Ашкелон

9.

Долнопробният мотел в Уест Палм Бийч беше само една временна междинна спирка за barone-cadetto di Ravello59. Към девет и половина сутринта „лелята“, и „племенникът“ бяха на Уъртф авеню в Палм Бийч, като избираха и плащаха в брой най-хубавите дрехи в най-скъпите магазини на тази много шикарна част от града. И слуховете започнаха да се разнасят: „Той е един италиански барон, казват от Равело, но шшшт! Никой не трябва да знае! Наричат го barone-cadetto. Той е първият син, на него ще остане титлата. Леля му е contessa, истинска контеса! Казвам ти, те пазаруват нагоре по улицата, всичко от най-хубавото! Целият му багаж бил загубен от Ал Италия, можеш ли да си представиш?“

Естествено всеки на Уъртф авеню го повярва, когато узна похарчените суми, а собствениците уведомиха платените си журналисти от вестниците в Палм Бийч и Маями, като нарушиха мълчанието, за да се споменат техните знаменити фирми.

В девет часа вечерта стаята в мотела беше пълна с кутии от облекла. Баярат съблече връхната си дреха, въздъхна шумно и падна в двойното легло.

— Изтощена съм! — извика тя.

— Аз не съм! — Николо бликаше от енергия. — Никога не са се отнасяли с мен така. Беше magnifico60!

— Спести си го, Нико. Утре се местим в един грандхотел през моста отсреща. Всичко е уредено. Сега ме остави сама, никакви буйни младежки изблици, ако обичаш. Трябва да мисля, после да спя.

— Ти мисли, сеньора. Аз ще си налея чаша вино.

— Не прекалявай. Утре ни чака труден ден.

— Naturalmente61 — съгласи се момчето от пристанището. — Тогава аз ще почета още малко. Il barone-cadetto di Ravello трябва да бъде подготвен, нали?

— Да.

Десет минути по-късно Бая спеше насред стаята, под светлината на лампиона до дивана. Николо надигна чашата си над листата, описващи новата му самоличност.

— За теб, Кабрини — каза той тихо. — И за мен, барона на бъдещето.

Беше единадесет и петнадесет. Нощното небе бе ясно, карибската луна — блестяща. Лъчите й се отразяваха в тъмната водна повърхност. Самолетът-амфибия се беше срещнал с кораба на въздушна възглавница от Вирджин Горда в 10,05 ч Междувременно тримата американци бяха сменили дрехите си с черни непромокаеми костюми, осигурени от британците. Носеха малки безшумни пистолети, прикрепени на коланите им, редом с водонепромокаеми торбички за ракетите, бинокли за нощно виждане и ръчни радиостанции. Моряците инструктираха майор Нелсън как да управлява миниатюрната подводница.

— Разчитаме на теб — каза Тайръл — Ако имаш някакви физиологични нужди, направи ги сега. Може да нямаш възможност до сутринта.

— Погрижила съм се, благодаря ти. Всъщност мразя хората, които са измислили тези проклети костюми. Ясно е, че въобще не са мислили за жените.

— Като те гледам, нямаш никакви проблеми — каза Тайръл, хвърляйки кратък поглед към облечената в черно фигура пред него, обляна в лунна светлина.

— Да вървим.

Първият остров беше вулканичен боклук, нищо повече. Бяха проникнали във вътрешния риф, вдигнаха се на повърхността и не видяха нищо освен назъбени скали и гниеща растителност, която се поддържаше жива от непостоянните дъждове, просмуквани от изсушаваната от слънцето земя и пясъка.

— Зарежи го — нареди Тайръл на командира в предната седалка. — Давай напред към номер две. Той е на по-малко от миля от тук, посока изток-югоизток, доколкото помня.

— Помниш правилно — каза Катерин. — Имам карта и съм програмирала нашето излизане. Затваряй люковете и се приготви за потапяне.

Вторият остров, по-малко от миля на североизток, беше още по-скучен за електронните уреди на Пул. Представляваше безплодно скално образувание, лишено от зеленина или пясъчен плаж. Едно отклонение на някогашната лава, което не ставаше нито за хора, нито за животни. Тримата в миниподводницата се насочиха към третия остров, четири мили право на север от втория. Имаше буйна растителност, но беше обрулен от скорошните бури и изоставен от хората. Палмовите дървета там бяха направени на пух и прах, приведени, изкъртени от корен, а земята на много места бе измита до скалната основа. Почти си бяха тръгнали, вече се насочваха на изток, към следващия остров, когато Хайторн, изучавайки екрана пред Нелсън, заговори.

— Задръж малко, Кати — каза той тихо. — Намали ход и обърни на деветдесет градуса от твоята позиция.

— Защо?

— Нещо не е наред. Най-горният радар се отразява. Потопи ни.

— Защо?

— Прави каквото ти казвам.

— Разбира се, но бих искала да знам защо.

— Както и аз — каза Пул откъм страничното отделение.

