Ашкелон

12.

Унилият струнен квартет свиреше грациозно на балкона над външната тераса, от която се виждаше басейн с искрящо сини от подводните светлини води. Беше напълно подходящ мизансцен за тоя ранен час на вечерта в Златното крайбрежие на Палм Бийч. Три бара и маси, два пъти повече от обичайното, отрупани със закуски, бяха разположени по широкия терен с добре поддържана трева, осветена от фенерчета. Служители в жълти сака поднасяха вежливо храната и питиетата на блестящите в официалните си тоалети дами и господа от курортния елит. Атракцията на вечерта беше един висок, смутен, изключително красив млад човек, който носеше зелена наметка с качулка, вместо обичайния смокинг. Той не беше съвсем наясно с това, което се случваше, но усещаше, че е обграден с внимание, на каквото не се бе радвал никога в доковете на Портичи.

Следвайки предписания сценарий, в който неговата леля the contessa се явяваше като преводач, той се оставяше да бъде представян на групите гости от домакинята, която даваше това парти — дама с много бели зъби, твърде големи за устата й, със синкавобяла коса. Амая Баярат ги следваше, като не позволяваше разстоянието от няколко стъпки зад нейния „племенник“ да се увеличава.

— Този мъж, при който ни водят сега — ти видя името му в листата, — е сенатор, много влиятелен аристократ — прошепна тя, избързвайки напред, когато водачката им ги насочи към нисък пълничък човек. — Като се срещнем с него, говори каквото ти падне на италиански, и ако той ти заговори, се обърни към мен. Това е всичко.

— Добре, разбрах, сеньора.

Ентусиазираната домакиня пое в свои ръце представянето.

— Сенатор Несбит, баронът на Равело.

— Scusi, signora81 — прекъсна я Николо съвсем любезно — Il barone-cadetto di Ravello82.

— О, да, разбира се, извинете ме. Моят италиански е позагрубял.

— Ако въобще някога е бил блестящ, Силвия. — Сенаторът се усмихна добродушно на Николо и удостои контесата с малък поклон.

— За мен е удоволствие, млади човече — продължи той, здрависвайки се. — Вие все още не сте това, което е вашият баща, а аз не се доверявам на никого за по-дълъг период от време.

— Si? — отговори мошеникът, обръщайки се инстинктивно към Баярат, която преведе на италиански.

— Non, per centi anni, Senatore!83 — възкликна Николо.

— Той казва, че не се надява на стогодишно сътрудничество — обясни Баярат. — Той е изцяло подчинен на баща си.

— Това е приятна новина в наше време — поде Несбит с поглед, вдигнат до главата на мнимата контеса. — Може би вие бихте могли да попитате младия барон — простете ми, ако не произнасям вярно титлата му.

— Barone-cadetto — отвърна Баярат с усмивка. — Това означава просто следващият от рода. По-популярният термин е baronchino, но баща му е човек от старата генерация и вярва, че barone-cadetto е по-скромно, а и по-авторитетно в същото време. Данте Паоло просто изясни титлата си, а това е далеч по-незначителна работа за него от възможността да научи нещо от човек с такъв опит като вашия, сенаторе. Какво искахте да го попитам?

— Прочетох във вестника за вчерашната пресконференция. Честно казано, секретарят ми беше подбрал тази информация, аз не съм страстен читател на страниците със светските новини. Бях впечатлен от позицията на барона относно почтеността и благотворителността. От това, че неговото семейство поставя ползата от почтеността тъй високо, както цени и удовлетворението от милосърдието.

— Това е съвсем вярно, господин сенатор. И двете добродетели са се отплатили стократно на семейството на барона.

— Аз не съм от този щат, мадам — извинете ме, contessa…

— Няма никакъв проблем, повярвайте ми.

— Благодаря ви… Струва ми се, че може да ме приемете като провинциален адвокат, който се е издигнал повече, отколкото някога е очаквал…

— Провинцията, ако разбирам смисъла, който влагате в думата, всъщност е истинският гръбнак на всяка нация, сеньор.

