Артемида

16

Трябваше ми Руди. Или по-точно трябваше ми джаджата на Руди.

Ако си спомняте, Центърът за системна поддръжка е с ограничен достъп. Трябва да работиш там, за да влезеш. Вратите се отварят само ако разпознаят джаджата ти. Руди не беше служител на Поддръжка, но неговата джаджа отваряше всички врати в града. Офиси, домове, бани, всичко. Руди можеше да отиде навсякъде.

Кабинетът му в Горен Армстронг 4 беше само на няколко минути крос от лабораторията на ИАКИ. Крос, който… а бе, сюрреализъм в най-висша степен. Тела навсякъде, по коридорите, на праговете. Като сцена от апокалипсис.

Не са мъртви. Не са мъртви. Не са мъртви… Повтарях си го като мантра, за да не оцапам гащите.

Отправих се към четвърто ниво по рампите. Асансьорите най-вероятно щяха да са задръстени с тела.

Непосредствено до рампата на четвърто ниво има широко пространство, наречено Скалния парк. Защо се казва така ли? Идея си нямам. Хукнах през парка и взех, че се спънах в някакъв тип, който лежеше на една страна, забил лице в туристка, която държеше в прегръдките си детенце. Беше се свила на кравай около малкото като последна отбранителна линия. Изправих се и хукнах отново.

Набих спирачки пред кабинета на Руди и влетях вътре. Руди седеше на стол зад бюрото си, горната половина на тялото му — просната върху плота. Дори в безсъзнание изглеждаше нащрек. Заех се да му пребъркам джобовете. Трябваше да намеря джаджата му.

Зачовърка ме нещо. Нещо, което бях забърсала с поглед, без да го регистрирам на съзнателно ниво. От онези предупреждения, които долавяш инстинктивно, усещане, че нещо „не е наред“. Но то пък какво ли беше наред в момента. Нямах време за подсъзнателни дивотии. Град имах да спасявам.

Намерих джаджата на Руди и я пъхнах в джоба си. Обаче онзи гласец в главата ми отново се обади, по-настоятелно този път. „Нещо не е наред, по дяволите!“ — писна той.

Отделих секунда да огледам стаята. Не видях нищо особено. Малкият спартански офис на Руди изглеждаше както винаги, а аз го познавах добре — водили са ме тук десетки пъти в бунтарския ми, пардон, тъпанарския ми пубертетски период, а аз имам отлична памет. Всичко си беше на мястото. Всичко.

Само че на излизане от офиса просветлението ме застигна… във вид на удар с тъп предмет по тила.

Главата ми изтръпна, погледът ми се замъгли, но не загубих съзнание. Ударът само ме бе закачил. Няколко сантиметра по-наляво и щяха да ми събират мозъка с лопатка. Залитнах напред и се обърнах да видя кой ме е нападнал.

Алварес — с дълга стоманена тръба в едната ръка и кислородна бутилка в другата. Маркуч свързваше бутилката с устата му.

— Еба си майтапа! — казах аз. — Да има един буден в целия град и това да си ти!?

Той замахна отново с тръбата. Приклекнах.

Кой друг всъщност. Естествено, че ще е Алварес. Точно това се беше опитвало да ми каже подсъзнанието. Офисът на Руди си беше същият, да. С Алварес, уж заключен във въздушното убежище.

Съобразих какво е станало. Убежището беше предпазило Алварес от хлороформа. След като Руди е припаднал, арестантът е откъртил еднометрова тръба от убежището и с нейна помощ е насилил дръжката на шлюзовата врата. Колкото до веригата и катинара от външната страна, те нямаха шанс пред лост с такава дължина и якост.

Алварес може и да не беше химик, но не е нужно да си гений, за да се сетиш, че нещо не е наред с въздуха. Или това, или прозрението го е осенило, щом е усетил замайването от хлороформа. Така или иначе, в убежището имаше кислородни бутилки и маркучи. С тяхна помощ си беше спретнал портативна животоподдържаща система.

