Ашкелон

28.

Сенатор Пол Сийбанк вървеше бавно по селския път в околностите на Роквил, Мериленд. Беше мрачен следобед и небето беше натежало от облаци. Той носеше фенер и нервно го включваше и изключваше. Сивата му коса беше покрита с шапка, изваяните му черти се криеха от пешовете на лекия летен шлифер. В действителност стройният, твърд бивш бригаден генерал Сийбанк, а сега стройният, твърд сенатор Сийбанк, беше в паника, близка до загубата на равновесие. Не можеше да овладее треперенето на ръцете си, нито да спре очевидния тик, от който долната му устна подскачаше в резки спазми.

Трябваше да събере мислите си. Не можеше да изгуби контрол. Въпреки това не можеше да сдържи страха си от факта, че е станал Скорпион едно.

Лудостта беше започнала преди осем години на същия този път — той водеше към една отдавна изоставена плевня, в отдавна изоставените поля на отдавна забравено имение, което сега беше просто неизползвана, безплодна почва.

Тя беше предизвикана от едно страховито телефонно обаждане в офиса му, по личния телефон на новоизбрания сенатор, привилегия за семейството и много близките приятели. Беше от непознат, който се представи като Нептун.

— Наблюдавахме кампанията ви за Сената с голям интерес, генерале.

— Кой, по дяволите, сте вие и как се добрахте до този номер?

— Това не е от значение, за разлика от нашия бизнес. Предлагам да се срещнем колкото се може по-скоро, защото моите началници много държат да сключим договор.

— А аз предлагам да хапнете пясък.

— Тогава трябва да ви предложа да преразгледате основата, есенцията на кампанията си. Героят-затворник от войната във Виетнам, който е държал хората си при недопустими условия, чрез лидерството си и личния си кураж. Ние имаме приятели в Ханой, сенаторе. Трябва ли да казвам повече?

— Какво, по дяволите…

— Има една стара плевня край градчето Роквил…

По дяволите! Какво знаеха те?

Сийбанк беше отишъл до плевнята по този път преди осем години, както отиваше и сега поради едно друго телефонно обаждане, от друг непознат. Но преди осем години, под мъждукането на един стар фенер, в присъствието на елегантния Нептун, той беше прочел докладите на комендантите на пет затворнически лагера, в които лежаха той и неговите хора.

„Полковник Сийбанк ни съдействаше и често вечеряше с нас.“

„Полковникът ни описваше плановете за бягство, които неговите офицери бяха съставили…“

„Няколко пъти ние се правехме, че го измъчваме физически, докато той пищеше в ушите на другарите си…“

„Използвахме мека киселина, за да обезцветим кожата му — обикновено когато беше щастливо пиян, — и го пращахме обратно в килията му с разкъсани дрехи…“

„Съдействаше ни, но не го уважавахме…“

Всичко беше тук. Бригадният генерал Пол Сийбанк не беше герой. Той беше нещо друго.

И беше ценен за Повелителите, толкова ценен, че те му дадоха елитна позиция: Скорпион четири. Всички бъдещи избори бяха гарантирани, защото никой опонент нямаше неговата политическа и военна слава. Той беше спечелил втори мандат, след като погреба претендента под лавина от пари. Сенаторът, военен експерт, трябваше само да пъха договорите за доставки в ръцете на хората, подбрани от Повелителите.

Старата плевня се виждаше, порутен силует на фона на сивото небе, обграден с буйна трева. Сийбанк напусна пътя и се изкачи към нея, лъчът на фенера му сега беше постоянен. Шест минути по-късно той достигна порутените врати, всъщност бяха останали само панти, и се обади.

— Аз съм тук. Къде си?

Отговори му краткото просветване на втория фенер.

— Ела вътре — каза гласът в тъмнината. — Удоволствие е да се срещна с моя старши офицер — в една различна армия, разбира се… Угаси фенера си.

Сийбанк го стори.

— Заедно ли сме служили? Познавам ли те?

— Никога не сме се срещали лично. Би могъл всъщност да си спомниш номера на частта, ранга и дори разположението на бараките — „южния затвор“.

— Затвор, ти си бил затворник! Били сме затворници заедно!