— Как хубаво се изразихте, чудесно го казахте наистина. Аз съм сенатор от щата Мичиган, където, съвсем откровено казано, има много проблеми, но под мое ръководство имаме доста възможности за инвестиране, особено при съвременните цени. Бъдещето върви напред само с квалифицирана и всеотдайна работна сила, а работниците ни могат да се похвалят и с двете неща.

— Ако обичате, сенаторе, потърсете ни утре. Аз ще преведа вашите думи и ще разкажа на Данте Паоло колко развълнувана оставам след нашия разговор. Вашите мнения и предложения са наистина впечатляващи.

— Всъщност тук съм на почивка — каза сивокосият мъж, който носеше часовник „Ролекс“, инкрустиран с диаманти (най-вероятно часовникът беше талисман и символ на успеха му). В продължение на четири минути го поглеждаше за трети път, за да провери колко е часът.

— Трябва да се добера до някакъв телефон съвсем скоро. Очаквам обаждане от онези безсънни гноми в Женева, нали разбирате.

— Напълно, сеньор — отговори Баярат. — С младия барон сме впечатлени от предложенията ви — наистина забележителни предложения!

— Ще ви кажа нещо, контесо. Фамилията Равело би могла да реализира значителни печалби. Моите съмишленици в Калифорния доставят буквално седем процента от дяла на Пентагона, и всичко още ще се разраства. Ние сме силни, всички други стоят под нас, ако трябва да се сравняваме. Другите ще фалират, но не и ние; дванайсет бивши генерали и осем адмирали фигурират в управителния ни съвет.

— Ако обичате, потърсете ни утре. Ще преведа обаждането ви.

— Мадам, опитайте се да ми влезете в положението. При нас се случва всичко, ние сме там, където са печалбите. Имаме думата на всички членове на Конгреса. Доста от тях са инвестирали огромни суми в нашите планове за проучването и разработването на мини в Тексас, Оклахома и Мисури, очакват се космически печалби. Мога да ви държа във връзка, макар и по-особена, както виждате, с цял куп конгресмени и сенатори.

— Позвънете ни утре, моля. Ще преведа обаждането ви.

— Политическите партии са игра на държавно равнище — каза ухилен трийсетгодишен червенокос мъж, след като се здрависа с barone-cadetto и се поклони повече, отколкото беше необходимо, на контесата.

— Ако бяхте по-наблюдателни, отдавна щяхте да установите, че се движите сред гостите вече без домакинята си, мадам Дифардж с голямата уста.

— Става късно и мисля, че Силвия се предаде — каза Бая, смеейки се. — Тя ни изостави още преди няколко срещи, уверена, че Данте вече е разговарял с всички, които заслужават внимание.

— О, тогава дамата ме е забравила — упорстваше с присъствието си червенокосият. — Тя би трябвало да познава по-добре гостите си — въпреки своята небрежност. Все пак ми е пратила спешна покана.

— Кой сте вие всъщност?

— Един от най-известните стратези на политическите кампании в страната, но за нещастие репутацията ми не се разпростира извън границите на този щат, или на няколко щата, може би.

— Тогава вие не сте наистина толкова значителен — заключи contessa и продължи: — Поне докато не получихте поканата. Е, и как стана това?

— Благодарение на уникалния ми талант. „Ню Йорк Таймс“ склониха да приемат особените ми мнения за почтеността в закона. Плащат зле, но в моя бизнес е по-важно да вкараш името си на страниците на вестник с голяма популярност, за да застелеш пътя си с по-едри суми. Играта е проста.

— Много интересно наистина. Това беше един от най-чаровните и поучителни разговори тази вечер, но се боя, че с barone-cadetto вече сме уморени. Ще ви кажем „Лека нощ“, Signor Giornalista84.

— Моля, почакайте, контесо. Може да не ми повярвате, но аз съм тук, за да ви съобщя нещо наистина сериозно.

— Защо мислите, че няма да ви повярвам?