И сякаш това не стигаше, единият край на тръбата беше остър и назъбен — там, където Алварес я беше отчупил. Идеално. Биячът не просто имаше бухалка. Имаше копие.

— Изтича газ — казах аз. — Ако не го оправя, всички в града ще умрат.

Той се метна към мен без колебание. Беше убиец със задача. Професионализмът му заслужаваше възхищение.

— О, майната ти! — казах аз.

Той беше по-едър, по-силен и за разлика от мен умееше да се бие. Освен това беше въоръжен с остра метална пръчка.

Обърнах се, уж че бягам, но после го изритах заднешком. Надявах се това да осуети атаката му и точно така стана. Вместо да ми смаже черепа, той само замахна с тръбата покрай мен. Накратко — бях с гръб към него и за един кратък миг ръката му се озова пред лицето ми. Добра възможност да го обезоръжа — и вероятно единствената.

Стиснах ръката му с две ръце и я извих навън. Класическа хватка за обезоръжаване, която със сигурност трябваше да свърши работа, обаче не стана. Той просто посегна с другата си ръка покрай мен, хвана тръбата и я притисна към гърлото ми.

Беше силен. Много силен. Не можех да се меря с него, макар ръката му да беше ранена. Стисках на свой ред тръбата, успях да провра и двете си ръце между нея и гърлото си, но металният прът въпреки това се впи в гръкляна ми. Не можех да дишам. Когато се случи нещо такова, паниката ти е в кърпа вързана. Мятах се безуспешно няколко секунди, после мобилизирах волята си до последната троха. Самообладание му е майката.

Алварес или щеше да ми счупи врата, или първо да ме задуши и после да ми счупи врата. Дихателната маска нямаше да ми помогне — въздухът не можеше да мине през смазаната ми трахея. Но въздушният контейнер на колана ми беше друга работа. Тъп предмет, твърд и метален. По-добре от нищо. Посегнах към него.

Боли!

Да махна едната си ръка от тръбата беше ужасна идея. Това намали съпротивата ми наполовина. Тръбата се впи още по-надълбоко в гърлото ми. Краката ми омекнаха и аз се свлякох на колене. Алварес се наведе над мен, без да намали и за миг натиска си върху тръбата.

Обгърна ме тъмнина. Само ако имах още една ръка.

Още една ръка…

Мисълта отекна сред мъглите в главата ми.

Още една ръка.

Още една ръка.

Твърде много ръце.

Алварес имаше твърде много ръце.

Какво?

Очите ми се отвориха рязко. Алварес имаше твърде много ръце!

Допреди секунда държеше тръбата в едната си ръка и кислородната бутилка в другата. Но сега държеше тръбата и е двете си ръце. Значи беше оставил бутилката на пода!

Призовах малкото сила, която ми беше останала, запънах крака и направих опит да се метна напред. Тръбата се впи още по-силно в гърлото ми, но това беше добре, защото болката ми помогна да остана в съзнание. Дръпнах отново напред, по-силно този път, и най-после успях да наруша равновесието му. Двамата политнахме презглава, аз се оказах отдолу, той — върху мен.

А после чух най-сладкия звук в живота си.

Алварес се разкашля.

Хватката му леко се отпусна, после се чу нов пристъп на кашлица. Успях да провра брадичка под тръбата и натискът върху гърлото ми най-после изчезна! Поех си дъх като за последно, смучех жадно през дихателната си маска. Черната мъгла около мен се разсея.

Стиснах с две ръце тръбата и дръпнах силно напред, като повлякох Алварес със себе си. Той не пусна тръбата, но хватката му доловимо отслабваше.

Измъкнах се изпод него и най-после успях да се обърна и да го погледна. Той лежеше свит на пода и кашляше ли, кашляше.

Точно както се бях надявала, мръсникът беше оставил бутилката, за да ме удуши. Когато го повлякох напред, маркучът се беше обтегнал и беше изскочил от устата му. Трябвало е да избира — или да стиска с две ръце тръбата, или да посегне с едната към въздушния маркуч. Избрал беше тръбата. Сигурно се беше надявал да ме удуши бързо и да стигне до маркуча, преди самият той да загуби съзнание.

