Артемида

6

— Еба си простотията — казах на събирача.

Другите две машини също тръгнаха към мен. Сигурно да ме сгащят, преди да съм се скрила зад някоя скала. Операторите им вече ме следяха от различни ъгли. Отврат.

По-късно разбрах какво е станало. Скалата, която бе затрила кислородните ми бутилки, разтресла здраво земята и събирачът регистрирал труса. Събирачите имат в колелетата си високочувствителни сензори, които отчитат вибрациите на терена. Защо ли? Защото копаят в склона на кратер. Ако има опасност от свлачище, операторите трябва да бъдат уведомени навреме.

И така, събирачът се обадил да докладва за труса. В контролния център на „Санчес“ дежурните прегледали видеозаписите от предходните две минути. Искали да знаят дали каменна лавина няма да загроби мултимилионния им събирач. Познайте какво са видели! Мен, как се мушвам под търбуха му! Затова пратили друг от събирачите да види какво съм намислила.

После се обадили на обходчиците. Не знам как точно е протекъл разговорът, но мога да се досетя. Нещо такова ще да е било:

Операторите в „Санчес“: „Хей, защо се ебавате с нашия събирач?! “

Обходчиците: „Не сме ние“.

„Санчес“: „Е, кой е тогава? “

Обходчиците: „Не знаем, но ей сегичка ще му сритаме задника. Не защото ни пука за вас, а защото държим на монопола си над обходите. И също така защото сме банда гадняри“.

Следователно в момента обходчиците сформираха потеря, която да ме сгащи и да ме завлече в Артемида. След това щеше да дойде ред на побоя, депортацията, гравитационната болест в Рияд и останалите елементи на пълното фиаско.

Отделих си минутка да помисля над новата ситуация. Нямаше начин да се върна в града преди гневна тълпа обходчици да тръгне насам. Така че нямаше смисъл да прекратявам мисията. По-добре да си свърша работата, преди да е започнала епичната игра на лунна криеница.

Потерята щеше да използва товарен луноход, за да спести време. Тези машини развиват до десет километра в час. Стръмният участък в края на прехода щеше да ги забави малко. Да речем, средна скорост от шест километра в час. Имах половин час, преди да пристигнат.

Вече нямаше смисъл да стъпвам на пръсти. Планът ми за бомбите със закъснител, които да гръмнат, след като съм се прибрала у дома, беше отишъл по дяволите. Онези от „Санчес“ всеки момент щяха да повикат събирачите си за проверка, механиците щяха да ги огледат под лупа и цялата ми усилна работа щеше да отиде на вятъра.

Налагаше се да нанеса непоправими щети на всичките четири събирача в рамките на следващия половин час. Имаше и един плюс в цялата отвратителна ситуация — операторите на „Санчес“ бяха докарали машините си при мен.

Така, да караме поред. Извадих от торбата си режещи клещи и се покатерих върху събирача, който ме беше забелязал. Двете му комуникационни системи, и основната, и спомагателната, бяха монтирани на най-високата му точка за по-голям обхват. Събирачът (контролиран от някой тип в оперативния център на Топилката) се раздвижи напред-назад, вероятно с идеята да ме разкара от гърба си. Само че събирачите не са достатъчно повратливи и бързи за тази цел. Лесно запазих равновесие и видях сметката на четирите антени. Бяха малко по-дебели от оптималното като за моите клещи, но се справих. Машината застина под мен веднага щом отрязах последната антена. Събирачите са програмирани да се кротват неподвижно, ако изгубят връзка с контрольора си. Не бихте искали събиращата ви машина да се шляе насам-натам по своя воля, нали?

Скочих върху покрива на съседния събирач — същия, който преди малко и толкова усърдно бях превърнала в бомба със закъснител. Уви, напразно си бях дала толкова труд. Въздишка.

Кръц, кръц, кръц, кръц!

Другите два събирача преминаха в отстъпление.

— А, не, няма да стане тая! — възкликнах. Скочих от покрива на втората машина и хукнах след тях. Бързо ги настигнах.

