Ашкелон

35.

14,38

Анжел Капел мина през изход седемнайсет на Националното летище, обградена от пътници и репортери, крещящи въпросите си. Тя забеляза barone-cadetto и неговата леля. Служител от летището ги отведе в отделен офис.

— Толкова съжалявам, Паоло! Цялата тази безсмислица сигурно те е накарала да се чувстваш много неудобно.

— Всички те обичат! Как можеш да ме накараш да се чувствам неудобно?

— При мен е така. Единствената ми утеха е, че месец след като свършат сериите, аз ще бъда минало и ще чувам само: „Не беше ли тя Анжел Капел?“

— Никога!

Баярат ги прекъсна, давайки на Анжел запечатания плик.

— Бащата на Данте Паоло не иска той да вижда инструкциите по-рано от утре сутринта.

— Защо?

— Не мога да кажа, защото не знам, Анжелина. Моят брат си има своите привички и аз не го разпитвам. Всичко, което знам, е, че имам свой бизнес другаде, а Данте Паоло иска да отиде в Ню Йорк утре сутринта, да види теб и семейството ти.

— Ако ти разрешиш, Анжел — каза Николо въпросително, със събрани от страх вежди.

— Да позволя? Света дево, това е страхотно! Аз купих за моите хора едно място край езерото Кънектикът. Всички можем да отидем там за уикенда и аз ще ти покажа една актриса, която може да готви, благородни момко!

Служителят на летището, който ги беше придружил до стаята, внезапно отвори вратата.

— Госпожице Капел, говорихме със студиото ви и те са съгласни. Наехме частен самолет, който ще ви отведе до Ню Йорк. Ще бъде много по-просто и няма да ви безпокоят.

— Аз не се безпокоя. Тези хора са моята публика, господине.

— Ами те освен това стават от местата си и пълнят коридора по време на полет.

— О, разбирам. Тогава вие сте тези, които се безпокоят.

— Става дума за безопасността, госпожице Капел.

— Ох! Добре, тогава няма да ви преча, сър.

— Много ви благодаря. Ако нямате нищо против, бихме желали да отлетите веднага. На изход седемнайсет е лудница.

Анжел се обърна към Николо:

— Хей, благородни момко, можеш да ме целунеш за довиждане, ако искаш. Тук ги няма фотографите, нито баща ми.

— Благодаря ти, Анжел. — Те се прегърнаха и сладко се целунаха. Малката телевизионна звезда напусна стаята, придружена от служителя на летището. Носеше двайсет и четири хиляди долара в един дебел кафяв плик.

15,24

— Хвана ли го? — попита Хайторн по телефона. — Минаха три проклети часа, а не сме чули нито дума от вас. Това е адски ненормално!

— И аз не съм чул нищо от двамата израелци, които щяха да ми донесат важната информация, а това е още по-ненормално, капитане — каза държавният секретар, стараейки се да сдържа гнева си.

— С Майерс какво става?

— Той е под пряко наблюдение. Това е всичко, на което се съгласи президентът до намирането на по-съществени доказателства. Той даде да се разбере, че би било много непопулярно за неговата администрация да арестува герой от ранга на Майерс. Предложи да отидем в Сената с твоята информация и да ги оставим да вземат решение.

— Уплашил се е, така ли? Добре, къде е Майерс?

— В момента в офиса си. Нещо работи.

— Подслушва ли се телефонът му?

— Той ще усети веднага. Дори не мислете за това.

— Нещо от ЦРУ?

— Нищо. Аз говорих лично с временния директор. И той не е чул нищо. Очевидно има провал, иначе МИ-6 и нашият собствен отряд щяха да вдигнат тревога. Освен това има толкова много изтичания, че не смея да разпитвам дори и чрез нашите напълно сигурни канали.

— Има една стара поговорка, господин секретар. Когато едно начинание се провали, остави го да отмре бързо и тихо. Ако някой го спомене, ти не знаеш за какво, по дяволите, говори той.

— Какво ще правим сега, Хайторн? Или по-точно, какво можеш да направиш ти?

— Нещо, което не ми се ще много, но се налага. Отивам да се видя с Филис Стивънс.

— Смяташ, че може да знае нещо? Че ще ти каже нещо?

— Би могла, дори без да го знае. Тя винаги бдеше над Хенри, когато той беше загрижен. Тя беше бетонната стена около него. Никой не минаваше през нея. Това е една възможност, която не сме изследвали.

— Полицията запази всичко в тайна, но те нямат идея…

— Хората, с които се занимаваме, не оставят улики — прекъсна го Тайръл. — Поне не от тези, които полицията би намерила. Това, което се случи на Хенри Стивънс, имаше нещо общо с мен.

— Сигурен ли си в това?

— Не, не наистина, но има голяма вероятност. Защото Хенк направи грешка, същата, която направи и в Амстердам. Въпреки нормалната си професионална дискретност той говореше твърде много, когато не биваше. Точно това направи в Амстердам.

