Артемида

1

Придвижвах се с подскоци по сивия прашен терен към гигантския купол на мехура Конрад. Обточеният му с червени светлинки шлюз ми се струваше обезпокоително далече.

Трудно се тича със стокилограмова екипировка, дори при лунна гравитация. Но ще се учудите на какво е способен човек, когато животът му е заложен на карта.

Боб тичаше до мен. Чух гласа му по радиото:

— Дай да свържа бутилките си към твоя костюм!

— Така само и ти ще умреш.

— Дупката е огромна. Направо виждам как газът свисти от бутилките ти.

— Много окуражително, благодаря.

— Аз отговарям за обхода — каза Боб. — Спри веднага да те прикача!

— Не. — Продължавах да тичам. — Точно преди да се разпищи алармата за теч чух пукот. Умора на метала. Сигурно някъде при клапана. Само ще си пробиеш маркуча на някое остро парче.

— Готов съм да поема този риск!

— Но аз не съм. Знам за какво говоря, Боб. Разбирам от метали.

Превключих на дълги равни подскоци. Беше като да се движиш на каданс, но и е най-добрият начин, когато носиш такъв товар. Дисплеят на шлема ми твърдеше, че до шлюза има петдесет и два метра. Погледнах към екранчето над лакътя си. Запасите от кислород се сриваха пред очите ми. Затова отклоних поглед.

Дългите крачки се отплащаха. Направо летях. Дори Боб остана да ми диша прахта, а той е най-опитният обходчик на Луната. Номерът е следният — всеки път, когато кракът ти докосне земята, се изтласкваш, така че да набереш допълнителна инерция с посока напред. Проблемът е, че това нарушава равновесието ти. И най-малката грешка може да те просне по лице, а инерцията ще те тласка още метри напред по земята. Обходническите костюми са здрави, но все пак е за предпочитане да не изпробваш здравината им в пряк двубой с каменистата повърхност.

— Движиш се прекалено бързо! Ще се спънеш и ще си пукнеш визьора!

— По-добре, отколкото да дишам вакуум — казах аз. — Имам още десетина секунди.

— Изоставам — каза той. — Не ме чакай.

Дадох си сметка колко бързо се движа чак когато триъгълните панели на Конрад изпълниха полезрението ми. Растяха много бързо.

— Мамка му! — Нямах време да убия скоростта си. Направих един последен скок и се превъртях в кълбо напред. Получи се — повече на късмет, отколкото заради някакви специални мои умения, но така или иначе ударих стената с крака. Добре де, Боб беше прав. Движила се бях прекалено бързо.

Изправих се и посегнах към дръжката на шлюза.

Ушите ми изпукаха. Сигнали за тревога ревнаха в шлема ми. Бутилките сдаваха багажа — налягането беше толкова ниско, че вече не можеше да компенсира теча.

Бутнах вратата на шлюза и се сринах в камерата. Напразно се опитвах да поема въздух, причерня ми. Ритнах вратата да се затвори, посегнах към резервната кислородна бутилка и издърпах иглата.

Капакът на бутилката излетя и въздух под налягане започна да изпълва камерата. Уви, излизаше от резервната бутилка толкова бързо, че част от него се втечняваше в мъгла заради охлаждането, което съпровожда бързото разширяване. Отпуснах се на пода, усещах, че губя съзнание.

Дишах тежко в костюма си, с мъка потисках позивите за повръщане. Не съм създадена за такива физически усилия, това мога да кажа. Усетих първите бодежи на характерното главоболие, причинено от кислороден глад. Щеше да ме мъчи поне няколко часа. Успяла бях да си докарам височинна болест на Луната.

Съскането постепенно утихна, после спря съвсем.

Боб най-сетне бе стигнал до шлюза. Видях го да наднича през кръглото прозорче.

— Как си? — попита по радиото.

— В съзнание — отвърнах задъхано.

— Ще можеш ли да станеш? Или да се обадя за помощ?

Боб нямаше как да влезе, без да ме убие, защото лежах в камерата на шлюза с прецакан костюм. Но всеки от двете хиляди души в града можеше да отвори вътрешната врата на шлюза и да ме извлече от камерата.

— Няма нужда. — Надигнах се на четири крака, после и на два. Подпрях се на стената до контролния панел и включих почистващата програма. Въздушни струи с високо налягане ме запердашиха от всички посоки. Сивкав лунен прах се завихри в камерата, преди вентилационната система да го всмуче и филтрите да го отстранят.

След края на почистващата програма вътрешната врата се отвори автоматично.

Влязох в преддверието, освободих вътрешния шлюз и се пльоснах на една пейка.

