Ашкелон

23.

Патрик О’Райън седеше на стола до бюрото си, пожелавайки си лятото да е свършило и децата да са отишли на училище — далеч на училище, благодарение на Повелителите. Не че не им се радваше, напротив. Те занимаваха жена му и й оставаше малко време за скандали. Не че не обичаше жена си, по някакъв начин считаше, че я обича, но доста се бяха отчуждили и той разбираше, че причината е в него. Средният човек можеше да се прибере у дома и да се оплаква от работата и шефа си, или от факта, че не прави достатъчно пари, а той не можеше да направи никое от тези неща. Особено за парите, след като Повелителите бяха влезли в живота му.

Патрик Тимоти О’Райън беше потомък на голямо ирландско семейство от Куинс, Ню Йорк. Благодарение на монахините и няколко свещеници в енорийската училищна система, той беше подтикнат да прескочи традиционната полицейска академия, в която бяха постъпили трима от по-големите му братя, следвайки стъпките на своя баща, дядо и прадядо. Вместо това беше решено, че Патрик Тимоти има изключителен ум, толкова над средния, че беше окуражен да иска стипендия от университета Фордам. След като беше впечатлил и професорите от Фордам, той получи още една, за да защити степента магистър в университета в Сиракуза към департамента за международни отношения, място, от което ЦРУ набираше повечето от кадрите си.

Беше постъпил в управлението три седмици след като получи степента си. След месец някои началници му намекнаха, че трябва да спазва определен стил на облеклото си. Неизгладени полиестерни панталони и оранжева вратовръзка върху синята риза, под едно зле прилягащо сако от евтин магазин просто не вървяха. Той направи всичко възможно да се подчини, подпомогнат от жена си, италианско момиче от Бруклин, което смяташе, че съпругът й изглежда добре, но въпреки това правеше изрезки от списания, показващи как трябва да се облича един мъж във Вашингтон.

Годините минаваха и както монахините и свещениците бяха предусетили, висшите ешелони на управлението започнаха да разбират, че в лицето на Патрик Тимоти О’Райън имаха един изключителен ум. Той не беше от хората, които пращаха да свидетелстват в Сената. Стилът му на обличане се беше подобрил, но езикът му беше невъздържан до грубост, безцеремонен и изпълнен с вулгаризми. Въпреки това анализите му бяха директни, стегнати и точно по същността, без да се впускат в самодоволна резервираност или заобикалки. През 1987 той предрече колапса на Съветския съюз до три години. Това нечувано изявление беше не само погребано, но О’Райън беше извикан в офиса на заместник-директора и му беше казано „да си затваря устата, по дяволите“. На следващия ден беше повишен в длъжност, повишиха му и заплатата, което потвърди аксиомата, че добрите момчета биват възнаграждавани.

В онези времена О’Райънови имаха пет деца за осем години, една твърде кризисна икономическа ситуация за редови служител на ЦРУ. Но Патрик Тимоти можеше да си го позволи, защото работата в управлението му осигуряваше сравнително евтини заеми от банките. Това, което О’Райън не можеше да приеме, беше, че резултатите от неговия труд често попадаха в центъра на вниманието, а него самия оставяха в сянка. Неговите думи биваха повтаряни на конгреси от преуспяващи контета, които говореха, сякаш бяха родени в Англия, както и от сенатори, представители, служители на кабинета по най-гледаните телевизионни шоута. Той се беше потил над тези анализи, но всеки друг освен него обираше лаврите му. Това го вбесяваше, а се разяри още повече, когато отиде направо да се оплаче на директора. Краткият отговор, преди да го отпратят, беше:

„Ти върши твоята работа, а ние ще вършим нашата. Ние знаем кое е най-добре за управлението, а не ти.“

Дивотии!

И тогава, в една неделна утрин преди петнайсет години, един перко, който се наричаше господин Нептун, дойде в неговата къща във Виена, Вирджиния, носейки в куфарчето си много от свръхсекретните аналитични доклади на О’Райън.

— Откъде, по дяволите, взе това? — беше попитал О’Райън, когато останаха сами в кухнята.

— Това е наша работа. Твоята работа, както и твоята грижа е съвсем ясна. Докъде мислиш, че ще можеш да се издигнеш в Ленгли? О, би могъл да стигнеш донякъде, но това са само пари, и то не чак толкова много. Други на твое място, ползващи това, което си осигурил, могат спокойно да пишат книги и да получават стотици хиляди, претендирайки, че са експерти, докато всъщност разчитат на твоята експертиза.

— Накъде биеш?

— Да започнем с това, че ти имаш дългове като цяло от трийсет и три хиляди долара към една банка във Вашингтон и две във Вирджиния, Арлингтън и Маклийн…

— Откъде, по дяволите…

— Знам, знам — прекъсна Нептун. — Това е поверителна информация, но съвсем не е трудна за научаване. Освен това ти имаш значителна ипотека, а енорийските училища са повишили таксите… Не завиждам на положението ти, господин О’Райън.

— Нито аз, мамка му! Смяташ, че мога да напусна и да издам собствена книга ли?

— Това не би могло да стане по законен начин. Подписал си документ, в който заявяваш, ме няма да го направиш, или поне не без редакцията на ЦРУ. Ако напишеш триста страници, когато ги прегледат, вероятно ще ти оставят петдесетина…

Въпреки това има друго разрешение, което ще приключи финансовите ти проблеми и ще подобри значително стила ти на живот.

— И какво е то?

— Нашата организация е много малка, финансово обезпечена и в същността й са заложени единствено интересите на страната. Трябва да го повярваш, защото е истина, и аз лично ще го гарантирам. Притежавам също така един плик, който съдържа чек за теб от Ирландската банка на Дъблин, на стойност двеста хиляди долара, от името на твоя велик чичо Шон Кафърти О’Райън от графство Килкъни, починал преди два месеца, оставяйки едно твърде странно, но заверено от съда завещание. Ти си единственият жив наследник, който е посочен.

— Не си спомням за никакъв чичо с това име.

— Не бих си правил труда да си го спомням на твое място, господин О’Райън. Чекът е тук и е подписан. Чичото е преуспял собственик на ферми за расови коне, това е всичко, което трябва да помниш.

— Сега ли ще го получа?

— Ето чека, сър — Нептун бръкна в куфарчето си и извади един плик. — Можем ли да обсъдим нашата организация и нейните благотворни намерения относно нашата нация.

— Защо не, по дяволите? — отговори Патрик Тимоти О’Райън, приемайки плика.

