Ашкелон

3.

Слънцето над Карибско море изгаряше земята, скалите и пясъка на остров Вирджин Горда. Беше 11 ч сутринта, прелюдията към жаркия обеден час. Наемателите на Тайръл Хайторн се криеха под тръстиковия покрив на бара на плажа, като правеха всичко възможно да облекчат страданията си от горещините. Когато техният капитан им каза, че поради технически затруднения не ще могат да отплават преди ранния следобед, четири въздишки на облекчение се откъснаха от гърдите им заедно с няколко банкноти. Последните бяха притиснати в ръката на Тайръл от един банкер от Гринуич, Кънектикът, който молеше:

— За Бога, поправете го утре!

Тайръл се върна до вилата, където Мики пазеше Кук и Ардисон. Колегата му Марти беше на дока. Двамата натрапници седяха разсъблечени по долни гащета, а дрехите им бяха дадени в хотелската пералня. Хайторн затръшна вратата и се обърна към механика.

— Мик, направи ми една услуга. Иди до кухнята и ми донеси две бутилки бяло вино.

— От коя година? — попита Ардисон.

— От миналата седмица — отговори Тайръл. Мики излезе бързо, а Хайторн продължи. — Добре, господа секретни агенти, хайде да продължим, както казват англичаните.

— Не си оригинален — отвърна Кук.

— О, забравих, че вие, европейците, идвате от набитите с мъгла тесни улици с вашите полицейски униформи. Криете се около мястото на събитието, а никога не го посрещате открито. Развитата ви техника ви е подменила, точно както подмени мен. Амстердам ме научи на това. Вие сте програмирани от своите машини. Правите и казвате, каквото техниката ви нареди, само това знаете!

— Не е истина, mon ami. Ние сме от старата школа. Компютрите и техните възможности, сателитите и техните фотографии, граници, пресечени от телевизионни и радиосигнали… Всичко това е magnifique17, но техниката не се справя и не може да се справи с човешката същност. Ние се справяхме… ти се справяше. Ние срещаме един мъж или една жена лице в лице, очите ни и инстинктите ни казват дали той или тя са врагове. Машините не могат да направят това.

— Искаш да ми кажеш, че нашият комбиниран средновековен метод може да открие тази лейди-дракон, Баярат, по-бързо, отколкото се праща по факса снимката й?

— Вярвам в това, което Жак предлага — намеси се Кук. — Нашата експертна оценка, комбинирана с наличната технология, ще бъде по-ефективна, отколкото едното без другото.

— Добре казано, mon ami. Този женски психопат, този убиец, не е без мозък и подкрепа.

— Според Вашингтон тя е изпълнена и с много омраза, която изгаря мозъка й.

— Това определено не е оправдание за направеното от нея досега или, Бог да ни е на помощ, за онова, което възнамерява да стори — каза натъртено мъжът от МИ-6.

— Не, не е — съгласи се Хайторн. — Но се чудя какво би била тя сега, ако някой беше й помогнал преди години… Всемогъщи Боже, главите на майка ти и баща ти да бъдат отрязани пред очите ти! Мисля, че ако това се беше случило на брат ми и на мен, ние и двамата бихме били досущ същите убийци като нея.

— Ти загуби жената, която обичаше много, Тайръл — каза Кук. — Но не стана убиец.

— Не, не станах — отговори Хайторн. — Но ще бъда лъжец, ако не ви кажа, че мислех да убия много хора… Не само мислех за това, но в няколко случая го планирах.

— Но ти не изпълни тези планове.

— Само защото получих помощ… Вярвай ми, само защото се намери кой да ме спре. — Тайръл погледна навън през прозореца към морето. Постоянното люлеене на вълните за кратко го хипнотизира. Имаше една жена и, о, Господи, колко му липсваше тя! В пияно състояние той й казваше за своите планове да очисти този или онзи. Дори отиваше толкова далеч, че отключваше чекмеджетата на лодката си и за доказателство й показваше тези планове, разположението на улиците и сградите, своята стратегия за ликвидиране на хората, причинили смъртта на жена му. Доминик го придържаше, когато той се клатушкаше, омаян от алкохола. Шепнеше в ухото му, че като причини смърт, няма да върне умрелия обратно, само ще създаде болка на много други. А те нямат нищо общо с Ингрид Йохансен Хайторн. На сутринта тя все още беше при него, облекчаваше вината му с мила усмивка. И му припомняше колко глупави и колко опасни са фантазиите му. Тя го искаше жив. Боже, той я обичаше! И когато тя изчезна, той спря с алкохола. Вероятно беше само внушение, но той често се питаше дали, ако беше спрял да се налива, тя щеше да остане?

