Ашкелон

20.

Николо Монтави от Портичи ситнеше бързо напред-назад, треперещ от страх. По лицето му се стичаха вадички от пот, очите му бяха широко отворени, озъртаха се и издаваха паниката му. Преди по-малко от час той не само беше извършил ужасно престъпление, но и смъртен грях пред очите на Бога! Той беше помогнал при отнемането на човешки живот — не при самото убийство, слава на Христа — но не беше попречил, когато видя как Кабрини вади пистолета от чантата си. Беше объркан, ужасен от стрелбата, която придружаваше бягството им от огромното имение. Сеньората беше наредила на шофьора да спре лимузината, това беше всичко! После тя извади пистолета от чантата си и го застреля в главата хладнокръвно, сякаш смачка муха, това беше! Секунди по-късно нареди на своето момче от доковете да изблъска колата встрани от пътя и тя се плъзна в един ров надолу. Той не можеше да не се подчини, тъй като оръжието беше в ръката й, и знаеше със сърцето си, защото това беше написано в очите й, че тя ще го убие, ако й откажеше.

Амая Баярат беше седнала на кушетката в малкия апартамент на Шенадоа Лодж, с лице към истеричния Николо.

— Има ли още нещо, което искаш да кажеш, скъпо момче? Ако е така, моля те, направи го по-тихо.

— Ти си луда жена, напълно побъркана! Ти застреля онзи човек без никаква причина. Ще изпратиш и двама ни в ада!

— Радвам се, че разбра — и ти си включен в пътуването.

— Ти го застреля, както застреля и черната слугиня на острова, а той беше просто шофьор — прекъсна я младият италианец разпалено. — Лъжите, дрехите, сценките, които разиграваме с такива важни хора, тези игри за богатите, които плащат пари. Не е толкова по-различно от доковете на Портичи. Но да убиваш… Господи, той беше обикновен шофьор.

— Той не беше обикновен шофьор. Когато ти казах да пребъркаш джобовете му, какво намери?

— Пистолет — отговори момчето от доковете тихо, неохотно.

— Обикновените шофьори носят ли оръжие?

— В Италия да, за да защитават клиентите си.

— Възможно е, но не и тук, в Съединените щати. Тук имат закони, каквито ние нямаме.

— Не знам нищо за техните закони.

— Аз знам и затова ти казвам, че този човек беше престъпник, таен агент, нает да погуби нашата велика кауза.

— Ти имаш велика кауза?

— Най-великата, Николо. Няма друга такава. Църквата безмълвно ни благославя, че сме й посветили живота си.

— Ватикана? Но ти не си от нашата църква! Ти не вярваш!

— Вярвам, давам ти честната си дума, и това е всичко, което ми е позволено да ти кажа. Така че страховете ти, както виждаш, са без причина. Разбираш ли ме?

— Не, не разбирам, сеньора.

— Не ти и трябва — прекъсна го Баярат твърдо. — Мисли си колко богат ще бъдеш в Неапол. Докато правиш това, отиди в спалнята и разопаковай багажа ни.

— Ти си една много трудна жена — каза Николо вяло, с немигащи очи…

— Така да бъде. Сега бързай, имам да се обаждам.

Младият италианец се оттегли в спалнята. Бая посегна към телефона на масата. Тя набра номера на хотела и попита за камериера. Представи се, даде инструкции за багажа, който беше оставила там, и се поинтересува има ли съобщение за нея. Беше дала щедър бакшиш на камериера, за да я осведомява за всичко.

— Благодаря за щедростта, мадам — каза един глас от хотела във Вашингтон, — и бъдете сигурна, че за вещите ви се полагат много грижи. Съжаляваме, че трябваше да ни напуснете така изведнъж, но се надяваме отново да ни посетите, когато пак сте в столицата.

— Съобщенията, моля.

Бяха пет. Най-важното беше от сенатор Несбит от Мичиган. Другите вършеха работа, но не бяха жизненоважни, а последното беше загадъчно. То беше от червенокосия млад политически консултант, с когото се бяха срещнали в Палм Бийч и който ги беше насочил към любопитния репортер от „Маями Хералд“, — толкова опасен, че Баярат трябваше да го елиминира бързо с шипа на смъртоносната си гривна. Тя позвъни първо на сенатора.

— Имам обещаващи, макар и непотвърдени новини за вас, контесо. Колегата ми от Сената е направил опит да организира среща с президента след три дни. Разбира се, тя ще бъде съобразена с нашата уговорка…

— Естествено! — прекъсна го Бая. — Баронът ще бъде толкова поласкан и вие няма да бъдете забравен, сенаторе, повярвайте ми.

— Това е много мило от ваша страна… Вашето появяване ще бъде извън протокола, което значи, че няма да бъде вписано в програмата на президента. Ще присъства само един фотограф, одобрен от началника на протокола на Белия дом, и вие ще подпишете декларация, че снимките ще бъдат за лична употреба, а не за пресата, независимо дали тук или в чужбина. Нарушение на декларацията би ви причинило големи неудобства.

— Напълно лична — съгласи се Бая. — Имате думата на една старинна италианска фамилия.