— Би ли го изяснил?

— На този етап защо не? Вашият директор Жилет знаеше, че между нас има вражда. Самият той ми го каза. Безкрайно по-лошото бе, че той знаеше основната причина, която беше твърде лична. Лош ход от страна на Хенри.

— Не мога да видя връзката. Доколкото си спомням, ти не си крил своята враждебност, що се отнася до капитан Хенри Стивънс. Всички знаеха, че той не успя да те вербува. Това беше оставено на британците.

— Враждебност да, но аз никога не съм я разяснявал на вас или на някой друг. Просто дадох да се разбере, че той не ми е началник.

— Мисля, че се тревожиш за дреболии.

— Да. За това е всичката тази работа… Има една друга аксиома от времето, когато фараоните са изпращали шпиони в Македония: жертвата може да прави каквито си иска обвинения, заподозреният си държи устата затворена. Защо ще казва Хенри на някого за проблема между нас? Това би събудило подозрение за собственото му поведение. Важното тук е на кой друг може да го е казал? Някой, който веднага е видял предимството Хенри да бъде премахнат, прекъсвайки връзката ни, тъй като не са можели да ме достигнат.

— Наистина не разбирам — запротестира държавният секретар. — Каква връзка?

— Той беше моята връзка със службите, преди да достигна до вас, господин Палисър.

— Все още не разбирам…

— Нито пък аз — каза Тайръл. — Може би Филис ще ни помогне.

16,29

Парата беше толкова гъста, че човекът в ъгъла на сауната едва се виждаше. Съскането спря, вратата се отвори и вътре влезе втори човек, носещ голяма кърпа за голия мъж на горещите плочки. Парата излезе навън, откривайки обляното в пот тяло на сенатор Несбит. Очите му бяха във фазата между опулени и разфокусирани, а устата му отворена, всмукваща оставащата пара.

— Припаднах отново, нали, Юджийн — каза той, докато ставаше на крака и се загръщаше с кърпата, която беше преметната през раменете му от шофьора-бодигард.

— Да, сър. Маргарет забеляза симптомите точно след обед…

— Боже господи, следобед е? — прекъсна го сенаторът почти в паника.

— Не сте го правили от много време, сър — каза бодигардът, водейки разтревожения си работодател към душа няколко метра по-нататък.

— Слава богу, че е лято и Сенатът е във ваканция… Заведохте ли ме до… Мериленд?

— Не можахме, нямаше време. Вместо това докторът дойде тук. Той ви сложи няколко инжекции и ни каза какво да правим.

— Не е имало време?

— Имате среща в Белия дом, сенаторе. Трябва да вземем графинята и нейния племенник в седем и петнайсет.

— Ох, Исусе, каква развалина съм!

— Ще се оправите, сър. След душа Маги ще ви направи масаж и инжекция, после ще починете за час преди тръгване. Ще бъдете в отлична форма, шефе.

— Отлична форма, Юджийн? — изражението на Несбит беше патетично. — Опасявам се, приятелю, че това е лукс, който може никога да не позная. Аз живея в ужасен кошмар, в този кошмар. Той удря без предупреждение и не мога да го контролирам. Понякога си мисля, че всемогъщият Бог проверява издръжливостта ми, за да види дали ще извърша смъртния грях да отнема живота си, за да прекъсна болката.

— Не и когато ние сме наоколо, сър — каза бодигардът-бавачка, внимателно поставяйки голото тяло на пластмасов стол под душа. Пусна хладка вода и постепенно я правеше все по-студена и по-студена, докато накрая по тялото на политика се спуснаха ледени игли. — Понякога главата ви се обърква малко, сър, но, както каза докторът, всъщност можете да функционирате по-добре от много други… Сега ще стане студено, сър. Потърпете малко.

— Ааах! — извика Несбит, когато студената струя го обгърна. — Това е достатъчно, Юджийн.

— Не сър, още малко.

— Замръзвам!

— Ще я спра след около петнайсет секунди. Така каза докторът.

— Не мога да издържам!

— Четири, три, две, едно — край, сър — още веднъж бодигардът хвърли кърпата върху пациента си и му помогна да стане. — Как е сега, сенаторе? Отново сте в земята на живите.

— Те казват, че няма лекарство, Юджийн — отговори сенаторът меко, с прояснени очи. Лицевите му мускули се бяха отпуснали, когато излезе под душа с помощта на своя шофьор. — Те казват, че или си отива с времето и терапията, или трябват много наркотици, за да издържиш. Естествено наркотиците докарват мозъка до деградация.

— Това не може да се случи, когато ние сме наоколо, сър.

— Да, разбирам, Юджийн, и моята благодарност е така голяма, че ти и Маргарет ще бъдете добре компенсирани, след като аз си отида. Но, мили боже, човече, аз съм двама души! И никога не знам кога единият надделява над другия. Това е жив ад.