Покатерих се на покрива на третата си жертва и се хванах на работа с клещите. Също като сестрите си, и тази спря на място веднага щом отрязах и четвъртата антена.

Наложи се да спринтирам, за да настигна последната машина, но не толкова, че да се задъхам. Прерязала бях три от антените и тъкмо посягах към четвъртата, когато отляво ме прободе силна болка и полетях във въздуха. Е, не във „въздуха “, разбира се. Във вакуума. Знаете какво имам предвид. Паднах на земята и се превъртях.

— К’во? — Изпъшках. След миг разбрах какво е станало. Онези гъзове в „Санчес“ бяха накарали събирача да ме фрасне с лопатата си!

Копелета гадни! Този удар можеше да ми пробие костюма! Добре де, съсипвах им собствеността, вярно, но това не значи, че трябва да ме убият, нали?!

О… машината още беше под контрола им.

Събирачът спусна наполовина лопатата си и се затъркаля към мен.

Скочих на крака, хукнах към основната му камера и размахах среден пръст. После я разбих с клещите, които още стисках с другата си ръка. Дотук с видеото ви, задници необърсани.

— Който и да си, знаем, че си там — чу се по основния обходнически канал. Беше гласът на Боб Люис. Мамицата му! Нищо чудно всъщност. Нормално бе гилдията да изпрати най-опитния си член начело на потерята. — Нека не усложняваме нещата. Ако се наложи да те задържим физически с риск за живота си, ще си платиш за това, гарантирам ти.

Имаше основание. Научнофантастичните филми показват друго, но истината е, че да се биеш в обходнически костюм е мегалоша идея и много опасно. Нямах намерение да влизам в бой. Ако ме сгащеха, щях да се предам, и толкоз. Криеницата се беше превърнала в гоненица.

Но проблемите — един по един. Първо трябваше да се справя с булдозера убиец. Без предната си камера той се мяташе наляво-надясно в опит да ме открие. Колелета му не са от най-бързите, но лопатата е тежка, а мощността му — голяма, и това го правеше опасен противник.

Лопатата удари земята на метър вляво от мен. Добро попадение, но не достатъчно. Скочих в лопатата и клекнах. Рискован ход. Лопатата имаше прецизни сензори за тежест и със сигурност щеше да засече неканения си товар. Надявах се, че контрольорът й ще е зает с друго и няма да забележи.

Лопатата пое отново нагоре и когато го направи, аз скочих. Обаче кумулативното ни движение нагоре ме изхвърли по-нависоко от очакваното.

— По дяволите — казах в най-високата точка на полета си. Сигурно бях на десетина метра над земята. За това не знам и никога няма да науча със сигурност; знам обаче, че когато паднах върху покрива на събирача, едвам не си счупих краката.

След мигновен размисъл относно плана си и колко умен е той се протегнах и срязах последната антена. Събирачът моментално спря да се мята.

— Уф.

Бях обезвредила временно и четирите машини. Сега оставаше да им видя сметката за постоянно.

Започнах със събирача, който вече бях саботирала. Покатерих се за пореден път отгоре му и отворих кутията с прекъсвачите. Бръкнах в самодейната си кутийка с релето и посегнах към настройките на будилника. Не можех да натисна копчетата, разбира се. Часовникът беше направен за човешки пръсти, а не за дебели обходнически ръкавици.

Добре де, щом не мога да променя настройките на алармата, ще използвам по-груб подход. Махнах крокодилските щипки, разкачих релето, с което бяха свързани, като по този начин го отстраних от веригата, след това обелих изолацията на кабелите, които доскоро свързваха щипките с релето. Омотах оголените жици в груба свръзка, после отново щракнах щипките към полюсите на акумулатора.

И вдигнах гълъбите моментално.

Като отстраних релето, бях създала ново устройство, известно като „жица “. Ха-ха. Акумулаторът даде на късо и започна буквално да сере топлина.

Хукнах на пълна скорост към най-близката канара и се скрих зад нея. Нищо не се случи. Надникнах да погледна. Нищо.