— И това е напълно приемливо — каза Несбит с добродушен тон. — Все пак, ако финансовите интереси на барона се окажат политически благоприятни, особено в районите, страдащи от депресия, аз гарантирам, че началникът на протокола ще осигури разпространението на снимката с президента и сина на барона навсякъде. За да избегнем неудобствата, моят колега от Мичиган и аз ще се снимаме отделно с вашия племенник — без президента.

— Колко интересно — отбеляза Бая и леко се засмя.

— Вие не познавате началника на протокола — каза Несбит. — Къде може да ви се обадя? От хотела казаха, че прехвърлят съобщенията ви…

— Ние пътуваме много, нали разбирате — прекъсна го бързо Бая, усетила опасност. — Надявам се в един от следващите дни да стигнем до вашия щат Мичиган, но всичко се променя толкова бързо. Данте Паоло има енергията на шест млади бичета.

— Това не е моя работа, контесо, но си мисля, че би било далеч по-лесно за вас, и може би по-ефикасно, ако имахте офис и екип. Поне секретарка, която да знае къде можете да бъдете открита. Аз съм сигурен, че чрез многото приятели на барона тук това може да бъде уредено. Дори бих ви предложил собствения си офис.

— Това е като отговор на молитвите ни, но за съжаление не може да се осъществи. Моят брат е безупречен в много отношения, но той цени дискретността толкова, колкото и етиката, несъмнено поради многото неетични хора в световните финанси. Екипът и секретарките ни са в Равело. Ние се обаждаме там всеки ден, понякога по два-три пъти. Те работят за него от години.

— Той е предпазлив човек — каза сенаторът, — и напълно прав да бъде такъв. Уотъргейт, иранските контри и някои провали напоследък ни научиха на предпазливост. Надявам се, че телефоните ви са подсигурени.

— Ние пътуваме със скрамблери, настроени за мястото, от което ни се звъни, сеньоре. Какво би било по-сигурно?

— О, това е твърде сложно. Департаментът по отбраната ни уведоми, че терористите са преминали към такава технология. Това е наистина впечатляващо.

— Не познаваме такива хора, сенаторе, но за нас това наистина осигурява известна безопасност… Аз, разбира се, ще проверявам за новини при камериера на хотела на всеки час.

— Моля, направете го, контесо. Според вашингтонските нрави три дни означава утре или след час.

— Разбирам го напълно.

— Получихте допълнителните материали, които моят офис ви изпрати, нали?

— Точно сега Данте Паоло разказва много ентусиазирано по другия телефон на баща си за вашите предложения.

— Знаете ли, това действително е прекрасно, контесо. Един толкова умен и съобразителен млад човек. Баронът сигурно е ужасно горд. А и вие, контесо, толкова информирана, любяща сестра, на която той може да се довери, жена с толкова чар, толкова дипломатичност. Замисляли ли сте се някога да се заемете с политика?

— През цялото време си мисля за политика — отговори Бая с усмивка в гласа. — И как ми се иска всички политици да изчезнат — това толкова ме измъчва.

— Моля ви, някои от нас имат нужда от политиците. Ще ви оставя съобщение с подробности за вашата визита в Белия дом. Вие, разбира се, знаете как да се свържете с мен, ако получите новини от Равело.

— Още в мига, когато ги получа, сеньор Несбит. Ариведерчи. — Баярат затвори телефона и погледът й се насочи към списъка с имената и номерата, които й бяха предали от хотела във Вашингтон. Три от тях можеха да почакат. Както и последният, но чистото любопитство я накара да вдигне телефона и да позвъни на младия червенокос политически консултант от Палм Бийч.

— Водопроводчици Райли — отговори един весел глас по телефонния секретар. — Ако обаждането ви се отнася до заплащане на мои услуги, моля натиснете единицата. Ако не, разкарайте се от линията и дайте възможност на някой, който си струва, да ми се обади. Все пак можете да оставите съобщението и номера, но нищо не обещавам. — Последва един дълъг сигнал и Бая заговори:

— Срещнахме се в Палм Бийч, господин Райли, и ви се обаждам в отговор на съобщението…

— Радвам се, че го правите, контесо — прекъсна я политическият консултант и се включи. — Трудно е да ви открие човек.

— А вие как успяхте, господин Райли?

— Съжалявам, това ще ви струва доста скъпо — отговори младият човек, смеейки се. — От друга страна, тъй като не натиснахте единица, ще ви го кажа безплатно.

— Много мило от ваша страна.

— Беше просто. Спомних си няколко вашингтонски мечки, които душеха около лагерния ви огън, и позвъних на секретарките им. Две от тях ми казаха къде сте.

— И толкова свободно ви дадоха информацията?

— Да, след като им обясних, че току-що пристигам от Рим с поверително съобщение за вас от барона, и колко благодарен би бил той да научи името на всеки, който ми е помогнал. Също споменах, че понякога баронът обича да подарява диамантени гривни на любезните момичета. Знаете колко са експанзивни тези богати италианци.

— Вие сте грубиян, господин Райли.

— Опитвам се, контесо. Този град е пълен с професионалисти.

— Защо искате да говорите с мен?

— Опасявам се, че това ще ви струва нещо, лейди.

— Каква услуга бихте могли да ми направите, за която да заплатя?

— Информация.

— От какво естество? Колко ценна?

— Това са две различни неща. За да бъда напълно искрен, мога да отговоря на първото, но не мога да оценя второто. Само вие можете.

— Тогава отговорете на първото.