— Извинявам се, че досаждам — обади се Ардисон, защото и той, и Кук бяха объркани от внезапното мълчание на Хайторн.

— Не досаждате. То е… личен проблем.

— Така че какъв е твоят отговор, командире? Казахме ти всичко. Дори се извинихме за действията си снощи. Те просто бяха належащи. Когато сервитьор те гледа враждебно и се привежда към тезгяха в празна закусвалня през нощта… Добре, двамата, Жак и аз, познаваме островите.

— Били належащи, и използвахте опиат! Казахте, че трябва да говорим веднага, че било спешно и все пак ме извадихте от строя за близо шест часа. Каква ти спешност, приятелю?

— Нашите мерки не бяха предназначени към теб и приятеля ти, келнера — каза Ардисон. — Ще бъда откровен с теб, бяха предназначени за други хора.

— Какви други хора?

— О, хайде, Тайръл, не бъди наивен. Долината Бекаа има връзки навсякъде и само най-наивните смятат, че в нашите служби няма корумпирани служители. Двадесет хиляди лири могат да завъртят главата на един бюрократ.

— Мислиш, че можехте да попаднете на подкупени?

— Не можеше да не допуснем тази възможност, стари приятелю. Затова сме донесли само това, което е в главите ни. Нищо написано за Баярат, никакви снимки, никакво досие, никакви материали по предисторията и каквото и да е. Обаче ако някой беше изпратен след нас и се опиташе да ни спре в Париж, Лондон или Антигуа, ние трябваше да се справим.

— Така… вие сте отново в полицейските палта, дебнейки из тъмните улички.

— Защо да изоставяме секретността и скритото оръжие? Те ни спасяваха живота неведнъж по време на студената война, нали?

— Може би веднъж или два пъти, не повече от това, а аз се мъчех като в пъкъла да не стана параноик. До Амстердам беше съвсем ясно и точно. Кого можеш да утрепеш и колко ще струва.

— Сега светът е различен, командире, вече нямаме лукса врагът да ни е известен. Сега врагът е от друга порода. Не е нито агент, нито двоен агент, нито пък е с бенка на едната страна или на другата, че да го проследим. Тези времена минаха. Някой ден ще се обърнем назад и ще разберем колко просто е било всичко преди. Така сме били устроени. Сега всичко се е променило. Плющенето на камшик над света се изменя, извират стари недоволства, ескалира сляпа мъст.

— Това е драматично, Джеф, но мисля, че излизаш от рамките на реалното. Вашингтон знае за Баярат и докато тя не бъде отстранена, президентът ще бъде неуязвим. Предполагам, че същото ще бъде в Лондон, Париж и Йерусалим.

— Кой е истински неуязвим, Тайръл?

— Никой, разбира се, но тя трябва да бъде фокусник, за да премине през армията пазачи и през най-сложната охранителна техника в света. В Овалния кабинет се контролира всяко движение. Никакви външни пазачи, никакви тълпи, всичко е под контрол. Така че повтарям за кой ли път: за какво, по дяволите, съм ви нужен аз?

— Защото тя е един illusioniste18! — каза Ардисон. — Тя се е измъквала от Дьозием, МИ-6, Мосад, Интерпол, от всеки специален отдел на разузнаването и контраразузнаването, за който можеш да се сетиш. Но сега ние знаем, че тя е в определен район, един сектор, който можем да прекосим и да прегледаме с всички технически средства, които можем да наемем. Можем да разчитаме и на човешкия потенциал: полицейска мрежа; преследване, водено от опитни ловци, които знаят квадрат по квадрат територията, черните улички, крайбрежните квартали, всичко.

Хайторн мълчаливо изучаваше двамата мъже. Погледът му се местеше от единия към другия.

— Да предположим, че при определени обстоятелства аз ще се съглася да ви помогна — каза той накрая. — Откъде бихме започнали?

