компании — екватора. Изстреляните от екватора космически съдове се възползват максимално от въртенето на планетата и така пестят гориво. Но Нгуги осъзнала, че могат да предложат още нещо — политика. Западните държави задушавали търговските космически дружества с бюрокрация. Нгуги си казала: „Ега ти тъпаците. Ние няма да го правим“.

Перифразирам, разбира се.

Само бог знае как е убедила петдесет корпорации от тридесет и четири държави да изсипят милиарди долари в създаването на ККК, но го е направила. И се погрижила Кения да утвърди специални регулации и данъчни отстъпки за новата мегакорпорация.

Как така, питате? Не е редно да се приемат специални закони в полза на отделна компания? Кажете това на Източноиндийската чаена компания. Това е глобална икономика, а не детска градина.

И не щеш ли, когато ККК трябвало да реши кой ще ръководи Артемида от тяхно име, те избрали… Фиделис Нгуги! Ето така стават нещата. Мацката измагьосва пари от нищото, превръща изостаналата си страна в гигантска индустрия, а самата себе си — в директор на Луната. Управляваше Артемида вече повече от двайсет години.

— Кккмх… — красноречиво започнах аз. — Ъъъъъ…

— Страхотно, нали?! — възкликна Лене.

Традиционният шал за глава дуку само подчертаваше съвременната рокля в западен стил на Нгуги. Администраторката стана, приближи се към мен и каза любезно:

— Здравей, скъпа.

Английският й със суахилски акцент звучеше толкова приятно, че моментално ми се прииска Нгуги да ме вземе за своя внучка.

— Джжжасмин — заекнах аз. — Джасмин Башара.

— Знам — каза тя.

Какво?

Нгуги се усмихна.

— Срещали сме се преди години. Наех баща ти да инсталира допълнително въздушно убежище в дома ми. Той те доведе със себе си. По онова време жилището на администратора все още беше в мехура Армстронг.

— Леле-мале… изобщо не го помня това.

— Беше много малка. И толкова сладка, не отделяше очи от татко си. Как е Амар?

Примигнах няколко пъти.

— Ами… Добре е. Благодаря. Рядко се виждаме. Той е зает с работилницата си, аз с моята си.

— Добър човек е баща ти — каза тя. — Честен бизнесмен и работлив. И един от най-добрите оксиженисти в града. Много жалко, че сте се скарали.

— Чакайте, откъде знаете, че…

— Лене, много ми беше приятно да се видим. Толкова си пораснала!

— Благодаря ви, администратор Нгуги! — Лицето на момичето грейна.

— А на теб, Тронд, благодаря за вкусната вечеря — каза Нгуги.

— Винаги съм на ваше разположение, администратор — каза Тронд и се изправи. Не можех да повярвам, че е по халат за баня! Вечерял е с най-важния човек на Луната по халат!? А после стисна ръката на Нгуги, като да си бяха равни или нещо такова. — Благодаря, че се отби!

Ирина се появи на вратата и отведе Нгуги. Наистина ли зърнах намек за възхищение на лицето на дъртата рускиня? Е, сигурно дори Ирина си имаше слабости. Не е възможно да мразиш всички.

— Майко мила, пич! — казах на Тронд.

— Яко, нали? — Тронд се обърна към дъщеря си. — Хайде, тиквичке, време е да си лягаш. С Джаз ще си говорим по работа.

Лене изпъшка както могат да пъшкат само тийнейджърките.

— Винаги ме отпращаш, когато стане интересно.

— Не бързай, мила. Много скоро и ти ще си безмилостна бизнес хрътка.

— Точно като татко си — усмихна се тя. Посегна към пода и си взе патериците. От онези, които се пъхат под мишниците. Нагласи ги с лекота и се изправи. Краката й провиснаха. Момичето целуна Тронд по бузата, после си тръгна с патериците, без стъпалата й да докосват пода.

Автомобилната катастрофа, убила майка й, бе парализирала Лене до живот. На Тронд пари му извираха и от задника, но никаква сума не можеше да купи подвижността на детето му. Или можеше? На Земята Лене би била прикована към инвалидна количка, но на Луната се придвижваше лесно с патерици.

Затова Тронд бе назначил вицепрезиденти да управляват повечето му компании, а самият той се бе преместил в Артемида. Така Лене Ландвик можеше да ходи отново.

— Чао, Джаз! — каза ми тя на излизане.

— Чао, хлапе.

