Артемида

8

Отдалечих се на бегом от имението на Ландвик. Извадих в движение джаджата си и пратих съобщение на Руди: „Проблем в дома на Ландвик. Кръв на стената. Ела веднага.

Той ми отговори със следното: „Тръгвам. Остани на място, докато пристигна.“

„Няма“ — отвърнах.

Джаджата ми позвъни — обаждане от Руди. Вместо да приема повикването, аз хукнах с всички сили.

— Мамицата му — изсъсках. — Защо винаги трябва да е трудно!

Краката ми докосваха пода през седем-осем метра, а на завоите се отблъсквах от стената, за да не намалявам.

„Долапът на Алън“ беше скъпарско място, особено предвид че продаваше боклучава храна и кичозни сувенири. Приличаше повече на хотелско магазинче за подаръци, отколкото на бакалия, надутите му цени също бяха хотелски. Но сега нямах време да избирам.

— Мога ли да ви помогна, мадам? — попита продавачът. Облечен беше с костюм с жилетчица, моля ви се! Кой носи официално облекло в бакалия, за бога? Прогоних тази мисъл. Нямах време да съдя този и онзи.

Грабнах най-голямата торба, която се изпречи пред погледа ми — платнена, с отпечатана картинка на Луната. Адски оригинално. Обикалях рафтовете и пълнех торбата с пакетирани боклуци, без да подбирам. Имам бегъл спомен за шоколади и двайсет вида сушен бъркоч. Инвентаризацията щеше да остане за по-късно.

— Мадам? — каза продавачът.

Взех голяма бутилка вода от хладилника, отидох на бърз ход до касата и изсипах торбата.

— Всичко това — казах. — Бързо.

Продавачът кимна. Трябва да му го призная — раздвижи се човекът. Без глупави въпроси. Клиентът бърза? Значи и продавачът бърза. От мен „Долапът на Алън“ получава пет звезди.

Той подреди продуктите върху тезгяха, така че да не се докосват, и натисна копчето на касата. Компютърът разпозна стоките и направи сметката.

— Хиляда четиристотин петдесет и един калмара.

— Боже — казах. Но нямах време да споря. Скоро парите нямаше да ми вършат работа. Размахах джаджата си над разплащателната плочка и одобрих превода.

Набутах всичко в торбата и вдигнах гълъбите. Подтичвах по коридора и набрах един номер в движение. На екранчето се появи автоматично съобщение:

Потвърдих и зачаках телефонът от другата страна на линията да звънне.

— Ало? — чу се глас с акцент.

— Келвин, Джаз съм — казах. Завих зад ъгъла и продължих с дълги скокове към свързващия тунел, който щеше да ме отведе в мехура Бийн.

След четирисекундно закъснение отговорът на Кевин стигна до мен.

— Джаз? Обаждаш се по телефона? Какво е станало?

— Затънала съм до гуша в лайна, Келвин. Ще ти обясня по-късно. Сега ми трябва нова самоличност. По най-бързия начин. Имам нужда от помощта ти. — Тичах с подскоци по свързващия тунел и кълнях неизбежното комуникационно забавяне.

— Добре. Какво да направя?

— Не знам кой ме преследва, затова трябва да приема, че банковата ми информация е компрометирана. Искам да ми отвориш сметка в ККК под фалшиво име. По-късно ще ти върна парите, разбира се.

След четири вбесяващи секунди чух следното:

— Добре, разбрах. Какво ще кажеш за хиляда американски долара? Това е приблизително шест хиляди калмара. И под какво име ги искаш?

— Шест хиляди калмара е супер, благодаря. Колкото до името… Не знам… нещо индийско този път? Харпрет Синх, да речем?

Тичах по коридорите на Бийн. Този мехур е предимно спалня. Коридорите му са дълги и прави. Идеални за момиче, което бяга, сякаш го гони дяволът. Скоростта ми стана главоломна.

— Добре, заемам се веднага — каза Келвин. — Ще ми отнеме петнайсетина минути. А ти при първа възможност ми пиши какво става. Поне да знам, че си добре.