Всичко това стана преди петнайсет години и боже всемогъщи, последвалите години бяха минали прекрасно. Всеки месец Ирландската банка в Дъблин му изпращаше потвърждение за депозит на негово име в Швейцарската кредитна банка в Женева. О’Райънови заживяха охолно и легендата за заможния чичо стана истина дори само заради повтарянето й. Децата посещаваха престижни училища, а след това още по-престижни университети, докато жена му превземаше магазините и се насочи към недвижимите имоти. Те се преместиха в по-голяма къща в Удбридж и си купиха просторна лятна вила на Чесапийк Бийч.

Животът беше хубав, наистина хубав, и Патрик все по-малко и по-малко го беше грижа, че другите използват неговите заслуги, защото той се наслаждаваше на работата си. Тази толерантност изчезваше, когато някой наперен клоун се запенеше на прослушванията в Конгреса или по сутрешното телевизионно шоу със заключенията на Патрик.

Ами Повелителите? Той просто им предаваше цялата разузнавателна информация, която поискаха, рутинна, секретна и свръхсекретна. Винаги, разбира се, чрез Скорпион едно или чрез padrone. Света дево, някои от материалите бяха толкова опасни. Овалният кабинет нямаше и представа, нито пък Сенатът или Камарата. Хората там бяха или твърде политически непрактични, или твърде тъпи, или просто безотговорни… Във всеки случай Повелителите не бяха такива. Които и да бяха, те несъмнено имаха мотиви далеч от почтеността, но О’Райън отдавна беше решил, че движещата сила на Повелителите беше на първо място икономическата. Те абсолютно сигурно не бяха комунисти и още по-сигурно имаха основания да защитават страната, която ги възнаграждаваше финансово доста щедро. Което вероятно беше по-ефективно, отколкото да я оставят в ръцете на политици, които се кълняха на изборите и чийто гръбнак лесно се превиваше пред силата на парите. Така че ако Повелителите правеха по някой друг долар чрез предварителна информация, това беше чудесно в дългосрочна перспектива. Те бяха готови да направят всичко възможно, за да запазят кокошката, която снасяше тези златни яйца, в крепко здраве… Имаше още едно нещо, което аналитикът от Куинс, Ню Йорк, никога нямаше да забрави.

През един следобед в Ленгли преди дванайсет години той излизаше от процедурна конференция с група други аналитици, когато един висок, добре облечен — елегантно облечен — мъж се насочи по коридора направо към офиса на директора. Исусе, Марийо и Йосифе, това беше Нептун! Без да се замисля, младият О’Райън се приближи към него.

— Хей, помниш ли ме?

— Моля — отговори мъжът хладно, очите му бяха като две ледени топки. — Имам среща с директора и ако някога отново се приближиш до мен в присъствието на други хора, семейството ти ще изпадне в мизерия, а ти ще си мъртъв.

Такъв поздрав не се забравяше.

Но сега, точно сега, мислеше си О’Райън, гледайки към реката от бюрото в своята къща в Чесапийк Бийч, нещо ужасно се бе объркало при Повелителите. Покойният неоплакан Дейвид Ингерсол имаше право, цялата работа с Баярат беше някакво безумие. Някаква група или мрежа се беше вмъкнала сред тях — имала е властта да се вмъкне. Или беше просто някакъв оглупял старец на забутан остров в Карибите, чиито заповеди все още трябваше да се изпълняват? Отговорът всъщност нямаше значение, трябваше да бъде намерено разрешение, което не нарушава съществуващото положение и не вреди на Скорпионите. Ето защо преди шест часа той разбра, че трябва да стане Скорпион едно с произтичащите от това права и привилегии. Това разбиране дойде с думите на Ингерсол: „Тя нареди да бъда убит, Дейвид Ингерсол да бъде убит!“

Така да бъде. Скорпионите не можеха да бъдат унищожени. Някъде, някога той щеше да получи обаждане и ще трябва да има едно уникално обяснение: истината. Сега, точно сега той трябваше да задейства цялото си анализаторско умение. Трябваше да надхитри не само Баярат и тези зад нея, но също и правителството на Съединените щати. Скорпионите не можеха да бъдат унищожени.

От плажа се носеше смях. Децата, техните приятели и жена му се бяха скупчили около огъня на пясъка. Беше приятна късна вечер на брега на Чесапийк. Боже всемогъщи, животът беше хубав!… Не, Скорпионите не можеха да бъдат унищожени. Нищо не можеше да се промени.

Телефонът бръмна леко, едно приглушено позвъняване, за което всички в къщата знаеха, че може да бъде прието само от татко. Цялото семейство го наричаше „страшното телефонче“ и децата често се шегуваха със сивия телефон в малката бърлога на баща си. О’Райън добродушно приемаше тази заблуда, знаейки, че тя засилва предположението, че го търсят от Ленгли, и понякога измисляше такива мелодраматични измислици, от които по-малките деца се ококорваха, докато по-големите момчета обясняваха: „Искат от татко да достави пица, нали?“

Всичко беше така забавно, зловещо, но забавно, а също така и необходимо. Сивият телефон нямаше нищо общо с управлението. Патрик Тимоти се отблъсна от стола на бюрото и премина през малката всекидневна до своята бърлога. Той вдигна обезопасения телефон, натисна необходимите копчета и се обади.

— Кой е? — попита той тихо.

— Кой сте вие? — женският глас от линията говореше с акцент. — Не сте същият човек.

— Временно подкрепление, нищо необикновено.

— Не обичам промените.

О’Райън мислеше бързо.

— Той просто трябваше да се погрижи за жлъчния си мехур, какво толкова? Дори и ние се разболяваме, знаете това. Ако си мислите, че ще ви дам името му и болницата, в която е, забравете го, госпожо. Получихте резултата. Ингерсол е мъртъв.

— Да, да, отчитам това и одобрявам ефективността ви.

— Стараем се да се подчиняваме… Padrone ми каза, че трябва да ви осигурим всички удобства и аз мисля, че дотук се справяме добре.

— Има още един човек, който трябва да бъде премахнат — каза Баярат.

Гласът на О’Райън стана хладен.

— Не сме по убийствата. Твърде опасно е.

— Това трябва да стане — прошепна Амая Баярат напрегнато. — Настоявам.

— Padrone го няма, така че в исканията ви би трябвало да има мярка.

— Никога! Ще изпратя нашите отряди от Бекаа, за да ви открият чрез каналите ни в Атина, Палермо и Париж! Не си правете шеги с мен, сеньор!