— Добре. Някой търси по каналите двама души, които може да сте, а може и да не сте вие с момчето. Акцентът е върху не, защото иначе би било твърде пресилено. Но аз пък имам развинтено въображение…

— Разбирам — Баярат замръзна. Толкова близо, толкова скоро! — Ние сме тези, които сме, господин Райли — каза тя с овладян глас. — Кои биха могли да са другите?

— Както казах, канални плъхове. Може би агенти на мафията, търсещи по-добри пазари за наркотик, или наемници от Сицилия, които знаят кого да отвлекат.

— Можем ли да бъдем сбъркани с такива хора?

— О, на пръв поглед не. Жената е много по-млада от вас, а момчето е описано като неграмотен мускулест главорез.

— Това е абсурдно.

— Да, така си мислех и аз, но, както казах, имам развинтено въображение. Искате ли да се срещнем?

— Да, дори само за да изясним това безумие.

— Къде?

— Близо до град Феърфакс има един хотел или мотел, нещо от сорта, наречен Шенадоа Лодж.

— Знам го. Както и повечето от изневеряващите съпруги от Вашингтон. Учуден съм, че сте намерили стая. Ще бъда там след час.

— Аз ще бъда на паркинга — каза Бая. — Не искам да тревожа Данте Паоло.

— Ашкелон!

— Завинаги. Новини?

— Готови сме да започнем фаза едно. Пригответе се.

— Аллах любими. Слава на Аллах.

— Слава на един американски сенатор.

— Шегуваш ли се?

— Нито за миг. Той е на наша страна. Стратегията беше успешна.

— Детайли?

— Не са ви необходими. Все пак, в случай че не оцелея, името му е Несбит. Можете да имате нужда от него, когато мен няма да ме има. Аллах да ви помага!

Лимузината, управлявана от Пул, мина през входа на Шенадоа Лодж. Името Ван Ностранд осигури две съседни стаи, въпреки късния час и раздърпания вид на тримата пътници.

— Какво ще правим сега, Тай? — попита Кати, влизайки в стаята, която той и Пул споделяха.

— Поръчай ядене, почини си и започвай да звъниш. О, господи!

— Какво има?

— Стивънс! — извика Хайторн, втурвайки се към телефона. — Полицията… Ако задържат пилотите в Шарлот, целият сценарий се проваля!

— Можеш ли да ги спреш? — попита Нилсън, докато Тайръл набираше бясно.

— Зависи кога ще стигнат там… Капитан Стивънс, тревога четири-нула!… Хенри, аз съм. Каквото и да става при Ван Ностранд, трябва да натиснеш всеки възможен бутон, за да го запазиш в тайна! — Хайторн замълча, слушайки напрегнато близо минута. — Ще трябва да ми осигуриш някои неща, капитане — каза той накрая, по-малко възбудено. — Ще ти се обадя след няколко часа с едни имена. Искам да огледаш всяко от тях под микроскоп, с телефонни проследявания и цялата торба мръсни трикове… Добро мислене, Хенри. Между другото и аз доста помислих по един друг въпрос. Може да ти звучи откачено в такъв момент, но доколко добре познаваше Ингрид? — тъжна усмивка озари лицето на Тайръл и очите му се затвориха за миг. — Така си и мислех. Ще ти се обадя около полунощ. В офиса ли ще бъдеш или у дома?… Правилно, не трябваше да питам. — Хайторн затвори телефона и вдигна глава. — Стивънс е предусетил сценария. Пуснал е черна завеса около имението на Ван Ностранд.

— Но човекът е мъртъв! — възкликна Пул. — Ами всичките трупове? Как, по дяволите, ще мълчат за всичко това?

— За щастие, там е отишла само една патрулна кола, а Стивънс се е обадил в полицейската централа няколко минути преди двамата патрулиращи да докладват. Той е поставил ограничения на всички комуникации, отнасящи се до смъртта на Ван Ностранд. Нарича го „код за безопасност“ на морското разузнаване.

— Просто така?

— Така, лейтенант, очевидно се правят нещата днес. Вече не казваш „трайте си“, компютрите го вършат. Не можеш да бъдеш в разузнавателния бизнес, ако не си походен учебник по висши технологии. Нищо чудно, че аз съм минало.

— Ти се справи съвсем добре досега — каза Кати. — По-добре от всеки друг.

— Бих желал, наистина бих желал. Дори и само за да отмъстя заради Кук и Ардисон, двама други „бивши“… Проклети да са тая кучка и всички, с които работи! Искам да избия тези копелета!

— Вече си близо, Тай, много близо.

Близо, помисли си Хайторн, сваляйки памучното си яке, изцапано с кал и пот. Близо…? О, да, той беше близо, толкова близо, че я държеше в ръцете си, любеше се с нея, сякаш парченцата на един разбит сън бяха събрани отново. Тъмната нощ се превърна в славна зора, слънцето избухна на хоризонта, известявайки новия чудесен ден. Проклета да си, Доминик! Всичко, което ми каза, бяха лъжи. Но аз ще те намеря, кучко, и ще те ослепя, както ти ме ослепи. Ще те накарам да усетиш болката, която аз усещам. Проклета да си, Доминик, аз ти говорих за любов и те обичах. Ти също ми говореше за любов, но е било само измама. Още по-лошо — в корените й трябва да е имало омраза, изначално отвращение на господаря към слугата. Слугата бях аз.