— Хмм — изхъмках. — Дали да не…

И тогава събирачът избухна. А бе направо… избухна. Експлозията надмина очакванията ми с много. Шрапнели се разхвърчаха във всички посоки. Взривът блъсна шасито надолу с такава сила, че машината първо потъна, после отскочи, направи половин салто и падна на покрива си.

Смятала бях, че съм се отдалечила достатъчно от експлозията, но явно не бях познала. Парчета изкривен метал бомбардираха моята канара, а други, по-малки, валяха отгоре.

— Ами да — казах. Не бях включила в сметките си другия експлозив — горивната клетка на акумулатора беше пълна с водород, който се бе срещнал с кислорода във високотемпературна среда и двамцата си бяха поговорили малко.

Канарата ме защити от основната ударна вълна, но не и от отломките, които валяха отгоре. Допълзях по корем до един от другите събирачи, докато около мен избухваха валма прахоляк от падащите отломки. Напомняне — тук няма въздух и когато нещо излети към небето, пада надолу със същата скорост, с която е излетяло. Иначе казано, от небето валяха куршуми.

Стигнах невредима до събирача — чист късмет! — и се наврях отдолу. Изчаках бурята да отмине и изпълзях да проверя резултата от действията си.

Взривеният събирач беше напълно съсипан. Направо не личеше, че е бил превозно средство. Шасито представляваше буца разкривен метал, а едно петдесет процента от останалото се валяше из целия разчистен участък. Проверих как съм с времето. Целият процес беше отнел десет минути. Доста добре, но трябваше да ускоря нещата с останалите три машини.

Преди това обаче измъкнах от отломките парче метал с площ около два квадратни метра и го замъкнах от другата страна на своята Канара спасителка. Подпрях го на канарата и така си спретнах нещо като убежище.

Добре. Вече си имах своя лунна база. Поседях няколко минути във Форт Джасмин, колкото да преработя останалите релета в обикновени съединителни проводници.

После се заех с втория събирач. Този път поне нямах нужда от хамака. Събирачът нямаше да ходи никъде.

Вече знаех как да запаля горелката във вакуум и нещата тръгнаха доста по-бързо. Освен това не си направих труд да маркирам предварително мястото на среза. Действах по спомени. Нищо не увеличава скоростта ти като опита. Направих дупка с горелката, монтирах клапана и напълних резервоара с въздух.

После изпържих акумулатора, хукнах към металния си навес, пропълзях под него и зачаках. И този път не надничах като идиот.

Усетих труса на експлозията и зачаках дъжда от отломки. Щеше ли металният лист да издържи?

Е, поопъна се, което си беше доста страховито, но ме предпази от градушката. Изчаках ударите да спрат и погледнах наляво и надясно да видя дали валмата прахоляк са се разредили достатъчно. Добре би било, ако можех да чуя какво става. Вакуумът, както знаем, не пренася звук и това е изключително досадно.

Изпълзях изпод металния лист и нищо не ме уби, следователно ситуацията беше под контрол. Заобиколих канарата да видя резултата от работата си. Още един съсипан събирач.

Проверих времето на малкия монитор върху ръкава на костюма си. Още десет минути.

Мама му стара!

Ако потерята си знаеше работата, щяха да цъфнат при мен след десетина минути. А ми оставаха два събирача за разрушаване. Ако дори един оцелееше, „Санчес“ щяха да продължат работа, да събират руда и да произвеждат кислород, а Тронд нямаше да ми даде единия милион Калмари.

Най-много време губех в тичане и криене, докато отломките се слегнат. Знаех какво трябва да направя… но не ми харесваше. Налагаше се да издухам двамцата едновременно.

Моля, не цитирайте последното изречение извън контекст.

Подготвих двата събирача за голямото „бум“. Скоро машините бяха натъпкани с кислород, кутиите с прекъсвачите им бяха отворени, а моите съединителни кабели висяха, прикрепени с щипки към положителните им полюси.