Сега посегна с една ръка към маркуча, но аз го хванах за яката и го повлякох по пода. Той се разкашля отново, лицето му прежълтя. Наведох се и изтръгнах тръбата от ръката му веднъж и завинаги.

Алварес падна по очи. Време беше съдията да брои до осем. Останах наведена няколко секунди да си поема дъх, после се изправих.

Ярост кипна в сърцето ми. Пристъпих към него с тръбата в ръце, с острия край напред. Алварес лежеше безпомощен на пода — доказан убиец, който току-що се беше опитал да ми свети маслото. Един удар между четвъртото и петото ребро отляво… право в сърцето… Замислих се, честно. Изкуших се. Не се гордея с това.

Стоварих пета върху дясната му ръка над лакътя. Костта изхрущя счупена.

Това беше по в мой стил.

Нямах време за губене, но не можех да рискувам с този гадняр. Извлякох отпуснатото му тяло през прага в офиса, после избутах Руди да не ми пречи и прерових бюрото му за белезници. Закопчах Алварес за здравата ръка към дръжката на въздушното убежище, а ключа метнах в коридора. Пак заповядай, Руди.

Проверих на джаджата си колко време ми остава. Трийсет и пет минути.

И не е като да разполагах с всичките до 00: 00. Срокът беше приблизителен. Надявах се Санчес да е преувеличила малко опасността. Но дори и така, някаква част от двете хиляди пострадали хора в града със сигурност щеше да издъхне предсрочно.

Прибрах тръбата в „ножница“ — демек подпъхнах я под колана си, върху гащеризона. Алварес беше в безсъзнание, дишаше наситен с хлороформ въздух, ръката му беше счупена и беше закопчан с белезници. Обаче никакви рискове повече. Никакви шибани засади.

Хукнах към Центъра за системна поддръжка. Дишането ми беше затруднено, усещах гърлото си отекло отвътре. И нищо чудно. Сигурно имах гигантска синина, но отокът не беше толкова голям, че да ми затвори трахеята. Само това имаше значение.

Усещах стомашен сок в гърлото си, но нямах време за почивка. Беше като бягане с препятствия, само дето моята писта беше осеяна с тела. Увеличих подаването от бутилката, за да вкарам повече кислород в изтерзаните си дробове. Не помогна особено (този номер не работи, когато така или иначе дишаш само кислород). Но ако не друго, повишеното налягане гарантираше, че няма да вдишам от замърсения с хлороформ въздух, който иначе би могъл да проникне през „херметизираните“ с тиксо ръбове на маската ми. Пак добре.

Стигнах до Животоподдържащи системи и размахах джаджата на Руди пред вратата. Тя се отвори веднага.

Навсякъде лежаха виетнамци в безсъзнание. Плъзнах поглед по централните екрани на стената. Ако питате автоматизираните системи за контрол, всичко беше на шест! Добро налягане, висока концентрация на кислород, въглероден диоксид в норма… какво повече да иска един компютър?

Мястото на господин Доан пред централния контролен панел беше празно. Седнах на стола и огледах контролите. Надписите бяха на виетнамски, но долу-горе схванах идеята. Най-вече защото на едната стена имаше карта с всички въздуховоди и вентилационни тръби в системата. Както сигурно си представяте, картата беше доста голяма.

Гледах я дълго и съсредоточено. Веднага разбрах коя е въздушната система за спешни случаи. Беше отбелязана в червено с всичките си линии и разклонения.

— Добре… къде е захранващият ти вентил? — промърморих. Проследих с пръст червените линии и скоро открих къде се свързват с основната животоподдържаща система. После открих и нещо, което приличаше на знак на вентил. — Северозападният ъгъл…

Помещението беше опасано от тръби, резервоари и клапани. Но аз вече знаех какво да търся. Трябваше ми третият вентил отляво в северозападния ъгъл. На път за там подминах господин Доан, който лежеше на пода. Изглежда, се бе опитал да стигне до моя вентил, но не беше успял.