— С новите технологии, които толкова уважаваш — отговори Кук. — Всяка разузнавателна станция на НАТО и всички полицейски власти в Карибско море са снабдени с описание на Баярат и младия човек, с когото тя пътешества.

— О, това е страхотно! — каза Тайръл, като се смееше саркастично. — Изпратили сте напразно тревога до всички острови и очаквате отговор? Шокирате ме, джентълмени. Мислех, че знаете всички черни улички и вълноломи.

— Какво имаш предвид? — попита Ардисон унило.

— Имаме тридесет процента шанс да чуем нещо от хората, които са ги забелязали. Ако някой ги види, той няма да дотича при вас, а ще отиде при дамата и няколко хиляди долара ще му запушат устата. Дълго сте отсъствали оттук, приятели. Това не е царството на магьосника от Оз. С изключение на места като това, немотията царува по всички острови.

— Как би го направил ти? — попита Кук.

— По начин, по който следваше и вие да го направите — отговори Хайторн. — Казахте, че й е нужен достъп до банките около брега. Това е вашият ключ. Никой тук не снабдява чужденци с големи суми освен лице в лице. Концентрирайте се до островите с банки, което намалява работата ви с двадесет, двадесет и пет процента. Разделете я после между двамата. Вие сте покривали по време на почивките си почти всичко тук. Свържете се с вашите хора и им дайте пари в брой. Накарайте ги сами да уредят нещата с властите. Задната врата в тези места е далеч по-ефективна, отколкото предния вход. Изненадан съм, че трябва да ви казвам това.

— Не мога да оборя основанията ти, приятел, и се боя, че нямаме време. В Париж предполагат, че тя ще бъде тук най-малко две седмици, а в Лондон мислят, че ще е доста по-кратко, да кажем, максимум от пет до осем дни.

— Тогава сте си хвърлили козовете на първа ръка. Загубили сте състезанието тук. Тя ще ви се измъкне от мрежата.

— Не е сигурно — каза човекът с кодово име Ришельо.

— Лондон е отговорен за стратегията — обясни Кук. — А ние не пропускаме корупцията, на която обръщаш внимание. Правителствата на Англия, Франция и САЩ са отделили по един милион американски долара за информация, която води до залавяне на двамата бегълци. И обратно, ако се разбере, че такава информация е потулена — ще бъде наложено наказание от най-висока степен.

Хайторн изсвири.

— Ха — каза той леко. — Ударната топка е направена от бетон. Възможност за три милиона долара или за куршум в главата в някоя от онези черни улички.

— Прецизно — съгласи се ветеранът от МИ-6.

— Откраднали сте го от старото НКВД, дори КГБ беше по-симпатично.

— Едва ли. Върни се във времето на Берия. Много ефективно.

— Времето, Тайръл! — каза Ардисон. — Ние трябва да се движим бързо.

— Кога беше обявена тревогата? Описанието?

Кук погледна часовника си.

— Приблизително преди шест часа, в 5 ч сутринта по Гринуич.

— Къде е базата на операцията?

— Временно на Тауър стрийт, Лондон.

— МИ-6 — каза Хайторн.

— Ти спомена „известни условия“, Тайръл — каза Кук. — Може ли да приемем, че в интерес на важността на операцията ти се присъединяваш?

— Не може нищо да приемеш. Никак не обичам задниците, които управляват тази планета. Ако ме искате вътре в играта, плащайте. Независимо дали те ще бъдат убити или не, вие първо ще платите.

— Това не е състезание по крикет, приятелю…

— Не играя крикет. За да направим един добър старт в своя бизнес, аз и брат ми се нуждаем от още две лодки, на старо, но добри, от клас А. Това е петдесет процента отгоре или милион и половина. Да бъдат в моята банка на Сейнт Томас до утре сутринта.

— Не е ли твърде много?

— Много? Когато имате желание да платите три милиона долара на някакъв информатор, който може случайно да се спъне в тази Баярат и момчето? Зарежи, Джефри. Плащай или поемам на път за Тортола в 10 ч утре сутринта.

— Ти си един самонадеян кучи син, Хайторн.

— Тогава зарежи всичко, а аз тръгвам за Тортола.