— Но къде е тя, Джаксън? — попита Тайръл на глас. — Това е реален въпрос, нали?

— Мисля, че недоглеждаш нещо, което е ужасно важно — прекъсна го Нелсън. — Ти установи, че тя е тук, съвсем близо до Вашингтон, така че мерките за безопасност на президента ще бъдат максимални. Как е възможно да проникне през такъв щит?

— Нищо не може да я спре да си изпълни плана.

— Мисля, ти каза, че всички туристи и частните посещения при президента са отменени. Той е изолиран, под карантина, затворник в собствената си къща.

— Знам всичко това. Тревожи ме, че тя също го знае, но то не я спира.

— Разбирам те. Изтичането на информация, убийствата, Чарли, Маями. И тебе — на Саба и тук, с Ван Ностранд. Кои са тези хора, които я подкрепят? За бога, защо?

— Иска ми се да знам отговора и на двата въпроса — Хайторн седна на леглото, отпусна се на възглавницата и постави ръце зад главата си. — Трябва да се върна в миналото, назад в Амстердам. С всичките проклети глупави игри, които се играеха, нещастните случаи, които никога не се обявяваха, телата не се броят, приятели. А е свързан с Б по една причина, Б с В по друга, съвсем различна. В работи с Г и накрая Г достига Д, който получава нужното нещо, защото само той или тя може да го направи. Това е нещото, което А е искал от самото начало. Веригата е толкова сложна, че не можеш да я проследиш.

— Явно ти си успявал — каза Нелсън с възхищение в гласа. — Отзивите за теб го показват съвсем ясно. Ти си бил забележителен.

— Понякога, не винаги. Повечето пъти ставаше случайно.

Пул седеше зад бюрото и прокарваше пръсти през светлокафявата си коса.

— Записах това, което каза за А, Б, В, Г и Д, и тъй като бях доста добър по математика, включително геометрия, тригонометрия и малко ядрена физика, да не искаш да кажеш, че тези хора в Амстердам са били програмирани в различни калибрирани сфери? Като при дисоциираните квадранти?

— Нямам ни най-малка представа какво говориш.

— Но ти каза точно това.

— Не се отричам. Какво съм казал?

— Че никоя от буквите не е имала представа какво е ставало, освен първата и последната.

— Това е твърде опростено, но по принцип е правилно. Нарича се „да използваш паравани“. Партньори, които могат да усетят нещо, но то не е толкова много, така че обикновено дори не подозират.

— Какво ги кара да го правят?

— Алчността, лейтенанте, парите. Многото пари.

— Мислиш ли, че така става и при тази Баярат? — попита Кати.

— Не точно. Ядрото е твърде организирано, твърде мощно. Но това ядро трябва да работи и с други хора за своите цели. За неща, които не трябва да бъдат открити, те работят много внимателно, така че ако някой от помощниците им бъде заловен, да не може да отведе до главните играчи.

— Като този Алфред Саймън от Пуерто Рико? — предложи Пул.

— И авиодиспечерът, който винаги е бил там, но чието име Саймън не е знаел? — каза Нелсън.

— И двамата са затънали до шия с Момиченцето-кръв и нейните снабдители — съгласи се Тайръл. — Всеки от тях е контролиран, заменим и не може да предложи нищо съществено.

— Но Саймън го направи — възпротиви се Кати. — Той ти даде някои имена.

— Само онзи високоуважаван адвокат от Вашингтон, който сигурно си има работа с психиатрите, но освен него нищо… И вторият беше случайност, майоре. Преди не се шегувах, моите забележителни заслуги са изпълнени със случайности, точно както и при успелите ми бивши колеги. Една дума, фраза, случайна забележка, която някак си остава в теб за в бъдеще. Но ето, че образът пасва. Следва прещракване в главата ти — още една случайност, тъй като шансовете да си спомниш са минимални.

— Така беше при Нептун, нали? — каза Андрю Джаксън Пул.

— Да, така беше. Саймън спомена, че неговият наемател, господин Нептун, изглеждал като от корицата на модно списание. Господи, той беше прав. Ван Ностранд, дори когато някой трябваше да бъде убит пред очите му, беше добре издокаран.

— Не бих нарекла припомнянето случайност — каза Нелсън. — Бих го нарекла школовка.

— Не съм казал, че съм идиот, просто отбелязах шансовете. Едно кратко завалено обяснение от собственик на публичен дом, който имаше такъв махмурлук, че едва се крепеше. Това не е нещо, с което бих се гордял. Както казах, просто шанс.