Хванах с две ръце вентила и натиснах силно. Гърленият рев на растящо налягане отекна из цялата стая.

Джаджа измуча от джоба ми. Беше толкова неочаквано, че издърпах инстинктивно тръбата изпод колана си, готова за битка. Поклатих глава на собствената си глупост и прибрах оръжието в ножницата. Извадих джаджата си и приех обаждането.

— Джаз?! — чу се гласът на Дейл. — Добре ли си? Бяхме в безсъзнание за кратко.

— Дейл! — казах аз. — Добре съм. В Животоподдържаща съм и току-що отворих клапана. Вие добре ли сте?

— Будни сме. Обаче е адски гадно. И не ми е ясно защо изобщо сме се събудили.

Гласът на Санчес се чу по линията, леко приглушен.

— Дробовете ни са абсорбирали хлороформа от въздуха в кабината на лунохода. Веднага щом концентрацията му е паднала под двайсет и пет хиляди, хлороформът е спрял да действа като анестетик.

— На високоговорител си, между другото — вметна Дейл.

— Санчес — казах хладно. — Страшно се радвам, че си добре.

Тя не обърна внимание на сарказма ми.

— Повишава ли се налягането?

Хукнах обратно към екраните при централното табло. Във всички кутийки мигаха жълти светлини, които не бяха там допреди малко.

— Май да — казах аз. — Всичко мига в жълто. Ако правилно разчитам показанията, предпазните клапани са се включили и системата изпомпва излишния въздух.

Сръчках един техник на съседния стол. Той не помръдна. Естествено. Дори въздухът да се беше прочистил напълно, щеше да мине известно време, преди хората да се събудят. Бяха дишали упойващ газ в стил деветнайсети век в продължение на половин час.

— Момент — казах. — Нека пробвам.

Надигнах маската и вдишах съвсем малко. Моментално се пльоснах на пода. Не бих могла да стана за нищо на света. Пригади ми се, но успях да не повърна. Притиснах отново маската към лицето си.

— Не става… — изломотих. — Въздухът не става за дишане…

— Джаз? — чу се гласът на Дейл. — Джаз! Не припадай!

— Добре съм — казах аз и се надигнах на колене. С всяко вдишване силите ми се връщаха. — Добре съм… Сигурно просто трябва да изчакаме. Ще мине известно време, докато се подмени толкова много въздух. Справяме се. Супер сме.

Сигурно боговете са ме чули и са изпоприпадали от смях. Защото само миг след оптимистичното ми изявление звукът от движещия се в тръбите въздух утихна и спря.

— Ъъ… въздухът спря.

— Защо? — попита Дейл.

— Работя по въпроса! — Погледнах трескаво към екраните. Не видях нищо полезно там. Отидох при картата на стената. Централният клапан се намираше тук, в помещението, свързан с един резервоар. Според показанията въпросният резервоар беше празен.

— Оф! Свършил е въздухът! Няма повече!

— Как да няма бе?! — ревна Дейл. — Как? Поддръжката държи на склад въздух за месеци!

— Не е точно така — отвърнах. — Имат достатъчно да напълнят един или два мехура и имат достатъчно мощни акумулатори да захранват преобразуването на въглероден диоксид в кислород в продължение на месеци. Но нямат достатъчно кислород да напълнят целия град. Явно никой не се е сетил, че може да възникне такава необходимост.

— О, боже… — каза Дейл.

— Имаме само един вариант — казах аз. — Тронд Ландвик държи на склад гигантски количества кислород. В резервоари наблизо.

— Онова копеле — изсъска Санчес. — Знаех си аз, че е хвърлил око на кислородния ми договор с града.

Огледах отново контролното табло. Виетнамците, слава богу, не бяха чак такива езикови пуристи и при нужда използваха английската азбука. Един участък върху чертежа беше обозначен с „ЛАНДВИК“.

— Резервоарите на Ландвик са на чертежа! — казах аз.

— Естествено — каза Санчес. — Нали системата му трябва се свърже с основния въздухообмен, когато мръсникът ми открадне договора. Явно е подкупил гадните виетнамци.