Боб мина през шлюза по нормалния начин, без драматични изпълнения с резервната въздушна бутилка (която сега трябваше да се подмени, между другото). Не, той се задоволи с обичайния метод, включващ помпи и клапани. След като почистващата му програма приключи, Боб дойде при мен в преддверието.

Помогнах му да свали шлема и ръкавиците си, без да кажа и дума. Никой не бива сам да си съблича костюма. Не че е невъзможно, но е много неприятно. Освен това е въпрос на традиция. Боб ми върна услугата.

— Гадна работа — казах, когато ми свали шлема.

— Едва не умря — каза Боб, докато се измъкваше от костюма си. — Трябваше да следваш инструкциите ми.

Обърнах костюма си да погледна отзад. Посочих изкривеното парче метал, което бе останало от въздушния клапан.

— Виж. Точно както ти казах. Умора на метала.

Той погледна клапана и кимна.

— Добре. Права си била. Не е имало начин да ти дам от своя въздух при този раздран клапан. Браво.

Само че изобщо не би трябвало да се стига до това. Откъде си взела костюма, за бога?

— Купих го втора ръка.

— И защо ти е било да купуваш употребяван костюм?

— Защото не можех да си позволя нов. Едвам събрах пари за използван, а вие, задници такива, не ми давате да се включа в гилдията, докато не си осигуря костюм.

— Трябвало е да пестиш за нов. — Боб Люис е бивш морски пехотинец от армията на САЩ и не търпи глупости. По-важно, той отговаря за обучението на нови обходчици. Подчинен е на шефа на Обходническата гилдия, но само и единствено от него зависи дали ще те приемат за член. От неговата преценка на уменията ти. А ако не си член, нямаш право на самостоятелни обходи, нито да водиш туристически групи на повърхността. Така работят гилдиите. Скапаняци.

— Е? Как се справих?

Той изпръхтя.

— Сериозно ли ме питаш? Пълен провал, Джаз. С гръм и трясък. Скъсана си.

— Защо?! — настоях аз. — Изпълних всички задължителни маневри и задачи; терена с препятствия преминах за време под седем минути. А когато се появи сериозен проблем, успях да се прибера жива и здрава, без да изложа на риск партньора си.

Боб отвори едно шкафче и прибра вътре шлема и ръкавиците си.

— Костюмът ти е твоя отговорност. Той те издъни, значи и ти си се издънила.

— Как може да виниш мен за теча?! Всичко си беше наред, когато излязохме!

— В тази професия са важни резултатите. Луната е гадна злобарка. Грам не й пука защо се е издънил костюмът ти. Просто те убива. Трябвало е по-добре да провериш екипировката си. — Закачи останалата част от костюма си на специално изработена за целта закачалка и го прибра в шкафчето.

— Стига бе, човек!

— Джаз, та ти едва не загина. Как бих могъл да те пусна? — Затвори шкафчето, явно се канеше да си ходи. — След половин година можеш да се явиш пак.

Застанах на пътя му.

— Това е нелепо! Искаш да спра живота си на пауза заради някакво спорно правило на гилдията!

— Обръщай повече внимание на екипировката си

— каза той, заобиколи ме и излезе от преддверието.

— И недей да пестиш пари за подмяната на клапана.

Проследих го с поглед как си отива, после се тръшнах на пейката.

— Еба си.

Влачех се през лабиринта от алуминиеви коридори към дома си. Поне не беше далече. Целият град е едва половин километър широк.

Живея в Артемида, първия (и засега единствен) град на Луната. Състои се от пет гигантски сфери, наречени „мехури“. Те са заровени наполовина в земята, затова Артемида прилича досущ на лунните градове от старите научнофантастични романи — грозд от куполи. Не са куполи, а сфери, но подземната част не се вижда отвън.

В центъра се намира мехурът Армстронг, заобиколен от Олдрин, Конрад, Бийн и Шепърд. Мехурите се свързват със съседите си посредством тунели. В началното училище имах за домашно да направя макет на Артемида. Лесна работа. Няколко топки и пръчки, и готово. Отне ми десет минути.

Скъпичко е да дойдеш тук и възскъпо да останеш. Но един град не може да функционира само с богати туристи и ексцентрични милиардери. Има нужда и от работническа класа. Нали не очаквате Дж. Фрашканспари Гадняр III сам да си чисти тоалетната?

Та аз съм от дребните хорица.

Живея в Долен Конрад 15, скапан квартал на петнадесети подземен етаж в мехура Конрад. Ако кварталът ми беше вино, сомелиерите щяха да го определят като „възкисело, с привкус на провал и кофти екзистенциални решения“.