— Знаеш, че не мога да го зарежа. Обаче, Хайторн, чудя се дали си струваш парите?

— Няма да разбереш това, докато не ми бъди платено, нали?

Централното разузнавателно управление

Ленгли, Вирджиния

Сивокосият Раймънд Жилет, директор на ЦРУ, се взираше в униформения морски офицер, който седеше пред бюрото му. В погледа му се четеше възмущение.

— МИ-6 с известна помощ от Дьозием направиха тава, което вие не можахте, капитане — каза той кротко. — Те вербуваха Хайторн.

— Ние опитвахме — каза капитан Хенри Стивънс, шефът на морското разузнаване. Нямаше и намек за извинение в острия му отговор. Той поизправи своето петдесет и пет годишно тяло на стола, сякаш излъчваше чувство за физическо превъзходство над пълния шеф на ЦРУ. — Хайторн беше първокласен будала и никога не го разбра. С други думи, той беше проклет глупак и не би ни повярвал дори да му представим неопровержимо доказателство.

— Тази негова съпруга, шведката, беше агент или най-малкото платен информатор на Съюза?

— Точно така.

— Чие е доказателството?

— Наше. Неопровержим документ.

— От кого?

— Сигурни източници. Те са го потвърдили пред един човек.

— В Амстердам — каза Жилет риторично.

— Да.

— Четох вашия доклад.

— Тогава сте видял колко неоспорими бяха данните. Жената беше под постоянно наблюдение… Боже, беше се оженила два месеца след първата среща за числящия се в морското разузнаване офицер. Беше видяна, фотографирана, да влиза от страничния вход на Съветското посолство през нощта при единадесет различни случая! Какво още ви е нужно?

— Насрещна проверка например. С нас може би?

— Това го правят компютрите.

— Не винаги, и ако не знаете това, би трябвало да бъдете понижен до моряк.

— Не върви да бъда понижаван от вас, цивилния.

— По-добре е да го знаете от мен… аз съм отговорен за вашето поведение… вие вероятно ще се озовете в съда едновременно като цивилен, и военен. Т.е. ако оживеете 24 часа след като Хайторн научи истината.

— За какво, по дяволите, говорите?

— Чел съм вашия доклад относно съпругата на Хайторн.

— Е, и?

— Вие пуснахте слуха и накарахте всеки агент в Амстердам да повярва, че съпругата на Хайторн, професионален преводач, работела за Москва. На всеки са били внушени точните думи, ред по ред. „Ингрид Хайторн е изменник. Поддържа постоянен контакт с руснаците.“ Всички донесения бяха като развалена грамофонна плоча, една и съща фраза, отново и отново.

— Беше истина!

— Беше лъжа, капитане. Тя работеше за нас.

— Вие сте полудял… Не ви вярвам!

— Прочети досието при нас… Като сглобих информациите, разбрах, че за да са ви чисти ръцете, вие сте подхвърлили една лъжа, която се оказа истина, фатална истина. Подхвърлили сте слух чрез избран агент на вътрешни хора на КГБ, че мисис Хайторн е двоен агент, че женитбата й е истинска, а не маскировка, както руснаците са си мислели. Те я ликвидирали и потопили тялото й в канала Херен. Ние загубихме извънредно важен агент, а Хайторн загуби съпругата си.

— О, господи! — Стивънс се сгърчи на стола си, а тялото му се залюля нервно напред и назад. — Защо, по дяволите, никой не ни каза? — После внезапно той спря, очите му се приковаха в директора. — Една минута? Ако е вярно това, което казвате, тогава защо тя никога не го е казала на Хайторн?

— Можем само да гадаем. Те бяха в един и същ бизнес. Тя знаеше за него, но той не знаеше за нея. Ако знаеше, щеше да я принуди да се откаже заради рисковете.

— Как е могла да не му каже?

— Скандинавска невъзмутимост може би. Наблюдавай тенисистите им. Тя не би могла да се откаже, разбирате ли. Баща й умрял в Сибирския Гулаг като антисъветски активист, заловен в Рига, когато е била доста млада. Тя сменила името си, изградила си собствено досие, научила гладко руски, така както френски и английски, и започнала работа в Хага.

— Нищо от това не е отразено в нашите архиви!