Хайторн се отпусна на леглото и затвори очи. Беше смъртно уморен. Краката му горяха от болка, ръцете му изтръпваха, главата му пулсираше. Той почти не чуваше бърборенето на Кати и Пул, но мислите му бяха съсредоточени върху случайностите. Случайностите на живота му, толкова много, започвайки с тази, която го вкара във флота. Като дипломант в колежа той беше сменил толкова главни предмети, че често не можеше да ги назове, когато го питаха. Накрая се спря на астрономията. „Защо не се пробваш в тъкачеството на килими?“ го беше попитал баща му, професорът. „Само стой настрани от моите часове, синко. Майка ти никога не би разбрала защо не съм не допуснал.“

Всъщност, курсът по астрономия не беше толкова скучен. Той се занимаваше с ветроходство, откакто беше проходил, и така усъвършенства навигацията по звездите, че можеше да определи курса на плаване и без секстант, само с поглед. Като атлет беше относително талантлив и се справяше добре в академичните спортове благодарение на ръста и фигурата си, но липсата на постоянство, както и компанията, с която се движеше, предотвратиха евентуалната му спортна кариера. Нямаше желание нито да остава за тренировки, нито да претоварва тялото си. След Орегонския университет, който беше безплатен за деца на професори, стана трудно. Беше постигнал приличен успех, тъй като курсовете, които беше записал, му бяха интересни, но малко от тях бяха интересни за работодателите, търсещи хора с бизнесадминистрация, икономикс, инженерство или компютърни науки. Тогава дойде случайност номер едно.

По улиците на Юджийн, два месеца след като неговата майка беше поставила безполезната му диплома в рамка, той попадна на кантора за набиране на кандидати за флотата. Дали поради привлекателните плакати, показващи кораби в морето, или защото беше нетърпелив да прави нещо, или пък комбинацията от двете, това той никога не разбра, просто влезе и се записа.

Майка му беше втрещена. „Ти изобщо не си за военен“, каза тя.

По-малкият му брат, който учеше в гимназията и вече беше президент на едно почетно общество, добави: „Тай, известно ли ти е, че ще трябва да изпълняваш заповеди?“

Изуменият баща му предложи напитка и беше по-язвителен от другите двама. „Видиш ли някоя хаймана с изхвръкнал акъл, бъди сигурен, че ще иска да се завре в някоя малка каютка до живот. Както казваха прокторите от Салем, когато откриеха магьосник, синко — Боже, смили се над душата му.“

За щастие във флота се бяха научили да бъдат милостиви, когато това им беше от полза. След като провериха постиженията на Хайторн като млад моряк, а те бяха значителни, включително шкиперство на големи ветроходи и няколко дузини сини ленти, той напусна тренировъчната база в Сан Диего като мичман втори ранг, годен за служба на разрушител, което докара втората главна случайност.

Две години по-късно започна да го измъчва клаустрофобия от военните кораби. Той се огледа наоколо за нещо по-различно. Отвориха му се няколко наземни предложения, но те бяха за канцеларска работа, която не го интересуваше. Имаше обаче едно, което му прозвуча забавно, и той се кандидатира. Офицер от протокола в Хага.

Той го получи, както и още една нашивка — за мичман първи ранг. Нямаше ни най-малка представа, че протоколът беше начин за набиране на персонал за военноморското разузнаване. Забавите, игрите и приемите в посолствата и програмите за дипломати, военни и цивилни бяха част от курса. Една сутрин, шест месеца по-късно, той беше извикан в офиса на шарже д’афера, получи похвали, които далеч надвишаваха скромните му заслуги и му беше съобщено, че е повишен в лейтенант.

„И между другото, лейтенанте, беше му казал служителят на посолството, бихме искали да ни направите една малка услуга.“ Случайност номер три. Той каза да.

Колегата на Тайръл на същата служба във френското посолство беше заподозрян, че предава френско-американската разузнавателна информация на руснаците. Под претекст за едно предстоящо вечерно парти, дали лейтенант Хайторн ще се опита да го напие и да научи от него каквото може? За улеснение, беше казал шарже д’афера, като му подаваше едно малко пластмасово шишенце от капки за очи. Две капки от това нещо в питието „ще развържат езика и на немия“.

Случайност номер четири. Хайторн нямаше шанс да употреби фалшивите капки за очи. Нещастният Пиер се наля здраво с вино и изпя ужасното си признание, че е едновременно затънал в дългове и има роман с руски агент, който би могъл да разкрие отношенията им и да го погуби.

Случайност номер пет. Вероятно следствие на няколко бърбъна, Тайръл предложи на отчаяния французин, ако той му каже имената на контактите си с КГБ, да обяви, че Пиер всъщност работи за НАТО, тъй като е подозирал, че има изтичане на информация от собственото му посолство. Бузите на Хайторн изтръпнаха от благодарствените целувки на французина. Човекът стана ценен двоен агент, което беше отчетено като заслуга на офицера по протокола. Това доведе случайност номер шест.

Командващият генерал на НАТО го извика. Той беше човек, когото Хайторн много уважаваше, защото не беше някой надут задник, а говореше направо. „Искам да те привлека, лейтенант, защото не само имаш необходимата квалификация, но, което е по-важно, не я демонстрираш. Гади ми се от самохвалството, което върлува наоколо. Нещата се правят от тихи, наблюдателни хора. Съгласен ли си?“

Как да не е съгласен? Разбира се, генерале, както кажете, сър. Тайръл беше толкова заслепен от генерала, а някои предложения му прозвучаха така приемливо, че поласканият Хайторн ентусиазирано прие новите си задължения. Случайност шест го изпрати с полет обратно до Джорджия, за един изтощителен дванайсетседмичен престой, вече като офицер, официално назначен в морското разузнаване.

След като се завърна в Хага, за да възобнови изпълнението на службата, случайностите следваха една след друга. Той започна да става майстор в истинската си работа.