Вървях покрай редицата нагъсто разположени квадратни врати, докато не стигнах до моята. Е, моята поне е от „долните“ каютки. По-лесна за влизане и излизане. Размахах джаджата си пред ключалката и вратата се отвори с щракване. Пропълзях в жилището си и затворих вратата.

Лежах на койката и се взирах в тавана… който се намираше на няма и метър от лицето ми.

Водят се „жилищни капсули“, но всички им викат „ковчези“. На практика са легла между четири стени, под и таван, и врата, която се заключва. Само едно нещо можеш да правиш в ковчега — да спиш. Е, има и друга употреба (която също включва хоризонтално положение), но иначе… разбирате какво имам предвид.

Разполагам с легло и полица. Това е. В дъното на коридора има обща баня, а на няколко пресечки — обществени душове. Ковчегът ми няма да се появи в „Лунна къща и градина“, но само толкова мога да си позволя.

Проверих часа в джаджата си.

— Ебааа си.

Нямах време за губене. Товарният кораб на ККК щеше да пристигне следобед и ме чакаше работа.

Да се разберем — нашият следобед не се определя по слънцето. „Обед“ получаваме веднъж на двайсет и осем земни дни, а дори и тогава не го виждаме. Всеки мехур си има по два корпуса, дебели по шест сантиметра, а помежду им — метър натрошена скала. И с гаубица да стреляте по града, най-много да го одраскате. Слънчевата светлина със сигурност не може да проникне вътре.

Тогава как определяме времето? Според часовата зона на Кения. В Найроби е следобед, значи и в Артемида е следобед.

След почти смъртоносния си обход бях потна и мръсна. За душ нямах време, но можех поне да се преоблека. Както си бях легнала по гръб на леглото, изхлузих обходническото трико и навлякох синия си комбинезон. Стегнах колана, после седнах в леглото и прибрах косата си на конска опашка. Грабнах джаджата си и излязох.

В Артемида нямаме улици. Имаме коридори. Адски скъпо е да построиш нещо на Луната и никой не би прахосвал ресурси за построяването на пътища. Може да се возиш на електрическа количка или на скутер, но като цяло коридорите са предназначени за пешеходци. Тук гравитацията е едва една шеста от земната. Ходенето не изисква много енергия.

Колкото по-скапан е кварталът, толкова по-тесни са коридорите. Тези в Долен Конрад са направо клаустрофобични. Широки са точно колкото двама души да се разминат, извърнати настрана.

Вървях по коридорите към центъра на Долен 15. Наблизо нямаше асансьор, затова тръгнах по стълбите, като ги вземах по три стъпала наведнъж. Стълбищата в ядрото на мехура са съвсем като земните — със стандартната височина на стъпалото от двайсет и един сантиметра. Уж за удобство на туристите. Стълбищата, където туристи не припарват, са други — всяко стъпало е високо по половин метър. Нищо работа при лунната гравитация. Та изкачих аз с големи скокове едно от туристическите стълбища и стигнах до наземното ниво. Сигурно ви звучи ужасно да изкачиш петнайсет етажа наведнъж, но тук не е голяма работа. Дори не се задъхах.

На наземното ниво се намират тунелите, които свързват отделните мехури. Естествено, всички магазини, бутици и други капани за туристи също се намират тук, за да се възползват максимално от пешеходния трафик. В Конрад това са предимно ресторанти, които продават бъркоч на онези туристи, които не могат да си позволят истинска храна.

При входа на тунела към Олдрин се беше събрала малка тълпа. Това е единственият начин да се придвижиш от Конрад до Олдрин, освен ако не заобиколиш през Армстронг, и това прави тунела основна пътна артерия. Минах през огромната кръгла врата. Не каква да е врата, а като онази в самолетите, която се затваря и запечатва автоматично при промяна в налягането. Ако в тунела се отвори пробойна, изтичащият от мехура въздух ще затвори вратата. Всички в Конрад ще оцелеят. Ако се случи да си в тунела обаче… е, да не съм на твое място.

— Я, и това ако не е Джаз Башара! — каза един задник наблизо. Все едно сме първи приятелчета.

Не бяхме.

— Здрасти, Дейл — казах аз и си продължих по пътя.

Той се затича да ме настигне.

— Явно пристига товарен кораб. Нищо друго не може да вкара мързеливия ти задник в униформа.

— Помниш ли онзи път, когато проявих бегъл интерес към мнението ти? О, чакай, моя грешка. Никога не се е случвало.

— Чух, че са те скъсали на изпита днес. — Цъкна с език, уж съчувствено. — Кофти работа. Аз го взех от първия път, но не може всички да са като мен, нали?

— Изчезни.

