Ашкелон

4.

Седнаха в едно странично кафене и държаха ръцете си през масата, докато келнерът донесе на Доминик изстуден чай, а на Хайторн гарафа леденостудено бяло вино. Тайръл заговори:

— Защо изчезна?

— Казах ти. Имах някои задължения.

— Можехме да работим заедно по твоите задължения…

— Това точно ме плашеше. Съвсем просто е. Ти ставаше твърде важно нещо за мен.

— Защо? Мислех, че разбираш чувствата ми.

— Твоето объркване и твоята вина за Ингрид бяха непреодолими, Тай. Ти пиеше не защото си алкохолик. Твоите два платнохода, давани под наем, го доказваха. Просто трябваше да бъдеш малко по-див, защото вече отговаряше единствено за себе си. Ти не можеше да си простиш това, което се беше случило.

— Така беше!

— Какво беше?

— Ти искаше да си повече от милосърдна сестра, а аз бях толкова вглъбен в себе си, че не го прозрях. Толкова съжалявам.

— Тай, ти беше дълбоко наранен и объркан, аз разбирах това. Ако се бях чувствала, както ти казваш, ние не бихме живели така, както живяхме с теб. Почти две години, драги мой.

— Не, не беше толкова дълго.

— Не, не беше.

— Помниш ли как се срещнахме? — попита Хайторн с топъл глас. Очите му бяха вперени в нейните.

— Как мога да забравя? — отвърна тя, като меко се усмихваше и стискаше ръката му. — Бях взела лодка под наем и плавах покрай Сейнт Томас. Опитвах се да я докарам до пристана, който ми бяха казали да използвам.

— Опитвала си се? Ти идваше с издуто платно, сякаш се състезаваше на финал. Ти летеше към мен с пълна сила.

— Не знам колко си се уплашил, но със сигурност беше ядосан.

— Доминик, моят платноход беше закотвен точно срещу летящата ти лодка.

— О, да, ти стоеше на палубата, махаше с ръце и ме псуваше, но тогава аз наистина успях да не те улуча, нали?

— Все още ни ми е ясно как го направи.

— Ти не можеше да го видиш, драги мой. Беше толкова ядосан, че падна във водата.

Двамата се засмяха, наведени един към друг над масата.

— Толкова ме беше срам — продължи Доминик. — Но аз ти се извиних, когато дойде на брега.

— Да, извини се на чаша уиски. Твоето връхлитане ме направи предмет на завист от страна на всички… И така започнаха няколкото най-щастливи месеца в живота ми. Това, което помня най-добре, бяха плаванията, които правехме сами до малките островчета. Спяхме по плажовете… правехме любов там.

— И се обичахме, драги мой.

— Можем ли да почнем отново? Миналото отшумява и аз не съм вече толкова откачен. Дори ме знаят като човек, който се смее много и разказва глупави вицове, а ти ще харесаш брат ми… Можем ли да почнем отново, Доминик?

— Омъжена съм, Тай.

Хайторн се почувства така, сякаш беше ударен от носа на океански лайнер в гъста мъгла в морето. За известно време не можеше да говори, нито да поеме дъх. Успя само да наведе очи и да се постарае да диша нормално. Започна да пуска ръката на Доминик. Тя рязко го спря и покри със свободната си ръка уловените им ръце.

— Моля те, недей, драги мой.

— Той е щастлив човек — каза Тайръл, втренчен в ръцете им. — Хубаво момче ли е?

— Той е сладък и предан и много, много богат.

— Две на три в негова полза, защото аз щях да съм само предан.

— Богатството помогна, не отричам. Нямам особено скъпи вкусове, но желанията ми не са евтини. А и професията ми на моделиер определено изисква хубав апартамент и прекрасни дрехи. Безгрижно поемам и такива луди походи. Радостна бях да го оставя в къщи. Никога не съм се чувствала добре, когато показвам модели, които публиката не може да си позволи да купи.

— Ти си в друг свят, лейди. Ти си една щастлива омъжена жена.

— Не бих казала — промълви Доминик тихо, твърдо, а очите й бяха фокусирани върху съединените им ръце.

— Нещо изпуснах ли?

— Брак по сметка, както го е казал Ларошфуко.

— Моля? — Хайторн вдигна очи и се вгледа изучаващо в пасивното й лице.

— Съпругът ми е хомосексуалист.

