Артемида

15

Санчес се взираше в таблото на дублиращата вентилационна система. Носеше предпазни очила и дихателна маска. Явно малко хлор във въздуха не можеше да я уплаши.

Дейл, на половината път през тунела, спря и махна към лунохода.

— Хайде, Джаз! Тръгвай!

— Лорета Санчес е вътре!

— Какво?!

Посочих прозорчето на шлюза.

— Разхожда се из цеха като да е неин.

— Ами, неин е — каза Дейл. — Да се махаме!

— Не можем да я оставим тук.

— Тя е умна жена. Когато топенето започне, ще се махне.

— И къде ще отиде?

— Във влака.

— Влакът тръгна.

— Във въздушното убежище тогава.

— То няма да я защити от разтопена стомана! — Обърнах се към шлюза. — Трябва да я изкарам.

Дейл хукна с големи крачки към мен.

— Да не си откачила?! Тези хора се опитаха да те убият, Джаз!

— Все едно. — Проверих тиксото по маската и очилата си. — Ти върви в лунохода и го подготви за тръгване.

— Джаз…

— Тръгвай! — сопнах му се аз.

Той се поколеба за секунда. Сигурно се чудеше дали не би могъл да ме завлече насила в лунохода. Явно се отказа от тази глупава идея и хукна обратно по тунела.

Завъртях дръжката на шлюза и се прехвърлих в цеха. Отначало Санчес не ме забеляза — вниманието й беше ангажирано с вентилационната система. Вероятно се опитваше да разбере защо не успява да прочисти въздуха.

Как се представя човек в ситуация като тази? В наръчниците по етикет едва ли е включен съвет „как учтиво да спасим живота на врага си по време на промишлен саботаж“. Заложих на един изпитан метод.

— Хей!

Тя се завъртя и се хвана за гърдите.

— Мили боже! — възкликна жената, но бързо овладя дишането си. Беше малко по-стара и повяхнала, отколкото на снимките в нета, но пак изглеждаше добре за годините си. Имаше вид на енергичен и здрав човек. — Коя си ти, за бога?

— Това не е важно — казах аз. — Опасно е да стоиш тук. Ела с мен.

Тя изобщо не се трогна.

— Не си от моите служители. Как се озова тук?

— Изрязах дупка в стената.

— Какво? — Санчес огледа стените, но не видя дупка. Тя се падаше от другата страна на Топилката. — Изрязала си дупка? В моя завод?

— Ти защо не се качи на влака? — попитах аз. — Трябваше да си на влака!

— Надявах се да отстраня проблема. Отпратих останалите и… — Тя млъкна и вдигна пръст. — Я чакай малко. Не съм длъжна да ти давам обяснения. Ти трябва да ми обясниш какво става тук!

Направих крачка към нея.

— Слушай, тъпачке. Всичко тук много скоро ще започне да се топи. Трябва да тръгнеш с мен. Веднага, Мамицата му!

— Мери си приказките! Чакай… знам коя си, познах те. Ти си Джасмин Башара. — Посочи ме обвинително с пръст. — Ти си хулиганката, която ми съсипа събирачите!

— Ми да — казах аз. — Също така съм хулиганката, която ти саботира Топилката. И всеки момент нещата яко ще се сговнят.

— Глупости. Сама съм проектирала топилната пещ. Абсолютно надеждна е.

— Нагревателят работи на макс, термалната защита е хакната, а преди малко заварих стоманена плоча върху медната тапа.

Челюстта й увисна.

— Трябва да вървим бе! — казах аз. — Хайде!

Тя погледна Топилката, после отново мен.

— Или… бих могла да я поправя.

— Няма да стане — казах аз.

— Смяташ да ме спреш, така ли?

Сложих ръце на кръста си.

— Не ти трябва да се биеш с мен, бабче. Два пъти по-млада съм от теб и съм израснала при тази гравитация. Ако се наложи, на ръце ще те изнеса оттук.

— Интересно — каза тя. — Аз пък съм израснала по улиците на Манауш. И съм пребивала мъже два пъти по-едри от теб.

Добре де, това не го очаквах.

Тя се хвърли към мен.

Това също не го очаквах.

Приклекнах и я оставих да прелети над главата ми. Земляните винаги подценяват разстоянието, което могат да изминат с един скок. Затова е лесно да…

Тя посегна надолу, сграбчи ме за косата и заби главата ми в пода. После възседна гърдите ми и се засили да ме фрасне с юмрук в лицето. Аз се оттласнах, съборих я от себе си и скочих на крака.