Аналитикът беше предпазлив. Твърде добре му беше известна психиката на терориста, склонността му към насилие и шантаж.

— Добре, добре, успокойте се. Какво искате?

— Какво ви е известно за човек на име Хайторн, бивш офицер от морското разузнаване?

— Знаем всичко за него. Вербуван е от МИ-6, Лондон, заради карибската връзка. Последното, което знаем, че той е в Пуерто Рико и се мотае в Сан Хуан.

— Той е тук, аз го видях!

— Къде?

— Едно място, наречено Шенадоа Лодж, във Вирджиния…

— Знам го — прекъсна О’Райън. — Той ви е проследил?

— Убийте го. Изпратете animales112!

— Имате го, лейди — каза О’Райън, импулсивно готов да обещае всичко на фанатичката… — Ще бъде убит.

— А сега за пакета…

— Какъв пакет?

— Хоспитализираният scorpione uno каза, че неговият предшественик е оставил един пакет за мен. Ще изпратя момчето да го вземе. Къде да дойде?

О’Райън се дръпна от слушалката и трескаво се замисли. Какво, по дяволите, беше направил Ингерсол? Какъв пакет?… Все пак с момчето щеше да се справи. Каквато и да е неговата цел и ролята, която играеше в плановете на Баярат, той можеше да бъде елиминиран.

— Кажете му да кара на юг по шосе 4, докато стигне до 260, после да се насочи към мястото, наречено Чесапийк Бийч. Има табели по пътя. Когато стигне там, нека ми се обади от външния телефон до малкия ресторант край пътя. Ще се срещнем с него десет минути след това на пристана на обществения плаж.

— Много добре, записвам го… Вярвам, че не сте отваряли пакета.

— Изобщо не е моя работа.

— Bene!

— И аз така мисля. И не се грижете за този Хайторн. Той е finito113.

— Италианският ви се подобри, сеньоре.

Николо Монтави стоеше под дъжда на скалите до пристана и наблюдаваше отдалечаващите се светлини на таксито, което го беше докарало до това пусто място. Шофьорът на таксито беше буквално изкомандван от строгия портиер на хотела да откара младия човек докъдето той поиска или въобще да не се връща за таксата. Почти двучасовото каране беше ядосало шофьора и той си тръгна бързо. Николо се надяваше, че съдружникът на Кабрини ще му осигури обратен транспорт. Тъмнината не беше пълна и докерът от Портичи наблюдаваше как една фигура се появява във влажната сиво-черна нощ. Колкото повече приближаваше мъжът, толкова по-неловко се чувстваше Николо, виждайки, че в ръцете му няма пакет. Вместо това те стояха в джобовете на шлифера му, а един човек, който трябваше да се срещне с друг през такава дъждовна нощ, не върви толкова бавно. Просто не беше нормално. Фигурата се изкачи по неравните скали на импровизираната стена срещу вълните. Подхлъзна се, разпери ръце, за да предотврати падането си. В дясната му ръка имаше пистолет.

Николо се завъртя и скочи от скалите в тъмните води, докато изстрелите изпълниха нощта. Един от тях одраска лявата му ръка, друг избухна над главата му. Той заплува под водата колкото можеше по-дълго, благодарейки в паниката на доковете на Портичи, които го бяха научили на това умение. Излезе на повърхността на по-малко от трийсет сантиметра от брега, въртейки се, докато се качи на скалите. Неговият потенциален убиец сега държеше фенер, чийто лъч кръстосваше водата, и вървеше към края на пристана, очевидно удовлетворен, че убийството е успяло. Нико се придвижи във водата обратно до каменната стена. Той издърпа ризата си, вдигайки ръце в тъмнината, и я свали. Щеше да се задържи на повърхността минута-две, преди да потъне. Може би щеше да е достатъчно, ако успееше да я хвърли правилно. Той заплува настрани покрай пристана, докато фигурата се отдалечаваше към брега. Сега беше моментът! Захвърли ризата пред себе си, докато лъчът на фенера се плъзгаше по водата.

Изстрелите бяха оглушителни. Надупчената дреха подскочи под силата на куршумите, преди да потъне. И тогава Николо чу това, което искаше да чуе, неколкократното изпукване на празния пълнител. Той се втурна напред, гмурна се и с кървящите си ръце сграбчи глезените на изумения човек с празния пистолет. Едрият човек се опита да се съпротивлява, но туловището му не можеше да си съперничи с тренираното мускулесто тяло на добрия плувец от Портичи. Младият италианец скочи и заби юмруците си в корема на мъжа, после в лицето, накрая го стисна за гърлото и го хвърли през скалите. Тялото застина неподвижно, с разбита глава и широко отворени очи, после бавно в нощния дъжд трупът се плъзна във водата.

Николо усети как го обзема паника, парализира го, кара го да се поти по лицето и врата, въпреки студения дъжд и подгизналите дрехи — това, което беше останало от тях. Какво беше направил! А какво друго би могъл да направи? Той беше убил човек, но само защото този човек се беше опитал да го премахне! Все пак той беше в непозната страна, чужденец в чужда страна, където екзекутираха хора за това че са убили други хора. Защото хората, които не са били там, решаваха, че тези, които са убивали, трябва да умрат, вярваха, че техните присъди заменят ръката Божия.

Какво да прави сега? Не само панталоните му бяха подгизнали, но голият му гръден кош беше издран и кървеше, а раната на рамото му беше отворена, макар и не дълбока. Беше порязван и по-лошо от древните камъни и котви, когато се гмуркаше в миналото с археолозите, но това не беше обяснение, което можеше да даде на polizia в Америка. Те щяха да кажат, че това няма значение, той беше убил американец, дори и да е бил capo114 от омразната сицилианска мафия. Божа майко, той никога не беше ходил в Сицилия!

Трябваше да се окопити. Николо разбираше това. Трябваше да мисли, а не да губи време в безполезни разсъждения. Трябваше да се свърже с Кабрини, кучката Кабрини! Дали го беше пратила на смърт заради някакъв несъществуващ пакет?… Не, той беше твърде важен за графинята. Barone-cadetto беше твърде важен. Нещо се беше объркало за неговата signora salvatora puttana115. Мъжът, на когото се беше доверила, искаше единствено да я погуби чрез убийството на някой си Николо Монтави, докер от Портичи. Той скочи от плъзгавия пристан във водата и доплува до брега, а после мина по пясъка до паркинга, където имаше само една кола, без съмнение принадлежаща на неуспелия му убиец. Чудеше се дали ще може да издърпа жиците за запалването, да ги кръстоса и пусне мотора, както беше правил толкова пъти в миналото.