Тронд разклати питието в чашата си.

— Сядай.

Трапезната маса беше гигантска, затова си избрах място на два стола от Тронд.

— Какво пиеш? — попитах.

— Скоч. Искаш ли?

— Колкото да го опитам.

Той плъзна чашата към мен. Отпих глътчица.

— Оооо, дааа… — казах. — Това си е друго.

— Не знаех, че обичаш скоч — каза той.

— Не е любимата ми напитка, но днес ми дадоха да опитам една крайно неуспешна реплика и имах нужда да си припомня какъв трябва да е вкусът. — Посегнах да му върна чашата.

— Задръж я. — Той отиде при барчето с алкохол, наля си в друга чаша и се върна на мястото си.

— Е, защо беше тук администраторката? — попитах.

Той качи краката си на масата и се облегна назад.

— Планирам да купя завода за алуминий „Санчес“ и исках да получа благословията й. Тя няма нищо против.

— И за какво ти е алуминиева топилка?

— Защото обичам да правя бизнес — каза той и придружи думите си с театрален жест. — Това ми е работата.

— Да, но алуминий? Тоест… не е ли кофти, един вид? Мислех, че този отрасъл е в упадък.

— Така е. — Тронд кимна. — Не е като едно време, когато алуминият беше върхът и за строежа на всеки мехур бяха необходими четиридесет хиляди тона алуминий. Сега прирастът на населението се движи около нулата и няма планове за строеж на нови мехури. Откровено казано, заводът отдавна щеше да е пуснал кепенците, ако не беше производството на гориво. Но дори и то е на минимална печалба.

— Явно си пропуснал момента да се облажиш. Защо ти е да го купуваш сега?

— Защото мисля, че мога отново да превърна Топилката във високопечелившо предприятие.

— Как?

— Не е твоя работа.

Вдигнах ръце.

— Божке. Много си докачлив нещо. Добре де, искаш да произвеждаш алуминий. Защо не основеш своя компания?

Той изсумтя.

— Де да беше толкова лесно. Невъзможно е да се конкурираш със „Санчес“. Буквално е невъзможно. Ти какво знаеш за производството на алуминий?

— Кажи-речи нищо — казах и се настаних по-удобно на стола. Тронд явно беше в разговорливо настроение. Най-добре да го оставя да говори, докато миряса. А и докато той говореше, аз можех да се наливам с качествен алкохол.

— Първата стъпка е осигуряването на анортит. Това е рудата и събирането й е лесно. Не я копаят от земята, а просто събират правилните камъни. Имат си автоматизирани машини, които го правят денонощно. След това топят рудата с помощта на химически и електролитни процеси, които поглъщат гигантски количества електроенергия. Наистина гигантски. „Санчес“ използва осемдесет процента от производството на градските реактори.

— Осемдесет процента? — Не се бях замисляла преди, но два двайсет и седем мегаватови ядрени реактора наистина изглеждаха твърде мощни за град с население от две хиляди души.

— Да, но интересната част е как плащат за тази енергия.

И извади от джоба си един камък. Нищо особено на вид — просто поредната сивкава ръбата буца, с каквито бе осеяна повърхността на Луната. Метна камъка към мен. — Дръж. На ти малко анортит.

— Мда, камък. — Улових го, преди да ме е цапнал. — Мерси.

— Съставен е от алуминий, кислород, силиций и калций. При топенето елементите се сепарират. Продават алуминия, разбира се. Силиция продават на стъкларите, а калция на електричарите за жълти стотинки, главно за да се отърват от тях. Но остава един страничен продукт, който е изключително ценен. Кислородът.

— Да де, него го дишаме. Знам.

— Да, но знаеш ли, че „Санчес“ получава безплатно електричество в замяна на въпросния кислород?

Не знаех.

— Сериозно?

— Да. По силата на договор, сключен в зората на Артемида. „Санчес“ ни осигурява въздух, а Артемида дава на „Санчес“ цялата необходима им енергия, напълно безплатно.

— Не плащат сметки за ток? Изобщо никога?

— Докато произвеждат кислород за града, да. А електроенергията е най-скъпият ресурс в производството на алуминий. Просто няма начин да се конкурирам с тях. Не е честно.

— О, бедничкият милиардер — казах аз. — Да ти засадим няколко плачещи върби, та да роните сълзи заедно.

— Да, да, богатите хора са гадняри, дрън-дрън.

Пресуших си чашата.

— Благодарско за скоча. Защо ме повика?