Но тя се метна на гърба ми, преди да съм възстановила равновесието си. Знам кога противникът ме превъзхожда. Явно Манауш е много по-корав град от Артемида. В честен двубой тази жена щеше да обърше пода с мен.

По тази причина избягвам честните двубои.

Пресегнах се през рамо и издърпах дихателната й маска. Санчес ме пусна веднага и отстъпи назад. Задържа дъх, докато се опитваше да нагласи маската на лицето си. Това ми даде възможност.

Завъртях се, приклекнах и я сграбчих през краката. После я хвърлих нагоре с цялата си сила. Тя излетя поне на четири метра във въздуха.

— А това можеш ли да го направиш в Манауш?! — креснах аз.

Санчес размахваше ръце и крака. Стигна до най-високата точка на полета си и започна да пада. В същото време аз грабнах от пода бутилката с ацетилен, която бях зарязала там. Лорета с нищо не можеше да предотврати следващото.

Замахнах с всички сили. Постарах се да не я удрям в главата, защото не исках да я убия. Уцелих я по лявата пищялка. Тя писна от болка и се срина на пода. Обаче пак не миряса, проклета да е. Надигна се веднага и тръгна към мен.

— Престани! — казах и вдигнах ръка да я спра. — Това е нелепо. Топилката ти се загрява, жено. Химичка си. Сама направи сметките. Защо просто не дойдеш с мен?!

— Не можеш просто да… — Млъкна по средата на изречението и бавно се обърна към Топилката. Долната половина на резервоара грееше в тъмночервено. — О… Господи… — Обърна се отново към мен. — Та къде каза, че е изходът?

— Ей там. — Посочих.

Хукнахме към дупката. Лорета се движеше малко по-бавно от мен, защото бях разказала играта на пищялката й.

Изчаках я да се провре през дупката и влязох след нея. Оттам през въздушното убежище и в тунела. Затворих шлюза зад нас.

— Накъде води това?! — попита настоятелно Санчес.

— Далече оттук.

Хукнахме по свързващия тунел.

Дейл надничаше през шлюза на лунохода. Беше си свалил обходническия костюм.

Санчес скочи в лунохода, аз — след нея.

Затръшнах вратата на шлюза.

— Трябва да откачим тунела! — каза Дейл.

— Няма време. За да го откачим, трябва да облечем костюмите. Подкарай с максимална тяга и тунелът ще се разкъса.

— Дръжте се — каза Дейл и удари с юмрук дросела.

Луноходът се юрна напред. Санчес падна от седалката си. Аз се задържах някак на мястото си до задния прозорец.

Луноходът имаше мощен двигател, но лунният реголит не предлага добро сцепление. Изминахме има-няма метър, преди тунелът да се разпъне докрай и да ни дръпне назад. Санчес, която тъкмо се бе надигнала, сега се стовари напред, върху Дейл. Подпря се на раменете му.

— Трябва да се махнем оттук — каза тя. — В цеха има резервоари с метан и кисло…

— Знам! — прекъснах я. Погледнах през страничния прозорец. Една стръмна скала привлече вниманието ми. Прехвърлих се в предната част на лунохода и се намърдах в креслото на втория пилот. — Имам план. Много е дълго да ви обяснявам. Просто ми прехвърли управлението, Дейл.

Дейл щракна един превключвател на централното табло, за да прехвърли контрола към моята страна. Без да спори, без да задава въпроси, просто направи каквото се искаше от него. Обходчиците умеят да запазват самообладание в кризисни моменти.

Включих на задна и върнах лунохода четири метра назад.

— Това е грешната посока — каза Санчес.

— Млъкни! — Завих към скалата, която си бях харесала, и включих на първа. — Дръжте се.

Двамата с Дейл се хванаха един за друг. Включих на пълна мощност.

Стрелнахме се към скалата. Насочих лунохода така, че дясното му предно колело да се качи върху скалата, при което цялата машина се килна под ъгъл. Пльоснахме се на левия си хълбок и се завъртяхме. И пак, и пак. Бяхме като в центрофугата на пералня, цяло чудо е, че не повърнах.

Ето каква беше идеята ми — надуваемият тунел ще се усуче, което не влиза в работната му характеристика, и ще се прокъса. После аз ще карам напред-назад с лунохода, докато материята на тунела не се разкъса изцяло. И тогава ще сме свободни.