— Мда, туристите плащат луди пари да излязат навън, да знаеш. Тъкмо отивам към Туристическия център, че имам група за обход. Направо ще се зарина с мангизи.

— Непременно ги заведи при острите камъни и им покажи няколко скока.

— Да бе — каза той. — Хората, дето са взели изпита, не правят такива глупости.

— Явих се на майтап — казах небрежно. — Да водиш туристи на обход не е истинска работа.

— Права си. Някой ден се надявам да стана разносвач като теб.

— Куриер — изръмжах аз. — Терминът е „куриер“.

Той се подсмихна по начин, който си просеше юмрук в носа. За щастие, междувременно бяхме стигнали до мехура Олдрин. Избутах с рамо досадника Дейл и излязох първа от свързващия тунел. Специалната врата на Олдрин беше нащрек, точно като онази на Конрад. Избързах напред и свих надясно, само и само да се измъкна от Дейл.

Олдрин е противоположност на Конрад във всяко отношение. Конрад е пълен с водопроводчици, стъклари, оксиженисти и всякакви монтьори със съответните им работилници и сервизи… списъкът е дълъг. Олдрин, от своя страна, си е курорт. Има си хотели, казина, публични домове, театри и дори — честна дума! — истински парк с истинска трева. Богати туристи от цялата Земя идват тук на двуседмична ваканция.

Минах през Аркадата. Не е най-прекият път към мястото, където отивах, но гледката ми харесва.

Ню Йорк си има Пето авеню, Лондон си има Бонд Стрийт, а Артемида си има Аркадата. Тук в магазините няма етикетчета с цени. Ако се налага да питаш колко струва това или онова, значи не ти е по джоба. Местният „Риц-Карлтън“ заема цяла пресечка по хоризонтала и пет етажа нагоре и още толкова надолу по вертикала. Една нощувка струва дванайсет хиляди, което е повече, отколкото аз изкарвам за цял месец като куриер (е, аз имам и други източници на доходи).

Въпреки безбожната цена на лунните ваканции търсенето е по-голямо от предлагането. Земляните от средната класа теглят кредити, за да дойдат тук веднъж в живота си. Отсядат в по-скапаните хотели в по-скапаните мехури като Конрад. Но богаташите идват тук ежегодно и отсядат в хубавите хотели. А какво пазаруване пада, да не ви разправям!

Олдрин е основната артерия, по която се стичат пари към Артемида.

В търговския район нямаше и едно нещо, което да мога да си позволя. Ала един ден щях да съм достатъчно богата, за да се чувствам тук в свои води. Такъв поне беше планът. Плъзнах за последно поглед по витрините, после им обърнах гръб и тръгнах към Централния порт.

Олдрин е мехурът, който се намира най-близо до зоната за кацане. Не бихме искали богаташите да се мърсят с преход през бедняшките райони, нали така? По-добре да ги посрещнем в хубавата част на Артемида.

Минах под голямата арка и се озовах в Централния порт. Гигантският шлюзов комплекс е второто по големина помещение в града. (Само паркът в Олдрин е по-голям.) Сега Централният порт кипеше от трескава дейност. Провирах се вещо сред работници, които бързаха насам-натам. В града всички ходим бавно заради туристите, но Централният порт е за професионалисти, които владеят Дългата лунна стъпка и умело развиват висока скорост.

Няколко пътници чакаха при влаковия шлюз в северната част на порта. Повечето вероятно бяха тръгнали към градските реактори и алуминиевата топилка „Санчес“, които се намират на километър южно от града. Топилката използва гигантски количества топлина и изключително неприятни химикали, затова е изнесена далече от жилищните мехури. Колкото до реакторите, ами… те са ядрени, така че никой не ги иска близо до града.

Видях Дейл да се придвижва към влаковия перон. Несъмнено се бе отправил към Туристическия център „Аполо 11“. Туристите го обожават. Половинчасовото пътуване с влак предоставя незабравими гледки към лунния пейзаж, а от Туристическия център — херметизиран и с всички удобства — мястото на кацане се вижда като на длан. А за онези, които искат да излязат на обход и да видят всичко отблизо, Дейл и другите обходчици са на разположение.

Точно пред влаковия шлюз има голямо знаме на Кения. Под него — надпис, гласящ: „Кенийска задгранична платформа Артемида. Тази платформа е собственост на Кенийската космическа корпорация. Важат законите на международното морско право“.

Стрелнах Дейл с отровен поглед. Той не ме видя. Язък. Толкова як поглед, а отиде напразно.

