Ашкелон

8.

Тялото беше покрито с чаршаф и откарано с линейка под светлините на мощните прожектори на летището. Хайторн беше идентифицирал това, което беше останало от тялото, като настояваше майор Нелсън и лейтенант Пул да стоят настрани, докато го правеше. Тлеещият търбух на съвършения самолет се беше превърнал в грозен скелет. Металните листове на стените се бяха извили навън и откриваха гръдната кухина на едно грамадно, горящо, обърнато нагоре насекомо с отрязани крайници.

Джаксън Пул плачеше открито, почти паднал на земята, и бълваше всички ругатни, които можеше да измисли. Тайръл клекна до него. Нищо повече не можеше да направи, освен да сложи ръка на рамото на лейтенанта. Думи на един непознат за загинал приятел нямат смисъл. Той погледна нагоре към Катерин Нелсън и видя, че тя стои твърдо, с изопнати черти, но едва сдържа сълзите си. Той бавно освободи рамото на Пул, стана на крака и се приближи до нея.

— Знаеш ли, добре е да се плаче — каза той деликатно, като стоеше пред нея, но не я докосваше. Ръцете му бяха отпуснати отстрани. — Няма нищо в наръчника на офицера, което да го забранява. Ти загуби човек, който ти беше близък.

— Знам… и двете — каза майорът, преглъщайки сълзите, появили се в очите й, очевидно облекчена. Тя започна да трепери. — Чувствам се толкова безпомощна, толкова неадекватна — добави тя.

— Защо?

— Не съм сигурна. Не съм обучена да посрещам такива ситуации.

— Не, ти си обучена да не се показваш по този начин в присъствието на подчинените си по време на безизходност, а такива моменти преживява всеки. Има разлика.

— Аз… аз никога не съм била в сражение.

— Това е сражение, майор. Може никога повече да не участваш, но сега го видя.

— Видях ли го? О, боже, та аз дори не съм виждала убит… още повече, който ми е бил близък.

— Това не е изискване за обучението на пилотите.

— Аз трябва да съм по-силна, да се чувствам по-силна.

— Тогава ти би била подлец, така също и проклет глупак, а двете правят един отвратителен офицер. Това не е ням филм, Кати, това е реалност. Никой няма доверие на по-висшия офицер, който не изпитва емоции при лична загуба. Знаеш ли защо?

— Нищо не знам точно сега…

— Чарли е мъртъв…

— Чарли е мъртъв заради мен.

— Не, не е така. Той настояваше да остане в самолета.

— Трябваше да му наредя да не остава.

— Ти му нареди майоре, аз чух. Ти спази устава, но той отказа да се подчини на заповедта ти.

— Какво? — каза Нелсън, очите й едва ли виждаха, когато гледаше Хайторн. — Ти се опитваш да ме успокоиш, така ли?

— Само по най-смисления начин, майоре. Ако целта ми е да намаля скръбта ти, сигурно бих те накарал да си изплачеш очите, но аз не направих това. Първо, защото ти би ме презирала за това по-късно, и, второ, защото ти предстои да се срещнеш с американския генерален консул и още някой от неговия състав. Тях ги задържат на вратата, но сега те използват дипломатическите си привилегии и ще им позволят да дойдат тук след пет минути.

— Ти ли ги повика?

— По-добре поплачи, лейди, поплачи за Чарли сега, а после се върни към своя устав. Всичко е наред. Аз съм плакал толкова пъти, а никой не ме е понижил в длъжност за това.

— О, боже, Чарли! — изхлипа Нелсън. Главата й се облегна на гърдите на Хайторн. Той я хвана, ръцете му бяха меки, но силни.

Минаха няколко минути. Сълзите й отстъпиха и Тай повдигна брадичката й нагоре с ненатрапчива ръка.

— Това беше времето, което ти се полагаше. Научил съм се да го преценявам. Изсуши очите си колкото можеш по-добре, но по никакъв начин не мисли, че трябва да криеш това, което чувстваш… Можеш да използваш ръкава на комбинезона ми.