— Можехте да го узнаете, ако бяхте вдигнали телефона, преди да вземете решение. Тя беше вербувана извън системата.

— Гадна мръсотия! Има ли, по дяволите, човек, на когото можеш да се довериш?

— Може би затова съм тук, младежо — каза Жилет, докато присвитите му дълбоки очи излъчваха неуважение и разбиране. — Аз съм един дядка от Виетнам, където нещата бяха наистина заплетени. Там беше такава голяма бъркотия, че аз си спечелих ужасна репутация, каквато не заслужавах, вместо да стана маршал. Така че знам какъв човек сте, капитане, което не извинява вас или мен, но мисля, че трябваше да научите истината.

— Щом се чувствате така, защо сте се заели с тази работа?

— Ти ме нарече цивилен и си прав в забележката. Аз съм много богат цивилен. Изкарвам много пари, отчасти заради своята неизяснена репутация, така че когато се впримчих в тази работа, реших, че си струва времето. Бих желал да се опитам да оправя нещата в тази много необходима област от управлението. Да оправя минали грешки може би.

— Съобразявайки се с вашите грешки, какво ви кара да мислите, че сте квалифициран?

— Пак същите грешки. Ние сме панически предразположени към секретност. Често не успяваме да предадем същественото… или да го открием. Например не мисля, че ще повторите грешката си с Ингрид Хайторн.

— Не беше моя грешка! Вие току-що казахте: тя не беше вербувана вътре в системата!

— Нито други 80 или 100 души. Какво мислиш за това?

— Мисля, че вони!

— Включително няколко твои лични агенти.

— Това беше преди да дойда на борда — каза морският офицер рязко. — Една система не работи, ако я пренебрегват. Дори в компютрите можеш да включиш програма, която да вреди на безопасността.

— Не го казвайте на хората, които се потят над машините на Пентагона. Вероятно няма да ви повярват.

— Шансът е един на милион!

— Приблизително същото, като оплождането на яйцеклетка от сперма. Девет месеца по-късно един живот е налице. А вие погубвате едно от тези живи същества, капитане.

— Майната ви…

— Спестете ми това излияние — каза директорът на ЦРУ, като вдигна ръце така, че лактите му останаха на страничните рамки на стола. — Този разговор остава в тази стая.

— Свършихте ли?

— Не още. Не мога да ви наредя, но бих ви предложил да се свържете с Хайторн и да му окажете всякаква помощ от която има нужда. Вие владеете цялото Карибско море, а ние се свиваме тук на тясно.

— Той няма да говори с мен — каза капитанът бавно и спокойно. — Опитвах няколко пъти. Щом разбереше кой е на телефона, поставяше обратно слушалката, без една дума да промълви.

— Говорил е с някой от твоите хора, МИ-6 потвърди това. Твоят човек казал на онзи от МИ-6, Кук, във Вирджин Горда,че Хайторн е чувал за Баярат. Знаел, че в Овалния кабинет има усилена охрана, а президентът носи предпазна жилетка. Ако ти не си му казвал това, тогава кой?

— Оставих го на шанса — отговори Стивънс неохотно. — Никъде не можах да се свържа с това копеле. Тогава казах на няколко души, които го познават, че могат да успеят, ако отидат и дадат на Тай сценария.

— Тай?

— Ние се познавахме не чак толкова добре, но пийвахме сегиз-тогиз. Жена ми работеше в посолството в Амстердам. Бяха приятели.

— Той подозира ли те в убийството на жена му?

— По дяволите, показах му фотографиите, но се заклех, че нямам нищо общо с нейната смърт… което е самата истина.

— Но имахте.

— Няма как да го е узнал. Освен това руснаците оставиха явни следи като предупреждение за другите си агенти.

— Но ние всички имаме развити инстинкти, нали?

— Какво искате от мен, господин директор? Аз свърших разговора.

— След като британците са го вербували, свикай незабавно хората си и решете какво можете да направите, за да му помогнете. — Директорът на ЦРУ се наведе над бюрото и написа на лист от тефтер: „Координация с МИ-6 и Дьозием. Тук са двете имена за връзка и те са единствените, с които следва да се свързвате. Предаването и приемането да става с промяна на честотите за объркване при подслушване.“ — Директорът подаде листа.