Подхранван от широкоразпространеното лицемерие и корупция в НАТО, Амстердам се беше превърнал в Мека на нелегалните мрежи, където парите заменяха задълженията, големи или малки. Той изпълняваше задачи из Холандия и цяла Европа, заобиколен от безполезни убийства и машинации.

Изведнъж Тайръл осъзна, че Кати стои на края на леглото и го наблюдава. Той вдигна глава:

— Къде е нашият лейтенант? — попита той.

— Използва телефона в моята стая. Спомни си, че имал среща тази вечер, преди четири часа.

— Бих искал да чуя как ще я отложи.

— Вероятно няма да можеш. Той без съмнение й казва как изпробва експериментален самолет, много секретен, или как си е счупил врата при падане от високо.

— Голям образ е това дете.

— Така е… Ти какво правеше? Спеше с отворени очи ли?

— Едва ли. Просто един от онези кратки саморазпити, когато се питаш защо си там, където си. Дори може би защо си този, който си.

— Знам отговора на първия въпрос. Ти преследваш Баярат, защото си бил един от най-добрите офицери от разузнаването на флота.

— Това не е вярно — каза Хайторн и се облегна върху възглавницата, докато Нелсън се настани на един стол близо до леглото.

— Стивънс призна, че си бил. Дори и да го е направил неохотно.

— Той се е опитвал да успокои страховете ти, това е всичко.

— Не мисля така. Наблюдавала съм те в действие, капитане. Защо го отричаш?

— Защото, майоре, може и да съм бил ефикасен за няколко години, но след това нещо се случи, и независимо дали моите началници го разбираха или не, аз се превърнах в най-калпавия човек в сферата. Разбираш ли, престана да ми пука кой губи и кой печели глупавите игрички. Пукаше ми за нещо друго.

— Искаш ли да ми кажеш за какво?

— Не мисля, че ще искаш да го чуеш. Освен това е твърде лично. Никога не съм го разказвал.

— Ще направим сделка, Тай. Аз също имам нещо лично, което никога не съм споделяла с никого, дори и с Джаксън, още по-малко с родителите си. Може би ще можем да си помогнем, след като и без друго вероятно никога няма да се видим, когато това свърши. Искаш ли да го чуеш?

— Да — каза Тайръл, изучавайки нейното загрижено, някак си молещо изражение. — За какво се отнася, Кати?

— Пул и моите хора си мислят, че аз съм родена да бъда офицер, да бъда пилот от военновъздушните сили, с всичко, което следва от това.

— Ако ми простиш — каза Хайторн, усмихвайки се любезно, — според мен Джаксън вярва, че ти си призвана, а не родена за това.

— Грешиш във всяко отношение — противопостави се майор Катерин Нелсън. — Докато не ме приеха във Военната академия, винаги съм мечтала да стана антрополог. Като Маргарет Мийд, да пътувам по света, да изучавам култури, неизвестни на никого, да откривам нещо за примитивните хора, които в толкова много отношения са по-добре от нас. Понякога тази мечта отново се завръща в мен… Звучи глупаво, нали?

— Нищо подобно. Защо не го направиш?… Аз мечтаех да плавам под собствен флаг, но протаках десет години. И какво от това?

— Обстоятелствата са твърде различни, Тай. Ти си започнал да се обучаваш за това, което си сега, практически от дете. А аз ще трябва тепърва да започна да уча. Бог знае колко време ще ми отнеме това.

— Какво толкова, две години? Не е като да учиш мозъчна хирургия. После можеш да продължиш в процеса на работата.

— Какво?

— Ти можеш да правиш това, което деветдесет процента от антрополозите не могат. Ти си пилот, можеш да ги откараш където си поискаш.

— Този разговор не е нормален — каза Кати тихо, замислено. После се изправи и прочисти гърлото си. — Аз ти казах тайната си, Тай. А твоята каква е? Честната дума си е честна.

— Говорим си като две дечица. Добре… Твърде често се сещам за него, предполагам, че ми е като опора… Една нощ отидох да се срещна с един руснак, човек от КГБ, точно като мен, моряк от Черноморския флот. И двамата знаехме, че нещата излизат извън контрол, труповете в каналите безумно се увеличават. За какво? Междуправителствените срещи не се занимаваха с това, а с него двамата не можахме да прекратим лудостта. Когато го намерих, той беше все още жив, но лицето му беше издълбано с бръснач като хамбургер. Разбрах какво иска от мен и го… освободих от страданието му. Тогава наистина разбрах какво трябва да правя. Не трябваше просто да преследвам корумпираните, които натрупваха състояния от нищо. Или неориентираните агенти и бюрократите, които бяха научени да ни се противопоставят идеологически. Трябваше да преследвам фанатиците, маниаците, които можеха да направят такова нещо на човек от своите. Всичко в името на нетрепкащата, неопетнена лоялност, която не означава нищо за големите събития в историята.

— Това е сериозно, капитане — каза Кати меко. — Тогава ли срещна Стивънс, капитан Стивънс?

— Хенри Страшния?

— Такъв ли беше… такъв ли е?

— Понякога. Да кажем, че е агресивен. Всъщност аз познавах жена му по-добре, отколкото него. Те нямаха деца и тя работеше в посолството. Беше в транспортно отделение, координираше пътуванията на персонала, а аз пътувах доста. Приятна жена, и подозирам, че обуздаваше истериите му по-често, отколкото би признала.