Ето какво се случи в действителност — надуваемият тунел отказа да ми съдейства. Създаден бе да защити хора в търбуха си и беше решен да изпълни предназначението си на всяка цена. С други думи, не се скъса. Но конекторът му, свързан към шлюза на лунохода, се оказа слабото звено. Болтовете му поддадоха под натиска на усукването и изхвърчаха.

Вакуумът засмука експлозивно въздуха от тунела, право към нас. Получи се нещо като шут отзад. (Бележка: луноходите не са аеродинамични). Хързулнахме се по хълбок още метър-два, после паднахме с трясък на четири гуми.

Бяхме свободни.

— Майко мила! — каза Дейл. — Това беше гениално!

— Ами да — казах аз и подкарах.

Бум!

Приглушеният трясък трая само част от секундата. Беше от онези звуци, които не толкова чуваш, колкото усещаш с костите си.

— Силно беше — каза Санчес.

— Не, не беше. — Дейл откопчи ръцете й от раменете си. — Едва го чух.

— Права е — казах аз. Не откъсвах поглед от терена пред себе си. — Звукът е минал през реголита, оттам през колелетата на лунохода и в кабината. Щом чухме нещо, значи наистина е било адски силно.

Погледнах екранчето на задната камера. Мехурът беше невредим, разбира се. Само ядрена бомба би могла да го пукне. Изненада ме моето въздушно убежище. То също не беше помръднало от мястото си.

Скочих на спирачките.

— Бахмааму! Видяхте ли това? Заварките ми са издържали на експлозията!

Санчес се намръщи.

— Прощавай, че няма да те потупам по гърба.

— Сериозно? — каза Дейл. — Точно сега ли намери да се фукаш?

— Просто отбелязвам де. Страшна заварка.

— За бога, Джаз. — Дейл поклати глава и прехвърли управлението към себе си. Подкара към града и каза: — Обади се на Свобода и баща си да им кажеш, че си добре.

— Обади се и на адвокат — добави Санчес. — Ще направя и невъзможното да те депортират в Бразилия и там да те съдят за извършеното.

— Така ли мислиш? — Извадих джаджата си и набрах Свобода. Той не ми отговори: вместо това се включи гласова поща.

— Опа — казах аз.

— Проблем ли? — попита Дейл.

— Свобо не отговаря. — Набрах отново. Пак гласова поща.

— Дали някой не го е спипал? — каза Дейл.

Обърнах се към Санчес.

— Да имаш още някой бияч в Артемида?

— Не виждам причина да ти съдействам.

— Само на тая тема не се ебавай с мен, ясно? Ако баща ми или приятелят ми пострадат, ще те връщам в Бразилия на парчета.

— Нямам никакви „биячи“. Въпросните персони не се отчитат пред мен.

— Глупости — казах аз. — Носът ти е потънал толкова надълбоко в задника на О Паласио, че виждаш зъби.

Тя се навъси.

— Те са собствениците. Не съм една от тях.

— Партньори сте!

— Когато Артемида спря да строи нови мехури, бизнесът с алуминий се срина. Трябваше ми финансиране, за да продължа производството. Те ми предложиха пари и аз ги приех. Вършат си своето и не ми се пречкат. Аз просто си въртя Топилката. Топилка, в която вложих сърцето и душата си и която ти току-що унищожи, ти, безотговорна локва ексудат!

— Не си мисли, че няма да проверя какво означава!

Набрах номера на татко и вдигнах джаджата до ухото си. Всяко следващо иззвъняване без отговор се отразяваше пагубно на кръвното ми.

— Татко не вдига. — Затропах с пръсти по контролното табло.

Дейл свали едната си ръка от волана да извади джаджата си.

— Пробвай с Лене. Аз ще набера Боб.

Набрах Лене. Звънеше ли, звънеше. Включи се гласова поща и аз затворих.

— Нищо.

— Боб също не отговаря — каза Дейл.

Спогледахме се уплашено.

— Може би Руди е дочул нещо и е арестувал всички… — размишлявах на глас. Палците ми увиснаха нерешително над джаджата, устните ми се свиха. Да се обадиш на полицията, докато извършваш престъпление, не е най-добрият план. Логично би било да изчакам, докато се върнем в града — и тогава щяха да са точно толкова арестувани, колкото и сега. Но не можех да чакам.