— Цена нямаш, Келвин, благодаря ти. Ще пиша. Чао.

Затворих и изключих джаджата си. Нямах представа какво се случва, но със сигурност нямаше да се разхождам с маяк на задника.

Стигнах до централния коридор на Бийн. Най-близкият хотел се казваше „Лунен изгрев. Адски тъпо име, ако се замислиш. Артемида е единственият град във вселената, който не може да види изгрева на Луната. Но както и да е. Всеки хотел щеше да ми свърши работа.

Точно като с Нуха Неджем, сега взех хотелска джаджа на името на Харпрет Синх. В очите на хотелските рецепционисти арабите и индийците си приличат.

Дотук добре. Вече имах фалшиво име. В обозримото бъдеще щях да съм Харпрет Синх. За миг се изкуших да се регистрирам в хотела с тъпото име, но би било също толкова тъпо да се скрия на такова място. Трябваше да ида някъде, където никой няма да ме види, буквално.

Знаех къде да отида.

Статията продължаваше, но аз не исках да чета и ред повече. Оставих джаджата на студения метален под. Седнах в ъгъла, свих колене към гърдите си и наведох глава.

Опитах се да спра сълзите. Наистина се опитах. Паническото ми бягство беше отложило емоционалния срив, но сега, когато бях в безопасност, адреналинът се беше отлял, а патерицата на неотложната нужда се беше стопила.

Тронд беше добър човек. Вярно, падаше си по тъмните сделки, развяваше се навсякъде с тъпия си халат за баня, но беше добър човек. И добър баща. Господи, кой щеше да се грижи за Лене? Осакатена при автомобилна катастрофа и останала пълен сирак на шестнайсет. Какъв лош късмет, за бога. Да, имаше пари, но… ужас, пълен ужас…

Не беше нужно да си експерт по криминология, за да се сетиш какво е станало. Било е отмъщение за саботажа. И който го бе направил, щеше да погне и мен. Може би убиецът още не знаеше, че аз съм била саботьорът с обходническия костюм, но не можех да заложа живота си на тази карта.

Така че сега се криех от убиец. Освен това никога нямаше да получа онзи милион, дори да размажех последния събирач. Не е като с Тронд да имахме писмен договор. Всичките ми усилия бяха отишли на вятъра.

Треперех в ледената теснотия на нишата за достъп. Познавах мястото отпреди, от времето, когато бях бездомна. Десет години кански усилия да се задържа над повърхността и сега пак бях на дъното. Там, откъдето бях започнала.

Хлипах, забила глава в коленете си. Тихичко. Още едно умение, което бях усвоила навремето — да плачеш, без да вдигаш излишен шум. Не исках някой в коридора да ме чуе.

Нишата представляваше миниатюрно триъгълно помещение с отваряем панел вместо врата, така че работниците по поддръжката да стигат до корпуса отвътре. Беше толкова тясно, че не можеше да се легне дори. Моят ковчег беше дворец в сравнение с това. Сълзите ми се вледеняваха и жилеха лицето ми. Долен Бийн 27 беше чудесно скривалище, но и много студено. Дори тук, при слабата лунна гравитация, топлината се издига нагоре. Затова колкото по-надолу отиваш, толкова по-студено става. А в нишите за поддръжка никой не слага отоплители.

Изтрих лице и взех отново джаджата си. Добре де, джаджата на Харпрет, но вие разбирате какво имам предвид. Моята си джаджа кротуваше в кьошето на нишата с извадена батерия. Администратор Нгуги не би разрешила да се разкрие местоположението на една или друга джаджа, освен при много основателна причина. Само че „търсена за разпит във връзка с двойно убийство си е съвсем прилично основание.

Трябваше да взема решение, тук и сега. Решение, което щеше да се отрази на живота ми оттук нататък. Да отида ли при Руди?