Набутах оксиженисткото си оборудване под една от машините. Времето ми изтичаше и нямаше как да завлека всичко това до Артемида, но и не биваше да оставям на местопрестъплението инкриминиращи улики с надпис „Оксиженистка компания Башара“.

Добре де. Щях да прибера милион калмара. Ще му купя ново оборудване. По-добро.

Стоях до единия събирач и гледах към другия. Деляха ги двайсет метра. Нямаше да е лесно. Една отдавна забравена рационална част от мозъка ми надигна гласец. Идеята наистина ли беше добра? (Един милион калмара.) Ми да! Съвсем добра си беше!

Дадох на късо единия акумулатор, изтичах при другия събирач и изпържих и неговия. Почти стигнах до убежището си, преди първият да избухне.

Почти.

Пейзажът грейна ослепително. Прашни гейзерчета разцъфтяха около мен, когато отломките от събирача усърдно последваха законите на физиката. Нямаше време да заобикалям канарата. Отскочих нагоре, а остатъка от височината й изкатерих. Пробвах да се приземя грациозно от другата й страна, с кълбо напред и прочее, но не стана. Получи се класическото размахване на ръце и просване по очи.

— Хей, видяхте ли това?! — чу се глас по радиото.

— Излъчваш по общия канал — каза Боб.

— Мамка му.

Потерята си бе говорила по друг канал, за да не ги чувам. И този тип беше прецакал работата. А аз разбрах, че са видели експлозията. Бяха близо.

Зачаках втората експлозия, но тя така и не дойде. Събрах смелост и надникнах покрай канарата да видя какво става. Нищо не ставаше — последният събирач си беше жив и здрав.

— Какво, да му се… — започнах. Но после разбрах. Оцелялата машина беше понесла повърхностни щети при взрива на посестримата си. Парче шрапнел беше срязало моя съединителен проводник и двете му части висяха от полюсите. Акумулаторът не беше дал на късо и още не беше прегрял достатъчно, за да се стигне до взрив.

Нещо просветна в другия край на разчистения участък. Обходчиците бяха пристигнали. Погледнах отново към оцелелия събирач. Петнайсет метра дотам и неизвестно колко време, докато оправя съединителния кабел. Отново преместих поглед към проблясъка, приел вече формата на луноход — беше на стотина метра от мен и се приближаваше бързо.

Нямаше да успея. Всеки момент щяха да ме настигнат. Налагаше се да оставя работата си недовършена.

— Да му се не види! — изругах. Знаех, че това е правилното решение, но не бях длъжна да ми харесва. Избягах от местопрестъплението.

Има проблем, когато бягаш от хора на Луната — отпечатъците ти се виждат отдалече. Хукнах по права линия през разчистения участък, като оставях след себе си диря, която можеше да проследи и малоумник. Не можеше да се избегне. Целият участък беше опоскан до шушка, имаше само прах.

Скоро излязох от периметъра и се озовах сред естествения лунен релеф, който предлага повече възможности да прикриеш отстъплението си. Склонът на кратера е осеян с всякакъв камънак — от малки камъчета до големи канари.

Стъпих на една скала и скочих на съседната. После на следващата и така нататък. Като в онази глупава игра, при която хората си представят, че подът е от лава и не трябва да стъпват на него. Само дето моето не беше игра, а залозите бяха много високи. Целта беше да не стъпя нито веднъж в прахоляка. Да те видим как ще ме проследиш сега, Боб!

Следващият етап беше в равни количества досаден и стресиращ. Трябваше да измина няколко километра, като през цялото време се оглеждам през рамо. Потерята бързо щеше да се сети, че съм се отправила към дома. Сетеха ли се, щяха да скочат в лунохода си и да ме настигнат.

Надявах се, че ще поемат по най-прекия път, затова избрах заобиколен. Далече от правата линия. Артемида беше само на три километра от участъка със събирачите, но аз изминах пет заради завъртулките на маршрута си. Каменистият терен по склоновете на кратера осигуряваше достатъчно канари и скални струпвания, за да ме скрие от погледа на преследвачите.