Не можеше. Колата беше скъпа, спортна кола за богати, които защитаваха добре имуществото си. В Неапол или Портичи никой не докосваше такива, дори да отвореше вратата. Алармата се чуваше на триста метра, акумулаторът излизаше от строя и кормилото не можеше да се помръдне.

Крайпътният ресторант със стъклената телефонна будка! Той имаше монети в джоба, няколко монети, хвърлени му от сърдития шофьор на таксито, който започна да се извинява, когато Николо му даде двайсетдоларова банкнота бакшиш, обяснявайки каква неприятна професия има. Николо се насочи надолу по пътя в дъжда, като вървеше отстрани и често се обръщаше, за да гледа преминаващите коли.

След трийсет и пет минути стигна до ресторанта, чиято червена неонова табела гласеше: „Гнездото на Рустър“. Той се примъкна в сянката на сградата, докато колите и камионите идваха и заминаваха. Само някои спираха пред телефонната будка. Външният телефон беше позната гледка за италианските кафенета, удобство, заради което много хора влизаха и в самото заведение, да хапнат и пийнат. Изведнъж една ядосана жена в будката извика така силно, че гласът й се чу през пороя. Тя блъсна слушалката във вратата с такава сила, че стъклото се разби на парчета, след това излезе, клатушкайки се, навън и повърна в близките храсти пред паркинга. Няколко новодошли я заобиколиха в дъжда и Николо разбра, че моментът е настъпил. Лампата в будката все още светеше, отразявайки заплашително счупеното стъкло. Той се затича по паважа с монети в ръка.

— Информация, ако обичате? Номерът на хотел „Карилон“ във Вашингтон? — операторът му го продиктува и той го надраска на стената с една монета. Без предупреждение един голям камион спря пред будката. Шофьорът беше огромен, с дълга брада. Той извика, виждайки окървавения Николо.

— Кой, по дяволите, си ти бе, шушумиго?

Воден от инстинкта си, мускулестият докер отвори вратата на кабината и извика:

— Простреляха ме, сеньор! Аз съм италианец и това място е обградено от mafiosi. Ще ми помогнете ли?

— Само в шибаните ти сънища, глупако! — Камионът отмина и Николо се втурна към телефона.

— Ти какво? — каза грубо Баярат.

— Не ми се ядосвай, сеньора! — отговори бесният Николо по телефона на Чесапийк Бийч. — Този ужасен човек дойде да ме убие, а не да ми донесе пакет.

— Не мога да повярвам!

— Да, но ти не чу изстрелите, нито ти простреляха лявата ръка както на мен, а тя сега се подува и още кърви.

— Il traditore! Bastardo!…116 Нещо е станало, Николо, нещо много лошо, нещо ужасно. Този човек не само трябваше да пази живота ти като своя, но и трябваше да предаде пакет за мен.

— Нямаше пакет. Ти ме изпрати на смърт. Не ми казвай, че е част от нашия договор! Аз няма да умра заради теб, дори и за всичките пари на Неапол!

— Никога, мое момче, никога! Ти си моята голяма любов, не съм ли ти го доказала?

— Видях те как убиваш двама души, прислужницата и шофьора…

— Обясних ти и за двамата. Или предпочиташ те да ни бяха убили?

— Ние бягаме от едно място на друго.

— Както правехме в Неапол и в Портичи, за да спасим живота ти.

— Има толкова неща, които не мога да разбера, сеньора Кабрини! Може би тази нощ ще е последната!

— Ти не трябва да мислиш по този начин. Никога не мисли по този начин! Заложено е твърде много! Остани където си, аз ще дойда при теб. Къде си?

— В ресторант „Гнездото на Рустър“ на Чесапийк Бийч.

— Стой там. Ще дойда колкото мога по-бързо. Спомни си Неапол, Николо, помисли за бъдещето си. Стой там!

Бая затръшна телефона бясна, потресена, несигурна. Към кого да се обърне? Скорпионите ще умрат, всички ще умрат, но на кого трябваше да нареди това? Padrone го нямаше, Ван Ностранд бе в неизвестност някъде в Европа, човекът, твърдящ, че е Скорпион две, беше убит от Николо на един забутан американски бряг, а неизвестният Скорпион едно беше в болницата, и тя не знаеше нито къде е, нито името му. Примитивният младеж беше прав — всичко беше ненормално. Но все пак какво можеше да направи тя? Мрежата на Бекаа се разпростираше навсякъде, по цялата земя, но тя беше разчитала на връзките на padrone в Америка. Скорпионите. О, господи, дали ръководството на Скорпионите не се беше обърнало срещу нея, превръщайки най-голямото й предимство в най-голяма слабост?

Това не можеше да е станало! Върховното дело на нейния изпълнен с болка живот, единствената причина, поради която беше изживяла агонията на Пиренеите. Muerte a toda autoridad! Тя нямаше да бъде спряна от мъжете в тъмни костюми, собственици на имения и лимузини, които ги возеха от едното до другото стъпало на властта, както някога убийците-фараони от Египет, возени от каляски. Това не можеше да стане! Какво знаеха те за зверствата, за ужаса да бъдеш принуден да гледаш обезглавяването на майка ти и баща ти от властите?… Така беше на много места, цели баски селища бяха опожарени, защото искаха нещо свое. Хората на любимия й съпруг бяха изклани, а домовете им — изравнени със земята. Защото искаха своето, откраднато им от хора, въоръжени от гигантите на света, носещи вината, че не са спрели убийците на евреите, с които хората на нейния съпруг нямаха нищо общо! Къде беше справедливостта, къде беше човечността? Не, на властите навсякъде трябваше да бъде даден урок. Трябваше да бъдат наранени, трябваше да разберат, че и те са толкова уязвими, както и техните жертви.

Баярат вдигна телефона и набра номера, даден й от Нилс Ван Ностранд. Нямаше отговор. Тя си спомни думите на padrone.

Всички мои приятели притежават устройства, подобни на пейджъри, които им казват, че трябва да отговарят веднага на обажданията, независимо от положението им. А ако дълго време нямат достъп, се програмира друг номер. Изчакай двайсет минути, после опитай отново.

Но какво да правя, ако все още няма отговор, единствен мой татко?

Не вярвай на никого. Електронните кодове могат да бъдат подправени от съвременните технически средства. Бъди предпазлива, дете мое, и напусни, където и да си.