— Благодаря на Господа за услугите, малки и големи…

— Той ще намери това за забавно… Ние водим странен живот, Тай. Той е доста влиятелен и изключително щедър не само когато ми помага да откривам фондове, но и в контактите си с правителствата, от които често се нуждая.

— Като при онези специални документи, които спомена? — каза Тайръл.

— Точно с Ке д’Орсе. — Доминик се усмихна със своята съучастническа усмивка. — Той казва, че това, което прави, съвсем не е толкова важно, защото аз съм неговото голямо предимство.

— Очевидно. Никой не може да го отрече, когато ти си до него.

— О, той отива по-далеч от това. Настоява да привличам клиенти от по-висока класа, защото само най-заможните могат да си позволят да ме виждат. Това е шега, разбира се. — С въздишка, Доминик пусна ръцете му.

— Разбира се. — Хайторн сипа останалото вино в чашата си и се облегна назад в стола. — Ти си тук, за да посетиш своя чичо от Саба? — попита той.

— Боже мой, аз наистина забравих! Трябва да звънна в банката и да се свържа с адвоката му… Сега знаеш какво се случи с мен.

— Бих желал да го повярвам…

— Можеш, Тайръл — прекъсна го меко Доминик, като се навеждаше напред, а кафявите й очи бяха втренчени в неговите. — Наистина можеш, драги мой… Къде е телефонът? Сигурна съм, че го видях някъде…

— В преддверието е.

— Ще се върна след минути. Милият стар чичо мисли да се мести отново. Съседите му са станали твърде подозрителни.

— Саба е най-уединеният остров, доколкото си спомням — каза Тайръл, като се смееше. — Няма телефони, няма поща и по възможност няма посетители.

— Аз настоявах за сателитна антена — Доминик отмести стола си назад и стана. — Обича да гледа футбол. Има го за черна магия, но го гледа постоянно… Ще бързам.

— Ще бъда тук. — Хайторн гледаше отдалечаващата се фигура на жената, за която си беше мислил, че си е отишла завинаги от живота му.

Нейното повторно появяване се превърна за него в нещо като удар, нанесен от природна стихия. Женитбата едва не го удави. Мисълта, че бракът й въобще не е брак, бе възстановила дишането му. Новото задържане на повърхността на водата приличаше на спасение. Той не можеше да я изпусне отново. Той нямаше да я изпусне отново.

Чудеше се дали тя ще се обади на чичо си на Саба да му каже, че ще се забави. Самолети между островите имаше обикновено на всеки час до ранния следобед, една въздушна мрежа през веригата от острови. Срещата им не можеше да бъде едно кратко „здравей“ и „довиждане“. Беше немислимо. Той я познаваше доста добре, за да му е ясно, че тя разбра това. Усмихна се на себе си при мисълта за ексцентричния чичо, когото не беше срещал никога. Парижки адвокат, прекарал повече от тридесет години във въртележката на зловещия свят на арбитража. Препускал от съдебна зала на съдебна зала. Милиони влизали в сметките му след всяко дело, спечелено от него. Дори тогава оставал безучастен, заради паникьосаните клиенти, които твърде често избирали парите пред принципите, правейки безплодни много от неговите усилия.

Всичко това се случило на един тих, благ човек, който искал само да се махне от изсмукващото силите безумие, за да рисува цветя и залези — един по-късен Гоген. При неговото пенсиониране, каза Доминик, той тръгнал с по-старата си прислужница. Оставил една студена, непроницаема жена с достатъчно пари, за да може тя да продължи екстравагантния си живот и да не бъде зависима от двете си непоносими дъщери. Те и двете били инфектирани от болестта на майка си — алчността. Така той отплавал за Карибско море да търси своя остров Таити.

Къщата на Саба купил чрез случаен разговор с чужденец в бара на летището на Мартиника. Човекът бил емигрант, който решил да се върне и изкара последните си години в светлините на Париж. Той имал скромна, но удобна къща за продан на един остров, наречен Саба. Заинтригуван, чичото на Доминик поискал подробности и му показали няколко снимки с изгледи към въпросната къща. Гледките били невиждано красиви, с изключение на къщата. Адвокатът в оставка я купил моментално, като подписал собственоръчно документите на близката маса. Прислужницата била изумена и доста притеснена. После той позвънил на своята фирма в Париж и инструктирал предишния си заместник-президент, сега президент, да плати на собственика цялата сума при неговото пристигане в Париж. Предишният подчинен щял да извади цената на покупката от щедрата пенсия на бившия си шеф. Имало само едно условие — поставено пред собственика още в бара на летището. Човекът трябвало да се свърже с местната телефонна компания на Саба и да нареди незабавно да се отстранят всички телефони в къщата. Озадаченият завръщащ се емигрант, с късмет, надминаващ мечтите му, се свързал с телефонната компания на острова чрез платен разговор от летището, и добросъвестно предал нарежданията си.