Получи се. Не знам по какъв маршрут е минала потерята, но нито веднъж не ме видя.

Най-сетне стигнах до подножието на Молтке. Морето на спокойствието се ширеше до хоризонта. Артемида грееше в далечината поне на два километра от мен.

Изведнъж осъзнах колко съм сама и изолирана, прималя ми, но бързо прогоних тези чувства. Нямах време за простотии.

Трябваше ми нова стратегия. Скачането от скала на скала вече не вършеше работа. Между мен и дома ми се ширеше гигантско поле, покрито със сив прахоляк. Не просто щях да оставя следа, а щях да се виждам от километри.

Време беше за почивка. Още не бях излязла на открито. Избрах си една скала и седнах в сянката й. Изключих всички светлинки на костюма си, дори тези на шлема, а монитора на ръкава си скрих с тиксо.

Сенките на Луната са ясно очертани и черни. Няма въздух, значи няма разпръскване на светлината. Все пак не бях в пълен мрак. Слънчевите лъчи се отразяваха в скалите наоколо, в прахоляка, възвишенията и прочее, и част от тази отразена светлина стигаше и до мен. Но на фона на светлия пейзаж си бях практически невидима.

Обърнах глава към водната бозка и изсмуках около половин литър. Голямо потене пада, когато си в обходнически костюм.

Добре, че реших да си почина. Има-няма на петата минута видях лунохода с потерята да се връща към града. Далече бяха от мен, движеха се по права линия към Артемида.

Луноходите са четириместни, но този мъкнеше седмина обходчици. Приличаше на циркаджийска кола. Ако се съдеше по дългата опашка от прах, тези гадняри изцеждаха силиците на машината и се движеха с максималната възможна скорост. При тази скорост и предвид неравния терен нямаха никакъв шанс да ме видят. Къде им беше умът?

— Оооо, мамка му! — Изпъшках.

Нямаше нужда да ме намират. Достатъчно бе да стигнат до града преди мен. И да завардят всички шлюзове. Рано или късно въздухът ми щеше да свърши и аз щях да се предам.

— Еба си! Мамицата му! Триста дяволи! Да му се не види и простотията!

Важно е да разнообразяваш псувните си. Ако използваш една и съща твърде често, силата й се губи. Пених се още минута-две в костюма си, после се успокоих и започнах да мисля.

Добре де, ситуацията беше гадна, но си имаше и предимства. Щяха да стигнат преди мен до града. Хубаво. Това обаче означаваше, че няма да ме търсят в Морето на спокойствието. Тревожила се бях как ще мина незабелязано през равнината, но това вече не беше проблем.

Станах, включих Светлинките на костюма и махнах лепенката от малкия монитор на ръкава си.

При всички шлюзове щеше да има обходчик на пост. И не просто щяха да висят вътре и да пристъпват от крак на крак. Не, щяха да чакат отвън, така че да ме видят навреме и да вдигнат тревога.

Имах план, но първо трябваше да стигна до града. Това беше първият етап.

Шлюзът на Конрад гледаше на север, товарният шлюз на компания „Транкуилити Бей“ в мехура Бийн гледаше на северозапад, шлюзът на Централния порт в Олдрин гледаше на изток, а този на ИАКИ, Индийската агенция за космически изследвания, в Армстронг, гледаше на югоизток. Значи най-голямото „сляпо петно “ се падаше на югозапад.

Подскачах през сивкавата пустош около час, по обходен маршрут, който да ме приближи откъм правилната посока. Отварях си очите на четири, докато куполите на дома ми растяха на хоризонта. Последните стотина метра бяха истински ад. След като навлязох в сянката на Шепърд, напрежението ми спадна значително. Трудно щяха да ме видят в плътния й мрак.

Най-сетне облегнах гръб на корпуса на мехура и си отдъхнах с облекчение.

Добре. Стигнала бях до града. Сега оставаше да вляза някак.

Не можех да заобиколя покрай куполите, за да стигна там, където трябваше да стигна. Щяха да ме видят със сигурност. Време беше да последвам примера на Бикчо и да използвам сервизните ръкохватки.