— Той е тук, ето го. — Младият журналист кимна с глава към тълпата. Там, взирайки се в тях, стоеше човек среден на ръст, със смугло лице. Това беше репортерът от „Маями Хералд“, който владееше добре италиански.

— Говорете с него, мадам, а не с мен. Той ви подозира в измама.

Хайторн и Пул седяха на тъмния бряг, очертан в лунната светлина. Бяха захвърлили мокрите екипи и останаха само по шорти. Хайторн чувстваше тялото си разбито след бясната неумолимост на пожарите. Хълмът още димеше. Чакаха Катерин Нелсън. Тя трябваше да излезе всеки момент от малката подводница, която стоеше спокойно в плитката вода близо до тях.

— Как е кракът? — попита Тайръл. Едва говореше от изтощение.

— Няма нищо счупено, само натъртено на няколко места — отговори лейтенантът. — Как е твоето рамо? Още се процежда кръв под превръзката, която ти направи Кати.

— Вече спира. Тя просто не затегна добре бинта, затова.

— Ти критикуваш моя старши офицер? — попита Пул, усмихвайки се.

— Не бих се осмелил. Не и пред теб, драги мой.

— Хей, ти май се върза, а?

— Не, Джаксън, не съм се вързал никъде. Просто ми се стори някак мистично в светлината на предишния ни разговор, в който ти направи съпоставка с нещо като… как се изрази — привързаност поради незадоволеност.

— Мисля, че казах „похот“, командире, просто нищо повече.

— Говори ми някой друг Пул! Добре ли чувам?

— Просто говориш с един съпруг от Луизиана, съпругът, чиято булка не е дошла в църквата навреме.

— Извини ме, нищо не разбрах. Би ли повторил — каза Хайторн, напрягайки клюмналите си клепачи, взрян в офицера от въздушните сили, който изглеждаше странно ухилен на лунната светлина.

— О, аз трябва да искам повече извинения, отколкото ти би могъл да поискаш — толкова много, че да го приемеш пак като шега, както с това „драги мой“.

— Нищо не мога да разбера. Защо не ме осветлиш по въпроса?

— Става — Пул се усмихна, после се захили, вероятно на спомена си. — Дотегна ми и побеснях като кон, ето какво се случи. На моя старец нещо му се искаше и аз се изтупах, до най-хубавата баптистка църква, което никак не е лесно — да се наредиш на най-хубавото място в църквата в тоя приказен град. И моето, и нейното семейство бяха там, но след три часа висене и чакане нейната шаферка идва и ми крещи в това проклето място, идва ми с бележка… Моята булка избягала с някакъв китарист.

— За бога, съжалявам.

— Недей. По-добре в този момент, отколкото след няколко деца. Ето как аз станах кон.

— Кон? — въпреки че му се плачеше за сън, Тайръл не можеше да откъсне очи от Пул.

— Изстрелях се от това място като лазер. Взех си две бутилки бърбън и подкарах колата, с която щях да си карам медения месец. Лашках я насам-натам, врати, фарове, изрисуваните със спрей прозорци — въобще всичко, бях в Маями, в най-долните вертепи, които можах да намеря. От многото, което изпих и което изчуках, трябваше вече да се укротя. О, бедничкият аз!

— За бога, не спирай тук.

— А, да, Кати, Сал и Чарли мислеха, че започвам да се побърквам и дойдоха след мен.

— Карай. Какво стана?

— Буйство, разврат, командире, ето какво стана. Намериха ме в един вертеп, където се държах малко непочтително с любимото маце на собственика, „принцесата“ на седмицата. Та Чарли и Сал бяха много здрави в ръцете, но не от моята класа. Все пак се представиха задоволително. Убедиха доста от враговете ми да се разкарат, но проблемът беше всъщност как да разкарат мен от там.

— За бога, защо?

— Аз все още исках да беснея.

— О, боже. — Хайторн отпусна брадичката си, дали от учудване, дали от изтощение.