Бая не е сама, моя единствена дъще. Използвай другите.

Баярат изчака двайсет минути и отново позвъни. Нищо. Както беше инструктирана от padrone, тя прие най-лошото. Скорпион две се беше опитал да убие Николо и бе убит при опита си.

Защо?

Беше 4,36 сутринта, когато острият звън на телефона прониза слуха на Хайторн в стаята в Шенадоа Лодж, която споделяше с Пул.

— Вдигна ли, Тай? — попита далеч по-бодрият лейтенант от другото легло.

— Вдигам го, Джаксън — Тайръл откачи слушалката и я притисна до ухото и възглавницата. — Ало?

— Капитан Хайторн ли е?

— Аз съм. Кой сте вие?

— Лейтенант Алън, Джон Алън, от морското разузнаване. Временно замествам капитан Стивънс, който си взе почивка.

— Какво има, лейтенант?

— Информираха ме за най-важното, капитане, но искам да получа един бърз анализ от ваша гледна точка за последните събития, който би ме накарал да обезпокоя капитан Стивънс…

— За бога, говорете по-ясно!

— Бил ли сте в контакт с Патрик Тимоти О’Райън, аналитик от ЦРУ?

Тайръл направи пауза и отговори спокойно:

— Не съм и чувал за него. И какво?

— Тялото му е било открито до Чесапийк от една лодка за стриди, в чиито мрежи се е оплело преди около час. Реших да ви се обадя, преди да обезпокоя капитана.

— Откъде получихте съобщението?

— От бреговата охрана на Чесапийк, сър.

— Информирана ли е местната полиция?

— Засега, не, сър.

— Това е достатъчно, лейтенант, разбирам. Запазете всичко непокътнато, докато стигна до там. Вие къде сте?

— В Ривър Бент Марина, на около две мили на юг от Чесапийк Бийч. Сега тръгвам за там, сър. Да се обадя ли на капитан Стивънс?

— В никакъв случай, лейтенант. Остави човека да поспи. Ние ще се справим.

— Благодаря, сър. Той може много да се ядоса.

Хайторн се измъкна от леглото си, докато Пул, вече на крака, запали лампите. — Започна се, Джаксън — каза Тайръл. — Това е истински пробив.

— Откъде разбра?

— Казах, че не познавам мъртвеца с име О’Райън лично, но знам, че той е най-добрият аналитик, който управлението някога е имало… Той идва в Амстердам преди шест-седем години за онези тихи учения на ЦРУ, търсеше грешки във военните комуникации. Хора като мен бягаха от него като от чума.

— И каква е връзката?

— Той беше най-добрият, а Баярат използва само най-добрите, докато вече не могат да й служат. Тогава ги изхвърля, убива ги, за да прекъсне всякаква връзка.

— Това е пресилено, Тай. Наистина отиваш далече.

— Може би, Джаксън, но го чувствам, усещам го — той трябва да е предавал главната информация.

— Това е безумие, капитане. Ти говориш за най-висшите рангове в ЦРУ.

— Знам, лейтенант. Събуди майора.

В един изискан квартал на Монтгомъри Каунти, Мериленд, настоятелно жужене се носеше от телефона до леглото на сенатор Пол Сийбанк. Беше толкова тихо, че не би могло да бъде чуто от съпругата му, която спеше до него. Сийбанк отвори очи и натисна бутона, прекъсвайки жуженето, и отиде долу в кабинета си. Натисна един бутон на телефона, набра кода за приемане и чу следните думи:

„Има проблем с нашите съдружници, тъй като контактите ни вече не работят. Ти ще приемаш всички разговори. Поеми цялото ръководство.“

Сенатор Пол Сийбанк, един от лидерите на законодателното тяло, с треперещи пръсти набра номера, който му даваше достъп до нелегалния персонал на Повелителите. Той беше Скорпион четири, а сега се превръщаше, с всичко произтичащо от това, в първия от Скорпионите.

Сенаторът замръзна на стола си, лицето му беше бяло като тебешир, безкръвно. Дори не можеше да си спомни някога да е бил толкова ужасен.

Трупът, оплетен в рибарската мрежа, беше бял като тебешир и корав, подут от поетата вода. Лицето бе променено до неузнаваемост. На дока под единствения прожектор лежаха личните му вещи, които бреговата охрана беше извадила от джобовете на покойника.

— Това е всичко, което имаше, капитане — каза Джон Алън, офицерът от военноморското разузнаване. — Нищо друго не беше открито. Използвани са пинсети при ваденето на вещите. Както можете да се убедите, той е от ЦРУ, напълно чист и напълно мъртъв. Докторът тук, който направи само бегъл преглед, твърди, че смъртта е настъпила следствие на сблъскването на главата на О’Райън с твърд предмет или няколко твърди предмета. Той казва, че аутопсията би могла да открие и друго, но се съмнява.

— Добра работа, лейтенанте — каза Хайторн. Пул и Катерин Нелсън бяха до него като хипнотизирани от грозната гледка. — Преместете тялото и започвайте аутопсията.

— Мога ли да задам един въпрос? — каза Пул.

— Учудвам се, че мълчиш толкова време — отговори Тайръл. — Какво има?

— Ами аз съм само едно селско момче…

— Спести си дивотиите — прекъсна го Кати тихо, отмествайки поглед от мъртвото подуто тяло. — Питай.

— Ами, в Луизиана има притоци, които идват от Пончартрейн и минават навсякъде. Наричаме ги подводни течения. Тази тук Чесапийк нормално ли се движи, от север на юг?

— Така мисля — каза Алън.

— Така е — отговори един брадат рибар, дочул разговора. Той освобождаваше трупа от мрежата. — Как иначе да се движи, по дяволите?

— Ами при река Нил не е така, сър. Тя се движи…

— Забрави го — намеси се Хайторн. — Какъв е въпросът ти?

— Добре, ако приемем, че течението е от север на юг и имаме работа с „твърди предмети“, на север оттук има ли някакви бентове.

— Какво искаш да кажеш, Джаксън? — попита Кати, обръщайки се към него, сигурна, че подчиненият й офицер не задава глупави въпроси.

— Хвърли един поглед, лейтенанте.

— Накъде биеш, Пул? — запита Тайръл.

— Главата на този мъж е била блъсната на няколко места. Погледни подутините и всичко. Това не е един „твърд предмет“, а доста такива. Това старо момче е било разнасяно в различни посоки. Има ли бентове наоколо?