Карибският район беше пълен с такива истории, защото островите бяха божествени кътчета за отчуждените, прегорелите и завръщащите се. За да ги разбереш, трябваше да си състрадателен човек, който има слабостта да се грижи за околните. И Доминик, която беше по природа творец на добри дела, се грижеше за своя усамотен чичо и му отдаваше много внимание.

— Би ли повярвал? — Доминик прекъсна унесеността на Тайръл, като приближи до стола си. — Адвокатът оставил съобщение за мен, че бил зает днес и може да се срещнем утре! Безкрайно ясно беше, че е щял да ми телефонира на острова, ако там имаше телефон.

— Логиката е на негова страна.

— После аз се обадих по телефона, командире, командир беше, нали? — Доминик седна.

— Много отдавна — отговори Тайръл, като кимаше с глава, — но съм се издигнал сам в ранг. Сега съм капитан, защото си имам мой, собствен кораб.

— Това е издигане в ранг?

— Честна дума. На кого се обади по телефона?

— На съседите на чичо ми, двойката възрастни хора са толкова внимателни. Той иска да се мести отново заради тях. Те постоянно носят пресни зеленчуци от градината си. Прескачат прислужницата и прекъсват неговото рисуване… или футбола му.

— Изглежда са добри хора.

— Те са, а той не е, да поживи Господ своенравното му сърце. Все пак аз им дадох възможността да го пообезпокоят официално. Помолих ги да отидат и да му кажат, че има проблеми с притежаването на собственост извън острова и адвокатът, банката и аз се опитваме да ги разрешим. Ще закъснея доста.

— Чудо на чудесата — каза Хайторн, смеейки се, а жизнеността му се беше възвърнала. — Надявах се, че ще успееш да се свържеш с него.

— Можех ли да направя нещо друго, драги мой? Не бях любезна Тай. Ти толкова ми липсваше.

— Току-що освободих стая, надолу по улицата — каза Тайръл колебливо. — Сигурен съм, че мога да я получа обратно.

— Моля те. Направи го, моля. Как е името на хотела?

— Хотел е малко пресилено казано. Нарича се „Фламбо-ян“19, също намек за неговата класа.

— Иди там, драги мой, а аз ще дойда след десет-петнадесет минути. Кажи на рецепцията, че ме очакваш и да ми дадат номера.

— Защо?

— Искам да донеса на теб… на нас… един подарък. Трябва да се отпразнува — каза тя.

Те се прегръщаха в затвореното пространство на малката хотелска стая. Доминик трептеше в ръцете на Хайторн. Подаръкът, който му донесе, бяха три бутилки изстудено шампанско. Всичките бяха качени в стаята в кофички с лед от момчето на рецепцията, за което то получи бакшиш.

— Поне виното е бяло — каза Тайръл, като я освободи от прегръдките си и отиде до бюрото, за да отвори първата бутилка. — Представяш ли си, не съм пил уиски от четвъртия ден, след като ти изчезна? Разбира се, в тези четири дни изпих всички запаси на острова и загубих двама приятели, но така става, щом бутилките с бърбън се изпият.

— Тогава от моето тръгване има един положителен резултат. — Доминик седеше на малката кръгла маса, откъдето се виждаше пристанището на Сейнт Бартелеми.

— Спести ми го, не съм вече същият. — Хайторн донесе чашите и бутилките до масата. После постави стола си срещу нея. — Какъв е този изтъркан израз? — каза той, като сядаше. — Това място е за теб, дете!

— Това място е за двама ни, драги мой. — Те пиха и Хайторн напълни повторно чашите.

— Сигурно имаш клиент оттук? — попита Доминик.

— Не — Тайръл мислеше усилено. — Оглеждам мястото за един хотелски синдикат във Флорида. Те разчитат на моето участие. Това става по всички острови — икономиката го налага.

— Да, чух за това. Тъжно е все пак.

— Много тъжно, но вероятно неминуемо. Казината осигуряват работни места… Не искам да говорим за островите, нека да говорим за нас.