— Какво… за какво говориш?

— Консулът и хората му пристигат с кола. Ще видя Пул. Вече е на крака. Веднага се връщам. — Хайторн беше тръгнал, когато ръката на Нелсън върху рамото му го спря.

— Какво има? — попита той, като се обръщаше.

— Не знам — отвърна тя и поклати глава, докато официалната кола на консула със знаменце препускаше през аеродрума към тях. — Благодаря ти. Време е за правителството — добави тя. — Ще се справя с тях.

— Тогава действай, майоре. Изглеждаш добре. — Тайръл отиде при Джаксън Пул, който държеше решетката на направляващото приспособление за пожарния маркуч на двигателя. На устните му имаше кърпичка. Главата му беше хлътнала между раменете. Лицето му изразяваше ужасна тъга. — Какво правиш, лейтенанте?

Пул изведнъж залитна и сграбчи Хайторн за комбинезона отпред.

— За какво, по дяволите, е всичко това? В дън земя да се продъниш дано! — викаше той. — Ти уби Чарли, ти, мръсник!

— Не, Пул, не съм убил Чарли — каза Тай, като не правеше никакъв опит да попречи на ръцете на лейтенанта. — Други го направиха, не аз.

— Ти нарече моето момче „кабарче в задника“!

— Това няма нищо общо със смъртта му, нито със самолета, вдигнат във въздуха. Ти го знаеш.

— Да, мисля, че знам — каза Пул тихо, като отпусна комбинезона на Хайторн. — Преди ти да дойдеш, бяхме Кати, Сал, Чарли и аз. И всичко си вървеше добре. Сега изгубихме Чарли, Сал изчезна, а Голямата лейди е купчина бейрутски боклук.

— Голямата лейди?

— Нашият АВАК. Защо, по дяволите, влезе в живота ни?

— Не по свой избор, Джаксън. Фактически ти влезе в моя. Аз дори не знаех за твоето съществуване.

— Всичко е толкова забъркано, че не мога да мисля повече. Нека да ти кажа, разбирам нещата по-добре от всеки, когото познавам!

— Разбираш компютрите, лазерните лъчи, кодовете за достъп, бутоните, неща, които останалите от нас не разбират — каза Хайторн остро и бързо. — Но нека аз да ти кажа нещо, лейтенант. Има и друг свят, тук отвън, и ти си нямаш понятие от него. Нарича се човешки фактор и няма нищо общо с твоите машини и електронни измишльотини. Това е нещото, с което хора като мен трябва да се справят ден за ден, в продължение на години. Не са листа от принтера, а мъже и жени, които могат да бъдат наши приятели или могат да искат да ни убият. Опитай се да въведеш такива уравнения в твоята съвършена апаратура!

— Боже, ти наистина си ядосан.

— Безумно си прав, ядосан съм. Чух това, което току-що ти казах, преди няколко дни от един от най-добрите тайни агенти, които някога съм познавал. Аз му казах, че е луд. О, момче, дали не ми се връща тъпкано!

— Може би и двамата трябва да се поуспокоим — каза сломеният лейтенант, докато консулският автомобил се връщаше обратно през аеродрума. — Кати току-що свърши разговора с консула и има много нещастен вид.

Нелсън се приближи, свила вежди. Погледът й изразяваше едновременно тъга и обърканост.

— Ти се връщаш обратно. Имали някакви специални инструкции — каза тя. После погледна твърдо към бившия морски офицер от разузнаването. — Наистина, в какво ни въвлече, Хайторн?

— Бих искал да мога да отговоря, майоре. Всичко, което знам, е, че се оказа много повече от това, което очаквах. Тази нощ го потвърди със смъртта на Чарли.

— О, боже, Чарли…!

— Спри, Кати — каза Джаксън Пул изненадващо твърдо. — Имаме да вършим работа и, за бога, искам да я върша. Заради Чарли!