Въпросните ръкохватки са проектирани за хора в обходнически костюм и ширината им е идеална за гигантските ръкавици. Изкатерих се по корпуса за десетина минути. Щом стигнах до върха на полусферата, се сниших. Не се тревожех заради обходчиците — всички те щяха да са твърде близо до мехурите, за да ме видят. Не, проблемът ми беше в релефа. Армстронг се намира между Шепърд и Олдрин и е два пъти по-нисък от тях. Което означаваше, че всеки, излязъл на разходка в парка му, можеше да ме види.

Все още бе доста рано сутринта и с малко късмет паркът щеше да е празен. А дори да не беше празен и някой подранил любител на разходките да ме видеше, вероятно щеше да реши, че съм от поддръжката и си върша работата. И все пак… като извършител на престъпление предпочитах да остана незабелязана.

Смъкнах се по отсрещната страна на Шепърд и продължих по тунела, който го свързваше с Армстронг. Не си го представяйте като акробатично изпълнение. Топлата връзка е широка три метра.

Стигнах до Армстронг и Изкатерих и него. Този мехур беше по-малък, следователно и катеренето ми отне по-малко време. После минах по тунела към Олдрин.

Тук нямаше да е толкова лесно. Изкатерих Олдрин донякъде, но не можех да стигна до върха на полусферата. Е, можех, но не биваше. Едно е да се мотаеш по корпуса на мехур, но ако се покатерех по стъкления купол на парка Олдрин, подранилите посетители със сигурност щяха да вдигнат вежди високо. „Мамо, защо Спайдърмен е дошъл на Луната? “ Не, благодаря.

Вместо това се покатерих до половината височина и спрях там — точно под стъклените панели на парка, — после продължих настрани по периметъра на мехура. Скоро видях Централния порт. Най-близо до мен се падаше железопътното депо — преддверието, където влаковете се скачваха с порта. В момента там нямаше влак. От другата страна на депото беше голямата кръгла врата на товарния шлюз.

Боб Люис излезе от влаковата ниша.

— Мамка му! — казах аз. А толкова внимавах, докато пълзях около Олдрин! Придвижвах се бавно от ръкохватка на ръкохватка и се оглеждах за дебнещи обходчици. А през цялото време Боб е бил вътре в шибаното преддверие! Голям гадняр си, Боб!

Човекът патрулираше. Вари го, печи го, морският пехотинец си е морски пехотинец. Още не беше вдигнал поглед нагоре, но и това щеше да стане. Имах максимум две секунди да направя нещо.

Пуснах ръкохватките и се хързулнах надолу по корпуса. Опитвах се краката ми да сочат надолу, с надеждата че ако се приземя в правилната позиция, ще омекотя удара. Уви, не. Не съм от грациозните. Представих се зле и според земните, и според лунните стандарти — паднах тежко и не запазих равновесие.

А бе, пльоснах се като чувал с картофи. Но пък се приземих от другата страна на преддверието и не си счупих нищо. Добре че звукът не се пренася във вакуум, иначе Боб със сигурност щеше да чуе тупването ми. Все едно. Дори когато е тромав и напълно лишен от изящество, успехът си е успех.

Опрях гръб в корпуса на Олдрин и се изтеглих по-далече от Централния порт, докато не изгубих Боб от погледа си. Не знаех какъв е маршрутът на патрулната му обиколка, но знаех, че няма да го отдалечи твърде много от шлюза на порта. Продължих още малко покрай стената на мехура, после седнах на земята и се облегнах на корпуса.

И зачаках. От новото си място не виждах влаковото депо, но виждах релсите, които водеха натам.

Влакът се появи на хоризонта след половин час. Заради малкия диаметър на Луната нашият хоризонт отстои само на два — два и половина километра, така че не се наложи да чакам дълго, преди влакът да пристигне.

Изчаках влакът да навлезе в депото и да се скачи с порта. После се промъкнах обратно към преддверието.

Този беше първият влак за деня. Пътниците щяха да са основно служители на Туристическия център. Щяха да се качат бързо и влакът да потегли по обратния път.