— Това беше отдавна, сенаторе — прекъсна го невидимата фигура. — Или предпочиташ генерале?

— Предпочитам да знам защо изобщо ме извика и защо избра точно това място?

— Не те ли вербуваха точно тук? В тази плевня? Просто си мислех, че това ще ти посочи колко е спешно положението.

— Вербуван?… Ти?… Значи ти си…

— Разбира се, че съм. Защо иначе щеше да си тук? Нека се представя, генерале. Аз съм Скорпион пет, последният от елитните Скорпиони. Останалите двайсет са също толкова важни, но нямат нашата власт.

— Не мога да кажа, че не съм облекчен — ръцете на Сийбанк все още трепереха, тикът на долната му устна не преставаше. — Разбира се, това място оказа едно непосредствено влияние върху мен. Откровено казано, аз си мислех, че ще се срещна с един от нашите… нашите…

— Кажи го, сенаторе, с един от нашите Повелители, нали?

— Да… с Повелител.

— В светлината на необикновените събития през последните два дни аз съм изненадан, че не си се поуспокоил.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами според телефонните кодове Скорпион четири сега е, с всичко произтичащо от това, Скорпион едно, нали така?

— Да, да, предполагам, че е — тикът на Сийбанк се засили.

— Знаеш ли защо?

— Не, наистина, не. — Сенаторът сключи ръце около изключения фенер, за да укроти треперенето.

— Вероятно не би могъл. Ти нямаш достъп до информацията. За щастие, аз имам и съм действал според нея.

— Говориш със заобикалки, войнико. Това не ми харесва!

— Това, което ти харесва, е без значение. Скорпион две и три бяха премахнати. Те се издъниха, не можеха да живеят по текущия сценарий, така че Момиченцето-кръв ги елиминира и това е достатъчно добре за мен.

— Не разбирам. Кое, по дяволите, е Момиченцето-кръв?

— Бих се изненадал, ако знаеше. Ти не знаеш. Ти работиш за Повелителите в друга сфера, много печеливша, но много различна. Това не е по твоята част. Като се има предвид какво си, какво знам че си — не би могъл да го понесеш. Нарича се да нямаш кураж. Ти си фалшив Скорпион и на мен ми беше казано преди години да те наблюдавам… Сега ти си пречка.

— Как смееш? — изрева паникьосаният Сийбанк. — Ти си мой подчинен.

— Съжалявам, не бих могъл дочакам промяната. Не мога да чакам електрониката да прехвърли сигналите и да те подмени. Ако сега можеш да се обадиш на жена си, тя ще ти каже, че днес в осем часа във вашата къща е дошъл телефонен техник, дванайсет минути след като ти тръгна към сенатския офис. Той свърши работата с телефона в твоята бърлога… Виждаш ли, генерале, ние сме близо, твърде близо да поставим тази страна отново там, където беше. Нас ни оголиха, драстично съкратиха военния ни бюджет, обезглавиха персонала ни, военната ни мощ се стопи. Има двайсет хиляди бойни глави из Европа и Азия, насочени към нас, а ние се правим, че те не съществуват!… Е, това ще се промени, когато Момиченцето-кръв осъществи операцията си. Отново ние ще сме на власт, ще управляваме нацията така, както трябва да бъде управлявана! Страната ще бъде парализирана и естествено, както винаги, тя ще се обърне към нас за управление и подкрепа.

— Аз не съм против теб, войнико — успя да каже само треперещият сенатор. — Тези думи биха могли да са и мои, сигурно знаеш това.

— По дяволите, генерале, знам, но това са само думи. Ти говориш само думи, без действия. Твоята страхливост е недостатък, който не можем да си позволим. Ти не би могъл да го понесеш.

— Да понеса какво?

— Убийството на президента. Как ти се струва това?

— Боже мой, това е лудост! — прошепна Пол Сийбанк, ръцете му изведнъж се успокоиха, тикът му намаля от ужас. — Не мога да повярвам на това, което казваш. Кой си ти?

— Да, предполагам, че е време за го разбереш — иззад тухлената стена се появи едноръка фигура. Десният й ръкав беше сгънат в рамото. — Познаваш ли ме, генерале?

— Ти?…

— Липсата на ръката ми събужда ли някакви спомени? Сигурно ти е било съобщено?

