Ашкелон

34.

Магистралата от летище Дълес беше в пламъци. Трийсет и седем превозни средства се бяха наблъскали едно в друго, когато огньовете от експлозията се пренесоха на пътя, заради надупчения резервоар на разбитата лимузина.

След минути звук на сирени и грохот на хеликоптерни перки изпълни утринния въздух, последван от писъка на линейките, които се опитваха да си пробият път до жертвите.

Това не беше само гибелта на пратениците от Тел Авив. Тук намериха края на живота си двайсет и двама невинни мъже и жени, които искаха единствено да се приберат у дома си, при семействата, след бурни пътешествия… Това беше едно безумие, породено от далеч по-безумна конспирация, започнала от своя страна преди години, когато едно дете е било принудено да гледа обезглавяването на своите майка и баща в Пиренейските планини. Лудост в 10,52 сутринта през един ярък летен ден.

11,33

Баярат беше на границата да си изпусне нервите. Не можеше да се свърже със сенатора Несбит! Вместо това първо се свърза със заместник-секретарката, после с личната му секретарка и накрая с един негов помощник.

— Обажда се контеса Кабрини — каза Бай твърдо. — Убедена съм, че сенаторът ще поиска да говори с мен.

— Разбира се, контесо, но за съжаление е извън офиса. Трябва да ви напомня, контесо, че Сенатът е в лятна ваканция и програмата ни не е толкова натоварена, колкото когато сме в сесия.

— Искате да кажете, че не можете да го намерите, така ли?

— Търсим го, контесо. Той спокойно може да е на голф или при приятели…

— Той има шофьор и иконом, млади човече. Те би трябвало да знаят къде е.

— Икономът знае само, че сенаторът е излязъл с колата, а телефонът в колата повтаря, че собственикът е извън нея.

— Намирам това за нетърпимо. Настоявам да говоря със сенатора лично.

— И аз съм сигурна, че той ще иска да разговаря с вас, контесо, но ако ви вълнува вашата среща в Белия дом, нека ви уверя, че всичко е уредено. Ще ви вземат от хотел „Карилон“ точно в седем и петнайсет тази вечер. Малко рано е, но са възможни задръствания.

— Успокоихте ме. Благодаря ви много.

12,17

Хайторн грабна телефона на бюрото в Шенадоа Лодж.

— Да? — каза той.

— Палисър е. Учудвам се, че не сте ми се обаждали.

— Не съм се обаждал? Аз оставих поне дузина съобщения!

— Наистина?… Това е странно. Ти трябваше директно да бъдеш свързван с мен.

— Знам това и телефонистите го казваха. Казваха ми го всеки път, когато изпращаха името ми при вас.

— Изобщо не съм получавал нищо. От друга страна, целият ден тук е бъркотия. Имаше външнополитическа криза, но с късмет и малко заплахи може и да сме я разсеяли… Какво стана с генерал Майерс? Откровено казано, той се държеше като идиот по време на конференцията. Отговорът му на всичко беше „сладките бомби“.

— Какво е това?

— Ракети, които взривяват подбрани мишени. Говореше сериозно.

— Той е сигурен Скорпион. Записахме го на магнетофон. Имаше информация, която може да е получил само чрез мрежата на Скорпионите. Майерс е един от тях, вече няма съмнение. Вярвайте ми, знам го. Хванете го, изолирайте го, подложете го на химикали.

— Има и нещо друго. Мой приятел от Израел, полковник от Мосад, смята че при нас има огромно изтичане на информация. Той е изпратил двама от своите хора с някаква свръхважна информация. Иначе не би предприел такива драстични мерки. Нека изчакаме, докато те се свържат с мен и тогава ще действаме на всички фронтове.

— Това ме устройва. Ще ги спипаме всичките и ще изпратим тази кучка на небето.

— Как му се викаше, капитане? „От твоите уста в божиите уши“? Да се надяваме.

Когато Хайторн затвори телефона, хотелският телевизор показваше трагедията на пътя към летището Дълес от хеликоптер. Камерите предаваха картини на горящи коли, някои от които внезапно избухваха, обгорени тела на паважа, неописуем ужас.

Шефът на имиграционната охрана усети кратките остри импулси на своя скорпионски индикатор, извини се още веднъж пред колегите си и бързо отиде до най-близкия обществен телефон във външния коридор.

— Номер четиринайсет — каза той, след като набра кода.

— Тук е номер едно — дойде дрезгавият глас по линията. — Забележително, четиринайсет, във всички новини е. Браво!

— Надявам се, че бяха същите хора — каза Скорпион четиринайсет. — Реших, че събирането на средства за Негевската пустиня е ключът.

— Така беше. Моят агент в Йерусалим ми го даде, а той е едно старо копеле. Ако можеше да взриви цялата тази администрация лично, щеше да го направи. Ще му се обадя да му кажа новините. Той иска това, което искам и аз, и ние ще оберем целия каймак.

— Не ми казвай, Номер едно, не искам да знам.

— Можеш да разчиташ на мен.