Проверих графика на кацанията в джаджата си. Днес нямаше да има месарски доставки (така наричаме пътническите кораби). Такива пристигат средно веднъж в седмицата. Следващият щеше да пристигне чак след три дни. Слава на Бога. Няма нищо по-досадно от голобради наследници, дошли да търсят „лунна шунда“.

Отправих се към южната част на помещението, където товарният шлюз чакаше в готовност. Можеше да побере десет хиляди кубични метра товар, но процесът по товаренето беше бавен. Капсулата беше пристигнала преди часове. Обходчиците бяха вкарали цялата капсула в шлюза и я бяха почистили с въздух под високо налягане.

Правим всичко възможно лунният прах да не влиза в града. Дори аз не бях пропуснала почистването днес, макар че едва не умрях по време на злополучния си обход. Защо си правим целия този труд? Защото лунният прах е изключително вреден за дишането. Съставен е от миниатюрни скални частици, при това неогладени поради липса на необходимите за това метеорологични условия. Всяка прашинка представлява ръбат кошмар, който дебне да ти разпори дробовете. По-безопасно е да изпушиш кутия азбестови цигари, отколкото да дишаш тази гадост.

Докато стигна до товарния шлюз, вътрешната му врата се беше отворила и вече разтоварваха капсулата. Насочих се към Накоши, главния докер. Той седеше зад бюрото си и инспектираше съдържанието на един колет. След като се увери, че не съдържа контрабандни стоки, затвори кутията и удари на капака й печат със символа на Артемида — главно А, чието дясно ченгелче е оформено като лък, а напречната чертица като стрела.

— Добрутро, господин Накоши — казах жизнерадостно. Двамата с татко бяха приятели, откакто се помнех. Той ми беше почти като кръвен роднина, нещо като любим чичо.

— Нареди се на опашката като другите куриери, лайненце такова.

Добре де, може би като далечен братовчед.

— Хайде де, господин Н. — размърках се аз. — Чакам този товар от седмици. Нали говорихме за това.

— Преведе ли парите?

— А ти подпечата ли пакета?

Той ме погледна право в очите и бръкна под бюрото. Измъкна оттам запечатана кутия и я плъзна към мен.

— Не виждам печат — казах. — Всеки път ли трябва да минаваме през това? А бяхме толкова близки. Какво се случи?

— Случи се, че ти порасна и сега си трън в задника. — Сложи джаджата си върху кутията. — А имаше такъв потенциал! Сама си си виновна. Три хиляди.

— Две и петстотин тоест. Както говорихме?

Той поклати глава.

— Три. Руди нещо взе да души. По-голям риск значи повече пари.

— На мен това ми звучи повече като твой проблем, отколкото като мой — казах. — Уговорихме се за две и петстотин.

— Хммм — проточи той. — Може би трябва да проверя по-подробно какво има в кутията… Дали не съдържа нещо забранено, да речем.

Свих устни. Не му беше сега времето да се правя на интересна. Активирах банковия софтуер на джаджата си и наредих превода. Двете джаджи извъртяха каквато там магийка правят в такива случаи, разпознаха се взаимно и потвърдиха трансфера.

Накоши взе ръчния си компютър, провери потвърждението и кимна доволно. Подпечата кутията.

— Какво има вътре, между другото?

— Предимно порно. С майка ти в главната роля.

Той изпръхтя и продължи с проверката на товара.

Та така се вкарват контрабандни стоки в Артемида. Лесна работа. Достатъчно е да намериш корумпиран служител, когото познаваш от шестгодишна. Относно транспортирането на контрабандните стоки до Артемида… това е друга работа. По-нататък ще се впусна в подробности.

Можех да взема и още пратки за разнасяне, но тази беше специална. Отидох при количката си и скочих на шофьорското място. Можех да мина и без количка, защото Артемида не е пригодена за превозни средства, но е нейна помощ разнасям повече доставки. И понеже ми плащат на бройка, инвестицията си струва. Количката ми е трудна за управление, но пък може да носи тежко. Затова реших, че е от мъжки пол, и я кръстих Спусък.

Плащах месечна такса, за да държа Спусък на Централния порт. Къде другаде да го държа? Жилището ми е по-малко от затворническа килия на Земята.

Включих Спусък — няма ключ за запалване или нещо такова. Само бутон. Защо му е на някой да краде количка? И какво ще прави с нея, ако я открадне?

Ще я продаде? Веднага ще го хванат. Артемида си е едно село на практика. Никой нищо не краде. Е, има дребни кражби от магазините, но количките са в пълна безопасност.

Потеглих към изхода.