— Тъй че Кати обгърна главата ми с ръце и шепнеше в ухото ми без да спира, някак особено силно: „драги мой, драги мой, драги мой“, докато не ме извлече оттам. Ето как стана това.

— Така ли стана?

— Така стана.

Мълчание. Най-после Тайръл заговори изтощено:

— Знаеш ли, ти наистина си превъртял.

— Хей, командире, кой ми говори?

— Добре, добре, ти не си смотан лунатик.

— Ей, слушайте! — извика майор Нелсън, изпълзявайки от малката си подводница във високите до кръста вълни. Екипът й беше съвсем мокър.. — Получаваме заповед чрез хидроплана, потвърдена от Вашингтон и Париж. По изгрев ще пристигне кораб от Патрик. След три или четири часа ще сме на борда му. О, да, пропуснах — пилотът е оцелял; със счупен крак, полуудавен, но ще се оправи.

— Къде ще ни отведат? — попита Хайторн.

— Не казаха. Просто далеч от тук.

— Какво ще стане с кученцата? — попита Пул. — Оттук се чува как пищят, а чувам и кучкаря. — Не мръдвам от острова, докато не се погрижат за тях.

— Специален агент ще пристигне да вземе със самолет животните и кучкаря. Той ще им е нужен за разследването. Ще ги вземат след нас.

— Питам пак — къде ще ни отведат, като ни вземат оттук?

— Не зная. Вероятно обратно в базата.

— Няма начин! Ако имат парашут, ще се спусна над Горда. Правил съм го вече.

— Защо?

— Защото бяха убити двама мои приятели и искам да разбера защо и от кого! Това е курсът, който смятам да следвам, единственото нещо, в което намирам смисъл. Този кучи син, психопатът, дава нареждания от островите.

— Веднъж стъпиш ли на борда на кораба, можеш да се свържеш с когото искаш. Вече доказа, че можеш да се свързваш с хората, които вземат решенията.

— Прав си — съгласи се Хайторн, понижавайки глас. — Съжалявам, нямам право да избухвам.

— Не трябва. Ти загуби двама приятели, но и ние загубихме колегите си, макар да е по-различно. Обаче си мислех, че сме на една и съща страна. Ти направи твърде сполучливо „показно“, и то само преди няколко часа.

— Мисля, че това, което се опитва да ти каже майорът, е, че ако скочиш във Вирджин Горда, скачаме с теб — каза Пул. — Ние все още помним заповедите ти. Поверени сме на теб и искаме да ти помогнем — допълни той, потрепвайки, като опря гърба си на някакви останки от стена.

— В това състояние няма да си ми много полезен, лейтенанте.

— За един ден ще се оправя — с две горещи вани и може би малко кортизон — каза Джаксън. Запомни, имам опит с контузиите. Знам кога съм одраскан и кога съм ранен. Сега не съм.

— Добре — каза Тайръл. Умората превишаваше съпротивата му. — Предположете, че не ви върна обратно в базата. Ще приемете ли и двамата факта, че аз лично сам, не по нареждане отгоре, давам всички заповеди?

— Естествено — каза майорът. — Ти си командирът. Това не е довело досега до никакви сблъсъци.

— Тя иска да каже, командире…

— Ако обичаш, би ли спрял да му казваш какво имам предвид аз? — каза майорът, отпускайки се на пясъка с кръстосани крака, като гледаше заплашително Пул, без да отклони поглед от него нито за миг.

— О’кей, о’кей — прекъсна ги Тайръл. — На борда сте. За какво, само бог знае.

— Като говорим за стоенето на борда — поде Нелсън, гледайки сега Тайръл, — ти много-много не се разбираш с капитан Стивънс, нали?

— Това няма никакво значение. Не съм отговорен пред него.

— Той е твоят началник.

— По дяволите, не е така. Аз бях нает от МИ-6, от Лондон.

— Нает? — възкликна Пул.

— Точно така. Те платиха добре за способностите ми.

Хайторн подпря врата си. Беше уморен до смърт.