Набрах номера му. Четири позвънявания и край. Затворих.

— Господи.

— Сериозно?! — възкликна Дейл. — Дори Руди ли не отговаря? Какво става, по дяволите?

Санчес извади джаджата си я включи.

— Хей! — Посегнах към джаджата й, но тя я дръпна. — Дай ми това!

— Не — отвърна тя хладно. — Трябва да разбера дали хората ми са се прибрали в града.

— Глупости! Обаждаш се за помощ! — Хвърлих се към нея. Тя ме блъсна и и двете паднахме на пода.

— Престанете! — викна Дейл.

Тя се опита да ме удари, но разполагаше само с една ръка, защото в другата стискаше джаджата си на живот и смърт. Блокирах удара й и я зашамарих през лицето. О, боже, колко приятно ми стана!

— Престанете, мамка му! — кресна Дейл. — Идиотки такива! Ако натиснете грешното копче, всички ще умрем!

— Ти си накарала събирача да ме убие! Признай си! — Замахнах за нов удар.

Тя се дръпна навреме и хвана ръката ми.

— Естествено! Как смееш да съсипваш делото на живота ми!

— Да му се не знае! — Дейл наби спирачки.

После се включи в мелето, колкото да ни откопчи една от друга. Без значение какво ви показват в екшъните и в комиксите, размерът наистина има значение. Две дребни жени просто не могат да се опрат на двуметров мъж.

— Слушайте, патки такива — каза той. — Ако не бях гей, това боричкане можеше и да ми хареса, ама сега само ме вбесявате. Или престанете веднага, или ще ви удрям главите една в друга, докато спрете, ясно?

— Мери си приказките — каза Санчес и пак взе да трака на джаджата си.

— Би ли я спрял, ако обичаш? — казах на Дейл.

— Искам да видя дали ще може да се свърже с някого. — Пусна ни, но ме държеше под око. Незнайно как беше решил, че аз съм агресорката. Само защото исках да издера очите на тая кучка и да й ги натикам в уретрата.

Санчес чакаше да й отговорят. С всяка секунда лицето й се изопваше от страх. Накрая затвори.

Дейл се обърна към мен.

— И сега какво?

— Откога аз станах водачката?

— Цялата тая дивотия си е твоя. Какво ще правим сега?

— Ами… — Включих радиото си на централния канал. — Тук Джаз Башара. Чува ли ме някой от обходчиците? Моля, отговорете.

— Да! — чу се веднага по линията. — Тук Сара Готлиб. С мен е и Арун Го сал. Не можем да се свържем с никого. Какво става?

Познавах ги и двете. Сара беше лицензиран обходчик, а Арун се обучаваше. Преди няколко дни бяхме участвали заедно в потушаването на пожара в стъкларската фабрика „Куинсланд“.

— Не знам, Сара. Аз съм в луноход и не мога да се свържа с никого в града. Вие къде се намирате?

— При кариерата в подножието на Молтке — каза тя.

Заглуших микрофона.

— Ми да. Вардят събирача от мен.

— Това в момента е без значение — каза Санчес. — Но е добре да се знае, че Обходническата гилдия взема договора ни на сериозно.

Включих отново микрофона.

— Можете ли да се върнете в града?

— По план щяхме да се возим на събирача до Топилката и оттам да се приберем пеша. Но онези от „Санчес“ трябва да върнат събирача дистанционно, а не можем да се свържем с тях.

— Най-добре тръгвайте пеша — казах аз, като избягвах погледа на Санчес.

— Не — каза Сара. — Това може да е диверсия, която цели да ни отстрани. Ще останем тук.

— Ясно.

— Хей… ти още се обучаваш — каза тя. — Не би трябвало да си извън града сама. Има ли обходчик с теб? Кой е с теб?

— Ъъ… връзката се разпада… — Превключих радиото на нашата си честота.

— По-късно ще трябва да обясняваш — каза Дейл.

— На час по лъжичка, моля. Не мога да изям наведнъж цялата кофа лайна — казах аз. — Хайде да отидем при Централния порт и да видим какво става там.

— Да — каза Санчес. — Там ще е влакът. И моите хора.

Дейл се върна на мястото си и подкара отново лунохода. Двете със Санчес седяхме мълчаливо и избягвахме зрителен контакт.

Остатъка от разстоянието Дейл измина с главоломна скорост. Наближихме Централния порт и видяхме, че влакът е скачен към шлюза си.