За него убийството със сигурност имаше приоритет пред моите престъпления. А и ако си признаех всичко пред него, щях да съм в много по-голяма безопасност, отколкото ако продължах да се крия. Руди беше гадняр, да, но беше и добър полицай. Щеше да ме защити.

От друга страна, от години се опитваше да ме депортира. А и вече знаеше, че Тронд се е опитвал да прецака „Санчес“, така че информацията, която можех да му дам аз, нямаше да му е от голяма полза. Колкото до предложението му да си затвори очите за моето престъпление, ако му помогна да спипа Тронд… е, тази оферта вече не беше на масата, защото Тронд беше мъртъв. Така че, ако отидех при Руди, щях:

1) да му дам необходимите доказателства, въз основа на които да ме депортира;

2) изобщо нямаше да му помогна да намери убиеца.

Не, нямаше да стане. Единственият начин да изряза жива от тази ситуация и да продължа да живея на Луната беше да се крия и да си държа устата затворена.

Можех да разчитам само на себе си.

Прегледах запасите си. Храна и вода имах за няколко дни. Можех да използвам обществената тоалетна в коридора, дискретно. Не смятах да стоя в нишата през цялото време, но поне засега не исках никой да ме вижда. Никой. Без изключения.

Подсмръкнах да преглътна последните сълзи и се изкашлях да си прочистя гърлото. После набрах номера на татко през един местен прокси сървър. Разбирайте — анонимен. Никой нямаше да разбере, че Харпрет Синх е звъняла на Амар Башара.

— Ало? — отговори той.

— Татко, Джаз съм.

— О, здрасти. Странно, джаджата ми не разпозна твоята. Как върви проектът ти? Приключи ли с оборудването, което ти дадох?

— Татко, трябва да ме изслушаш. Просто ме чуй, става ли?

— Добре… — каза той. — Това не вещае нищо добро.

— Така е. — Изтрих отново лицето си. — Махни се от къщи и от работилницата. Иди при някой приятел. Само за няколко дни.

— Какво? Защо?

— Тате, яко загазих. Много яко.

— Ела да поговорим. Ще оправим нещата.

— Не, ти трябва да се махнеш оттам. Прочете ли за убийствата? Тронд и Ирина?

— Да. Много непри…

— Сега убийците преследват мен. Може да погнат и теб, за да ме принудят да изляза на светло. Знаят, че само на теб държа. Затова се махни оттам.

Той мълча известно време, после каза:

— Добре. Ела при работилницата и заедно ще отидем при имам Фахем. Той ще ни приюти.

— Не мога да се крия постоянно. Трябва да разбера какво става. Ти иди при имама. Когато опасността отмине, ще се свържа с теб.

— Джаз — каза той и гласът му пресекна — Остави това на Руди. Той ще оправи нещата.

— Нямам му доверие. Засега поне. Може би по-късно.

— Веднага се прибирай у дома, Джасмин! — Гласът му се беше повишил с цяла октава. — В името на Аллах, не се забърквай с убийци!

— Съжалявам, татко. Наистина съжалявам. Просто се махни оттам, моля те. Когато всички приключи, ще ти звънна.

— Джасми… — започна той, но аз затворих.

Още едно предимство на прокси сървъра — татко не можеше да ме набере.

До вечерта се крих в нишата. На два пъти изтичах до тоалетната, но нищо повече. През останалото време следях новините в сайтовете и се страхувах за живота си.

На сутринта се събудих със схванати крака и болки в гърба. Така става, когато заспиш разплакана. Като се събудиш, проблемите ти още са налице.

Избутах панела и се изхлузих в коридора. Раздвижих внимателно схванатите си крайници. Малко хора идваха в Долен Бийн 27, особено толкова рано сутрин. Седнах на пода и закусих обилно с неподправен бъркоч и вода. По-безопасно би било да си остана в нишата, но повече не можех да търпя тясното пространство.

Да, бих могла да продължа да се крия с надеждата Руди да открие убиеца, но това нямаше да ми реши проблема. Дори Руди да успееше, хората, организирали покушението, щяха да изпратят друг убиец.