Не беше лесно да се вземе такова решение, но вбесеното командване на военновъздушната база в Кокоа, Флорида, бе притиснато да го направи. Намесиха се Морският департамент, ЦРУ и, накрая, най-важните специалисти от Белия дом. Унищожаването на АВАК-II трябваше да се потули. Измислиха някаква история с неправилно скачена тръба за гориво, която причинила експлозия на някакъв тренировъчен самолет от Патрик, приземил се на френска територия за спешен ремонт. За щастие минало дори без ранени. Родителите на неженения старши сержант Чарлс О’Брайън бяха отведени до Вашингтон и уведомени за смъртта на сина си лично от директора на ЦРУ. На следователите беше наредено да работят мълчаливо, но максимално бързо.

„Момиченцето — кръв“, както беше наименовано издирването в най-секретните кръгове, беше приоритетната задача на всички служби. Всеки международен полет, независимо откъде идваше, бе щателно проверяван. Задържаха се съмнителни пътници, някои за продължително време, като ги настаняваха в самостоятелни изолирани стаи. Документите им минаваха през специални скенери, произходът им беше проверяван и препроверяван. Броят на задържаните достигна стотици, после надмина хиляда. „Ню Йорк Таймс“ го представи за „прекомерно безпокойство без основание“, докато „Интернешънъл Хералд Трибюн“ го описа като „американска параноя — нито едно оръжие или нелегално вещество не са открити“. Но до журналистите не достигна никаква информация от Лондон, Париж или Вашингтон. Името на Баярат никога не се спомена. Никой не разбра защо се търсеше някаква жена, придружена от младеж, и двамата с неизвестна националност.

И докато търсеха, „Леар“-25 се приземи във Форт Лодърдейл. Пилотът беше човек, прелетял маршрута неколкостотин пъти, вторият пилот — една доста едра жена, бивш командир в израелските въздушни линии. Тъмната й коса бе прибрана под пилотската шапка. В страничната седалка седеше висок млад мъж. Между митническия персонал, нает за случая, имаше един приятен цивилен, който поздрави пътниците на италиански и бързо прегледа техните емиграционни документи. Амая Баярат и Николо Монтави от Портичи се бяха приземили на американска земя.

— Кълна се в Бога, не знам как успя да уредиш тая заповед — каза Джаксън Пул, като влезе в хотелската стая на Сейнт Мартин, където Хайторн и Катерин Нелсън изучаваха разпечатките на лейтенанта, — но съм абсолютно сигурен, че надвишаваш властта си.

— Искаш да кажеш, че той е уредил да ни заповядат още днес да бъдем на разположение? — попита Кати.

— По дяволите, майоре, този пират-янки просто ни осинови, със или без наше съгласие.

— Аз също съм наемник — каза Тайръл меко, като се обърна към компютърните схеми. Използваше изчислителна линийка на светлината на настолната лампа.

— Изясни се, моля, лейтенант.

— Ние ставаме негова собственост, Кати.

— Мога да те уверя: не изцяло — каза майор Нелсън.

— Добре, ние станахме доброволци. Заповядано е да не се използва никакъв тукашен пилот, защото някой тук взриви Голямата лейди и още не са разбрали кой. А тъй като си специалист по морските полети, наредено е да останеш с него, Кати. Аз също оставам с вас, сигурно защото съм по-слаб от него, въпреки че съм по-млад.

— Има ли още нещо да добавиш? — каза Хайторн, като се наведе над масата. — Като например как си ме разхождал и си ме накарал да си вземам лекарството?

— Хей, хайде де — избухна Катерин Нелсън. — Знаем, че искаш да ни използваш, но и да искаш, не можеш да ни наредиш да ти помагаме. Казахме ти, че го правим по свое желание. Заради Чарли.

— Вие явно сте решили да оспорвате моята власт?

— Стига глупости, Тай — заповяда Кати. — Къде отиваме сега?

— Познавам тези острови. Те са къс вулканичен атол, там няма нищо. Само скали и плажове, които могат да нацепят страните на лодката.