— Защитни стени — каза брадатият рибар, с ръце на мрежата и очи върху Пул. — Нагоре и надолу, за да могат богатите да плуват пред къщите си.

— Къде е най-близкият, сър?

— Може би пристанът на север от Чесапийк Бийч. Децата се въртят доста там.

— Мой ред е да го кажа, Тай. Да тръгваме.

Баярат се бореше с нетърпението си.

— Не може ли да караш по-бързо? — попита тя хладно шофьора на наетата от хотела лимузина.

— Ако го направя, мадам, ще ни спре полицията и тогава ще се забавим повече.

— Само побързай, моля.

— Правя каквото мога, мадам.

Баярат се облегна на седалката, а в главата й отекваха детонации. Тя не можеше да загуби Николо, той беше ключът. Беше го планирала толкова внимателно, така брилянтно, всяка стъпка беше оркестрирана, всеки ход и нюанс — пресметнати. Само дни я деляха от главното убийство, което щеше да бъде прелюдия към световен хаос. Muerte a toda autoridad!

Тя трябваше да е любезна, загрижена, убедителна. Веднъж момчето от доковете да я въведеше в Белия дом, в самия офис на президента, след това навън тя би могла да се освободи от barone-cadetto, както реши. Не можеше да допусне той да живее повече от няколко минути след убийството на президента.

Дотогава тя беше готова да изпада в истерия в името на добруването на Нико, да се кълне в гробовете на светците, да накаже отговорните за това ужасно престъпление, да се люби с младия Адонис по начини, каквито той не беше и сънувал. О, господи, беше готова на всичко! Той трябваше още веднъж да се превърне в нейна марионетка колкото се може по-бързо. Срещата в Овалния кабинет беше твърде близка. Това пътуване продължаваше безкрайно!

— Ние сме в Чесапийк Бийч, мадам. Ресторантчето е там, вляво — обяви униформеният шофьор. — Мога ли да ви придружа?

— Ти влез вътре — каза Бай. — Моят приятел ще дойде при мен. Имаш ли одеяло, сигурно ще ми потрябва.

— Точно зад вас, мадам, между лампите.

— Благодаря. Сега ме остави.

— Да, капитан Стивънс, направих го, сър — каза потиснат лейтенант Алън от колата на морското разузнаване. — Капитанът беше категоричен, сър. Той ми нареди да не ви безпокоя.

— Той не е капитан и не може да ти нарежда! — извика Стивънс от телефона до леглото си. — Къде, по дяволите, е той?

— Споменаха за някакъв пристан в Чесапийк Бийч…

— Същото място, където живее О’Райън ли?

— Съвсем не, сър. Капитанът…

— Той не е капитан!

— Добре, неговите инструкции бяха всичко да се пази в тайна, а това съвпада с нашата политика в такива моменти. Така се разбрахме. За момента, естествено.

— Разбира се — въздъхна примиреният Хенри Стивънс. — Аз ще уведомя директора на ЦРУ веднага. Той ще се заеме с това. А ти веднага ми намери оня кучи син и го накарай да ми се обади.

— Извинете ме, сър, но ако Хайторн не е офицер от разузнаването, тогава какъв е?

— Останка, Алън. Стар кадър, когото всички бихме искали да забравим.

— А защо тогава е тук, капитане? Защо е в кюпа?

Мълчание. След това изведнъж Стивънс отговори тихо:

— Защото той беше най-добрият, лейтенант. Наложи ни се да си спомним това. Намерете го!

Докато шофьорът беше в ресторанта, голият до кръста, кървящ Николо се приближи до прозореца на лимузината. Баярат отвори вратата и го издърпа на задната седалка, прегърна го силно и го уви с одеялото.

— Спри, сеньора — извика той. — Отиде твърде далеч. Едва не ме убиха!

— Ти не разбираш, Нико. Той беше един agente segreto117, човек, който се възпротиви срещу нас, срещу мен, срещу желанията на твоята Света църква!

— Защо тогава всичко е толкова потайно? Защо ти, хората с тебе и моите свещеници не говорите за това ужасно нещо, каквото и да е то, в името Господне?

— Нещата не стават по този начин, мое славно дете. Ти се опита, опита се открито да изобличиш един корумпиран човек на доковете и какво се получи? Всички в Портичи пожелаха смъртта ти, дори собственото ти семейство не можеше да те защити и те щяха да загинат. Не разбираш ли?

— Разбирам, че ти ме използваш, сеньора, използваш своето изобретение barone-cadetto за собствените си цели.

— Naturalmente! Аз те избрах, защото притежаваш естествена интелигентност повече от всеки друг. Казвала съм ти това, нали?

— Понякога. Когато не ме наричаш глупак или момче от доковете.

— В моменти на гняв. Какво мога да ти кажа?… Вярвай ми, Нико. След години, когато мен няма да ме има, а ти ще си добре благодарение на парите в Неапол, ще си спомниш и ще разбереш. Ще си горд от ролята, която си играл в името на една велика кауза.

— Тогава, в името на Мария, майката на Исус, кажи ми какво е то!

— Не е много по-различно от това, заради което искаха да те бесят в Портичи. Да се изобличат корумпираните, не по забутаните докове, а в целия свят.

Нико поклати глава треперещ под одеялото в лимузината. Зъбите му тракаха.

— Отново думи, много думи, които не мога да разбера.

— Ще разбереш, скъпи мой. След време… Сега страдаш! Какво мога да направя за теб?

— Това е ресторант, нали? Може би кафе или малко вино. Толкова съм измръзнал.

Бай отвори вратата на колата и се затича под дъжда към стълбите на ресторанта. Изведнъж две коли влязоха в предната част на паркинга, спирайки една зад друга със свистене, докато Баярат достигна вратата. После тя чу гласовете през вятъра и пороя.

— Капитане, трябва да направите, каквото ви казвам! Това е заповед!

— Разкарай се!

— Тай, за бога, послушай го! — чу се женски глас, докато групата спорещи приближаваше към стълбището на ресторанта.

— Не! Достатъчно неща прецакаха! Аз продължавам и ще употребя всичко, за да изкопча каквото мога от О’Райънови и Ингерсолови! Това е!

Това беше Хайторн! Баярат, облечена в модните си дрехи от Виа Кондоти, се втурна в ресторанта и видя шофьора, който ядеше голямо парче пай в близкото сепаре.

— Навън! — прошепна тя. — Веднага!

— Какво става, по дяволите! Да, разбира се, мадам. — Шофьорът остави три долара и стана бързо, докато петима души, които спореха разгорещено, влязоха в ресторанта.