— Но всичко, което казваш за тази невероятна терористка и армията фанатици около нея, всички те — готови да извършват масови убийства — ти си се заел с тях заради парите?

— Точно така беше.

— Ти си странно момче, командире. Въобще не те разбирам.

— Това, майоре, не е необходимо за предстоящата операция.

— Разбира се, че не е… сър.

— Не е нужно, Кати, защото ти все късаш нервите на хората — каза Пул, с опрян гръб в обсебената от пълзящи лиани стена.

— Защо, за бога, още говориш? — попита Хайторн. Очите му се затваряха, мигаше често, за да преодолее надвисналия сън, но с всяко премигване клюмваше все повече.

— Пробвах телефонния номер на Патрик. Твоята съпруга е била убита точно заради това, което нарече „неизяснени причини“. Ето това разбрах. Ти не трябва да се връщаш при старите си началници дори да ти предлагат половината недвижими имоти във Вашингтон.

— Ти си много наблюдателен — каза Хайторн меко. Брадичката му все повече се отпускаше на гърдите. — Дори когато не знаеш за какво говориш.

— Тогава стана още нещо — продължи Пул. — Когато те пресрещнахме в Саба, ти се направи, че пет пари не даваш, но ти пукаше. Беше като човек, който се пече на шиш, когато оборудването ми взе да се скапва. Започна да виждаш много неща, които преди ти убягваха, стана наистина схватлив. Ти дори пипна Сал Манчини, тъй както се хвърля гърмяща змия на плъх.

— Накъде биеш, Джаксън? — попита Кати.

— Той знае нещо повече, но не иска да ни го каже.

— Мръсни копелета — прошепна Тайръл. Главата му ту клюмваше, ту пак рязко се вдигаше, очите му вече бяха затворени.

— Откога спиш? — попита Катерин, плъзвайки се по пясъка до Хайторн.

— Добре съм…

— Страшно добре — каза пилотът, закрепвайки превръзката на рамото му. — Ти се движиш спираловидно, встрани от действието, командире.

— …Доминик? — измърмори внезапно Хайторн. Тялото му се катурна назад, като на филм със забавени кадри. Нелсън го подпря с ръка.

— Кой?

— Издърпай ме, Кати — каза Пул, протягайки дясната си ръка в лунната светлина, в опит да стане.

— Доминик жена ти ли е?

— Не! — отговори глухо Хайторн, вече почти в безсъзнание. — Ингрид…

— Тя ли беше убита?

— Те казаха, че тя била съветски шпионин.

— Беше ли? — попита Нелсън, като люлееше падащия Хайторн.

— Не зная — каза Тайръл. Едва го чуваха. — Тя искаше всичко да свърши.

— Всичко какво? — притисна го лейтенантът.

— Не зная. Всичко.

— Върви да спиш, Тай — каза Кати.

— Не! — възрази Пул.

— Коя е Доминик? — Хайторн вече лежеше проснат на брега, изпаднал в безсъзнание.

— Този човек има проблеми.

— Млъкни и запали огън — нареди майорът.

Осемнайсет минути по-късно пламъците на огъня хвърляха сенките си на брега. Накуцващият Пул седна на пясъка и вдигна очи към Кати. Тя все така стоеше вгледана в спящия Тайръл.

— Той има проблеми, нали? — каза лейтенантът.

— Повече, отколкото сме имали ние двамата когато и да било. Той е добро момче, Джаксън.

— Кати, искам да ти кажа нещо. Наблюдавам от доста време теб и твоите глупости, а както каза и командирът, аз съм твърде проницателен. Ти и той — можете да бъдете страшна двойка.

— Не ставай смешен.

— Погледни го. Той е като облак над сушава земя. Имам предвид това, че е мъж на място, не е някой поплювко, дето все се гледа в огледалото.

— Не е толкова ужасен — каза пилотът от въздушните сили, поддържайки главата на Тайръл, докато оформи под нея възглавничка от пясък. — Ето например — не е някой неквалифициран.