Санчес се размърда.

— Как ще влезем?

— Обикновено се свързваме по радиото с дежурния обходчик при товарния шлюз — каза Дейл. — Но понеже не отговарят, ще трябва да облека костюма и да използвам ръчните клапани от външната страна.

— Провери и влака — казах аз. — През прозорците му ще можем да видим както става в порта.

Дейл кимна и поведе лунохода през последния, добре утъпкан участък. Подминахме товарния шлюз и спряхме при скачения влак. Прозорците му се падаха доста по-високо от нашите. От мястото си виждахме само тавана на мотрисата.

— Чакайте, мога да осигуря по-добра гледка — каза Дейл, после въведе няколко команди и кабината на лунохода започна да се издига. Оказваше се, че возилото на Боб си има и повдигащ механизъм. И защо да няма? Имаше всички екстри, за които може да се сети човек.

Изравнихме се с прозорците на влака и Санчес ахна задавено. Щях да направя същото, но не исках да го правя пред нея.

Навсякъде се валяха тела, някои на седалките, другите между тях. Една жена лежеше в локва от повръщано.

— Хората ми! — Санчес се замята трескаво в опит да надникне от различни ъгли.

Аз притиснах нос към стъклото с надежда да различа повече подробности.

— Още дишат.

— Дишат? Сигурна ли си? — попита Санчес.

— Да. Погледни онзи със синята риза. Виждаш ли корема му?

— Майкъл Мендес — каза тя и се поотпусна малко. — Да, добре. Диша.

— Изпокапали са по местата си. Не е като да са тичали към шлюза или нещо такова.

Дейл посочи вратата, която свързваше влака с порта.

— Влаковият шлюз е отворен. Виждате ли кенийското знаме на перона?

Сбърчих чело и казах:

— Въздухът.

Санчес и Дейл ме погледнаха.

— Във въздуха е. Нещо не е наред с въздуха. Всички във влака са били добре преди кондукторът да отвори шлюза. После са изгубили съзнание.

Дейл взе да кърши ръце.

— Точно когато прецакахме Топилката. Не може да е съвпадение.

— Естествено, че не е съвпадение! — повиши глас Санчес. — Топилката ми има въздуховод директно към животоподдържащите системи на Армстронг. Откъде идва въздухът според вас?

Стиснах я за раменете.

— Но подаващите ви системи имат защита, нали? Предпазни клапани и така нататък?

Тя плесна ръцете ми.

— Предвидени са да спират течове, а не да издържат на силна експлозия!

— О, боже, о, боже, о, боже… — проплака Дейл. — Взривът е бил ограничен от мехура на Топилката. Взривната вълна не е имало къде да отиде. Заварките ти са били прекалено добри. Въздуховодът е бил единственото място, което да поеме вълната. Ох, мамка му!

— Чакай, не — казах аз. — Не, не, не. Не може да е така. Центърът за системна поддръжка следи входящия въздух, нали? Не е като да го изпомпват директно в града?

— Така е, права си — каза Санчес и сякаш се поуспокои. — Проверяват концентрациите на въглероден диоксид и въглероден моноксид. Следят също за хлор и метан, в случай на теч в моята топилка.

— Как го правят? — попитах.

Санчес отиде при друг прозорец да погледне оттам изпопадалите си служители.

— С течни съединения, които си променят цвета при наличие на нежелани молекули. Има и компютър, който следи показанията и реагира на секундата.

— Значи става въпрос за химия — казах аз. — Това е твоята стихия, нали? Ти си химичка, нали? Възможно ли е експлозията в Топилката да е предизвикала нещо друго? Нещо, което животоподдържащата система да пропусне?

— Ами… — каза тя замислено. — Имаме калций, хлор, алуминий, силиций…

— Метан — добавих аз.

— Добре, като добавим и метана, може да се получи хлорометан, дихлорметан, хлоро… о, Боже Господи!

— Какво? Какво?!

Тя се хвана за главата.

— Метан, хлор и топлина дават няколко съединения, повечето от тях безвредни. Но може да се получи и хлороформ.

Дейл въздъхна с облекчение.

— Слава богу.

Санчес притисна с ръце устата си и захлипа тихичко.

— Ще умрат. Всички ще умрат!

— Какви ги говориш? — възкликнах. — Това е просто хлороформ. Колкото да те приспи. Нали така?

Тя поклати глава.