— Един от тях е — намеси се Пул. — Вярвай на думата ми на специалист.

— Вярвам ти — съгласи се Хайторн. — Така че трябва да се приближим. Французите ни дават една двумоторна амфибия. Довечера ще стигнем на пет мили от най-южния остров с двуместна миниподводница, която ще ни докарат от Горда с британски кораб на въздушна възглавница.

— Двуместна? — извика Нелсън. — Ами аз?

— Ти оставаш на самолета.

— По дяволите. Казваш на британците да изпратят пилот без никакви други обяснения! Чарли ми беше като по-голям брат. Отивам там, където отивате с Джаксън. Все пак вие имате нужда от мен.

— Може ли да попитам защо?

— Разбира се. Докато вие, двамата мъже, правите вашето разузнаване на островите, какво ще стане с подводницата? Ще я оставите да потъне в калта ли?

— Не, ще я изтеглим на плажа и ще я прикрием. Случайно знам как се прави това.

— Вземете ме, ако искате да оживеете. Случайно знам как се прави това. В случай че намерите острова, който според вас е там…

— Той е там — каза Пул, като я прекъсна. — Моите уреди не лъжат.

— Тогава да кажем, че го намерите — Кати отстъпи. — Допускам, че такова място ще бъде изключително добре защитено и със сила, и с техника, особено с техника. Съгласен ли си, Джаксън?

— По дяволите, да, Кати.

— По-нататък приемам, че би било много по-умно амфибията да се приземи на повърхността далеч от брега, да ви разтовари и вие да плувате до точката на влизане, която може да се определи на място.

— Ще се опитаме да се изплъзнем на една страна, никакви разтоварвания, никакви летящи тела във въздуха. Ти преувеличаваш техническите възможности на един гол, едва населен малък остров.

— Ти не знаеш нищо за техниката, Тай — противопостави се лейтенантът. — Бих могъл да инсталирам компютърна сканираща система, подобна на описаната от Кати, с един персонален компютър, един тристадоларов генератор, една двойка сензорни дискове. Аз не преувеличавам.

— Сериозно ли говориш? — Тайръл погледна изпитателно Пул.

— Не знам как бих могъл да ти го обясня — продължи Пул, — но преди десет или дванайсет години, когато бях тинейджър, баща ми купи домашен компютър. Това беше най-лошото нещо, което можеше да направи за нас. Той никога не се справи с него, особено когато се опитваше да запише в паметта му електронна игра или някоя програма. Така се ядосваше, крещеше, ругаеше и накрая изхвърли компютъра, за да не го вижда повече. Баща ми е умен, много добър адвокат, но кодовете, символите и всички тези бутони, които трябва да натискаш, за да получиш нужното, възприемаше като свои лични врагове.

— Каква е връзката? — попита Хайторн.

— Има връзка — отговори Пул. — Той мразеше това, защото не беше израснал с него, не можеше да свикне с терминологията…

— Какво…?

— Той беше хуманист. Радваше се, когато черните се бореха за място в правителството. Мислеше, че това е демократично и наистина беше прав. Но не успя да се пригоди към съвременните технически новости, защото те дойдоха твърде бързо и не бяха хуманни. Той се страхуваше от тях.

— Лейтенант, по дяволите, какво искаш да ми кажеш?

— Че всичко е наистина просто, веднъж да свикнеш с него. Моята малка сестра и аз бяхме отгледани с компютрите. Компютрите бяха в училище, компютърни бяха игрите ни… Татко никога не се противопоставяше, само отказваше да ни гледа. И ние свикнахме с всички тези бутони и символи.

— Каква ти е целта?

— Моята малка сестра е програмист в една компания и вече изкарва повече пари от мен. Но аз използвам апаратура, за която тя би умряла.

— И така?

— Така. Кати е права и аз съм прав. Тя ти казва, че съществуват огромни технически възможности. Аз мога да го направя съвсем лесно. Тя теоретизира какво би могло да има на този остров. Аз казвам, че би могло да се постигне с един обикновен компютър, тристадоларов генератор и двойка сензорни дискове. Технически не е голяма работа, но би ни създало страхотни проблеми, ако са го използвали на острова.