— Знаем, сър, както и вашите приятели в Мериленд. Всички ние се грижим за вас.

— Представяш ли си, Юджийн, че аз нямам ни най-малка представа откъде изобщо се появиха тези мои приятели от Мериленд?

— Разбира се, че имате, сър. Техният доктор дойде да ни види, след като се появи онзи малък проблем с киното в Бетезда. Вие не направихте нищо лошо, само дето някои хора решиха, че са ви познали.

— Нямам спомени за това.

— Така реши и докторът… Е, това е минало, нали така, шефе? Вие отново сте във форма и ви очаква велика нощ. Президентът, сър! Ще спечелите много точки от гласоподавателите с тази контеса и нейния племенник, нали?

— Да, предполагам, че да, Юджийн. Хайде, Маргарет да прави масажа и да подремна малко.

17,07

Старата секретарка на временния директор на Централното разузнавателно управление беше приела за трети път разговор от Лондон и накрая заяви, че новият директор, след като „разбрал от отряда за Момиченцето-кръв“, бил до гуша затънал в спешни срещи из целия Вашингтон, в момента с президента в Белия дом, и ще се обади на председателя на МИ-6 в специалния отдел веднага щом кризата отмине. Тя беше толкова твърда, колкото позволяваше положението й. Може би прекалено твърда, но алтернатива нямаше. След успешното изпълнение на летище Дълес тя беше последният пост. Новините от Лондон не можеха да минат през нея. Тя погледна кристалния часовник на бюрото си. Течаха последните й минути в този офис.

Скорпион седемнайсет събра материалите пред себе си, стана и се приближи към стаята на шефа. Тя почука.

— Влез — каза гласът отвътре.

— Време за съобщенията, сър. — Секретарката отвори вратата и влезе, носейки документи и куп съобщения. — Ето бележките, които искахте, както и разговорите, които се натрупаха, докато бяхте на телефона. Господи, като в Кой кой е във Вашингтон, всеки се опитва да се свърже с вас. — Тя постави документите на бюрото на директора.

— Всеки си е приготвил съвет и иска аз да науча колко много се грижат за мен. Естествено, това ще свърши, когато президентът обяви своя постоянен избор за този пост.

— Мислех, че знаете…

— Какво да знам?

— Слухът, че той ви харесва, уважава вашата работа тук и знае, че горните постове на Управлението искат да останете вие, вместо да дойде някой политик.

— Чувал съм го, но не бих заложил на него. Президентът си има много политически задължения и заместник-директорът не е от тях.

— Ами ако това е всичко, аз ще тръгвам за в къщи, сър.

— Нищо ли няма от отряда за Момиченцето-кръв? Трябваше да бъда веднага уведомен.

— Съобщението е в купа. Вие бяхте на телефона с вицепрезидента.

— По дяволите, трябваше да ни прекъснете.

— Нямаше за какво да ви прекъсвам. Не знам всички обстоятелства, но реших, че „провал в Лондон“ означава това, което си означава. Операцията не е успяла.

— Проклятие! — избухна временният директор. — Ако бях успял с това, можех да имам шанс! Къде е, как му беше името, човекът, който ръководи отряда?

— Всички са тук от три тази сутрин, вече петнайсет часа.

— Добре, ще говоря с него утре. Ти също, разбира се.

— Ще остана, ако искате.

— За какво? Да ме гледаш как си ближа раните и започвам да си вземам сбогом с този внушителен офис? Отивай си в къщи, Хелън.

— Лека нощ, господин директор.

— Звучи приятно, нали?

Секретарката стигна до най-близкия търговски център в Ленгли, Вирджиния, заключи колата си и отиде до обществен телефон при супермаркета. Тя пусна монетата, набра отдавна запомнения номер и изчака обичайната серия от сигнали.

— Юта, предполагам?

— Номер седемнайсет… Както става с повечето от нас, моето време дойде. Не мога да се върна сутринта.

— Разбрах това. Ще те изведа от страната тази вечер. Вземи колкото се може по-малко неща със себе си.

— То е почти нищо. Всичко, което искам, е вече в Европа, от няколко години.

— Къде?

— Това няма да ти кажа. Дори на теб.

— Правилно. Кога искаш да заминеш?

— Колкото може по-скоро. Няма нищо, което да вземам от апартамента, освен някои бижута и паспорта. Ще отида дотам с такси. Всичко ще остане както си е, сякаш не съм се прибирала. Живея наблизо, така че мога да съм готова след петнайсет-двайсет минути.

— Тогава вземи такси до Андрюс и отиди при охраната. Ще хванеш следващия дипломатически полет до Париж.

— Добър избор. Кога е той?

— След около час и половина. Желая ти хубав живот, седемнайсет.

— Надявам се да е хубав. Заслужила съм го.