Със Спусък се возехме по богаташките коридори на мехура Шепърд. Те нямат нищо общо с моя смотан квартал. Коридорите на Шепърд са облицовани с дървена ламперия и настлани с красиви поглъщащи шума килими. През двайсет метра от тавана висят полилеи. Поне те не са безумно скъпи. На Луната имаме силиций в изобилие и сами си произвеждаме стъкло. Но пак си е показно, та дрънка.

Ако си мислите, че ваканциите на Луната са скъпи, значи нямате представа колко струва да живееш в мехура Шепърд. В Олдрин са скъпарските хотели и курортни центрове, но Шепърд е мястото, където живеят богатите местни.

Тръгнала бях към имението на един от най-богатите гадняри в града. Тронд Ландвик. Натрупал бе състояние в норвежкия телекомуникационен сектор. Домът му заемаше голямо парче от наземния етаж на Шепърд — абсурдно голямо, като се има предвид, че Ландвик живееше там само с дъщеря си и една слугиня. Но пък парите са си негови, нали така. Щом човекът иска голяма къща на Луната, коя съм аз да го съдя? Аз просто му доставям нелегални лайна по поръчка.

Оставих Спусък близо до входа на имението (добре де, един от входовете) и натиснах звънеца. Вратата се отвори с плъзгане и разкри туловището на една рускиня. Ирина, която се грижеше за семейство Ландвик от зората на времето.

Ирина ме гледаше мълчаливо. Отвърнах по същия начин.

— Доставка — казах накрая. С Ирина си бяхме имали вземане-даване милиард пъти, но тя всеки път държеше да кажа с каква цел съм цъфнала на прага им.

Сега изсумтя, обърна се и влезе вътре. Това беше поканата да вляза.

Плезех се и кривях лице зад гърба й, докато я следвах през фоайето. Ирина ми посочи един коридор и тръгна в обратната посока, без да каже и дума.

— Винаги е удоволствие да си поговоря с теб, Ирина! — извиках след нея.

Минах под арката и заварих Тронд на дивана, излегнат по гащи и халат за баня. Разговаряше с някакъв азиатец, когото не бях виждала.

— Във всеки случай потенциалът за печалба е… — Видя ме да влизам и на лицето му се изписа широка усмивка. — Джаз! Винаги ми е приятно да те видя!

До госта на Тронд имаше отворена кутия. Мъжът се усмихна любезно и побърза да я затвори. Това, разбира се, събуди любопитството ми, което иначе би си останало заспало.

— И аз се радвам да те видя — отвърнах и оставих пакета с контрабандната стока на дивана.

Тронд махна към госта си.

— Това е Джин Чу от Хонконг. Джин, това е Джаз Башара, местно момиче. Израснала е тук, на Луната.

Джин кимна отривисто и каза с американски акцент:

— Приятно ми е да се запознаем, Джаз.

Определено се изненадах и явно ми пролича.

Тронд се изхили.

— О, да, Джин е продукт на частните американски училища, люпилка на висшата класа. Хонконг! Вълшебно място.

— Но не толкова вълшебно като Артемида! — каза Джин с усмивка. — За пръв път идвам на Луната. Чувствам се като дете в сладкарница! Открай време съм фен на научната фантастика. Отраснах със „Стар Трек“. А сега сякаш съм попаднал в любимия си сериал!

— „СтарТрек“? — възкликна Тронд. — Сериозно? Та той е на стотина години.

— Качеството си е качество — каза Джин. — Възрастта е без значение. Никой не укорява в старомодност почитателите на Шекспир.

— Имаш право. Само че тук няма горещи извънземни мацки, които да съблазняваш. Тази част от ролята на капитан Кърк няма да ти се получи.

— Всъщност — каза Джин и вдигна пръст — за целия сериал Кърк прави секс само с три извънземни жени. И то ако приемем, че е спал с Елаан от Троиус, за което само се намеква. Така че може и да са всичко на всичко две.

Тронд се преви в почтителен поклон.

— Напомни ми да не споря с теб за нищо, свързано със „Стар Трек“. Е, ще отскочиш ли до Аполо 11?

— О, непременно — отвърна Джин. — Чух, че се предлагат и обходи. Дали да не се възползвам, как мислите?

— Няма смисъл — обадих се. — Има ограничителен периметър за обходи около града. От панорамната зала в Туристическия център се вижда същото.

— О, разбирам. Май наистина няма смисъл.

„Изяж се от яд, Дейл“.

— Да искате чай или кафе? — предложи Тронд.

— Да, благодаря — каза Джин. — Черно кафе, ако може.

Тръшнах се в едно кресло до масичката.

— За мен черен чай.

Тронд се преметна през облегалката на дивана (не е толкова вълнуващо, колкото звучи. Така де, да не забравяме каква е лунната гравитация). Отиде при бюфета и взе една плетена кошничка.