Плъзнах пръст по картата.

— Като гледам, резервоарите на Тронд вече са свързани с основната система. Контролират се от куп междинни клапани, но пътечката се вижда.

— Ами действай тогава! — каза Дейл.

— Клапаните се отварят ръчно и са отвън — казах аз.

— Какво?! Защо, за бога, има ръчни клапани на повърхността?!

— От съображения за сигурност — казах аз. — Тронд ми го обясни. Няма значение. Запомних как са разположени тръбите. Голяма плетеница е, а и не знам в какво състояние са подклапаните. Ще реша какво да правя, като стигна там.

Излязох от Центъра за системна поддръжка и хукнах по коридорите на Армстронг.

— Чакай, ще излизаш? — каза Дейл. — И какво ще облечеш? Костюмът ти е тук.

— Вървя към шлюза на Конрад и имам голяма тръба. Ще разбия шкафчето на Боб и ще облека неговия костюм.

— Шкафчетата са здрави, със стени от един сантиметър алуминий — каза Дейл. — Дори да успееш да го разбиеш, ще ти отнеме твърде много време.

— Добре, прав си. Ами… — Тичах през тунела, който свързваше Армстронг с Конрад. Погледнах си джаджата. Оставаха ни двайсет и пет минути. — Ще използвам туристическа топка.

— И как ще завъртиш дръжките на клапаните?

Мамка му, и за това беше прав. Хамстерските топки нямаха ръкави и ръкавици, бяха си просто топки. Не бих могла да хвана нищо.

— Май ти ще трябва да си ми ръце, като гледам. Резервоарите са в триъгълника между Армстронг, Шепърд и Бийн. Чакай ме при свързващия тунел Бийн-Шепърд. Ще трябва да ми помогнеш, за да вляза в триъгълника.

— Ясно. Потеглям към тунела. Ще спра възможно най-близо, останалото разстояние ще мина пеша.

— И как ще излезеш от лунохода, без да убиеш Санчес?

— Да, и аз си задавам същия въпрос — вметна Лорета.

— Ще я облека в твоя костюм, преди да отворя шлюза — каза той.

— В моя костюм?!

— Джаз!

— Добре де. Извинявай.

Минах през Конрад по най-бързия начин. Родният ми мехур има най-задръстените коридори в Артемида. Така става, когато събереш на едно място занаятчии без план за застрояване — работилниците им се разрастват и заемат всяко свободно кьошенце. Но аз познавах този лабиринт като петте си пръста.

Естествено, туристическият шлюз се намираше възможно най-далече от свързващия тунел с Армстронг. Как иначе.

Най-после стигнах. Двама лицензирани обходчици лежаха на пода пред шестнайсет туристи, припаднали на столовете си. Изтичането ги беше заварило по време на инструктаж.

— Дейл, при шлюза съм.

— Ясно — чу се гласът му. Явно се намираше на разстояние от микрофончето на джаджата си. — Опитвам се да натикам Санчес в костюма ти, обаче… височка е, да ти кажа.

— Ще прощаваш — каза тя. — Висока съм сто шейсет и четири сантиметра, което е среден ръст за жена. Не аз съм висока, а твоята приятелка, саботьорката, е дребосък.

— Не ми разтягай костюма — казах аз.

— Ще се изходя в костюма ти!

— Хей!..

— Санчес, млъкни! — каза Дейл. — Джаз, ти спаси града!

Втурнах се в големия шлюз и свалих една хамстерска топка с изпуснат въздух от закачалката й.

— Ще се обадя, като изляза навън.

Разгънах безформената топка на пода с ципа нагоре, грабнах една животоподдържаща раница и я закачих. Време беше да използвам джаджата на Руди като вълшебна пръчка. Затворих вътрешната врата на шлюза, размахах джаджата пред контролното табло и то ми даде достъп.

Следващ проблем: шлюзовете са конструирани така, че да се отварят и затварят от лицензирани обходчици с костюми и ръкавици. Налагаше се да надмина себе си.