— Не!… Никакви спомени! Не знам за какво говориш.

— Разбира се, че знаеш, генерале, макар че тогава ти изобщо не видя лицето ми — аз бях просто капитан Х за тебе — един много особен капитан Х.

— Не… Не! Ти фантазираш, никога не съм те познавал!

— Както казах, лично не си. Имаш ли представа колко забавно ми беше да седя при твоите безкрайни изказвания в Сената, слушайки твоята така наречена военна експертиза, която беше чиста дивотия, осигурена ти от нашите общи благодетели чрез Скорпион едно? Армията благородно ми изработи протеза, изкуствена дясна ръка, която да запълва ръкава, защото Пентагонът прецени, че моите таланти не изискват ръка, а само ум и малко красноречие, което се допуска при военните.

— Кълна се в Христос, че те познавам само такъв, какъвто си сега, никога преди!

— Нека поразсея малко временната ти амнезия. Спомняш ли си южния военнопленически лагер? Да си чувал, че един неизвестен капитан е организирал сигурно бягство? Едно бягство, което щеше да успее. Но не се осъществи, защото един американски офицер беше подшушнал за него на управата на лагера. Жълтите дойдоха в нашата барака, хванаха дясната ми ръка и я отсякоха с една от техните шибани саби. И на почти перфектен английски преводачът на лагера каза: „Хайде, сега се опитай да избягаш!“

— Аз нямах нищо общо с това.

— Признай си, генерале, прозрачен си ми. Когато бях вербуван, Нептун ми показа документи от Ханой, включително един параграф, който ти никога не си виждал. Нептун ми възложи да те наблюдавам. И да променя телефона ти, ако е необходимо.

— Всичко това е минало! Няма значение!

— А ще повярваш ли, че за мен има? Чакал съм двайсет и пет години, за да ти отмъстя.

Два изстрела проехтяха в старата порутена плевня край Роквил, Мериленд.

И председателят на Обединените началник-щабове се промъкна през високата трева към прикрития си цивилен буик. Ако всичко вървеше според плана, Момиченцето-кръв беше с една стъпка по-близо до целта.

Обърканият и потиснат Хайторн караше колата на Държавния департамент към Маклийн, Вирджиния, опитвайки се да разбере тайната на семейство О’Райън. Той беше пристигнал в къщата на брега малко след 5,30, и до 7,00 беше започнал да мисли, че Патрик Тимоти О’Райън е бил най-мълчаливият ирландец в историята на тази галска раса. В досието на ЦРУ за О’Райън, предадено му час преди да напусне Шенадоа Лодж, Тайръл беше потресен от шокиращата липса на данни за миналото на аналитика. Внезапната промяна на материалното състояние на семейството от скромна къща и средна заплата в ЦРУ към много по-голямо жилище, както и представителна лятна къща на брега, беше твърде глупаво да се обяснява с наследство от някакъв преуспял чичо в Ирландия. Управлението се беше задоволило със законните документи. Не бяха ровили повече. О’Райън е имал по-големи братя в Нюйоркския полицейски департамент. Къде са били те и защо са били пренебрегнати от богатия роднина, който, според госпожа О’Райън, никога не е виждал никое от момчетата?

— Чичо Финид беше светец! — беше извикала през сълзи Мария Сантони О’Райън. — Господ Бог му е казал, че моят Пади е много привързан към Исус! В този час на скръб и тъга вие сте дошли с такива въпроси?

Не е достатъчно ясно, госпожо О’Райън, помисли си Тайръл. Но и вие нямате никакви отговори. Нито тримата синове и двете дъщери, посрещнали го с различна степен на невинен гняв. Имаше нещо гнило, миризмата беше всепоглъщаща, но Хайторн не можа да открие източника й.

Беше близо девет и трийсет, когато сви по частния път, водещ към огромната колониална къща на Ингерсолови в Маклийн, Вирджиния. Дългият полукръгъл паркинг беше изпълнен с тъмни лимузини и скъпи коли — ягуари, мерцедеси, много кадилаци и линкълни. На отделна морава, отляво на къщата, също имаше паркинг, обслужван от служители, които паркираха автомобилите на скърбящите.