— Гледате твърде много филми. Хлороформът не е някаква безвредна упойка. Той е смъртоносен. Смъртоносен.

— Ама те си дишат.

Лорета изтри сълзите си с трепереща ръка.

— Изгубили са съзнание моментално. Това означава, че концентрацията е поне петнадесет хиляди на милион. При такава концентрация ще са мъртви до един час. И това е най-добрият сценарий.

Думите й ме удариха като чукове. Замръзнах. Буквално се вкамених. А после се разтресох в креслото си. Доповръща ми се зверски. Всичко се замъгли пред очите ми. Опитах се да поема дъх. Успях, но той бързо излезе от дробовете ми, превърнал се в стенание.

После мозъкът ми включи на пета.

— Добре… ъъ… добре… момент…

Активи: аз, Дейл и една кучка, която не харесвах. Луноход. Два обходнически костюма. Много резервен въздух, макар и не достатъчно да захраним цял град. Оксиженистко оборудване. Лицензиран обходчик и стажант (Сара и Арун), но те бяха твърде далеч, за да са от полза. Имахме само един час да решим проблема, а двете не можеха да се върнат навреме.

Дейл и Санчес ме гледаха отчаяно.

Допълнителен актив: цялата Артемида без хората в нея.

— Доообре… — почнах. — Центърът за системна поддръжка се намира в Армстронг. Надолу по коридора след лабораториите на космическите агенции. Дейл, скачи ни към техния шлюз.

— Слушам. — Той включи на максимална тяга. Луноходът литна по утъпкания терен и заобиколи купола на мехура Олдрин.

Преместих се в шлюзовата камера отзад.

— Щом изляза, хуквам директно към Поддръжката. Там държат тонове резервен въздух в резервоари. Ще ги отворя всичките.

— Не можеш просто така да разредиш хлороформа — каза Санчес. — Моларната концентрация във въздуха ще остане същата.

— Знам — казах аз. — Но мехурите имат клапани за свръхналягане. Когато изпразня резервните резервоари, налягането в града ще се повиши и клапаните ще се отворят, за да изпуснат излишния въздух навън. Така добрият въздух ще смени лошия.

Тя обмисли думите ми, после кимна.

— Да, това може и да сработи.

Дейл наби спирачки точно пред шлюза на Индийската агенция за космически изследвания. После включи на задна скорост и изпълни най-бързата и най-умелата маневра за скачване, която съм виждала. Нацели корпусния шлюз почти без да намали скоростта.

— Леле, добър си — казах аз.

— Тръгвай! — тихо каза той.

Сложих си дихателната маска.

— Вие останете тук. Дейл, ако прецакам нещо и хлороформът ме приспи, ти ще ме смениш.

Завъртях дръжката на шлюза. Кабината се изпълни със съскащия звук на изравняващото се въздушно налягане.

— Санчес, ако и Дейл не успее, идва твоят ред. Дано не се…

Кривнах глава.

— Това съскане не ви ли звучи странно?

Дейл извърна глава да погледне към вратата на шлюза.

— Ужас! Шлюзът на лунохода се е повредил, докато се борехме с надуваемия тунел! Затвори клапана, трябва да…

Съскането стана толкова силно, че заглуши думите му. Шлюзът сдаваше багажа.

Мислите ми препуснаха: ако затворех клапана, какво щеше да стане? Двамата с Дейл имахме обходнически костюми, значи можехме да идем пеша до шлюза на ИАКИ и да го използваме по обичайния начин. Но това би означавало да излезем от лунохода, тоест да използваме шлюза му, а това щеше да убие Санчес. Единственото решение беше да влезем с лунохода в града през товарния шлюз при Централния порт. Само че в града нямаше буден човек, който да ни пусне. Значи трябваше да отворим шлюза ръчно, тоест да излезем от лунохода, а това щеше да убие Санчес.

Взех решение и отворих вентила докрай.

— Какво, по дяволите…. — започна Дейл.

Луноходът се разтресе от силата на изтичащия въздух. Ушите ми изпукаха. Лошо — това означаваше, че въздухът изтича по-бързо, отколкото луноходът може да го замести.

— Затвори шлюза след мен! — извиках.

Четири врати. Трябваше да мина през четири шибани врати, за да вляза в Артемида. Шлюзът на лунохода имаше две, и още две на корпусния шлюз. Докато не затворех и последната след себе си, щях да съм в опасност. Дейл и Санчес щяха да са добре, щом Дейл затвореше първата врата след мен.