Той кривна глава настрани и ме погледна. Възможно ли бе да си подбира внимателно думите? Тронд никога не го правеше.

— Чух, че са те скъсали на изпита за обходчик.

Изпъшках.

— Всички ли го знаят? Какво, събирате се на групички и ме обсъждате зад гърба ми, така ли?

— Градът е малък, Джаз. А аз си отварям ушите.

Плъзнах чашата си към него.

— Ако ще говорим за провалите ми, искам още скоч.

Той бутна към мен пълната си чаша.

— Искам да те наема. И искам да ти платя много пари.

Веднага се ободрих.

— Ами добре. Защо не започна с това? Какво искаш да ти вкарам контрабанда? Нещо голямо?

Той се наведе напред.

— Не е контрабанда. За друго става въпрос. Дори не знам дали… възможно е да те извади от зоната ти на комфорт. Ти винаги си била почтена, с мен поне. Имам ли думата ти, че ще си остане между нас? Дори ако откажеш работата?

— Разбира се. — Едно нещо съм научила от баща си и то е винаги да изпълнявам своята част от сделката. Той спазваше законите с точките и запетайките, аз… не. Но принципът е същият. Хората предпочитат надеждния престъпник пред непочтения бизнесмен.

— Тази история с безплатната електроенергия е единственото, което стои между мен и алуминиевото производство. Ако „Санчес“ прекратят доставките на кислород, това ще е сериозно нарушение на договора. Точно тогава на сцената ще изляза аз и ще предложа да поема нещата. При същите условия — безплатен кислород срещу безплатен ток.

— И откъде ще вземеш кислорода? — попитах. — Ти нямаш топилка.

— Няма изискване за топилка. На града не му пука откъде идва кислородът, стига да идва редовно. — Опря върховете на пръстите си. — Вече четири месеца събирам кислород и го държа на склад.

Имам достатъчно да снабдя целия град за повече от година.

Вдигнах вежда високо.

— Не може просто да вземеш от въздуха на града и да си го съхраняваш някъде. Това е абсолютно незаконно.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Моля ти се. Не съм идиот. Купих кислорода честно и почтено. Имам договори със „Санчес“ за редовни доставки.

— Купуваш кислород от „Санчес“, за да им откраднеш договора за кислород?

Той се подсмихна доволно.

— Произвеждат толкова много кислород, че градът не може да го изразходи. Продават го евтино на всеки, който прояви интерес. Купувах малки количества дълго време и чрез различни кухи фирми. Никой не знае за запаса ми.

Стиснах брадичката си с два пръста.

— Кислородът е изключително запалим. Не мога да повярвам, че градската управа ти е разрешила да съхраняваш такива големи количества.

— Хич не съм я питал. Построих гигантски резервоари за съхранение недалече от мехура Армстронг. Падат се в триъгълника, описан от свързващите тунели на Армстронг, Бийн и Шепърд. Далече от маршрутите на малоумни туристи, а и ако стане някаква беля, газът ще изтече във вакуума. Резервоарите са свързани с животоподдържащата система на града, но притокът се регулира от специален клапан извън комплекса, който понастоящем е затворен и заключен. Нищо не заплашва Артемида.

— Ха. — Завъртях чашата си. — И искаш от мен да спра производството на кислород в „Санчес“.

— Да, това искам. — Стана и отиде при барчето. Този път избра бутилка ром. — Градът ще бърза да разреши кризата и аз ще получа договора. Стигне ли се дотам, ще получа Топилката на тепсия. Без безплатна електроенергия производството на алуминий ще стане неефективно и „Санчес“ ще се радват да ми продадат компанията си.

Наля си, върна се на масата и отвори един панел, пълен с бутони и лостчета.

Осветлението в стаята намаля, а на стената отсреща се появи екран.

— Ти какво си, суперзлодей или нещо такова? — казах и посочих екрана. — Така де…

— Харесва ли ти? Днес ми го инсталираха.

На екрана се виждаше сателитна снимка на нашия район в Морето на спокойствието. Артемида беше мъничка буца от кръгчета, ярко осветена от слънцето.

— Намираме се в ниското — каза Тронд. — Тук има оливин и илменит колкото искаш. Те са богати на желязо, но ако искаш алуминий, ти трябва анортит. Тук тази руда е сравнително рядка, но на високото я има в изобилие. Затова машините на „Санчес“ я събират в подножията на кратера Молтке, на три километра южно от Артемида.