На десет хиляди мили оттам, в един офис на йерусалимската улица Бен Йехуда, набит мъж, наближаващ седемдесетте, седеше наведен на бюрото си и изучаваше съдържанието на една папка. Лицето му беше като пергамент, с дълбоки бръчки, очите — малки и враждебни. Частният му телефон звънна. Ако се обаждаше някой от семейството му, щеше бързо да го отпрати, защото тази линия трябваше да остане свободна. Трябваше.

— Да? — любезно каза старият израелец.

— Шалом, Мустанг — каза гласът от другия край.

— Проклет да си, Жребец! Какво те забави толкова?

— Подсигурени ли сме?

— Не задавай глупави въпроси. Говори.

— Пратениците бяха пренасочени…

— За бога, не ни подслушват. Говори ясно!

— Лимузината на двойката беше направена на решето и след това взривена…

— Документи? — попита остро израелецът. — Инструкции, идентификации?

— Нищо не е могло да оцелее в експлозията, а дори и да е, ще минат дни, преди да го открият в лабораторията. Тогава ще бъде късно.

— Аха! Имаш ли нещо друго да ми кажеш?

— От нашия човек в управлението разбрах, че ще стане тази вечер. Лондон е прихванал разговора.

— Боже мой, в такъв случай Белият дом ще бъде предупреден!

— Не, няма. Нашият човек е пресякъл вътрешната информация и нищо няма да бъде научено. Що се отнася до нещата тук, във Вашингтон, операцията на МИ-6 никога не се е състояла или е била отменена. Тази вечер е една обикновена вечер.

— Браво, Жребец! Всичко, което искахме, а?

— Благодарение на теб, Мустанг.

— Ужасът ще се разнесе по света като огнена стихия! И ако Лондон и Париж успеят — нека Господ в своята мъдрост го разреши — огньовете ще се превърнат в световен пожар. И ние, войниците, отново ще бъдем начело.

— Това и аз го казах съвсем наскоро. Но то не би могло да стане без твоите разговори с мен, стари приятелю.

— Приятел? — прекъсна израелецът. — Не, ние не сме приятели, генерале. Ти си най-големият антисемит, когото някога съм познавал. Ние просто се нуждаем един от друг, ти с твоите причини, аз с моите. Ти си искаш обратно своите ужасни оръжия, аз искам Израел да запази мощта си, което не можем да направим без американската щедрост. Когато това свърши и проследим престъпленията на арабите в Бекаа, твоята администрация и твоят Конгрес ще отворят касите си за нас — защото тези, които искат да разрушат нашата държава, са направили в Америка това ужасно, отвратително убийство.

— Мислим еднакво, Мустанг. Ти никога няма да научиш колко съм ти благодарен, че ми се обади.

— Знаеш ли защо?

— Мисля, че ти току-що го изясни.

— Не, не това.

— Не те разбирам?

— Този компрометиран интелектуалец Абрамс, полковник Абрамс от всемогъщия Мосад, ми се довери. Можеш ли да си представиш, така нареченият организационен гений си мисли, че аз съм на негова страна, че искам мир с мръсните арабски диваци. Просто защото бях най-великият борец в историята на нашата страна и давам съвети на правителствените идиоти, за да запазим позицията си пред обществото… Той ми каза — и аз се кълна в Тората — „Изтичането е твърде дълбоко, не мога повече да вярвам на нашите канали“. И аз казах „А на кого можеш да вярваш?“ той: „Само на Палисър. Когато бях военен шарже д’афер в посолството, ние често се срещахме и аз прекарах един уикенд в неговата къща на брега. Мислим еднакво“… Тогава му казах: „Изпрати куриери, двама, не един, в случай че има проблем, но само за да се видят с него. Направи ги инженери — и двамата, — аз имам проекти в Негев, ще те подкрепя“… Като гладно кутре той започна да джафка колко удачно било това, колко досетлив съм бил. Аз бях. Сега неговият сенатор Несбит от Мичиган няма проблеми.

— И тогава ми се обади? — каза гласът тихо.

— Да, обадих ти се — съгласи се старият човек. — Ние сме се виждали два пъти, приятелю, и аз видях един човек пълен с омраза, която се равняваше на моята по подобни причини. Това беше един интуитивен риск, който реших, че си струва да се поеме. Аз ти казах фактите, но не съм извел заключения. Ти си го направи за себе си.

— Интуицията ти беше правилна.

— Изключителни бойци, особено проверени в битки лидери, имат начин да вникнат в душите си, нали?

— Ти грешиш в едно нещо. Аз не съм антисемит.

— Разбира се, че си. И аз съм! Аз искам първо войници и второ евреи, точно както ти искаш първо войници и после всичко друго! Храмовете и църквите твърде често са пречки.

— Като се замисля, ти си прав.

— Какво ще правиш тази вечер там?

— Ще стоя наблизо, а може би и в Белия дом. Все пак аз трябва да поема управлението, светкавично и безкомпромисно.

— Там ли ще се случи?

— Къде другаде?… Съмнявам се, че ще разговаряме повече.

— И аз. Приятен ден, Жребец.

— Шалом, Мустанг. — Генерал Майерс, председателят на Обединените началник-щабове, затвори телефона.