— Преди няколко минути ти го попита за жена си — Тайръл рязко наклони глава наляво, очите му бяха вплетени в нейните. — Съжалявам — каза тя, поглеждайки встрани.

— Аз знаех отговора, но това беше въпрос, който трябваше да бъде зададен — каза той спокойно. — Ван Ностранд направи една груба забележка, за да ме провокира, да ме обезоръжи.

— И Стивънс прибави лъжа към нея — довърши Кати. — Ти му повярва, разбира се.

— Без ни най-малко съмнение — Хайторн се усмихна не толкова от настроението, колкото от спомена, с очи в тавана. — Като оставим агресивността настрани, Хенри Стивънс е много умен, аналитичен, но главната причина да го бутат нагоре е, че той е тотален лъжец. Ето защо съм убеден, че знае повече за смъртта на жена ми, за убийството й, отколкото ми казва… Знаеш какво го попитах, така че можеш да прецениш. Неговият отговор беше толкова спокоен и недвусмислен, а реакцията му толкова бърза, почти моментална. Разбрах, че това е истината. Той каза, че е срещнал Ингрид само веднъж, на малкото сватбено тържество, което посолството ни устрои, когато той придружаваше жена си.

— Толкова за лъжата — каза Кати.

— Никога не съм се съмнявал. Не би се усъмнила и ти, ако познаваше Ингрид.

— Иска ми се да можех.

— Тя щеше да те хареса. — Тайръл помръдна главата си, отново поглеждайки майора. В очите му нямаше враждебност. — Ти си горе-долу на същата възраст, на която беше и тя, и със същото чувство за независимост, дори за авторитет, но се бориш да го утвърдиш, а за нея нямаше нужда.

— Много, много благодаря, капитане.

— Хей, хайде стига, ти си офицер, така и трябва да бъде. Тя беше преводач от четири езика. Не те обиждам.

— Господи, тя повярва! — извика Пул, влитайки през вратата от стаята на Нелсън.

— Какво повярва? — попита Хайторн.

— Че съм влязъл като доброволец под водата в безгравитационна батисфера, която е изпуснала кислород в дробовете ми!

— Хайде да ядем — каза Кати.

Румсървисът104 пристигна след четирийсет и пет минути. През това време Хайторн изучаваше дневника от къщичката, Пул четеше вестниците, които беше купил от фоайето, Катерин вземаше топла вана, надявайки се да измие няколкото пристъпа на безпокойство. Телевизорът беше включен, звукът му беше тих, но достатъчен, за да чуят всички внезапни бюлетини с новините за Ван Ностранд. Слава богу, нямаше такива. След като завършиха с яденето, Тайръл се обади на Хенри Стивънс в офиса му.

— Можеш ли да засечеш евентуални подслушвания със скрамблера?

— Все още ли си мислиш, че при нас има изтичане на информация.

— Сигурен съм в това.

— Добре, ако имаш някакво ново доказателство, информирай ме, защото връзката ни през последните три дни е била на обърнат скрамблер, което значи, че изтичанията са ставали от твоята страна.

— Абсолютно невъзможно…

— Исусе, омръзна ми твоята самонадеяност.

— Не е самонадеяност, Хенри. Просто знам повече от теб.

— Това също ми омръзна.

— Тогава е лесно. Уволни ме.

— Ние не сме те наемали.

— Ако прекъснеш средствата, които са ни нужни, то ще е същото. Искаш ли да го направиш?

— Ох, млъкни… Какво си научил? Нещо за Момиченцето-кръв?

— Нищо повече от това, което и ти знаеш — отговори Тайръл. — Тя е тук, на няколко мили от целта, а никой не знае къде е.

— Няма да има никаква цел. Президентът е изолиран като в сейф. Времето е на наша страна.

— Харесва ми увереността ти, Хенри, но това не може да продължи много дълго. Един невидим президент изобщо не е президент.

— Не ми харесва отношението ти. Какво друго? Ти каза, че ще ми дадеш някои имена.

— Ето ги, и ги подложи на най-щателната проверка, на която си способен — Хайторн прочете имената, които беше подбрал от дневника, след като беше отстранил обичайния персонал на имението — водопроводчика, ветеринаря за конете, както и един квартет испански танцьори, поканен за едно барбекю в аржентински стил.

— Ти ми говориш за едни от най-големите клечки в администрацията! — избухна Стивънс. — Това е абсурдно.

— Всеки от тях е бил там през последните осемнайсет дни. А тъй като Момиченцето-кръв е неделимо свързано с Ван Ностранд, напълно е възможно един или повече от тях да са част от заговора — умишлено или неволно.

— Можеш ли да си представиш какво искаш от мен? Секретарят по отбраната, директорът на ЦРУ, ненормалният шеф на тайните, проклетият държавен секретар? Ти си полудял.

— Те са били там, Хенри. Както и Баярат.

— Имаш ли доказателства? За бога, всеки един от президентските хора може да ме отстрани.

— Държа доказателството в ръцете си, капитане. Единствените хора от този списък, които биха те отстранили, работят за Баярат, отново умишлено или неволно. Сега, по дяволите, заемай се за работа! През следващите двайсет минути ще мога да ти дам следа, която би могла да те направи адмирал, ако първо не те убият.