— Какво има да се говори, Тай? Твоят живот е тук, моят е в Европа или Африка, из бежанските лагери в обсадени страни, където хората се нуждаят от нашата помощ. Налей ми още! Ти и виното сте заразителни.

— А какво ще стане с теб, с твоя живот? — Хайторн напълни чашите.

— Скоро ще видиш, драги мой. Един ден ще се върна и ако не си се оженил, ще седна на стълбите на твоята фирма „Олимпик Чартърс“ и ще кажа: „Здравей, командире, вземи ме или ме хвърли на акулите.“

— Колко скоро е твоето скоро?

— Не много дълго, дори и моите сили са на привършване… Но нека да не говорим за неизбежното, Тай. Трябва да говорим за днес.

— Какво?

— Обадих се на моя съпруг тази сутрин от любезните съседи на чичо ми. Трябва да летя обратно да Париж довечера. Той има бизнес с кралското семейство в Монако и иска да съм с него.

— Довечера?

— Не мога да му откажа, Тай. Той е правил толкова много неща за мен и изисква само присъствието ми. Изпраща самолет на компанията до Мартиника. Ще съм в Париж след няколко часа. Ще направя едно голямо пазаруване сутринта и ще се срещнем в Ница късно през деня.

— Ще изчезнеш отново — каза Хайторн. Шампанското вече се отразяваше на речта му. — Ти няма да се върнеш!

— Грешиш, драги мой… моя любов. Ще се върна след две или три седмици, повярвай ми. Но засега, за тези няколко часа, бъди с мен, стой с мен, люби ме! — Доминик стана от стола. Махна сакото на белия си костюм и започна да разкопчава блузата си.

Тайръл стана и се съблече, като направи пауза, за да напълни чашите.

— За Бога, люби ме! — извика Доминик, когато и двамата легнаха в леглото.

Димът на цигарите им се издигаше към тавана в отблясъка на следобедното слънце отвън. Телата им бяха изтощени. Мозъкът на Хайторн се възстановяваше от страстната любов с големи глътки шампанско направо от бутилката.

— Как ме намираш в леглото? — прошепна Доминик, като се завъртя и легна върху него. Нейните пищни гърди обхванаха лицето му.

— Ако има рай отвъд, нямам нужда от него — отговори Тайръл, като се смееше доволно.

— Това е такава страхотна похвала, че съм принудена да ти налея друга чаша. На себе си — също.

— Това е последната бутилка. Ние пиянстваме, лейди.

— Не ме интересува. Това е последният час, преди да те видя отново. — Доминик се протегна над леглото и наля остатъка от шампанското в чашите. От нейната страна до леглото вече имаше локви.

— Заповядай, скъпи мой — каза тя, като придържаше чашата до устните му. Вдигна дясната си гърда и я постави до дясната буза на Тайръл. — Трябва да запомня всеки момент с теб.

— Ти изглеждаш и се чувстваш отлично … мисля, че това е военен термин.

— Приемам го, командире… О, забравих, ти не харесваш тази титла.

— Знаеш за Амстердам — каза Хайторн едва разбираемо. — Мразя титлата… О, боже, напих се и не мога да си спомня кога… бях пиян за последен път.

— Въобще не си пиян, скъпи мой. Ние само празнуваме. Не се ли споразумяхме за това?

— Да… да, сигурно.

— Люби ме още, скъпи мой!

— Какво…? — главата на Тай падна настрани. Беше се напил. Отдавна не беше поемал толкова много алкохол.

Доминик стана тихо от леглото. Отиде до дрехите си, метнати на стола под прозореца и бързо се облече. Изведнъж тя забеляза памучното яке на Хайторн на пода, където го беше захвърлил. Едно характерно за острова яке — с четири външни джоба, носеше се на голо под горещото тропическо слънце. Обаче не якето привлече вниманието й, а прегънатият, полусмачкан плик, ограден със сини и червени ленти — официално писмо. Измъкна го от джоба и разгъна белия лист, изписан с гъст, прецизен почерк. Отиде до прозореца, за да вижда по-ясно. Беше написано на бланка.

„Обекти: зряла жена, която пътешества с мъж, приблизително двойно по-млад от нея.

Детайли: описанията са непълни, но може да бъдат Баярат и младият й придружител, забелязани в Марсилия. Имената от кораба от остров Сейнт Мартин: фрау Марлене Рихтер и Ханс Бауер, внук. Баярат няма навика да използва немски имена, нито е установено, че говори немски. Не се изключва възможността да го владее.