— Това, което казваш след цялата тази тирада, е, че трябва да тръгна с нея, така ли?

— Слушай, Тай, тази лейди е много важна за мен. И аз като тебе често не приемам нещата, които прави. Но аз я познавам. Когато е права, тя е невероятно права, особено що се отнася до стратегия и тактика. Тя е съвършен военен.

— Как ще бъде като капитан на миниподводницата?

— Мога да управлявам всяко нещо, което върви напред или назад по небето, земята или във водата — каза майорът, отговаряйки за себе си. — Дай ми един час да науча правилата и устройството и ще мога да се явя на изпит за най-високата категория…

— Харесва ми твоята скромност. Освен това не й се доверявам.

— Знам също, че морските „барети“ могат да бъдат обучени да ги управляват за двайсет минути.

— На мен ми отне половин час — каза Хайторн лекомислено.

— Бавен си, както и очаквах. Виж, Тай, аз не съм идиотка. Ако някой ми беше предложил да отида на разузнаване с теб, бих отказала. Не защото съм страхлива, а защото не съм нито физически, нито психически обучена за такава работа. Няма да съм ти от полза. Но в машина, която мога да управлявам, аз мога да съм в плюс. Ще държим връзка по радиото и ще мога да дойда където пожелаеш, по всяко време. Ще ви бъда полезна, ако попаднете в беда.

— Винаги ли е толкова логична, Джаксън?

Преди хилещият се Пул да може да отговори, телефонът иззвъня и тъй като беше най-близо, той отиде до шкафчето и го вдигна.

— Да? — отговори внимателно, после, след като изслуша отсрещната страна, се обърна към Хайторн, а ръката му легна върху микрофончето. — Някакъв Кук те търси.

— Време му беше! — Тайръл взе слушалката от лейтенанта. — Къде ходиш, по дяволите? — извика той.

— Аз бих попитал теб за същото — каза гласът от Вирджин Горда. — Ние току-що се върнахме, не намерихме абсолютно никакво съобщение от теб, но открихме, че сме ограбени!

— За какво говориш?

— Трябваше да се обаждам на онова говедо Стивънс, за да науча къде си.

— Не провери ли при Марти?

— Марти си е отишъл, както и неговият приятел Мики. Те просто са изчезнали, стари момко.

— Кучи синове! — изрева Хайторн. — Това ли е похищението?

— Пликът, който оставих за теб в трезора, също е изчезнал. Всичко… всичките ни материали до днес.

— Боже господи!

— В неподходящи ръце този материал…

— Пукната пара не давам за неподходящите ръце. Искам да знам къде са Марти и Мики! Те не биха изчезнали. Не е в техен стил. Щяха да оставят бележка. Никой ли не знае нищо?

— Очевидно не. Казват, че един тип, наречен стария Риджили, отишъл в работилницата, където двете момчета трябвало да работят по машината му, и открил, че момчетата не са там, а машината му още стои разглобена.

— Тук има нещо гадно! — извика Хайторн. — Те са ми приятели… Какво става, по дяволите!

— Почакай, сега следва най-лошото — каза Кук. — Чиновникът, който дал плика, каза, че е предал писмото на „един твърде уважаван в Лондон джентълмен на име Гримшоу“, който ни е идентифицирал всичките и дал да се разбере, че писмото е негова собственост, защото ни е платил за информацията.

— Каква информация?

— Оценка на яхта, която неговият клуб в Сан Диего щял да купи, списък на оборудването, което трябва да се подмени, и обща оценка на възможностите й. Трябва да призная, че звучи убедително. За нещастие, младият човек клъвнал.

— Кучият му син застреля ли се или изхвръкна от хотела?