— Не се шегувам, Кати. Не го изпускай. Аз съм медиум, запомни!

— Той не е готов за такова нещо. Не съм готова и аз.

— Направи ми една услуга.

— Какво?

— Направи най-естественото.

Майорът спря поглед на лейтенанта, после се вгледа в спокойното лице на Тайръл Натаниъл Хайторн. То лежеше почти изцяло на скута й. Тя се наведе и целуна полуотворените му устни.

— Доминик?

— Не, командире. Не.

— Buona sera, signore!85 — каза Баярат, водейки своя barone-cadetto, който сега вървеше с неохота редом с репортера от пресконференцията, който говореше добре италиански.

— Червенокосият млад човек ни предложи да поговорим с вас. Вашите отзиви за вчерашната пресконференция бяха наистина много мили, с удоволствие четохме вестника. Благодарим ви.

— Съжалявам, че уведомихте само вестниците по крайбрежието. Той е страхотно дете, контесо — каза с приятен тон журналистът. — Вие двамата сте наистина впечатляващи. Между другото, името ми е Дел Роси.

— Безпокои ли ви нещо?

— Би могло да се каже, макар да не съм подготвен да го споделя в пресата.

— И какво по-точно ви безпокои?

— Вашата игра, мадам.

— Не ви разбирам.

— Но той ме разбира. Той разбира всяка дума, изречена на английски.

— Как ви хрумна това?

— Аз съм билингвист, госпожо. Забелязал съм — това винаги личи в погледа. Искра на разбиране, проблясък на негодувание или хумор, които нямат нищо общо с изражението на лицето.

— Или само частично разбиране, може би още по-силно поради предварително проведен разговор. Това възможно ли е, господин билингвист?

— Всичко е възможно, контесо, но той говори и разбира английски. Нима не е така, млади човече?

— Какво? — che cosa?86

— Видяхте ли, лейди. Случаят е приключен.

Дел Роси се усмихна на гневните погледи на Баярат.

— Хей, аз съвсем не ви обвинявам за това, контесо. Наистина е шикозно.

— И какво целите с това? — попита Бая с леден глас.

— Наричат го опровержение по метода на погрешните сведения. Бившите Съвети, Белият дом и китайците са експерти в това. Той може да говори каквото си поиска, после да се оттегли и да твърди, че нищо не разбира.

— Но защо? — настоя Баярат.

— Още не зная, затова и задържам тази информация за себе си. Засега.

— Но не бяхте ли вие един от журналистите, разговаряли лично с барона в Равело?

— Съвсем права сте. И за да бъда откровен, трябва да ви кажа, че той не беше кой знае колко отзивчив. Повтаряше през цялото време „Tutto quello che dice e’vero ’dualsiasi cosa dica“.87 — „Каквото казва той, е истина.“ Каква истина, контесо?

— Фамилните инвестиции, естествено.

— Може би, но защо останах с чувството, че да говориш със знаменития барон е също толкова измислено, колкото да разговаряш с телефонен секретар?

— Твърде пресилено ви е предположението, сеньор. Късно е вече и ние трябва да вървим. Bouna notte.88

— Аз също тръгвам — каза репортерът. — Чака ме доста дълго шофиране до Маями.

— Ние трябва да намерим домакините си. — Бая пое ръката на Николо и го отведе.

— Ще спазя благоприличието и ще ви следвам на разстояние двайсет стъпки — добави Дел Роси, който очевидно се наслаждаваше на създалата се ситуация.

Баярат се обърна. Внезапно в погледа й проблесна топлота. Ледът беше стопен.

— Защо, signore giornalista? Ще излезе, че се дистанцирате от позициите ни.

— О, не, контесо. Аз нито одобрявам, нито виня. В нашия бизнес не се произнасят присъди, просто се съобщава как стоят нещата.

— Тогава си вършете работата, но засега застанете от другата ми страна, за да вървя между двама красиви italiani, докато си казваме „Довиждане“ и „Лека нощ“.

— Вие сте още и дама? — Дел Роси пристъпи напред, учтиво предлагайки ръката си.