— Току-що ми доставиха висококачествено турско кафе. Прекрасно е. — Обърна се към мен. — Може и на теб да ти хареса, Джаз.

— Кафето е просто лош чай — казах аз. — Черният чай е единствената свястна гореща напитка.

— Вие, саудитците, наистина обичате черен чай — каза Тронд.

Добре де, технически съм гражданка на Саудитска Арабия. Но не съм се връщала там, откакто навърших шест. Закачила съм някои навици и убеждения от баща си, но към днешна дата не бих се вписала никъде на добрата стара Земя. Аз съм си от Артемида, и толкова.

Тронд се зае с питиетата ни.

— Поговорете си, няма да се бавя.

Защо не накараше Ирина да ги приготви? Не знам. Не знам защо изобщо я държи, честно.

Джин отпусна ръка върху Мистериозната кутия.

— Казват, че Артемида е популярна дестинация за романтични пътувания. Идват ли много младоженци?

— Не бих казала. Не им е по джоба. Но имаме доста по-възрастни двойки, които идват тук с надежда да съживят нещата в спалнята.

Джин ме погледна озадачено.

— Заради гравитацията — поясних. — Сексът е различен при една шеста же. Отразява се страхотно на двойки, които са женени отдавна. Буквално преоткриват секса. Все едно го правят за пръв път.

— Не се бях замислял за това — каза Джин.

— В Олдрин има много проститутки, ако ти е любопитно.

— О! Ъъ, не. Не е по моята част. — Не беше очаквал жена да му препоръча проститутки. Земляните се притесняват да говорят на тази тема, което винаги ме е озадачавало. Така де, проституцията си е услуга като всяка друга. Какво толкова?

Свих рамене.

— Ако си промениш решението, таксата им е средно две хиляди калмара на сеанс.

— Няма. — Засмя се притеснено и побърза да смени темата: — Ъ-ъ… защо наричате парите си „калмари“?

Качих краката си върху масичката.

— Нещо като съкращение от кацнал литро-грамаж. Ka-Л-Ma. Калмари. Един калмар отговаря на стойността на един грам товар, транспортиран от Земята до Артемида от Кенийската космическа корпорация.

— Всъщност не е точно валута — каза Тронд откъм бюфета. — Ние не сме самостоятелна държава и нямаме право на своя валута. Калмарите са по-скоро остойностяване на предплатена услуга, нещо като кредит. Плащаш с долари, евро, йени и прочее и в замяна получаваш правото на доставки с определена маса. Не е задължително да използваш целия си кредит наведнъж, системата следи баланса ти. — Донесе таблата с напитките и я остави на масичката. — Калмарите се оказаха удобна разплащателна единица, а ККК функционира като банка. Такова нещо не би могло да се случи на Земята, разбира се, но тук не сме на Земята.

Джин се пресегна за кафето си, при което аз успях да поогледам кутията. Беше цялата бяла с контрастен черен текст, който гласеше:

— Значи… този диван например е внесен от Земята, предполагам? — каза Джин. — Колко ти струваше транспортът?

— Тежи четиридесет и три килограма — каза Тронд. — Значи транспортът му струва четиридесет и три хиляди калмара.

— А каква е средната заплата в Артемида? — попита Джин. — Ако не е твърде грубо, разбира се.

Взех чая си и ръцете ми веднага се стоплиха от горещата чаша.

— Моята месечна заплата като куриер е дванайсет хиляди калмара. Но ние куриерите сме от ниско платените служители.

Джин отпи от кафето си и направи физиономия. Виждала бях същото и преди. Земляните не харесват нашето кафе, и с право. Тук кафето има отвратителен вкус и за това е виновна физиката.

Земният въздух е двайсет процента кислород. Останалото са газове, от които човешкото тяло няма нужда, като азот и аргон. Логично, въздухът на Артемида е чист кислород при една пета от нормалното земно налягане. Така хората получават необходимото количество кислород, като се спестява излишното налягане върху корпуса на мехурите. Идеята е стара, датира още от времето на програмата „Аполо“. Само че колкото по-ниско е налягането, толкова по-ниска е температурата, при която кипва водата. Тук водата завира при шейсет и един градуса по Целзий и това е максималната температура, до която могат да стигнат кафето и чаят. Хората, които не са свикнали с това, явно намират нашите горещи напитки за неприятно студени.

Джин остави дискретно чашата си на масата. На бас, че повече нямаше да посегне към нея.

— А теб какво те води в Артемида? — попитах.

Той потропа с пръсти по кутията НАФО.