Отворих Врата №1 и скочих в шлюзовата камера на лунохода. Врата №2 беше онази, която се опитваше да ни убие. По ръбовете й се беше образувал леден конденз от изтичащия въздух. Дейл беше прав — рамката на вратата се беше деформирала при точките за свързване с конектора на надуваемия тунел.

Завъртях дръжката и дръпнах силно. Щеше ли изобщо да се отвори вратата, предвид деформацията? Заредих молитви към Аллах, Яхве и Иисус. Явно поне един от тях ме е чул, защото вратата най-после поддаде и се открехна. Натиснах с цялата си тежест и успях да я отворя още, колкото да се промъкна. Понякога да си дребен е страхотно. Озовах се в еднометровия тунел между шлюзовете.

Уви, също като външната врата на лунохода, свързващият тунел беше пострадал зле. И двете врати изпускаха въздух като сито. Е, поне големи дупки нямаше. Въздушните резервоари на лунохода се стараеха да компенсират загубите, но бавно губеха битката. А ако се питате за дихателната ми маска — не, тя нямаше да ми помогне във вакуум. Само щеше да подава кислород към мъртвото ми лице.

Завъртях дръжката на външната шлюзова врата, онази в корпуса. Тя се отвори веднага. Политнах в камерата на корпусния шлюз и хвърлих поглед през рамо към спътниците си.

Приела бях, че Дейл вече ще е затворил вътрешната врата на луноходния шлюз. Грешно предположение. Ако я беше затворил, аз щях да остана без въздух. Затова ли се бавеше този идиот? На кавалер ли се правеше?

— Затвори шибания шлюз! — изкрещях, за да надвикам въздушното течение.

И тогава ги видях наистина. Дейл и Санчес. Бледи и замаяни. Дейл се срина на пода. По дяволите. В шлюзовата камера на ИАКИ имаше въздух с висока концентрация на хлороформ. Притисната от извънредната ситуация и заета със сложните си планове, бях пропуснала този малък детайл.

Добре. Едно по едно. Първо, да отворя последната врата. Въздушните запаси на лунохода бяха ограничени, но в Артемида въздух колкото искаш. Завъртях дръжката на последната врата и натиснах да я отворя. Тя не помръдна.

— Мамка му!

Отворих централния клапан на шлюза да изравня налягането в камерата с това от другата страна. Системата срещу течове на шлюза се включи моментално, за да компенсира изтичането. Кой от двата вентила имаше по-голям дебит? Нямах време за експерименти.

Опрях гръб на външната стена на камерата и изритах с двата си крака вътрешната врата. Първите два удара я разтресоха здраво, но не разкъсаха херметизацията. Третият успя.

Вратата се отвори с тракане. Въздух нахлу в камерата и оттам в лунохода. Сложих крак в отвора, та вратата да не се затвори от течението.

Дейл и Санчес бяха спасени… в известен смисъл. Ако да дишаш отровен газ в разхерметизирано возило насред вакуума може да мине за спасение.

Гърбът ме болеше ужасно. Щях да си платя за това с лихвите утре. Ако имаше утре.

Събух едната си обувка и подпрях с нея вратата да не се затвори. Върнах се в лунохода. Дейл и Санчес вече бяха в безсъзнание. Мамка му. Бележка към себе си: не си сваляй дихателната маска.

И двамата дишаха нормално. Затворих вътрешната врата на камерата, за да херметизирам кабината на лунохода, после се върнах при вътрешната врата на корпусния шлюз. Отворих я отново (много по-лесно сега, когато обувката ми й беше попречила да се херметизира) и влязох в лабораторията.

Взех си обувката и вратата се затвори автоматично под натиска на въздушното течение.

Вече бях в града.

Седнах на пода да си обуя обувката. После проверих тиксото около маската си. Изглеждаше добре. Освен това не повръщах, нито ми се замайваше главата, все добри знаци.

Лабораторията на Индийската агенция за космически изследвания беше осеяна с припаднали учени. Зловеща гледка. Четирима бяха изпохапали на бюрата си, един лежеше на пода. Прекрачих онзи на пода и излязох в коридора.

Проверих джаджата си. Течът на хлороформ беше започнал преди двайсет минути. Значи, ако сметките на Санчес бяха правилни, разполагах с четирийсет минути да оправя въздуха в града, иначе всички щяха да умрат.

И вината щеше да е моя.