Контакт: инспектор Лорънс Мейджър, шеф на островната охрана на Сейнт Бартелеми.

Посредник: името се предоставя при нужда.

Метод/операция: да се доближават обектите отзад, с извадено оръжие. Извикване на името Баярат и готови за стрелба.“

Доминик хвърли бърз поглед към следобедното слънце през прозореца, докато пъхаше листа в плика. Върна го обратно в памучното яке. Като се изправи, тя погледна голото тяло на леглото. Нейният великолепен любовник беше излъгал. Капитан Тайръл Хайторн от „Олимпик Чартърс“, САЩ, Вирджинските острови, беше отново командирът Хайторн от морското разузнаване както в Амстердам. Вербуван беше да преследва една терористка от долината Бекаа, чието пътешествие е било проследено от Марсилия до Карибско море. Колко трагично и колко трагикомично, мислеше Доминик, докато отиваше до бюрото и си прибираше чантата. После застана до нощното шкафче и пусна радиото. Постепенно увеличи звука до край. Яростният ритъм на островната музика изпълни стаята. Хайторн не се помръдна.

Толкова ужасно, толкова ненужно… Такава болка. Тя не смееше да признае, а когато го отричаше, увеличаваше раната. Беше измислила едно същество, което в истинския си живот трябваше да убива, за да живее. Ако имаше един състоятелен съпруг, който да поддържа нейните каузи… Де да беше всичко това толкова просто, толкова лесно, но не беше! Тя обичаше Хайторн, ума му, тялото му, дори неговото страдание, защото го разбираше. Но това беше реалният свят, не фантазия.

Тя отвори чантата си и бавно, внимателно изтегли малък автоматичен пистолет. Постави го срещу възглавницата, подвита над лявото слепоочие на Хайторн. Нейният показалец се сви над спусъка, на милиметри от изстрела, а музиката — регато-калипсо, стигна до кресчендо… Тя не можеше да го убие! Ненавиждаше се, но не можеше да го направи! Обичаше този мъж толкова силно, както беше обичала героя от Ашкелон!

Амая Баярат върна пистолета си в чантата и излезе от стаята.

Хайторн се събуди. Главата го цепеше, очите му виждаха неясно. Внезапно осъзна, че Доминик не е до него в леглото. Къде беше тя? Той скочи на крака, моментално изтрезнял, и потърси старомодния телефон. Видя го на отсрещната масичка до леглото и се хвърли през чаршафите. Вдигна слушалката и набра оператора.

— Жената, която беше тук! — извика той. — Кога излезе?

— Преди повече от час — каза чиновникът от рецепцията. — Една красива лейди.

Тайръл тръшна слушалката. Влезе в малката баня и напълни мръсния умивалник със студена вода. Потопи лицето си в нея, а мислите му бяха на остров Саба. Със сигурност тя нямаше да се върне в Париж, без да види чичо си още веднъж… Преди това той трябваше да се свърже с Джефри Кук на Вирджин Горда, дори само за да му каже, че разходката му излезе провал.

— Кристиянстед беше същата дупка, старо момче, както и Ангуила — каза Кук от Вирджин Горда. — Струва ми се, че всички гонихме вятъра. Връщаш ли се този следобед?

— Не, ще проследя още нещо.

— Открил си нещо?

— Открих и го загубих, Джеф. Важно е за мен, не за теб. Ще се обадя по-късно.

— Моля те, направи го. Имаме още два доклада, които Жак и аз ще вземем.

— Остави на Марти координатите, където мога да те намеря.

— Механикът ли?

— Да, същият.

Поплавъкът на самолета-амфибия се допря до спокойната повърхност и се спря в полукръглото укритие от отвесни скали на частния остров. Пилотът направи маневра със самолета към късия док, където ги чакаше един пазач, въоръжен с пушка с къса цев. Мафиотът хвана крилото, което беше над дока, и задържа самолета неподвижен, докато Баярат стъпваше на поплавъка. Тя хвана ръката му, оставила крилото, и скочи на дока.

— Padrone прекара добре днес, сеньора — каза мъжът със силен акцент, като викаше, за да бъде чут през шума на витлата. — „Да те виждам отново е по-добро от всички терапии в Маями“, пееше той в банята, докато го миех.

— Можеш ли да оправиш нещата тук? — попита Баярат бързо. — Трябва да отида при него веднага.

— Какво има да се оправя, сеньора? Ще избутам крилото към водата, нашият amico silenzioso20 ще направи останалото.