Появи се от депото. Голям е и ускорява бавно, така че скоростта му още беше ниска.

Скочих напред и се хванах за „калника “ на предното колело. Не беше най-добрият захват на света, но пък аз стисках с всички сили. Влакът ме повлече, краката ми се удряха в земята. Добре де, очевидно не беше най-мъдрият ми план досега, но пък слагаше цял влак между мен и Боб, а аз само това исках.

Влакът ускоряваше бързо. Стисках като за последно калника с ясното съзнание, че при тази скорост всеки по-остър камък може да ми съдере костюма. Нямаше как да вися като прани гащи до края на пътуването. Трябваше да си сложа някъде краката.

Протегнах ръка и се хванах за ръба на някакъв прозорец. Надявах се никой да не седи баш до него. Изтеглих се нагоре и стъпих върху калника. Искаше ми се да надникна през прозореца и да видя дали не са ме забелязали, но устоях. Хората може и да не забележеха няколко пръста, впити в ръба на прозореца, но със сигурност щяха да забележат шлема на обходнически костюм.

Опитвах се да не мърдам. Пътниците щяха да се стреснат, ако чуеха шум откъм външната страна на влака. Атаката на Лунната жена, взела куп грешни екзистенциални решения.

Пуф-паф към Туристическия център. Сигурно вече сте се досетили какъв беше планът ми. Обходчиците вардеха всички шлюзове на Артемида, но дали се бяха сетили да завардят и онзи на Туристическия център?

Дори да се бяха сетили, нямаше как да стигнат там преди мен. Този беше първият влак за деня.

Пътуването отне обичайните четирийсет минути. Успях да се наглася що-годе удобно върху широкия калник на колелото. Не беше чак толкова зле.

Пътувахме, а аз размишлявах върху затруднението си. Дори да се върнех в града, без да ме хванат, пак бях прецакана. Тронд ме беше наел да унищожа и четирите събирача. А аз бях видяла сметката на три. Инженерите на „Санчес“ щяха да поправят оцелелия и да го върнат на работа. Топилката нямаше да работи с пълен капацитет, но пак щеше да изпълнява кислородната си квота.

Тронд нямаше да ми плати за фиаското, и с пълно право. Не само се бях провалила, а и бях усложнила неговото положение с провала си. Онези от „Санчес“ вече знаеха, че някой им е вдигнал мерника.

— Мама му стара… — казах. Стомахът ми се беше свил.

Влакът наближи Туристическия център и намали. Скочих от калника и направих няколко скока, докато убия скоростта си. Влакът продължи към депото.

Придвижих се на бегом до Туристическия център и продължих покрай купола. Скоро „Игъл“-ът се появи в полезрението ми. Май не одобряваше действията ми. „Тц-тц. Моят екипаж никога не би се осрал така“.

А после видях нещо великолепно — никой не охраняваше обходническия шлюз!

Ура!

Хукнах натам, отворих външната врата, скочих в камерата и затворих вратата. Отворих клапана и чух лелеяното съскане на нагнетен въздух да идва към мен от всички посоки.

Бързах, но въпреки това изчаках очистващият цикъл да свърши. Така де, може да съм контрабандистка, саботьорка и като цяло пълен боклук, но никога не оставям обходническия си костюм мръсен.

Цикълът завърши и аз бях чиста като момина сълза.

Вътре бях! Трябваше да скрия Обходническите си неща някъде в Туристическия център, но това не беше проблем. Щях да ги набутам в няколко туристически шкафчета, а по-късно да се върна с голям контейнер. Куриер съм все пак — ще кажа, че идвам да прибера доставка. Никой няма да се усъмни.

Отворих вътрешната врата на шлюза и прекрачих прага към спасението.

Само дето не беше спасение. Беше голяма купчина лайна. И аз стъпих право в нея. Широката ми усмивка много бързо се изкриви в изражението на току-що уловен шаран.

Дейл стоеше в преддверието със скръстени ръце и самодоволна физиономия.