— Седни долу! — нареди Бай, притискайки рамото на шофьора, за да се наведе под нивото на сепарето. Петимата натрапници заеха една голяма маса до изхода. Гневните им спорове бяха затихнали, но както Амая Баярат забеляза, нейният някогашен любовник беше несломим. Беше ставала свидетел на това твърде често: офицерът от разузнаването в Амстердам знаеше кога интуицията не го подвежда. Мъртвият мъж беше още един ключ към Момиченцето-кръв. Браво, Тай-бой, каза тя на себе си, докато се навеждаше заедно с шофьора.

Аз рядко се любя с по-низше същество. О, ти си същия като съпруга ми, Тайръл, благородно животно, което винаги иска най-доброто. Аз му го дадох, както го дадох и на теб, скъпи мой. Защо при цялата тази лудост в света ти не беше на моя страна? Права съм, знаеш го, скъпи мой. Няма Бог! Защото, ако имаше, децата нямаше да умират от глад с подути кореми. Защо Господ е срещу тях? Аз мразя твоя Бог, Тайръл! Ако изобщо някога е имало Бог. Това никога не съм го знаела, наистина. Никога не си го показвал. И сега трябва да те убия, Тай-бой. Не искам. Трябваше да го сторя още в Сейнт Бартелеми, но не можах. Мисля, че padrone ме разбра. Мисля, че той усети наистина колко много те обичам, и беше достатъчно умен да не задълбава, защото и той обичаше един човек, когото не можеше да убие, макар че трябваше да го направи. Истината е, мой скъпи Тай-бой, че Скорпионите се сринаха, защото моят единствен баща не можеше да направи това, което трябваше да свърши преди години: Нептун трябваше да бъде премахнат. Той беше твърде емоционален, когато ставаше дума за любов.

С мен не е така, капитане!

— Сега — каза Баярат на шофьора до нея. — Стани бавно, отиди до вратата, излез и тичай до колата. Не се тревожи — един ранен младеж е на задната седалка. Той е мой племенник, добро момче, което е било пребито от престъпници. Докарай колата до стълбите. Натисни свирката два пъти, когато дойдеш.

— Мадам, никога не са ме карали да се държа така.

— Но сега е друго, и заради това ще си с хиляда долара по-богат. Тръгвай!

Шофьорът на лимузината тръгна към вратата далеч по-бързо, отколкото беше инструктиран и я отвори с такава сила, че от няколко маси хората се обърнаха. Между тях беше и Тайръл Хайторн от мястото си в ъгъла. Бай не можеше да види лицето му, изразяващо начумерено учудване, но други го видяха.

— Какво има, Тай? — попита Катерин Нелсън.

— Какво прави този сърдит шофьор тук?

— Нали чу рибаря от дока. Той каза, че наоколо живеят богати хора. Защо да нямат шофьори.

— Може би.

Баярат не можеше да чуе последвалия разговор. Тя имаше уши само за сигнала, който щеше да й извести, че лимузината е отпред. Той дойде — две кратки изсвирвания.

— Шофьор? — каза Хайторн по-скоро на себе си. — На Ван Ностранд? — възкликна високо. — Да излизаме от тук — каза той и избута Пул и Кати.

В същия момент Баярат стана от сепарето и се насочи към вратата с притисната към гърдите брадичка. Сега имаше две фигури, които се бяха насочили към изхода, и всяка от тях имаше намерението да изпревари другата.

— Съжалявам! — каза Тайръл любезно на жената, покрай която се промъкна, забърсвайки я с дясното рамо, и излезе в пороя.

— Хей, ти! — извика той на невидимия шофьор в лимузината, докато тичаше надолу по стълбите. Той спря, извърна се в дъжда и погледът му се насочи към жената, която току-що беше блъснал. Шенадоа Лодж, старата жена — очите! Доминик! Баярат!

Изстрелите отекнаха в дъжда. Куршумите пронизаха метала на лимузината и рикошираха в паважа, докато Хайторн избяга вляво, изведнъж усетил нещо леденостудено в бедрото си. Беше улучен! Той се хвърли, претърколи се за прикритие зад един паркиран пикап, докато друга фигура изскочи, викайки го през отворената врата на ресторанта. Баярат изстреля оставащите куршуми съм нея, отвори вратата и скочи в автомобила. Катерин Нелсън се свлече по стълбите, когато лимузината потегли с пълна скорост и изчезна в тъмнината.

Беше пет часът сутринта и Хенри Стивънс осъзна страданията, които произтичаха от работата му. Той беше в състояние отвъд изтощението, когато сънят не идваше, след като беше разбит от изненадващото прекъсване. Умът не можеше да спре, не искаше да спре, въпросите нарастваха геометрично, докато главата му се изпълни с толкова възможности и хипотези, че те изместиха всяка мисъл за сън. Да остане в леглото означаваше само да се върти непрестанно с отворени очи, загрижен, че жена му в леглото до него ще усети движенията му и както обикновено ще се събуди и ще се опита да го успокои. За това я биваше, винаги беше така. Той не можеше да го признае, но дълбоко в разсъжденията си знаеше, че нямаше да е там, където е сега, без Филис. Тя беше дразнещо разумна, винаги спокойна, като умел лоцман, който винаги насочваше правилно кораба си, без да е диктатор. Винаги беше сигурна, че съпругът й плава в бурното море без отклонения.

Беше смешно, каза си той, като седна на кушетката в остъклената веранда, че му се налага да мисли с морски термини. Единственото време, което бе прекарал по море, беше последната година в Анаполис, когато всички дипломанти трябваше да издържат десет кошмарни дни на един голям кораб, правейки се на моряци от проклетия деветнайсети век. Той едва си спомняше тези десет дни, тъй като, честно казано, прекара повечето от времето в тоалетната, повръщайки — ах, горката му глава!

Като оставим настрана морските умения, флотът оцени другите му таланти, организационни и административни. Той беше типичен канцеларски моряк, който откриваше посредствените и некомпетентните и ги освобождаваше, без да чака обясненията им.

Веднъж — само веднъж — беше сбъркал. Фатално. В Амстердам беше казал на Филис за жената на Хайторн Ингрид и тя беше отвърнала просто и ясно: грешиш, Хенк, тук грешиш. Познавам Тайръл, познавам и Ингрид, а на теб нещо ти се губи.

И когато трупът на Ингрид Хайторн беше открит в един от каналите на Амстердам, жена му дойде в офиса от посолството.