— Va bene!21 — Амая забърза нагоре по стълбите, като се задъха, докато стигне върха. Беше по-добре да не показва безпокойство. Padrone пропъждаше всеки, който показваше признаци на объркване. Тя не се чувстваше объркана, но фактът, че нейното присъствие е известно в разузнавателните среди на всички острови, я стресна. Бяха вербували дори излезлия в оставка Хайторн. Като дишаше дълбоко, Баярат вървеше нагоре по извитата, покрита с плочки пътека. Натисна бронзовата брава. Стоеше в рамката на вратата и едва виждаше немощната фигура в инвалидна количка. Padrone по детски й махаше от средата на огромното каменно фоайе.

— Ciao, Ами! — каза padrone, като се усмихваше слабо, с малкото сили, които можеше да събере. — Прекара ли добре, моя единствена дъще?

— Въобще не стигнах до банката — отговори Баярат рязко и влезе вътре.

— Жалко. Защо? Обожавам те, дете мое, и няма да разреша никакви банкови преводи да бъдат прехвърляни към теб. Твърде рисковано е, а познатите ми в Средиземноморието могат да изпратят всичко, от което имаш нужда.

— Не се тревожа за парите — отговори Амая. — Мога да се върна утре и да ги взема. Това, което ме засяга, е, че американци, англичани и французи знаят, че съм на островите!

— Но, разбира се, че знаят, Ами! Аз знаех, че идваш. Откъде мислиш, че го научих?

— Мислех, че е чрез Бекаа.

— Не ти ли споменах Дьозием, Ми-6 или американците?

— Прости ми padrone, но филмовата звезда у теб често преувеличава.

— Molto bene!22 — разсмя се инвалидът с дрезгав глас. — И все пак не е напълно вярно. Имам достатъчно важни американски приятели. Те ме информираха, че имало тревога заради теб тук, по островите. Но в кой район, кой остров? Никой не знае как изглеждаш. А ти си майстор на различните външности. Къде е опасността?

— Помниш ли мъжа с име Хайторн?

— О, да, да, разбира се. Един дискредитиран офицер от морското разузнаване на САЩ, който, както разбрах, е бил женен за съветски двоен агент. Ти откри кой е той и си устрои среща с него. После му се радваше в продължение на няколко месеца, докато се съвземаше от раните си. Мислеше, че ще можеш да научиш нещо от неговия опит.

— Това, което научих, не беше ценно, но той е отново в службите и души за Баярат. Налетях на него днес следобед и бях с него досега.

— Колко интересно, дъще моя — каза padrone, а неговите воднисти очи изучаваха лицето на Баярат. — И какво щастие за теб. Ти беше много щастлива през онези месеци. Спомням си добре.

— Човек понякога получава някои малки удоволствия, padrone. Той беше един неразбиращ инструмент, който исках да използвам по предназначението му.

— Един инструмент, който произвежда музика в теб може би?

— Глупости.

— Ти пееше и подскачаше наоколо като дете, каквото никога не си била.

— Твоите филмови спомени изкривяват наблюденията ти. Просто се чувствах добре, това бе всичко… Той е тук, разбираш ли? Той ще отиде до Саба и ще ме търси там!

— О, да, спомням си. Един въображаем стар чичо — французин. Нали така?

— Той трябва да бъде убит, padrone!

— Защо не го уби този следобед?

— Нямаше никаква възможност. Видяха ме с него, щяха да ме хванат.

— Звучи невероятно — каза старият италианец тихо. — Нашата Баярат винаги си създава свои собствени възможности.

— Стига, мой единствен padrone! Убий го!

— Много добре, дъще. Сърцето не винаги може да се реши… Саба ли казваш? По-малко от един час за нашата бавна лодка. — Padrone вдигна главата си. — Скоци! — извика той, за да повика един от придружителите си.

Саба не беше спирка за обикновените корабчета с туристи, но Хайторн го знаеше от няколкото пъти, когато беше плавал до там. Той нае самолет-амфибия и полетя към скромното пристанище на острова. Искаше да разбере всичко, но това, което откри, нямаше никакъв смисъл.