— Мирувайте. — Хайторн гледаше ту пред себе си, ту в радарната мрежа. — Дръж перископа над водата.

— Той е там — каза Нелсън.

— Ето го! — каза Тайръл. — Машините ви бяха прави. Намерихме го.

— Какво сме намерили? — попита Нелсън.

— Стена. Това е стена. Стена, направена от човек, която отразява радара. Железобетонна, предполагам. Тя е замаскирана, но отразява лъчите.

— Какво ще правим сега?

— Ще заобиколим острова и ще се върнем тук, ако не открием някакви изненади.

Бавно обиколиха малкия остров, едва раздвижваха повърхността, като с радарни лъчи, неподлежащи на откриване, сканираха всеки подстъп на бреговата линия. За визуалния оглед Пул се промуши в отворения люк на Тайръл с бинокъл за наблюдение на тъмно.

— О, момче — каза лейтенантът, като наведе глава, за да го чуят. — Те са обсипали с детектори цялото това място, на всеки двайсет или трийсет крачки, и определено в серийна последователност.

— Опиши какво виждаш — каза Тайръл.

— Имат вид на малки стъклени рефлектори, някои са по палмите, други вкопани в земята. Онези на дърветата имат единични черни или зелени кабели, които отиват нагоре през листата. Другите на стълбчетата са като пластмасови пръти и, изглежда, нямат кабели или поне не мога да ги видя.

— Те са навързани — отговори Хайторн, — вкопани четири до шест стъпки. Не би ги видял, докато не се приближиш десет инча пред тях на дневна светлина, а може и тогава да не успееш.

— Как става така?

— Те са скрити от погледа с контактни цветорегистратори на всеки край на серията.

— Като цветните лампички по коледните елхи?

— Да, но с двойно осигуряване. Не можеш да прекъснеш единия и да изкараш от строя цялата серия. Кабелите водят към батерии, скрити горе или долу, и се задействат при прекъсване на един датчик, като осъществяват връзката.

— Добре, как действат?

— Могат да се ориентират дори в измерване на големина и плътност. Програмирани са така, че малки животни и птици да не могат да задействат алармата.

— Впечатляваш ме, Тай.

— Тези са в действие от времето, когато ти си играл на видеоигрички.

— Как ще се промъкнем през тях?

— По корем. Не е трудно, лейтенант. В старите времена… преди пет или шест години… момчетата на КГБ и ние, в Амстердам, като се напиехме, бурно се обвинявахме един друг колко сме били глупави.

— Правехте това?

— Ние всички сме го правили, Джаксън. Не се измъчвай да го обмисляш. Но не го отминавай.

— Знаеш ли, командире, ти наистина ме объркваш.

— Подобно на оня, дето веднъж написал: „Всичко е объркано, млади човече“… Задръж, майор! — Катерин Нелсън вдигна поглед от контролното табло. — Има пещера, същата, в която се отразяваше радарният лъч преди, от стената.

— Трябва ли да влизам?

— По дяволите, не. Дай право на запад около четвърт миля, не повече.

— Тогава какво ще правиш?

— Тогава ти, „драги“, и аз ще напуснем кораба… Слез оттам Пул. Провери оръжието и осигури екипировката си за водата.

— На твоя страна съм, командире. Ти говориш наистина разумно — каза Пул.

Телефонът иззвъня и стресна Баярат в съня й, като я накара инстинктивно да пъхне ръка под възглавницата за пистолета. После, като седна, тя наложи контрол върху реакциите си, което по никакъв начин не намали удивлението й. Никой не знаеше къде се намираха! От летището, само на петнайсет минути с кола, тя беше наела последователно три таксита, за да стигне до мотела. В първите две бе маскирана като бивш пилот от израелските въздушни сили — жена на средна възраст. В третото — като стара вещица без грим, която говореше само развален английски. Мотели като този, в който бяха отседнали, не искаха регистрация, още по-малко пък истинските имена. Телефонът започна отново. Тя моментално вдигна слушалката, за да спре да звъни. Погледна Николо до себе си. Дълбоко заспал, той дишаше равномерно, а дъхът му вонеше на евтино вино.

— Да? — каза тя тихо, като гледаше червените цифри на радиочасовника върху нощното шкафче. Беше 1,35 ч след полунощ.

— Извини ме, че те събудих — каза приятният мъжки глас по телефона, — но наш ред е да те подпомагаме, а аз имам информация, върху която може да желаеш да помислиш.

— Кой сте вие?

— Имената не са важни според нашите инструкции. Достатъчно е да ти кажа, че групата ни високо цени един болен стар човек в Карибско море.

— Как ме открихте?

— Аз знам кого и как да търся, а местата, където можехте да бъдете, не са чак толкова много. Срещнахме се за кратко при митническата проверка на Форт Лодърдейл. Но не това е важно, а информацията ми. Хайде, лейди, не ми затруднявай живота. Поел съм риск, за който ще кажат, че съм луд да го поемам.