Дъвчех унило.

В центъра на всичко беше алуминиевата топилка „Санчес“.

Мда.

Но защо? Защо разни хора се избиваха заради залязваща индустрия с минимална печалба?

Пари. Парите винаги са в дъното на всичко. Но къде бяха парите? Тронд Ландвик не беше станал милиардер, залагайки на сляпо. Щом искаше да произвежда алуминий, значи имаше основателна причина за това. И тази причина го беше убила.

Ето го ключа. Преди да се заема с въпроса „кой, трябваше да разбера „защо. И знаех откъде да започна — от Джин Чу.

Него бях заварила у Тронд в деня, когато доставих пурите. Джин беше от Хонконг и имаше кутия с надпис НАФО, която се опита да скрие от мен. Само това имах.

Поразрових се в нета, но не намерих нищо за него. Който и да беше, не се изявяваше много. Или това, или беше дошъл в Артемида под чуждо име.

Имах чувството, че съм доставила пурите на Тронд преди цяла вечност, а всъщност бяха минали само четири дни. Месарските кораби пристигат само веднъж седмично и след последния никакъв кораб не бе излитал от космодрума. Джин Чу още беше в града. Още беше в града, жив или мъртъв.

Довърших „закуската си, прибрах опаковката в нишата, нагласих панела, пригладих омачкания си комбинезон и тръгнах.

Отбих се в един магазин за дрехи втора ръка в Конрад и си купих страшен тоалет — яркочервена минипола, толкова къса, че можеше да мине за колан, обшито с пайети потниче, което оставяше пъпа ми гол, и обувките с най-висок ток, които успях да намеря. Окомплектовах тоалета си с голяма дамска чанта от червена лачена кожа.

Следващата ми спирка беше един фризьорски салон. Накарах фризьорката да ми вдигне косата и — воала! — вече приличах на типично курве. Момичетата в салона завъртяха вкупом очи, докато аз се оглеждах доволно в огледалото.

Трансформацията бе настъпила някак твърде лесно. Да, имах хубаво тяло, но не бях подозирала, че ще се срина по класовата стълбица само с цената на няколко повърхностни щриха.

Да се пътува е гадно. Дори ако е за ваканция, която можеш да си позволиш веднъж в живота.

Парите изтичат през пръстите ти като ситен пясък. Изтощен си от часовата разлика. Уморен си през цялото време. Домът ти липсва, макар да си на почивка. Ала всички тези несгоди бледнеят в сравнение с храната.

Непрекъснато го виждам тук, в Артемида. Туристите държат да опитат местната ни кухня. Проблемът е, че нашата кухня не струва. Състои се от водорасли и изкуствени овкусители. Само след няколко дни американците искат пица, французите искат вино, а японците — ориз. Храната създава илюзия за уют. Тя е котвата, която ти помага да издържиш ваканцията.

Джин Чу беше от Хонконг. Рано или късно щеше да поиска кантонска храна.

Хората, които се срещат с Тронд на четири очи, са едри бизнесмени или най-малкото хора с влияние. Тези хора пътуват много. И отсядат там, където храната е добра.

Значи, имахме влиятелен, свикнал да пътува човек от Хонконг, който ще иска домашна храна. Само един хотел отговаряше на тези изисквания — „Кантон Артемида.

„Кантон, петзвезден хотел в Олдрин, посрещаше японския елит. Собственост беше на компания от Хонконг и осигуряваше домашен уют на богатите туристи. И нещо по-важно, предлагаха истинска кантонска храна. Ако си от Хонконг и имаш пари в изобилие, отсядаш в „Кантон.

Влязох в лъскавото фоайе. Истинско фоайе, с каквото повечето хотели в Артемида не можеха да се похвалят. Щом предлагаш стаи на цена от 50000 g на вечер, сигурно можеш да отделиш малко пространство за представителни цели.