Той беше посрещнат на вратата от сина на Дейвид Ингерсол, един приятен младеж, искрен и любезен. С много тъга в очите, мислеше си Тайръл, докато показваше акредитивите си.

— Мисля, че ще е по-добре да намеря партньора на моя баща — каза синът на мъртвия. — Няма да мога много да ви помогна — за каквото и да сте дошли.

Едуард Уайт от „Ингерсол и Уайт“ беше набит, среден на ръст човек с оплешивяващо теме и пронизващи кафяви очи.

— Аз ще се погрижа за това! — каза той любезно, след като проучи документите на Хайторн. — Остани до вратата, Тод. Този джентълмен и аз ще отидем в коридора. — След като стигнаха тесния коридор, Уайт продължи:

— Да ви кажа, че съм потресен от вашето появяване тук, би било твърде меко. Разследване от Държавния департамент, когато бедната душа още не е била… опята в погребалния дом? Как можете?

— Много лесно и много бързо, господин Уайт — отговори Тайръл. — Експедитивността е жизненоважна за нас.

— Но, за бога, защо?

— Защото Дейвид Ингерсол може да е бил действащо лице в операция по пране на пари, включваща и стария Меделин и новия Кали картел. И двата са ръководени от Пуерто Рико.

— Но това е лишено от основание! Ние имаме клиенти в Пуерто Рико, главно клиенти на Дейвид, но никога не е имало нищо нередно. Аз бях негов партньор, щях да знам.

— Може би знаете по-малко, отколкото мислите. Чрез намесата на Държавния департамент научихме, че Дейвид Ингерсол има сметка в долари в Цюрих и Берн, които се измерват с осемцифрено число. Тези суми не са идвали от вашата юридическа фирма. Вие сте богат, но не толкова богат.

— Вие или сте лъжец, или параноик… Нека отидем в кабинета на Дейвид, тук не е мястото за разговор. Елате оттук. — Двамата мъже прекосиха събраните в големия хол опечалени и минаха по друг коридор, където Едуард Уайт отвори една врата. Те влязоха в отрупано с книги студио. Мебелите бяха дървени, тапицирани с тъмнокафява кожа — столове, маси, две кушетки, дори високата облегалка на обърнатия настрани стол до бюрото, отрупано с документи на Дейвид Ингерсол.

— Не ви вярвам нито за миг — каза Уайт, затваряйки вратата.

— Това е разследване, адвокате, просто едно разследване. Ако се съмнявате в думите ми, позвънете в Държавния департамент. Сигурен съм, че знаете към кои хора да се обърнете.

— Арогантен кучи син! Помислете за семейството на Дейвид!

— Аз мисля за няколко чуждестранни сметки, които може да са създадени от един американски граждани, използвал значителното си влияние, за да движи бизнеса на наркомафията.

— Вие всичко ли вършите в това силно подозрително разследване, господин Хайторн? Полицай, съдия и съдебен заседател? Замисляли ли сте се колко е лесно да се създадат „чуждестранни сметки“ на което и да е име, просто като се изпрати подпис?

— Не, не съм, но вие очевидно сте.

— Да, съм, защото съм правил проучване за това, и всеки клиент на нашата фирма е трябвало да има дяволски добро основание за своя подпис, особено след като ни плаща от такава сметка.

— Това е свят, за който аз нищо не знам — излъга Тайръл, — но ако това, което казвате, е вярно, всичко, което трябва да направим, е да пратим по факс подписа на Дейвид Ингерсол до Цюрих и Берн.

— Машинни факсимилета не са приемливи за спектрографска проверка. Учуден съм, че не знаете това.

— Вие сте експерт, не аз. Но ще ви кажа нещо, в което съм експерт — аз съм ужасен наблюдател. Гледам как вашите каубои в лимузини обикалят из града, окъпани в почтеност, докато вие търгувате влиянието си на най-високи цени. И когато пресечете линията, аз съм там, за да ви спипам.

— Това не ми прилича на езика на Държавния департамент. Вие звучите като параноиден отмъстител от комикс и малко се изсилвате. Мисля, че ще направя обаждането, което предложихте…

— Не си прави труда, Едуард — един трети глас в стаята изненада двамата мъже. Изведнъж столът с висок гръб зад бюрото се завъртя, откривайки възрастен човек, слаб, очевидно доста висок, облечен толкова съвършено, толкова модно, че Тайръл настръхна, повярвал за момент на бледата светлина, че вижда Ван Ностранд.