Дезактивирах компютърните контроли и включих на ръчно управление. След това завъртях дръжката на външната врата. Тя, като всички шлюзови люкове, действаше на принципа на тапата — въздушното налягане от едната страна й пречеше да се разхерметизира. Затова, макар да я бях „отключила“, трябваше да съм Супермен, за да я отворя. Но поне бях отстранила от пътя си металните лостове на заключващия механизъм.

Завъртях много бавно и внимателно клапана. Веднага щом чух съскането на изтичащия въздух спрях да въртя. Ако го отворех докрай, въздухът в шлюзовата камера щеше да изтече във вакуума отвън за по-малко от минута. Сега, при частично отворен клапан, това щеше да трае по-дълго. Достатъчно дълго да не умра. Дано.

Върнах се при хамстерската топка и пропълзях в нея. Грозна работа, все едно се пъхаш в неразпъната палатка, но друг начин няма.

Затворих циповете на херметизацията (цели три слоя за допълнителна сигурност), после отворих вентила на раницата и го държах така няколко секунди. Топката се наду точно колкото да се движа.

Обикновено това се прави преди да е започнало изравняването на въздушното налягане. Надуваш спокойно и без бързане топката и чакаш обходчикът да провери дали си я запечатал добре. Лукс, който аз не можех да си позволя.

Налягането в камерата намаля и моята топка се разду като балон във вакуум. Това не е метафора. Беше си буквално балон във вакуумна камера.

Пропълзях напред (не е лесно да се движиш с частично надута топка) и посегнах към дръжката на вратата. Понеже стените на топката не бяха изпънати, успях да огъна материята колкото да хвана дръжката. Хванах я с две ръце и стиснах здраво, иначе налягането щеше я отскубне от захвата ми.

Въздухът от камерата изтичаше през отворения клапан, стените на моята топка ставаха все по-твърди, а на мен ми ставаше все по-трудно да стискам дръжката. Гумената материя наистина искаше да се изпъне в сфера. Не й харесваше, че съм я набръчкала така.

На няколко пъти едва не изпуснах дръжката. Накрая налягането в камерата спадна достатъчно, за да отворя вратата.

Останалият въздух излетя навън за част от секундата, а моята топка се изпъна напълно. Шамароса толкова силно ръцете ми, че буквално паднах по задник. Но това беше без значение. Бях на сигурно място в хамстерската си топка, а шлюзът беше отворен.

Изправих се и нещо жулна крака ми. Тръбата, която бях иззела от Левака. Съвсем бях забравила, че още е у мен. По принцип е лоша идея да вкараш остра пръчка в надуваема животоподдържаща система, но вече нищо не можех да направя по въпроса. Стегнах колана си, та проклетото нещо да не се изхлузи.

Проверих раницата. Всичко беше наред. Спомнете си, че тези раници са предназначени за туристи. Грижат се сами за всичко.

Излязох навън.

Въпреки множеството си ограничения хамстерските топки са идеални за тичане. Не те спъват тежки ботуши, нито дебелите крачоли на костюма, не мъкнеш сто килограма екипировка. Нищо такова. Само аз с нормални дрехи и една относително лека раница.

Набрах скорост и се търкулнах по терена. Минех ли през някоя неравност, излитах във въздуха (е, не буквално във „въздуха“, но разбирате какво имам предвид). Има си причина туристите да плащат хиляди Калмари за тези разходки. При други обстоятелства щеше да е адски забавно.

Заобиколих Конрад и Бийн се появи пред погледа ми. Хукнах право натам, после покрай стената му.

Почуках по слушалката в ухото си да проверя дали работи.

— Как върви, Дейл?

— Санчес е готова, луноходът вече е при тунела Шепърд-Бийн. Готов съм да изляза. А при теб?

— Почти стигнах.

Заобиколила бях Бийн и вече виждах Шепърд. Продължих покрай корпуса на Бийн към свързващия тунел. Дейл стоеше до тунела. Видя ме и ми махна. Луноходът на Боб беше паркиран наблизо. През прозорците му се виждаше Санчес, приседнала неудобно в моя костюм. Дотъркалях се до свързващия тунел и извадих джаджата си да погледна. Оставаха ни петнайсет минути.