Включи лазерната показалка на джаджата си и я насочи към един район южно от града.

— Въпросните машини са почти напълно автономни. Могат да се обадят в централата, за инструкции или при повреда. Те са съществена част от производствения процес, събрани са на едно място и никой не ги пази.

— Добрее — проточих. — Сещам се накъде биеш.

— Мда — каза той. — Искам от теб да саботираш събиращите машини. Всичките наведнъж. И да ги повредиш така, че да не могат да се поправят. На „Санчес“ ще им трябва поне месец да докарат нови от Земята. Междувременно събирането на руда ще спре. Липсата на анортит ще доведе до липса на кислород. Липсата на кислород ще ми осигури победата.

Скръстих ръце.

— Не знам, Тронд. Нещо не ми харесва. „Санчес“ осигурява работа на колко… поне стотина души? Не искам заради мен да останат на улицата.

— За това не се тревожи — каза Тронд. — Искам да купя компанията, а не да я унищожа. Никой няма да остане без работа.

— Това добре, но не знам нищо за тези събирачи.

Пръстите му литнаха по контролите в панела и на екрана се появи снимка на събираща машина. Приличаше на снимка от каталог.

— Произведени са от „Тойота Цукурума“. Държа четири в свой склад, нови-новенички.

Аха. Нещо толкова голямо със сигурност беше доставено на части и сглобено тук. При това тайно, така че никой да не задава неудобни въпроси, като: „А бе, Тронд, защо твоята компания сглобява събирачи? “. Явно хората му се занимаваха с това от доста време.

Тронд, изглежда, се бе сетил какви въпроси ме мъчат.

— Да, да. От доста време работя по този проект. А ти можеш да разгледаш събирачите в склада когато поискаш и за колкото време ти е необходимо. При пълна секретност, разбира се.

Станах и отидох при екрана. Леле, тия събирачи бяха направо зверове.

— С други думи, задачата ми е да открия някаква слабост в тези машинки? Не съм инженер бе, човек.

— Събирачите са автоматизирани машини без никаква защита. Ти си умна и със сигурност ще измислиш нещо.

— Добре де, но какво ще стане, ако ме хванат?

— Джаз коя? — възкликна театрално той. — Онази, куриерката ли? Познавам я съвсем бегло. Защо й е да прави такива неща? Недоумявам.

— Аха. Ясно.

— Просто съм откровен. Част от сделката е да не споменаваш името ми, ако те хванат.

— И защо аз? Какво те кара да мислиш, че подобна каскада ми е по силите?

— Джаз, аз съм бизнесмен — каза Тронд. — Работата ми е да разработвам недооценени ресурси. А ти си един адски недооценен ресурс.

Стана и отиде при барчето да си налее още.

— Можела си да станеш всичко. Не си искала да бъдеш оксиженист като баща си? Добре. Можела си да станеш учен. Инженер. Политик. Едър предприемач. Каквото и да е. Но си станала куриерка.

Намръщих се.

— Не те съдя — продължи той. — Просто анализирам. Много си умна и ти трябват пари. На мен ми трябва много умен човек и имам пари. Проявяваш ли интерес?

— Хммм… — Не бързах с отговора. Беше ли задачата изобщо изпълнима?

Щеше да ми трябва достъп до шлюз. В целия град имаше само четири шлюза и тях можеше да ги използват единствено лицензираните обходчици — контролът се осъществяваше от компютрите на шлюзовете, които проверяваха джаджата ти.

После трите километра до подножието на кратера Молтке. Как щях да стигна дотам? Пеша? И като стигна там, какво щях да правя? Събирачите със сигурност имаха камери и снимаха всичко на триста и шейсет градуса около себе си за навигационни цели. Как бих могла да ги саботирам, без да ме забележат?

Освен това надушвах нещо гнило. Тронд ми се беше озъбил, когато го попитах защо му е да навлиза в производството на алуминий. Само че моята глава щеше да се озове на дръвника, ако нещата се сговняха, а не неговата. Ако ме хванеха, щяха да ме изгонят на Земята, а там не бих могла да живея. Не бих могла дори да стоя права, за бога! От шестгодишна живеех при лунна гравитация.

Не. Бях контрабандистка, а не саботьорка. А и цялата тази работа вонеше.

— Съжалявам, но това не е по моята част — казах. — Ще трябва да си намериш някой друг.

— Ще ти дам един милион калмара.

— Добре. Съгласна съм.