— Абсолютна секретност — отбеляза офицерът от морското разузнаване, като четеше имената. — Какви са кодовете?

— „Момиченцето — кръв“. Когато сте на приемане-предаване.

— Знаете ли — каза Стивънс, като ставаше от стола и слагаше бележката в джоба си. — Имам чувството, че всички може би преувеличаваме. Преживели сме дузина тревоги като тази… бойни отряди, изпращани от Средния изток, психопати, които искат да стрелят по президента на летището, теории, изградени от налудничави писма… и в деветдесет и девет процента от случаите тези неща се оказваха въздух под налягане. Изведнъж сама жена, пътуваща с младеж, се появява на мониторите и тътен се разнася от Йерусалим до държавния секретар с камбанен звън в Париж и Лондон. Не ви ли се струва прекалено?

— Задълбочено ли прочетохте информацията, която получих от Лондон и препратих на вас? — попита директорът на ЦРУ.

— Много основно. Тя е психопат по всички показатели на Фройд и без съмнение е ориентирана към покушения. Това не я прави амазонка.

— Защото не е. Баярат можеше да бъде момичето от съседната врата в Сентървил, САЩ, или празноглава манекенка на парижкия Сент Оноре, или плаха, нежна еврейка в израелската армия. Тя не води наемници, капитане, тя ги дирижира, в това е геният й. Тя създава планове, после движи важните фигури в тях към предназначените цели.

— Позволявате ли да попитам? — Морският офицер премести краката си. Дишаше дълбоко. Лицето му почервеняваше от изкачването на кръвта към главата му. — Какво направих… о, Боже, какво направих… казахте, че ще остане в тази стая.

— Ще остане.

— Боже, защо го направих? — Очите на офицера сякаш бяха в мъгла, а тялото му се олюляваше. — Аз убих жената на Тай!

— Приключено е, капитан Стивънс. За нещастие вие ще живеете с това до края на живота си… така, както аз живея тридесет години след Хо Ши Мин. Това е наказанието ни.

Братът на Тайръл, Марк Антъни Хайторн, известен като Марк-бой на местния карибски жаргон, смесица от италиански, испански и френски, беше доплавал до Вирджин Горда да поеме кораба на брат си. Марк Хайторн беше незаменимият по-малък брат. Малко по-висок от Тайръл, доста по-строен, може би слаб, за да сме прецизни. Лицето му приличаше на лицето на Тай, но без орловия поглед и безразличните очи на по-големия, по-опитен брат. Беше седем годни по-млад и макар че получаваше грижите и обичта на брат си, беше очевидно, че често се задява с неговия интелект.

— Хайде, Тай! — каза той категорично, докато стояха на пустия док при залез слънце. — Ти ще зарежеш целия този боклук! Не можеш да се върнеш в него, няма да ти позволя!

— Де да можеше да ме спреш, братле, но не можеш.

— Какво, по дяволите, е това? — Марк понижи гласа си като в заклинание. — Завинаги моряк, завинаги в морето! Това ли казваш?

— По принцип не! Просто мога да правя това, което те не могат. Кук и Ардисон летяха над тези острови, а аз ги развеждах с платнохода. Знам всяко заливче, всяка скала, отбелязана и неотбелязана на картата. Тук няма твърде много началници.

— Но защо, за Бога?

— Не съм сигурен, Марк, но може би е онова, което каза Кук. Според него тези са боклукът на света. Не са старите, които знаем отпреди, от нова порода са: яростни, фанатизирани, просто искат да разрушат всичко, което смятат, че им пречи да се измъкнат от бунището.

— Това вероятно е вярно. Но, повтарям, защо ти се оставяш да бъдеш въвлечен?

— Току-що ти казах. Мога да правя това, което те не могат.

— Това не е причина. Това е самовлюбено оправдание.

— Добре, братко-академик, ще се опитам да обясня. Ингрид беше убита поради една или друга причина, сигурно никога не ще открия защо. Но тя искрено искаше насилието да бъде спряно. В този момент аз, честно казано, не съм сигурен на чия страна беше тя, но наистина знам, че тя искаше мир. Случвало се е да я държа в ръцете си и отнякъде в нея бликваше вик: „Защо не може да спре? Защо бруталността не може да спре?“ По-късно, когато ми казаха, че била съветски шпионин… добре, все още не мога да го повярвам, но щом е била, било е затова. Тя наистина искаше мир. Тя беше моя жена, аз я обичах, а тя не можеше да ме лъже, когато беше в ръцете ми.