— Той вече напусна, стари момко. Прекрати договора си веднага щом беше здраво наруган. Каза, че ще получи място в Савой в Лондон, а и се чувствал зле на този остров. Хвана първия полет за Пуерто Рико, като арогантно ни заяви, че доста се надява да пътува в същия самолет за Лондон, в който е и неговият Гримшоу. Казал на управителя, че сигурно ще остане без работа само един ден, нещо такова.

— Провери пътниците от Пуерто Рико за всички полети до… — Тайръл спря, като въздъхна шумно. — По дяволите, ти вече си го направил.

— Естествено.

— Никакъв Гримшоу — каза Хайторн.

— Никакъв Гримшоу — потвърди Кук.

— И той със сигурност не е в тамошния клуб.

— Стаята му е без петънце, телефонът е избърсан чисто, двете брави — също.

— Професионалист… Дяволите да го вземат!

— Така е, не може постоянно да мислим за това, Тай.

— Аз постоянно мисля за Марти и Мики и ти трябва да си скъсаш задника да ги намериш.

— Уведомили сме британската флота в Пуерто Рико, а властите ги издирват из острова… Една минута, Тайръл, Жак току-що влиза. Има да ми каже нещо. Остани на телефона.

— Добре — каза Хайторн, като сложи ръка на слушалката и се обърна към Катерин Нелсън и Джаксън Пул. — Там, на Горда, жестоко са ни изиграли — обясни той. — Мой добър приятел, който ми беше връзка, заедно с помощника си, също приятел, са изчезнали. Също и всички документи, с които разполагахме за тази кучка.

Нелсън и Пул се спогледаха. Лейтенантът вдигна рамене, за да покаже, че не разбира думите на Тайръл. Майорът повдигна вежди, а после сви рамене и поклати глава, сякаш да каже, че е излишно да се пита.

— Джеф, къде си? — извика Тайръл по телефона, защото проточилото се мълчание стана не само обезпокояващо, но зловещо. Накрая гласът се появи.

— Страшно съжалявам, Тайръл! — започна тихо Кук. — Бих желал да не ти казвам това. Една патрулна лодка е прибрала тялото на Майкъл Симс на около деветстотин метра от брега. Бил е застрелян в главата.

— О, Боже — каза Хайторн тихо. — Как се е оказал там?

— Според предварителното разследване, понеже са намерили следи от боя по дрехите му, властите смятат, че е бил застрелян, после поставен в моторна лодка и отпратен на автоматична скорост в открито море. Те мислят, че той е бил наведен над борда и ударът го е запратил вътре в лодката.

— Което означава, че никога не ще намерим Марти. А ако го намерим, ще бъде мъртъв в лодка с празен резервоар.

— Боя се, че британският флот поддържа това мнение. Нарежданията от Лондон и Вашингтон са да запазим мълчание по въпроса.

— Проклети да са! И двете момчета ги слагам по-горе от тази скапана операция. Те бяха герои от войната, а загинаха за нищо.

— Прости ми, Тай, но аз наистина вярвам, че не е за нищо. Ако не друго, то това, прибавено към убийството в Маями, твоето преживяване на Саба и самолета в Сейнт Мартин доказват, че имаме работа с много сериозен проблем. Тази жена… тези хора… имат източници, надхвърлящи всякакви предварителни очаквания.

— Знам — каза Хайторн едва чуто. — А освен това вече знам как новите ми сътрудници се чувстват след смъртта на Чарли.

— Кой?

— Нищо, няма значение, Джеф. Стивънс съдейства ли на вашите планове там?

— Да, сътрудничи ни. Тай, откровено трябва да те попитам, ти искрено ли мислиш, че си в състояние да продължиш? Искам да кажа, че все пак си бил няколко години далеч от такива неща…

— Какво, по дяволите, правите ти и Стивънс, седянка на стари моми с бродерия ли? — прекъсна го Хайторн сърдито. — Нека ти обясня нещо, Кук, аз съм на четирийсет години…

— Четирийсет и две — прошепна Катерин Нелсън през стаята. — Досието…

— Млъкни!… Не, не ти, Джеф. Отговорът на твоя въпрос е да. Тръгваме след час и имаме за вършене много работа. Ще се свържа с вас по-късно. С кого ще държиш връзка?