— Звучи сладко. Какво, по дяволите, е и къде ще ни заведе тази следа?

— Към лицето, помогнало на Ван Ностранд да напусне страната.

— Ван Ностранд е мъртъв!

— Това не го знаят на мястото, откъдето е трябвало да замине. Повтарям, започвай работа, Хенри. — Тайръл затвори телефона и последователно погледна към Нелсън и Пул, които го наблюдаваха със зяпнали уста. — Нещо тревожи ли ви? — попита той.

— Ти определено играеш твърдо, капитане — каза лейтенантът.

— Няма друг начин, по който да се играе сега, Джаксън.

— Ами ако грешиш? — каза Кати. — Ами ако никой от списъка няма нищо общо с Баярат?

— Няма да приема това. И ако Стивънс не може да открие нищо, ще се погрижа този списък да стане достояние на медиите. С толкова подробности и недомлъвки, лъжи и полуистини, че цялата структура на властта ще се разклати да дава обяснения. Няма да има убежище дори за истинските светци във Вашингтон.

— Твоят цинизъм граничи с пълната безотговорност — каза Нелсън.

— Така е, майоре, защото за да открием Момиченцето-кръв, ядрото на групата, която я поддържа, трябва да се паникьоса. Ние знаем, че те са наоколо, знаем, че са проникнали в най-вътрешните кръгове и тук, и в Лондон, и в Париж. Само една грешчица, една личност, опитваща се да подсигури задника си, и експертите се заемат за работа с вълшебните си серуми.

— Правиш го да звучи толкова просто.

— В основата си то не е особено сложно. Започваме с хората от списъка. Известно е, че те са били в близък контакт с Ван Ностранд. След това списъкът се разраства с подробности за всеки един от тях. Кои са техните приятели, техните съдружници, кой работи в техните офиси и има достъп до секретни материали? Кой от тях има стил на живот, надвишаващ доходите му? Имат ли слабости, които биха ги направили обект на изнудване? Всичко се развива с огромна скорост, като двигатели са страхът и паниката. — Телефонът звънна и Тайръл го вдигна. — Стивънс? — Хайторн се намръщи. Той прикри слушалката и направи знак на Пул: — За теб е.

Лейтенантът вдигна телефона на бюрото.

— Стана ли, Мак?… Преди десет минути? Добре, благодаря… Откъде, по дяволите, да знам? Продай проклетото нещо! Ако имаха акъл, щяха да са го пренесли в Куба. — Пул затвори и погледна Тай. — Самолетът на Ван Ностранд се е приземил и очевидно е настъпило голямо объркване. Вашингтонските посрещачи са се скарали с братята, които оставили самолета, казали, че са освободени от собственика и се измъкнали.

— Време е за Сейнт Томас — каза Тайръл, взе телефона и набра номера в Карибите. Лицето му се беше изкривило в очакване. Той натисна двуцифрения код и прослуша съобщенията си… Скъпи, Доминик е! Обаждам ти се от едно скучно пътуване край бреговете на Портофино… Хайторн пребледня, очите му се разшириха, мускулите на лицето му се напрегнаха. И това беше фалш, както всичко, свързано с Доминик. Подлостта на убиеца, чийто живот беше лъжа. А Полин и Париж бяха част от тази лъжа, един фрагмент, който би могъл да ги отведе стъпка по-близо до Баярат.

— Какво има? — каза Кати, разчитайки объркването на лицето му.

— Нищо — отговори Тайръл тихо. — Току-що чух някой, който направи грешка. — Последва друго съобщение, напрежението му се възвърна.

Изведнъж откъм прозореца на хотела се разнесе разкъсващ писък. Той продължи, стана по-силен, след това истеричен. Нелсън и Пул изтичаха до прозореца. — Долу на паркинга! — извика лейтенантът. — Погледни!

Долу, на огромната черна повърхност на паркинга, осветена от съседните лампи, стояха една руса жена и един мъж на средна възраст. Жената пищеше от ужас, вкопчена в компаньона си, докато той се опитваше да я успокои и да я отведе. Пул отвори прозореца, молбите на сивокосия мъж сега се чуваха.

— Млъкни! Трябва да се измъкваме от тук. Ще млъкнеш ли, идиотке, хората ще те чуят!

— Той е мъртъв, Майрън! Исусе, погледни главата му — наполовина е отрязана! Исусе Христе!

— Млъкни, проклета уличнице!

Няколко келнери с бели сака се появиха, тичайки от задната врата. Един от тях носеше фенер, чийто лъч прескачаше напред-назад, спирайки се накрая върху фигурата на мъж, чието тяло се беше подало от отворената врата на едно порше кабриолет. Половината беше върху седалката, половината върху паважа. Тъмното пространство около главата на мъжа блестеше под лъча на фенера. Черепът му беше разбит и кървеше.

— Шшшшт! — Хайторн притисна дланта на лявата си ръка към ухото, съсредоточавайки се в думите, които чуваше от линията в Сейнт Томас.

— Убили са някого точно тук, отдолу! — продължи Кати. — Мъж в спортна кола. Сега викат полицията.

— Тихо, майоре, трябва да запиша това — Тайръл пишеше върху менюто на румсървиса.

По коридора на Шенадоа Лодж Амая Баярат избърза покрай вратата на Хайторн, сваляйки хирургическите си ръкавици.