— Вие сте твърде загадъчен за мен, сеньор — каза Бая, когато тримата едновременно пристъпиха на тревата. Тогава неочаквано контеса Кабрини залитна надолу, тялото й се олюля. Токчето й потъна в нещо меко, трева или мокра пръст. Тя извика, а Николо и Дел Роси се спуснаха да я вдигнат. Двамата застанаха на колене, с протегнати към нея ръце.

— Кракът ми! Освободете го, моля, или извадете обувката ми!

— Готово — каза репортерът, повдигайки глезена.

— О, благодаря ви! — възкликна Баярат, сграбчвайки крака му за опора, докато гостите се суетяха наоколо и ги заобикаляха.

— Ох! — извика репортерът, когато видя тънката струйка кръв, която се появи на панталона му, докато двамата с Николо помагаха на контесата да се изправи.

— Благодаря ви! Благодаря на всички. Аз съм добре. Просто съм огорчена от тромавостта си! — Хор от изискано изказани симпатии я утеши, тъй че контесата и кавалерът й продължиха напред към домакините, които бяха във вътрешния двор и изпращаха заминаващите гости с пожелание за лека нощ.

— За бога! — каза Баярат, виждайки кървавото петно върху десния крачол на Дел Роси. — Когато ви бях хванала, за да се изправя, тази дяволска гривна е разпорила панталона ви. Още по-лошо — тя ви е порязала! Ужасно съжалявам!

— Не се безпокойте, контесо. Това е само една драскотина.

— Трябва да ми изпратите сметката за панталона. Обожавам тази гривна, но златните й шипове ме плашат. Никога повече няма да я сложа на ръката си!

— Е, панталонът е сцепен по шева, а и това място не се набива в очи. Не се безпокойте, ще се оправя някак. Само запомнете, лейди — и двамата сме си симпатични, но не съм спрял разкопките.

— Какво разкопавате, сеньор? Мръсотия ли?

— Обикновено не се докосвам до мръсотията, контесо. Оставям това на другите. Но когато цялата земя е токсична, трябва да се предприеме нещо.

— Тогава копайте, моля — каза Бай, гледайки втренчено в златната гривна, която си стоеше на мястото, около дясната й китка. Върхът на златния шип беше червен от кръвта, а тъничкото му каналче — тъмно… отворено. „Там вече няма нищо!“

„МАЯМИ ХЕРАЛД“

Репортер от „Хералд“ почина при катастрофа

Западен Палм Бийч, вторник, 12 август.

Лауреатът на политическа награда Анжело Дел Роси, изтъкнат репортер на вестника ни, почина тази нощ на шосе Рут 95, когато колата му се отбила от пътя и се блъснала в стълб на далекопровода. Предполага се, че Дел Роси е заспал на волана.

Няколко от съкрушените му колеги поднесоха съболезнованията си.

„Той беше звяр, истинска хрътка!“ — сподели един от тях. — „Не мигваше с дни, докато не разплете историята, с която се е захванал.“

В последната вечер от своя живот Дел Роси се завръщал от парти на открито в чест на пристигналия наскоро barone-cadetto di Равело, Данте Паоло. Младият барон е едновременно шокиран и ужасен. Той сподели чрез преводача си, че веднага щом се срещнали с Дел Роси, станали приятели. Роси му обещал да го научи да играе голф.

Мистър Дел Роси, напускайки този свят, се раздели завинаги със съпругата си Реби и двете си дъщери.

„ПРОГРЕСО РАВЕЛО“

Барон на средиземноморско пътешествие

Равело, 13 август — Карло Виторио Ди Равело — най-изисканият барон в страната, изтъквайки като причина наследственото крехко здраве на фамилията, изпраща на продължително пътуване по море младия си наследник Николо. Младият barone-cadetto ще пътува из Средиземноморието.

„Островите и великолепното ни море ще ме освежат, за да мога да се върна към отговорностите си“, каза той на прощално парти на пристанището в Неапол.