Никой от пристанището не познаваше стар човек с прислужница от Франция. Нито някой беше виждал жена, чиито външни белези да съвпадат с описанието на Доминик. Как можеха да не я знаят, висока, шокиращо бяла жена, която идва толкова често да посети чичо си? Беше странно. Момчетата от пристанището обикновено знаят всичко. Идваха лодки с провизии и провизиите трябваше да се разнасят по къщите, а доставянето се заплащаше. Беше важно за търговията да се знаят пътищата, които водят до всяка къща. От друга страна, както Доминик беше казала, чичо й беше „отшелник сред отшелниците“. Може би се снабдяваше по въздуха или от няколкото непретенциозни магазина. Сигурно не бяха нужни много провизии за един крехък стар човек и неговата прислужница.

Тайръл вървеше в убийствената жега към пощенската станция на острова. Там груб пощенски служител му каза: „Говориш глупости, драги! Няма кутия за такава личност, нито жена, която говори като френска дама.“

Тази информация беше по-странна от всичко, което беше чул по пристанището. Доминик беше му обяснила години по-рано, че нейният чичо има „съвсем солидна“ пенсия от своята фирма, която му се изпраща на острова всеки месец. Пощите по малките острови бяха несигурни. Може би Париж пращаше пенсията на своя пенсиониран адвокат по въздуха от Мартиника. Това беше със сигурност и по-надеждно, и по-ефективно.

Тайръл научи бързо от пощенския служител къде може да наеме мотоциклет — най-популярното транспортно средство на Саба. Беше просто. Служителят имаше няколко мотоциклета за даване под наем зад постройката. Всичко, което трябваше да направи, бе да остави голям депозит заедно с шофьорската си книжка и да подпише документ, че е отговорен за всички повреди и те следва да се удържат от депозита му.

Хайторн прекара приблизително три часа, трепейки се по пътищата сред хълмовете. Обикаляше от къща на къща. Понякога го посрещаха навъсени заселници, които носеха кобури с огнестрелно оръжие и бяха пазени от озъбени островни кучета. Изключение направи последното място, където се спря — един англикански свещеник, с месест нос, а лицето му — покрито с венички. Неговото огорчение беше очевидно. Веднага му предложи да се подкрепи с чаша ром и да се освежи с една баня, за да отстрани праха от тялото си. И двете предложения бяха любезно отклонени, защото посетителят бързаше. Докато Тайръл задаваше въпроси на рошавия застаряващ свещеник, неговото безпокойство ставаше очевидно.

— Наистина съжалявам, но трябва да ви кажа, че такива личности няма на острова, млади човече.

— Сигурен ли сте?

— О, да, да — свещеникът беше отговорил вяло и някак си с едва доловима ирония. — Имам периоди на просветление, когато чувствам нужда да проповядвам, както правех някога. Като странстващият свети Петър — ходя от място на място и разнасям божието слово. Схващам, че доста правомерно ме третират като стар глупак, но за известно време чувствам прояснение. Уверявам ви, че тогава съм с ума си. През изминалите две години, откакто съм тук, съм посетил всяка вила, бедна или богата, черна или бяла, веднъж, два пъти, три пъти… Няма на Саба никой с вашите описания. Сигурен ли сте, че не желаете ром? Това е всичко, което мога да ви предложа. Също отглеждам лимони и манго. Техният сок добре върви с „Крусан“.

— Не, благодаря, отче. Бързам.

— Не мисля, че въобще искаш да ми благодариш. В напрегнатия ти глас го чувствам.

— Съжалявам. Аз съм само объркан.

— Кой не е, млади човече?

Хайторн върна мотоциклета на пощенския служител. Получи си обратно шофьорската книжка и половината от депозита, без да се пазари, и се упъти надолу по пътя към морето и наетия самолет-амфибия.

Самолетът-амфибия не беше там.

Той ускори крачка, накрая се затича. Трябваше да се върне в Горда… Къде, по дяволите, беше самолетът! Бе добре завързан за кея. Пилотът и момчетата от дока го бяха уверили, че ще остане на мястото си, докато той се върне.

Тогава видя надписа, набързо надраскан с боя и закован на стълбовете. „Опасност. Пилонът е в ремонт. Лодкари, стойте настрана, докато повредата бъде отстранена.“

За бога, беше почти шест вечерта. Повърхността на водата потъмняваше, отдолу беше непроницаема поради удължаващите се сенки под залязващото карибско слънце. Никой не би поправял пилони при тези условия. Кеят можеше да се сгромоляса и да затрупа водолаза с тежестта си, без сянката отгоре да може да го предупреди. Тайръл изтича през демаркационната линия до единствената работилница, която беше далече надясно по ширналия се пристан. Виждаха се релси и тежки лебедки, потопени във водата. Нямаше никой вътре. Това е лудост! Мъже да работят под водата в този час на деня, без наблюдение отгоре, без кислород и медицинска помощ в случай на авария? Той изтича вън от работилницата и пое надолу към плажа, който водеше до стълбите на кея. Усети как един облак скри от погледа лъчите на залязващото слънце. Как можеше някой да работи по този начин? Той беше ремонтирал кораб при подобни условия, но само с наблюдение отгоре и предварително приготвени шлангове. Те бяха готови да го изтеглят при опасност. Той се качи по стълбите и внимателно излезе на кея. Облаците закриха слънцето. Сега бяха по-тъмни, дъждовни облаци.