Дейл клекна и провря ръце под моята топка.

— На три — каза той.

Присвих колене, готова да скоча.

— Едно… две… три!

Мина идеално. Аз скочих част от секундата преди той да подхвърли топката нагоре с цялата си сила. С други думи, оттласнах се от земята и полетях, а Дейл засили топката, така че тя да полети заедно с мен. Двете с лекота прелетяхме над свързващия тунел. Естествено, когато цопнахме от другата му страна, падна голямо подскачане.

Дейл се прехвърли през тунела без затруднения и с помощта на множеството ръкохватки по повърхността му. Скочи до мен тъкмо когато се изправях.

Бийн и Шепърд бяха останали зад гърба ни, а пред нас се издигаше по-малкият купол на Армстронг. Външните резервоари бяха там, частично скрити зад сложна плетеница от тръби и клапани.

— Лицето ме сърби — каза Санчес по радиото.

— Добре че не съм на твое място — казах аз. С Дейл тръгнахме към резервоарите.

— Този костюм е много неудобен — продължи Санчес. — Не може ли просто да затворя шлюза на лунохода, да херметизирам и да ви изчакам, без да се гърча в това нещо?

— Не — каза Дейл. — Луноходите винаги трябва да са готови за спешно влизане. Ние така правим нещата.

Санчес промърмори нещо, но повече не повдигна въпроса.

Търкулнах се до първата линия тръби. В центъра на всичко това се издигаха три гигантски резервоара с логото на Ландвик.

Посочих втория от четирите вентила, монтирани на най-близката тръба.

— Затвори този. Докрай.

— Да го затворя?! — попита Дейл.

— Да, затвори го. Спокойно. Тези тръби имат зони за продухване, достъпи за почистване и куп други неща, които усложняват системата неимоверно.

— Добре. — Той хвана дръжката на вентила с дебелите си ръкавици, натисна и я завъртя.

Посочих друг клапан, монтиран на тръба, която се намираше на три метра над земята.

— А сега отвори този докрай.

Дейл отскочи нагоре и се хвана с две ръце за тръбата. Придвижи се като маймунка до клапана, стъпи върху две други тръби, които минаваха по-ниско, и натисна да завърти дръжката. Изръмжа от усилието.

— Много са стегнати.

— Защото никой никога не ги е въртял — казах аз. — Ние буквално сме първите, които ги използват.

Дръжката най-после поддаде и Дейл въздъхна с облекчение.

— Готово!

— Добре, а сега слез. — Посочих няколко пресичащи се тръби с четири клапана. — Затвори всички освен третия. Той трябва да е отворен докрай.

Погледнах джаджата си, докато Дейл се бореше с клапаните. Десет минути.

— Санчес, колко точна е оценката ти за единия час? Преди хлороформът да убие хората?

— Доста точна — каза тя. — Някои от пострадалите ще са в критично състояние и преди това.

Дейл удвои усилията си.

— Готово. Давай следващия.

— Остана само един — казах аз. Обърнах гръб на лабиринта от тръби и поведох Дейл към една голяма тръба с диаметър петдесет сантиметра. Посочих клапана, който контролираше потока на минаващия през нея въздух. — Отвори го докрай и сме готови.

Той хвана дръжката и се опита да я завърти. Тя не помръдна.

— Дейл, трябва да я завъртиш бе, човек — казах аз.

— А какво правя според теб!

— Дай по-силно!

Той смени позицията си, стисна дръжката с две ръце и се оттласна силно от земята с крака. Дръжката пак не помръдна.

— Мама му стара! — каза Дейл.

Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Погледнах към безполезните си ръце. Не можех да хвана дръжката на клапана. Можех само да гледам.

Дейл се мъчеше като грешен дявол с дръжката.

— Да… му се… не види…

— В лунохода има ли кутия с инструменти? — попитах. — Гаечен ключ или нещо такова?

— Не — каза той през стиснати зъби. — Извадих я да направя място за надуваемия тунел.