Мълчаха. Накрая Марк заговори меко:

— Аз дори нямам претенции да разбирам света, в който живееш. Господ ми е свидетел, че не мога да го приема. И все пак трябва да те попитам отново, защо наистина се връщаш?

— Защото срещу нас има враг много по-различен от тези, които познаваме. Ако мога да помогна да бъде спрян този психопат, защото знам няколко мръсни трика, може би някой ден ще се чувствам по-добре пред паметта на Ингрид. Кирливите игри я убиха.

— Звучи убедително, Тай — каза Марк.

— Радвам се, че се съгласи — Хайторн погледна по-малкия си брат и постави ръка на рамото му. — Понеже през следващите седмица или две ти ще водиш бизнеса, започни да търсиш наоколо два нови едномачтови платнохода, клас А, с широко платно — от носа до кърмата. Ако откриеш някъде на добра цена, а мен ме няма, веднага ги купи.

— С какво? С какви пари?

— Парите ще пристигнат в нашата банка в Сейнт Томас утре сутринта. Ухажват ме моите нови работодатели.

— Радостен съм, че съчетаваш идеализма с практичността.

— Дължат ми повече, отколкото могат да платят.

— Междувременно, какво да правя с другия кораб? Имаме две резервации за следващия понеделник.

— Викнах Барби в Ред Хук. Тя ще дойде на борда. Лодката й още не е поправена от урагана.

— Тай, знаеш, че тези, които наемат платноходи, не се чувстват добре с жени-капитани!

— Само й кажи да прави това, което прави със собствените си наематели, когато те открият, че тя не е Брус или Бен, а Барбара. Тя изтъпанчва своя стюард веднага щом всички са на борда. Така че купувай, ние сме богати.

Изведнъж ревът на автомобилен двигател, последван от свистящи гуми, изпълни здрача от близкия паркинг зад дока. След секунди приглушените гласове на Кук и Ардисон долетяха до работилницата на яхт-клуба. Миг по-късно англичанинът и французинът бързаха стремглаво по пътя.

— Нещо се е случило — каза Тайръл тихо.

— Нещо се случи! — възкликна Джефри Кук, когато двамата мъже завиха и се затичаха по кея, останали без дъх. — Току-що идваме от местното управление. Здрасти, Марк, боя се, че трябва да говорим с брат ти на четири очи. — Представителят на МИ-6 избута Хайторн към левия край на кея. Човекът с кодово име Ришельо ги следваше.

— По-спокойно — каза Хайторн. — Поеми си дъх и задръж.

— Няма време! — каза Ардисон. — Получихме четири доклада. Във всеки от тях някой съобщава, че е видял жената и юношата.

— От един и същ остров?

— Не, от три, дяволите ги взели! — каза Кук. — Но и на трите има международна банка.

— Значи два доклада идват от едно място…

— Санта Крус, Кристиянстед. Самолетът ни чака на аеродрума. Аз избирам Санта Крус.

— Защо? — продължи Хайторн сърдито. — Не искам да те обидя, Джеф, но аз съм по-млад и съвсем очевидно — в по-добра форма от теб. Дай ми Санта Крус.

— Не си виждал фотографиите!

— От това, което ми каза, те са три различни жени, така че каква полза от тях?

— Изгубил си навиците, Тайръл. Колкото и малко вероятно да бъде тя да е на някоя от снимките, може на една от тях да е тя. Ние, разбира се, не можем да изпуснем шанса.

— Достави ми ги.

— Трябва да дойдат с куриер. Дьозием ги праща от Мартиника с първата пратка по дипломатическата поща утре.

— Не можем да губим време — настоя Ардисон.

— Ще ти дам имената на нашите източници, Тайръл — каза Кук. — Ти ще вземеш Сейнт Бартелеми. Жак ще прегледа Ангуила.