— Името ми е Ричард Ингерсол, господин Хайторн. Бивш асоцииран съдия към Върховния съд. Вярвам, че трябва да поговорим — сами, Едуард, и не в тази стая. Нито в друга стая от тази къща.

— Не разбирам, сър — каза учуденият партньор от „Ингерсол и Уайт“.

— Няма как да можеш, скъпи приятелю. Моля те, дръж снаха ми и внука заети с тези… лимузинни подмазвачи. Господин Хайторн и аз ще се измъкнем навън през кухнята.

— Но съдия Ингерсол…

— Моят син е мъртъв, Едуард, и не мисля, че му пука какво пишат на официалните страници на „Вашингтон Пост“ за неговите оплаквачи, някои от които в юридическото братство са отмъквали несъмнено неговите лични клиенти. — Старият човек се измъкна от стола и заобиколи бюрото. — Освен това вечерта е чудесна за разходка.

Потиснатият Уайт държеше вратата, докато Тайръл последва по-възрастния надолу по коридора, през модерната кухня и навън на заградената морава отзад, където имаше осветен плувен басейн и една малка градина, пред висок няколко метра плет. Бившият асоцииран съдия застана на края на басейна и заговори:

— Защо наистина сте тук, господин Хайторн, и какво знаете?

— Чухте какво казах на партньора на сина ви.

— Пране на пари? Наркокартели?… Стига, сър. Дейвид нямаше нито склонността, нито смелостта да се захване с такива дейности. Въпреки това споменаването на швейцарските сметки не беше съвсем неоснователно.

— Тогава може би ще трябва да попитам какво знаете вие, съдия Ингерсол.

— Това е една зловеща история с елементи на триумф и печал, с определен оттенък на трагедия — атинска по същността си, но без величието на гръцката драма.

— Това е много красиво, но не ми казва нищо.

— Вие ме погледнахте странно вътре — каза Ингерсол, пренебрегвайки забележката на Тайръл. — Не беше само от изненадата, че съм се оказал там. Имаше нещо друго, нали така?

— Напомнихте ми за някого.

— Така си и мислех. Вашето директно появяване тук намирисваше на шокова стратегия — извади субектите от равновесие, докарай ги до паника. Вашата реакция към мен потвърди това.

— Не знам за какво говорите.

— Разбира се, че знаете. Нилс Ван Ностранд, господин Нептун, ако предпочитате… Нашата външна прилика веднага ви порази. Това се изписа на лицето ви, макар че, мога да ви уверя, приликата е само на повърхността. В някои характеристики — ръст, фигура и тен. Мъжете от нашия напреднал век изглеждат еднакво. В случая основното беше облеклото. Вие познавате Ван Ностранд и последното място на земята, където сте очаквали да го срещнете, е тук. Това ми каза много.

— Вие признавате познанството си с Нептун.

— О, това е част от историята — продължи Ингерсол, влизайки под една арка в изпълнената с цветя градина, едно изолирано кътче, далеч от къщата и тълпите. — След като вече бях подредил живота си, Нилс идва в Коста дел Сол няколко пъти. Не знаех кой е той, естествено, но се разбирахме. Той толкова приличаше на всички нас — стари хора с достатъчно пари, за да прелитат от място на място в търсене на удоволствия. Дори го изпратих при моя личен шивач в Лондон.

— Кога научихте, че е Нептун?

— Преди пет години. Започнах да подозирам, че има нещо странно във внезапните му кратки появявания и резки заминавания, в подробностите за семейството му, когато ги обсъждахме, дори в неговото богатство, което беше с неизвестен източник.

— Това, което казвате, е необикновено — прекъсна го Тайръл. — Не познавам много хора от вашата част на града, които да отварят портфейлите си пред съседите.

— Разбира се не, но произходът, общо взето, се знае. Един човек инвестира в нещо или осигурява нещо, което липсва на пазара, запълвайки дупката. Или основава банка в подходящо време, или се занимава с недвижима собственост. Тези са източниците, от които стартират портфейлите, за които говорите. В моя случай, преди моето издигане в съда, аз бях основател и старши партньор на една изключително печеливша правна фирма с офиси във Вашингтон и Ню Йорк. Можех лесно да получа доверието на съда.