— Извинявам се. Вие ме изненадахте…

— Не — приятният глас я прекъсна. — Аз ви шокирах.

— Много добре, приемам това. Каква е вашата информация?

— Свършила сте страшно много работа този следобед. Големите лакоми кефали от Палм Бийч са в полуда, както съм сигурен, че сте очаквали.

— Това беше едва ли не въведението.

— Беше много повече. Утре ви очаква малка пресконференция.

— Какво?

— Чухте ме. Това не е Ню Йорк — Вашингтон, орбита, която е трудно обхватна. И ние си имаме сносни вестникари тук, особено за теми, отнасящи се до обществото на Палм Бийч. Не беше трудно да се узнае къде ще отседнете, така че няколко от тях седят на пост. Просто чувствахме, че е нужно да знаете. Можете да я откажете, разбира се, но не мислим, че желаете да бъдете… изненадана.

— Благодаря ви. Има ли телефон, по който да се свързвам с вас?

— Да не сте луда? — Връзката прекъсна и се чу сигнал свободно.

Баярат остави слушалката. Стана от леглото и няколко минути крачеше напред-назад около купчината с багаж и кутиите от магазините на Уъртф авеню.

— Николо! — каза тя високо, шляпвайки голото му ходило, което се протягаше извън чаршафа. — Събуди се!

— Какво…? Какво има, Каби? Тъмно е.

— Вече не е! — Бая отиде при лампиона до дивана и го включи. Момчето от пристанището стана, като си търкаше очите и се прозяваше. — Колко си пил? — попита Баярат.

— Две или три чаши вино — отговори той ядосано. — Това престъпление ли е, сеньора.

— Не, но изучи ли информацията от онези книжа, както ти беше казано да направиш?

— Разбира се. Учих ги миналата нощ в продължение на часове. После тази сутрин в самолета и в таксито, преди да отидем до луксозните магазини. Снощи ги четох най-малко един час. Ти спеше.

— Можеш ли да си спомниш всичко?

— Помня, каквото мога да запомня. Какво искаш от мен?

— Къде си ходил на училище? — попита бързо Бая, като сядаше до краката му на леглото.

— Бях обучаван от частни учители в нашето имение в Равело десет години — отговори младият човек с енергичен рефлекс на робот.

— А после?

— Училището за благородници в Лозана — изстреля Николо. — Подготвях се за…

— Бързо! Подготвяше се за какво?

— За университета в Женева!… И тогава моят болнав баща ме викна обратно в Равело да поема фамилния бизнес… да, извика ме обратно заради фамилния бизнес.

— Не се колебай! Ще помислят, че лъжеш.

— Кои?

— След като те повика баща ти обратно, какво стана?

— Аз наех собствени учители… — Николо направи пауза, присви очи, после припомнените думи се заизнизваха от устата му — …в продължение на две години, за да запълня празнотата от университетското обучение… пет часа всеки ден! Казаха ми, че резултатите ми от esami di stato62 в Милано ме поставят в най-високите нива.

— Също е документирано — каза Баярат, като кимаше. — Справил си се много добре, Нико.

— Ще го направя по-добре, но всичко е лъжа, нали, сеньора? Да предположим, че някой говори италиански и ми зададе въпроси, на които не мога да отговоря?

— И това го учихме. Просто сменяш темата. Впрочем ще го направя аз вместо теб, на английски.

— Защо ме събуди и ме изпитваш точно сега?

— Беше необходимо. Не си го чул, виното беше запушило ушите ти, но аз имах телефонен разговор. Когато пристигнем в хотела утре, ще ни чакат хора от пресата, които искат да ни интервюират.

— Не, Каби. Кой го е грижа да интервюира едно момче от пристанището на Портичи. Те не искат да интервюират мен, а barone-cadetto di Ravello, не е ли така?

— Слушай, Нико. — Бая усети негодуванието в гласа му и седна на ръба на съседното легло. — Ти наистина можеш да бъдеш този barone-cadetto, знаеш ли. Тази фамилия е видяла твоите снимки и е научила за твоите искрени желания да станеш образован човек, един хубав nobile italiano63. Те са готови да те посрещнат като свой син.

— Още веднъж говориш откачени неща, сеньора. Кой между благородниците иска да опетни кръвта си с докер?

— Това семейство иска, защото нищо друго не им е останало. Те ми имат доверие, така както и ти трябва да ми имаш доверие. Смени жалкия си живот с нов, много по-добър и по-богат.

— Но докато дойде това време, ако наистина дойде, само ти искаш аз да бъда barone-cadetto, не е ли така?

— Да, разбира се.

— Това е много важно за теб. За причините казваш, че не трябва да питам?

— Като вземеш предвид всичко, което съм направила за теб, включително, че ти спасих живота, мисля, че заслужавам това мълчание.

— О, да, заслужаваш, Каби. И аз заслужавам да бъда възнаграден за всичкото учене — Николо вдигна ръце и ги постави на раменете й. Леко я положи напряко на леглото. Тя не се възпротиви на възбуденото момче.