— От месеци работим по една бизнес сделка. Вече сме близо до подписването, затова реших да се срещна лично с господин Ландвик.

Тронд се настани на дивана си и взе кутията с контрабанда.

— Казах ти вече да ми викаш Тронд.

— Да, добре, Тронд — каза Джин.

Тронд разкъса опаковката на пакета и извади тъмна дървена кутия. Вдигна я към светлината и започна да я оглежда от различни ъгли. Не съм естет, но дори аз разбирах, че е произведение на изкуството. Цялата бе покрита с изящна резба, имаше си и красив етикет на испански.

— Това какво е? — попита Джин.

Тронд се ухили до уши и отвори кутията. Вътре имаше двайсет и четири пури, всяка в отделна хартиена опаковка.

— Доминикански пури. Хората си мислят, че най-хубави са кубинските, но грешат. Доминиканските нямат равни.

Всеки месец му доставях по една такава кутия. Обичам редовните клиенти.

Тронд посочи вратата.

— Джаз, би ли затворила, ако обичаш?

Станах и тръгнах в указаната посока. Зад прекрасната ламперия беше монтирана лъскава и напълно функционираща херметическа врата, като на шлюз. Затворих я с плъзгане и завъртях дръжката. Такива врати има в повечето луксозни домове тук, в Артемида. Ако мехурът се разхерметизира, можеш да запечаташ дома си с тази врата и да оцелееш. Някои хора са толкова параноични, че запечатват спалните си нощем, за всеки случай. Излишно пилеене на пари, ако питате мен. В цялата история на Артемида няма и един случай на разхерметизиране.

— Монтирал съм специална система за филтриране на въздуха — каза Тронд. — Димът не може да излезе от стаята.

Разопакова една пура, отхапа крайчето й и го изплю в пепелника. После пъхна пурата в устата си и я запали със златна запалка. Дръпна няколко пъти и въздъхна доволно.

— Прекрасно нещо… прекрасно.

Предложи кутията на Джин, но той отказа любезно. После предложи и на мен.

— Благодарско. — Взех една пура и я прибрах в джобчето на гащеризона си. — Ще я изпуша след обяд.

Това беше лъжа. Но защо да отказвам любезната покана? На такава пура като нищо можеше да й взема сто калмара.

Джин свъси вежди.

— Простете, но… пурите са контрабандна стока, така ли?

— Абсурдно, нали? — каза Тронд. — Та аз имам запечатана стая! Димът от пурите ми не пречи на никого! Не е справедливо, това мога да кажа!

— О, я стига — казах и се обърнах към Джин. — Заради опасността от пожар е. Един пожар в Артемида би бил истинско бедствие. Не е като да избягаме навън. Всички леснозапалими материали са забранени от закона, освен ако няма основателна причина за внасянето им. Никой не иска банда идиоти да се разхожда из града със запалки в джобовете.

— Е… има я и тази гледна точка, предполагам — каза Тронд и запрехвърля запалката между пръстите си. Бях му я доставила контрабандно преди години. През няколко месеца имаше нужда от презареждане с бутан. Още парички за мен.

Отпих от топлия чай и извадих джаджата си.

— Тронд?

— О. Да, разбира се. — Той извади своята джаджа и я задържа до моята. — Четири хиляди калмара, нали? Както обикновено?

— Аха. Обаче да знаеш, че следващия път ще е с петстотин отгоре. Нещо ми се натрупаха разходи.

— Няма проблем — каза той. Изчаках го да въведе трансфера. След миг на моя екран се появи потвърждение за преведена сума. Приех превода и с това трансакцията приключи.

— Супер — казах и се обърнах към азиатеца. — Приятно ми беше да се запознаем, господин Джин. И приятно прекарване на Луната.

— Благодаря, ще се постарая!

— Чао-чао, Джаз — каза с усмивка Тронд.

Оставих ги да правят каквото там бяха намислили. Не знаех какво е, но със сигурност не беше законно. Тронд се занимаваше с всякакви съмнителни неща и точно затова го харесвах. Щом беше накарал този господинчо да дойде чак на Луната, значи идеше реч за нещо много по-интересно от „бизнес сделка“.

Минах по коридора и излязох през фоайето. Ирина ме изпроводи със злобен поглед. Аз й се изплезих. Тя затвори вратата след мен, без да каже и дума за довиждане.

Тъкмо щях да възседна Спусък, когато джаджата ми измуча. Доставка. Бях Най-старшият куриер в района, затова системата я беше насочила първо към мен.

Уха. Цели четиристотин петдесет и два калмара. Една десета от парите, които бях изкарала току-що от кутия с пури.

Приех доставката. Така де, трябва да си изкарвам някак прехраната.