Сигурно можете да си представите как изпъквах в проститутското си облекло. Няколко глави се обърнаха към мен, после се обърнаха с презрение на другата страна (е, мъжките глави се позабавиха малко с второто). На рецепцията имаше възрастна азиатка. Тръгнах право към нея с гордо вдигната брадичка. Вътрешно се гърчех от срам, но се постарах да го скрия.

Рецепционистката ме измери с поглед, който казваше, че присъствието ми е обида лично за нея и за великите й предци.

— Мога ли да ви помогна? — попита ме с лек китайски акцент.

— Ми да. Имам среща тук. С клиент.

— Разбирам. Знаете ли в коя стая е отседнал клиентът ви?

— Ми не.

— Идентификационния номер на джаджата му?

— Ми не.

Извадих от чантата си кутийка за пудра с огледалце да се насладя на рубиненото си червило.

— Съжалявам, госпожице — каза тя и ме измери с поглед от глава до пети, — но не мога да ви помогна, ако не знаете номера на стаята му или не представите някакво друго доказателство, че сте поканена.

Стрелнах я с отровен поглед (това го умея).

— О, покани ме той, и още как. За един час.

Оставих кутийката с огледалцето на бюрото пред нея и разрових чантата си. Старата азиатка се дръпна от кутийката, сякаш беше заразна.

Извадих лист хартия и прочетох:

— Джин Чу. „Кантон Артемида. Аркадния квартал. Мехур Олдрин. — Прибрах листа. — Просто му се обади, става ли, мамка му? Имам и други клиенти след него.

Жената сви устни. В хотели като „Кантон служителите не безпокоят гостите само защото някой твърди, че има среща с тях. Но когато става въпрос за секс, строгите правила често проявяват неочаквана гъвкавост. Жената изтрака нещо на компютъра си, после вдигна телефона.

Изчака няколко секунди, после затвори.

— Съжалявам, но не вдигат.

Завъртях очи.

— Да му кажеш, че пак ще трябва да си плати!

— Нищо подобно няма да направя.

— Все едно! — Грабнах кутийката за пудра и я върнах с яден жест в чантата си. — Ако се появи, кажи му, че съм в бара. — След което се фръцнах и си тръгнах.

Значи Джин не беше в хотела. Можех да следя входа и фоайето от бара, но това можеше да се проточи. Имах друг план.

Онова с огледалцето и червилото преди малко не беше само част от ролята ми. Оставила бях кутийката така, че екранът на компютъра да се отразява в огледалцето. Когато азиатката вкара името на Джин Чу, компютърът показа номера на стаята му — 124.

Влязох в бара и чучнах на едно високо столче — второто от края. Въпрос на навик, предполагам. Погледнах през фоайето към асансьорите. Близо до тях стоеше месест охранител. Носеше костюм и хубави обувки, но мутрата си е мутра.

Клиент се приближи до асансьорите, размаха джаджата си и вратите на единия се отвориха. Пазачът го погледна, но нищо повече.

След няколко секунди се приближи двойка. Жената размаха джаджата си и вратите се отвориха. Пазачът пристъпи към двойката и им каза нещо. Жената отговори, след което мускулестият тип с костюма се върна на мястото си.

Добре де, нямаше начин да се вмъкна в асансьора. Трябваше да си гост на хотела или негов придружител, за да те пуснат.

— Какво да ви предложа? — чух глас зад себе си.

Обърнах се с лице към бармана.

— Имате ли петнайсетгодишно малцово „Баумор“?

— Имаме, мадам. Но нека ви предупредя, че малкото е по седемстотин и петдесет калмара.

— Няма проблем — казах аз. — Закръгли го на хиляда и си задръж рестото. Пиши го на сметката на гаджето ми — Джин Чу, стая 124.

Барманът въведе данните в компютъра си, потвърди, че името съвпада с номера на стаята, и се усмихна.

— Веднага, мадам. И благодаря.

Наблюдавах асансьорите и чаках пазачът да излезе в почивка или нещо такова. Барманът се върна с питието ми. Отпих. Божке… истинска наслада за небцето.