— С управителя? — предложи сътрудникът на МИ-6 по телефона.

— Не, не той. Зает е твърде много с хотела… Използвай Роджър, младия барман, това е идеалният вариант.

— О, да, черният приятел с пушката. Добър избор.

— Бъди на разположение — каза Тайръл, като затвори телефона и се обърна към майор Нелсън. — Моята възраст няма нищо общо с последиците. Бях точен, когато казах, че ще имаме двуместна — за мъже, подводница, защото е така. Не трима или четирима, а двама. Надявам се, че ти и твоят „драг“ сте страшно близки, защото след като настояваш да бъдеш на борда, ще трябва да си или върху него, или под него.

— Една незначителна поправка към номенклатурата на миниподводницата, командир Хайторн — възкликна майорът. — Отзад… или може би следва да кажа — към кърмата… се намира временен склад, отделение, равно по големина, ако не и по-голямо от пространството за персонала. Там се държи една спасителна лодка, основни провизии за пет дни, както и оръжие и сигнални ракети. Предполагам, че ще извадим някои провизии, товарите, излишната екипировка и ще се отвори място за мен.

— Откъде знаеш толкова много за миниподводниците?

— Някога тя излизаше с един морски авиоатлет от Пенсакола, който беше много близък с водолазния свят — отговори лейтенантът. — Сал, Чарли и аз бяхме много щастливи, когато тя му каза да се разкара на Сатурн. Той беше един нещастен арогантен глупак.

— Моля те, Джаксън, някои неща не са за говорене.

— Имаш предвид неща като досиетата? — попита Хайторн.

— Прочела съм само един протокол.

— Изровен от войната през 1812… Добре, забрави. — Хайторн отиде до масата и книжата. — Можем да започнем от точка, например на миля или миля и нещо на юг от първия остров. Със загасени светлини, ще се движим само чрез дългообхватния навигатор58. Ето, точно тук. — Тайръл посочи с линийката към координатите, фиксирани от Вашингтон. Това бе всичко известно за атола. За щастие бяха включени чертежи, подготвени от специалисти като Хайторн от преди шест години. Рифове, които се намираха там, а също и невидими вулканични скали, отбелязани така, че моряците да не налетят върху тях или да потънат в бурните води. — Има прекъсване през външния риф тук — каза той, докосвайки моряшката карта.

— Нашият радар няма ли да го засече? — попита Пул.

— Ако сме под вода, вероятно ще го засече — отговори Тай. — Но ако сме на повърхността, няма да може. Бихме се натъкнали на струпване от корали точно под лъча.

— Тогава ще останем под водата — каза Катерин.

— След това, ще стигнем до вътрешния риф, за който нямаме никакви данни и ще плаваме със затворени очи — отговори Хайторн. — И това е едва първият остров. Идиотщина!

— Мога ли да направя предложение? — попита Нелсън.

— Моля.

— При бойни тренировъчни полети, когато налетяваме на масивна облачна покривка, ние се движим по възможност по-ниско, точно над килима от облаци, където нашето оборудване има максимален обхват на разгръщане. Защо да не повторим процедурата? Ще се движим по възможност максимално високо, използвайки широкоъгълния перископ и при минимална скорост, едва ли не еластично, ще отскачаме от рифа или скалите, с които влезем в съприкосновение.

— Като оставим терминологичния език — каза Пул, — то е много просто.. Подобно е при компютрите. Наполовина си в тях, наполовина извън — част от погледа е върху екрана, част — върху десетте пръста на бутоните.

— Какви бутони?

— Можеш ли да ми намериш един обикновен портативен компютър и една дузина сензорни дискове? Моментално се лепвам за заобикалящия свят край подводницата.

— Разбира се, че не. Няма време.

— Тогава да тръгваме. Теорията на Кати е в сила.

— Много се надявам да е така.