Първото инстинктивно действие, което искаше да предприеме, беше да вдигне тежководолаза и с авторитета на морски офицер, какъвто беше, да повика всички и да им каже колко са глупави, а после да ги освободи за нощта.

Но авторитетът му намаляваше с всяка негова крачка. Нямаше никакви шлангове за въздух, нямаше въздушни мехурчета в тъмната вода. Нямаше никой на кея, нито под него. Крайбрежието беше пусто.

Изведнъж прожекторите на кея, които бяха окачени на алуминиеви стълбове, светнаха ослепително. После усети леденостудено рязване, нанесено отстрани на лявото му рамо, придружено от оглушителен изстрел. Той притисна раната и се хвърли от кея във водата. Чуваше стакатото на изстрелите. Гмурна се под повърхността. По причини, които не можеше да обясни, позволи на паниката да го води. Плува под водата толкова дълго, колкото дъхът му позволи, в посока към най-близката яхта, за която си спомняше. Пое си дъх два пъти, като показа на повърхността само лицето, за да напълни дробовете си. Продължи, докато усети твърдото дърво на корпуса на яхтата. Изкачи се до повърхността, до линията на потапяне. Пое си дъх отново и се гмурна отдолу до другата страна на яхтата. Качи се на планшира. Огледа кея. Сега той беше наполовина нашарен от залеза, наполовина огрят от прожекторите. Неговите убийци се бяха навели в края на кея и се взираха във водата.

— Suo sangue23! — извика единият.

— Non basta24! — изрева другият, като скочи в моторната лодка и пусна мотора. Даде инструкции на другия да отвърже въжето и да скочи в лодката. Лупарът25 му беше под ръка. Те започнаха да кръстосват пристанището с един калашников и един лупар в ръцете.

Хайторн се плъзгаше под планшира на яхтата, която беше достигнал. Скоро намери това, което очакваше да открие сред риболовните принадлежности — прост рибарски нож. После се прокрадна през борда и се спусна във водата. Обувките му бяха изчезнали. Събу и панталоните си, като се стараеше да запомни къде потъват, в случай, че оживее. После се измъкна от памучното си яке и странно, но си мислеше как Джефри Кук ще трябва да му плати освен парите, още и за самолета и за загубените дрехи. Заплува в тъмните води, но изведнъж осъзна, че човекът в малката лодка държи мощен прожектор, с който продължава да шари над огретите от залеза води. Тайръл се гмурна дълбоко под лодката и скоро чу над главата си мотора й.

Отмервайки движенията си, Хайторн изплува до повърхността направо зад лодката. Сграбчи металната обвивка на мотора. Главата му беше встрани от корпуса. Ръката му, в сянката, пречеше на руля да се върти. Вбесен и объркан от това, че моторът не се подчинява на командите му, кормчията се наведе през кърмата на по-малко от една стъпка до повърхността. Очите му се опулиха, виждайки ръката на Тайръл, като че ли беше някакво пипало на чудовище, появило се от дълбините. Преди кормчията да може да извика, Хайторн мушна острието на рибарския нож в тила му. Лявата ръка на Тайръл се издигна и хвана гърлото на провалилия се убиец, така че никакъв звук да не надвиши шума на мотора. Издърпа рязко трупа зад борда във водата и внимателно, като се движеше покрай витлото, се качи на седалката на убития. Мъжът отпред упорито осветяваше повърхността около носа на лодката. Хайторн грабна автомата и каза силно:

— Вълните се плискат звучно в този час и моторът вдига доста шум. Предлагам ти да оставиш оръжието си или ще се присъединиш към своя приятел. Ти също би могъл да бъдеш вкусна храна за акулите. Те наистина са благосклонни същества и предпочитат това, което е вече мъртво.

— Che cosa? Impossibile!26

— Точно за това ще си говорим — каза Тайръл, като насочи лодката в открито море.