Тоест най-близкият гаечен ключ беше в града. Нямаше как да го вземем навреме.

— Ами аз? — каза Санчес по радиото. — Мога ли да помогна?

— Уви, не — каза Дейл. — Нямаш опит с обходнически костюм, още по-малко да се катериш с него. Ще трябва да се върна при свързващия тунел и буквално да те нося на гръб. Това ще отнеме твърде много време, а и ти не си особено силна. Така че — полза никаква.

Е, това беше. Краят. Препънали се бяхме на един клапан от победата. Две хиляди души щяха да умрат. Дали не бихме могли да се върнем в Артемида и да спасим неколцина, като ги завлечем във въздушни убежища? Едва ли. Докато влезем в града, всички щяха да са мъртви.

Огледах се за нещо, което би могло да помогне. Само че теренът около Артемида е буквално празен. Реголит и прах, това е. Дори по-голям камък нямаше, с който да фраснеш клапана. Нищо.

Дейл се отпусна на колене. Не виждах лицето му през визьора на шлема, но чувах хлиповете му по радиото.

Стомахът ми се върза на възли. Всеки миг щях да повърна. Очите ми се насълзиха. Гърлото ме заболя още повече. Тази тръба наистина ми беше скроила номер и…

И…

И тогава разбрах какво трябва да направя.

Би трябвало да изпадна в паника, когато го осъзнах. Но не се случи, Бог знае защо. Вместо това ме обзе пълно спокойствие. Проблемът беше решен.

— Дейл — казах тихо.

— О, Боже… — проплака той.

— Дейл, искам да направиш нещо за мен.

— Ка-какво?

Издърпах тръбата изпод колана си.

— Искам да кажеш на всички, че съжалявам. Съжалявам за всичко, което направих.

— Какви ги говориш?

— И кажи на татко, че го обичам. Това е най-важното. Кажи на татко, че го обичам.

— Джаз. — Дейл се изправи. — Какво правиш с тая тръба?

— Трябва ни лост. — Стиснах тръбата с две ръце и с острия край навън. — Аз имам лост. Ако и това не завърти дръжката, значи нищо няма да я завърти.

Търкулнах се до клапана.

— Но тръбата е в хамстерската ти топ… О! Не!

— Едва ли ще издържа достатъчно, за да завъртя дръжката. Ще трябва да продължиш ти.

— Джаз! — викна той и посегна към мен.

Сега или никога. Дейл беше объркан. Не можех да го виня. Трудно е да гледаш как най-добрият ти приятел умира, дори да е за добра кауза.

— Прощавам ти, приятелче. За всичко. Сбогом.

Забих острия край в гумената материя. Въздух потече с ожесточено съскане през тръбата — току-що бях дала на вакуума сламка, с която да го изсмуче. Металът изстина в ръцете ми. Натиснах по-силно и вкарах предния край на тръбата между спиците на кръглата дръжка.

Материята на хамстерската ми топка започна да се цепи. Разполагах най-много с част от секундата.

Натиснах тръбата с цялата си сила и усетих как дръжката поддаде.

После физиката, тази отмъстителна кучка, си присвои сцената.

Топката се разкъса на парчета. А аз вече не натисках импровизирания си лост. Аз пропадах в бездна.

Звуците изчезнаха моментално. Ослепителна слънчева светлина удари очите ми и аз примижах от болка. Въздухът напусна дробовете ми. Опитах се да вдишам — дробовете ми се разшириха, но нищо не влезе в тях. Много странно усещане.

Озовах се по гръб на земята. Ръцете и шията ми горяха. Останалата част от тялото ми, защитена от дрехите, се печеше малко по-бавно. Жежката светлина изгаряше лицето ми. Устата и очите ми завряха — течностите завират във вакуум.

Светът потъна в мрак и съзнанието ме напусна. Болката спря.

Скъпа Джаз,

Ако може да се вярва на новините, нещо никак не е наред с Артемида. Казват, че всички връзки с града са прекъснати. Едва ли моят имейл ще направи изключение, но съм длъжен да опитам.

Ехо, там ли си? Добре ли си? Какво става?