Хайторн се събуди на тясното легло в хотела на остров Сейнт Бартелеми. Все още беше сърдит на Джефри Кук, че го изпрати на това място. Местният източник, до когото стигна с помощта на шефа на островната охрана, беше известен наркоинформатор, един мошеник, домогващ се до наградата от три милиона американски долара. Беше видял една възрастна немкиня, придружена от порасналия й внук. Те слезли от кораба в Сейнт Мартин. С това неубедително доказателство беше тръгнал за наградата. Въпросната баба обаче била типично немска майка, която не одобрява плебейския начин на живот на дъщеря си и затова предложила да вземе внука си на голямо пътешествие сред островите.

— По дяволите! — избухна Хайторн, като се протягаше за телефона, за да поръча някаква закуска.

Тайръл се мотаеше по улиците на острова, за да убие времето, докато хване такси към аерогарата. Там един самолет щеше да го върне на Британска Горда. Нямаше какво да прави, освен да се мотае. Мразеше да спи сам в хотелски стаи. Те бяха като единични затворнически килии, където човек бързо се ядосва на своята собствена компания.

И тогава я видя. На петдесет крачки встрани пресичаше улицата към входа на шотландската банка — жената, която беше спасила разсъдъка му, а дори и живота му. Тя беше станала още по-красива. Дългата й черна коса обграждаше любимите черти на обгорялото от слънце лице. Ходеше с уверени плавни движения — като истинска парижанка, която не смята за недостойно да бъде любезна към непознатите. Споменът го завладя. Прекрасният й образ измести всичко останало на заден план.

— Доминик! — извика той, като разбутваше хората пред себе си. Затича се по улицата към жената, която не беше виждал толкова отдавна. Твърде отдавна.

Тя се обърна на тротоара, лицето й просветна, усмивката й бе пълна с радост. Той я издърпа през тротоара до стената и се прегърнаха. Държаха се един друг с отдавнашната топлина и страст.

— Казаха ми, че си се върнала в Париж!

— Така беше, драги мой. Трябваше да подредя живота си.

— Нито дума, нито писмо, дори телефонно обаждане. Изгубих си ума!

— Не можех да заместя Ингрид. Знаех това.

— Не знаеше ли колко много исках да опиташ?

— Идваме от различни светове, драги мой. Твоят живот е тук, моят — в Европа. Имам задължения, които ти нямаш, Тай. Опитвах се да ти кажа това.

— Някои от тях помня твърде добре. Да спасиш децата, да помогнеш на Сомалия… два или три други ангажимента, които никога не можах да проумея.

— Бях далече твърде дълго, много по-дълго, отколкото трябваше да съм без теб. Моите ангажименти бяха една бъркотия. Няколко сменящи се правителства не желаеха да помогнат. Но сега, когато Ке д’Орсе е твърдо зад нас, нещата са по-лесни.

— Как така?

— Например миналата година в Етиопия… — Докато тя говореше за триумфа на своите благотворителни мисии, преминали през бюрократични пречки, нейната естествена жизнерадост сякаш наелектризираше всичко наоколо. Големите й топли очи бяха толкова живи, лицето й — толкова изразително, откриващо един непресъхващ извор на безгранична вяра, която я вдъхновяваше. Иначе не би могла да се занимава с толкова важните и нерешими проблеми в най-горещите места по света. — … ти разбираш, ние изпратихме двадесет и осем камиона! Не можеш да си представиш какво е да видиш хората от селата, особено децата, чийто глад е изписан на лицата им, а и по-възрастните, които почти бяха изгубили надежда! Не мисля, че друг път съм плакала от толкова много щастие… А сега доставките идват редовно, ние разклоняваме мрежата навсякъде и това ще продължи, докато упражняваме натиск!

— Упражнявате…?

— Знаеш драги мой, измъчвай мъчителя с неговите собствени заплахи, представени любезно, разбира се, чрез най-официални документи. Република Франция не може да бъде разигравана! — Доминик се усмихваше триумфално, очите й искряха.

Той толкова я обичаше. Тя не можеше да го напусне отново!

— Хайде да пийнем — каза Хайторн.

— О, да, моля! Толкова много ми се иска да ти говоря, Тай. Толкова ми липсваше. Имам среща с адвоката на чичо си в банката, но той може да почака. Това е очарованието на островите. Тук всички закъсняват. Ще му се обадя оттам, където отидем.