Имаш ли нещо общо с това, Хенк?

Мили боже, не, Фил! Били са руснаците, напълно в техен стил!

Надявам се, Хенри, защото си на път да загубиш най-добрия разузнавателен офицер, който флотата някога е имала.

Филис никога не го наричаше Хенри, освен когато му беше ядосана.

По дяволите! Откъде можеше да знае той? Отписана от системата! Що за дивотия беше това?

— Хенк?

Стивънс завъртя главата си към вратата на верандата.

— О, съжалявам, Фил, просто си седя тук и си мисля, това е всичко.

— Не си спал от позвъняването. Искаш ли да поговорим за това? Можеш ли да говориш за него или е тайна?

— Това засяга твоя стар приятел Хайторн.

— Той се е върнал в системата? Ако е така, това си е изненада, Хенк. Той не те обича особено.

— Теб винаги те е харесвал.

— И защо не? Аз планирах само пътуванията му, не живота му.

— Да не искаш да кажеш, че аз към правил второто?

— Всъщност не знам точно. Каза ми, че не си.

— Не съм.

— Тогава темата е приключена, нали?

— Приключена е.

— И какво прави Тайръл за теб? Или не можеш да говориш за това? — нямаше лошо чувство в забележката на Фили Стивънс, защото тя разбираше, че съпругите и съпрузите на висшите служители от разузнаването са уязвими. Само това, което не знаеха, не можеше да бъде изтръгнато от тях. — Работиш непрекъснато и затова предполагам, че е нещо много сериозно.

— Мога да ти дам някои детайли, и без това изтичането на информация е вече огромно… Има една терористка от долината Бекаа, тя се е заклела да убие президента!

— Това са смешки, Хенк! — прекъсна го съпругата му, спря и наведе замислено глава. — Или може би не са. За да бъда честна към пола си, има ужасно много неща, които можем да свършим, и ужасно много места, където можем да проникнем, а мъжете не могат.

— Тя вече го прави, оставяйки по пътя си странни покойници и „нещастни случаи“.

— Няма да те питам за подробности.

— Недей.

— А Тайръл? Къде се вписва той във всичко това?

— За известно време жената действаше от Карибите, от островите…

— А чартърният бизнес на Хайторн е там.

— Точно така.

— Но ти как въобще се свърза с него? Не бих повярвала, че е възможно.

— Не бяхме ние, а МИ-6. Ние само му плащаме, договорът му е с Лондон.

— Добрият стар Тай. Трета класа не му беше никога по сърце, освен когато беше нужна за неговата безопасност.

— Ти наистина го харесваше, нали?

— И ти щеше да го харесваш, ако му беше дал шанс, Хенк — каза Филис, сядайки на стола срещу своя съпруг. — Тай беше хитър при операциите на улицата — не от твоята класа, не кандидат за МЕНСА, с коефициент на интелигентност сто и деветдесет, но имаше инстинкти и силата да ги следва дори когато отгоре мислеха, че греши. Той обичаше риска.

— Звучи сякаш си била влюбена в него.

— Всички млади жени бяха влюбени в него. Аз май не бях. Да, харесвах го, бях очарована от това, което правеше, разбира се, но „любов“ не. Той беше като един талантлив братовчед, не достатъчно близък, за да ми бъде като брат, но братовчед, когото наблюдаваш с интерес, защото нарушава правилата и понякога поднася изненади. Самият ти си казвал това.

— Да, така е. И получаваше резултати. Но той прекъсна много мрежи, които трябваше да бъдат възстановявани. Никога не съм му казвал за тези кадри, които временно бягаха от нас, защото казваха, че в нашите редици беснее маниак. Те бяха подплашени, той се опитваше да прави сделки с нашите врагове — стига толкова убийства, това ни казваха, че им говорел. Но не ние вършехме убийствата, а други.

— И тогава беше убита Ингрид.

— Тя беше убита от руснаците, не от нас.

Филис Стивънс кръстоса два пъти краката си под копринения халат, изучавайки съпруга си вече двайсет и седем години.

— Хенк — каза тя меко, — нещо те яде отвътре и знам кога да не се натрапвам, но трябва да го споделиш с някого. Ти живееш с нещо, с което не можеш да се справиш, но аз трябва да ти кажа, скъпи, никой от флотата не би направил това, което ти направи в Амстердам. Ти запази непокътната цялата организация, от посолството до Хага, до НАТО. Ти беше мозъкът зад всички успехи, по времето когато се изискваше действително страхотен интелект, за да се направляват тайните операции. Ти го направи въпреки недостатъците си, но го направи, скъпи. Не смятам, че някой друг би успял, най-малкото пък Тайръл Хайторн.

— Благодаря ти за това, Фил — каза Хенри. Изведнъж той се облегна назад, поднасяйки длани към бледото си лице, за да прикрие сълзите, които започнаха да се стичат от очите му. — Но ние сбъркахме в Амстердам. Аз сбърках. Аз убих жената на Тай!

Филис скочи от стола и го прегърна:

— Стига, Хенк, руснаците я убиха, не ти. Самият ти го каза, видях докладите. Следите водеха натам.

— Аз ги заведох до нея… А сега той е тук, и защото аз съм сгрешил, сгрешил и отново сгрешил, него също може да го убият.

— Престани! — извика жената на Хенри Стивънс. — Достатъчно, Хенк. Ти си изтощен, но ще се оправиш. Имаш сили. Ако това те яде, изключи Тайръл от операцията. Можеш да го направиш.

— Той ще се скара с мен, не знаеш как се чувства. Убиха няколко негови близки приятели…

— Прати отряд и го принуди да напусне операцията. — И тогава телефонът звънна с дълбок, неестествен тон. Филис стана от кушетката и отиде до трите апарата, бежов, червен и тъмносин.

— Дом Стивънс — каза тя, поемайки червения телефон, чиято лампичка светеше.

— Капитан Стивънс, моля.

— Може ли да попитам кой го търси? Капитанът е бил на крак седемдесет и два часа и наистина има нужда от почивка.

— Добре, предполагам, че няма значение по това време — каза младият глас по линията. — Аз към лейтенант Алън от морското разузнаване. Капитанът трябва да знае, че бившият капитан Хайторн беше прострелян пред един ресторант в Чесапийк Бийч, Мериленд. Доколкото можем да определим, раните вероятно не са опасни за живота му, но докато не пристигне линейката, не можем да сме сигурни. Що се отнася до жената от военновъздушните сили…

— Хенри!