Излях мъничко на пода за Тронд. Беше алчен хитрец, готов да наруши всеки закон, изпречил се на пътя му. Но към хората беше добър и не заслужаваше да умре без време.

Така. Как да се вмъкна в асансьора под носа на онзи вол? Да го разсея някак? Едва ли щеше да се получи. Явно беше опитен охранител и работата му се състоеше в контрол на достъпа. Едва ли щеше да се хване на някой евтин номер. Ами ако намеря някой клиент, достатъчно висок и дебел, за да се скрия зад него? Нее, тези номера минаваха само в немите филми.

Някой ме потупа по рамото. Азиатец към петдесетте седна до мен. Беше с костюм с жилетка, а плешивината си беше прикрил по най-грозния начин — с дълъг рехав кичур, преметнат през голото петно. — Пурай? — попита той.

— Ъ? — отвърнах.

— Ъъъ… — Мъжът извади джаджата си и я посочи. — Пурай?

— Английски? — предложих аз.

Той натрака нещо на джаджата си, после я обърна към мен. На екранчето пишеше: „Цена? “.

— О — казах аз. Е, това получаваш, когато се обличаш като проститутка и висиш на бара. Добре беше да знам, че имам алтернативна кариера, ако онова с контрабандата пресъхнеше. Погледнах към асансьорите и техния пазител, после към ухажора си.

— Две хиляди калмара — казах. Стори ми се разумно. Бях трепач с миниполата.

Той кимна и въведе трансакцията в джаджата си. Сложих ръка върху неговата да го спра.

— После — казах. — Платиш после.

Той сякаш се озадачи, но все пак кимна.

Станах от столчето и гаврътнах малцовото си петнайсетгодишно. Подозирам, че целокупното шотландско население е получило спазъм на душевна болка.

Дребничкият ми приятел ме хвана за ръката като истински джентълмен и ме поведе през фоайето. Стигнахме до асансьорите, той размаха джаджата си и след секунда бяхме вътре. Охранителят ни погледна, но не обели и дума. Такива неща виждаше по сто пъти на ден.

Сигурно си представяте висок хотел с двайсет и пет етажа или нещо такова, но не забравяйте, че се намирахме в мехура Олдрин. „Кантон имаше само три етажа. Моят клиент натисна бутона за първия. Отлично. Точно този етаж ми трябваше.

Асансьорът спря на първия етаж и излязохме в лъскавия коридор. Истински лукс, казвам ви. Мек килим, картини по стените, финтифлюшки. Вратите бяха номерирани със златни релефни цифри.

Моят човек ме поведе по коридора. Подминахме сто двайсет и четвърта стая и спряхме пред сто четиридесет и първа. Той размаха джаджата си пред ключалката и вратата се отвори с щракване.

Извадих демонстративно джаджата си и я погледнах. Намръщих се на празното екранче, сякаш там се е появило важно съобщение. Клиентът ме наблюдаваше с интерес.

— Извинявай, трябва да се обадя — казах. Посочих джаджата си, за да му стане ясно. После му махнах да влезе в стаята. Той кимна и го направи.

Вдигнах джаджата към ухото си.

— Роко? Да, Канди съм. С клиент съм. Какво? Не е възможно да го е направила… — Затворих вратата на деденцето, за да говоря на спокойствие със сводника си. Бедният сигурно щеше да чака петнайсет минути, преди да му светне, че съм се омела.

Добре де, зарязвах наточен бизнесмен, но пък не му бях взела пари за услугата. В етично отношение бях чиста като сълза.

Промъкнах се към стая 124. Огледах се наляво и надясно. Бях сама в коридора. Извадих отвертка от кичозната си чанта и разбих ключалката. Ха така, Джин Чу. Да видим какво си намислил.

Отворих вратата. Някакъв латино с побеляла коса седеше на леглото, дясната му ръка беше в шина. Посегна с лявата и грабна нож. Скочи на крака и викна:

— Ту!

— Ъъ — започнах аз.

Той се хвърли към мен.