— Да, могли сте — каза Хайторн, спомняйки си досието на Дейвид Ингерсол, което включваше точни сведения за бащата. Липсващото беше истинската причина, поради която Ричард Ингерсол си беше подал оставката. Изведнъж Хайторн разбра, че тази липсваща част щеше да се окаже в ръцете му.

— Нептун — каза Ингерсол, сякаш четеше мислите на Тай. Той седна на бялата пейка в далечния край на отдалечената градина. — Това е част от историята, една мръсна част, ненужно брутална. Една нощ на верандата на яхтклуба, срещу огряното от луната Средиземно море, Ван Ностранд, винаги наблюдателен, каза: „Ти намираш нещо странно в мен, нали, господин съдия?“ Аз отговорих, че съм разбрал, че е хомосексуалист, но това не беше нищо ново. В тези среди е пълно с такива. Тогава с най-дяволската тънка усмивка той ми каза: „Аз съм човекът, който разори и управлява бъдещето на сина ти. Аз съм Нептун.“

— Исусе Христе! Той открито го е признал?

— Аз бях шокиран, разбира се, и го попитах защо е пожелал да науча това с толкова късна дата. Какво ли жестоко и перверзно удовлетворение би могъл да получи? Бях на осемдесет и една години и не можех да го предизвикам, още по-малко да го убия. Жена ми беше починала и бях сам, чудейки се всяка нощ, като заспивах, дали ще се събудя на сутринта. „Защо, Нилс?“, попитах го отново аз. „Защо го направи и защо ми го казваш сега?“

— Той отговори ли?

— Да, господин Хайторн, той отговори. Затова се и върнах. Моят син не беше убит от наркоман. Той беше методично унищожаван от хората, които ме разориха и го управляваха, да се изразя с думите на Ван Ностранд. Сега съм на осемдесет и шест и начинът, по който живея, показва, че живея с подарено време, напълно обърквайки докторите. Но един ден няма да се събудя, за да посрещна слънцето, това го приемам. Което не мога да приема е, че ще отнеса в гроба тайната, превърнала един непочтен живот в напълно безчестен. С това предизвиках убийството на сина си.

— Отговорът на Нептун? — настоя Тайръл.

— Даден със същата злокобна усмивка и леденостудени очи, зад които гореше огън. Спомням си думите точно, те са врязани в паметта ми… „Защото ние доказахме, че можем да го направим, Дики, стари приятелю — над две поколения. С времето можем да въртим на пръста си правителството на Съединените щати — ние, Марс и Нептун. Исках ти да го видиш, да го знаеш, да разбереш, че не можеш да направиш нищо.“ … Това беше неговото удовлетворение, да ми го хвърли в лицето, в лицето на един безпомощен човек, чието преродено богатство се основаваше на корупция. Но когато убиха сина ми, знаех, че трябва да сляза от луксозното небе на моя ад и да намеря някой, на когото мога да кажа истината. Не бях сигурен откъде да започна, защото има някои неща, които не могат да бъдат казани. Имам чудесен внук, когото трябва да пазя — той ще бъде по-добър от своя баща и дядо — но останалото трябва да бъде казано. И когато ви чух в студиото, господин Хайторн, аз обърнах стола и ви открих. Вие сте избраният, млади човече. Във вас има нещо, което вдъхва доверие. — Очите на Ингерсол бяха вперени в тези на Хайторн. — Вие не просто си вършите работата — каза той. — Вие сте й се посветил, това вероятно обяснява вашето появяване тук.

— Аз не съм актьор, Ингерсол.

— Ние всички сме актьори, Хайторн, ние, които влизаме и излизаме от живота на другите хора или за самосъхранение, облагодетелстване, или за да уреждаме сметки.

— И след това какво става?

— Както казах, всички сме актьори… А сега да минем към моя устен договор…

— Какъв договор?

— Аз съм подготвен да дам определена информация, стига да се разбере, че моята самоличност не трябва да се разкрива. Ще бъда вашият неизвестен „източник“, нашите комуникации трябва да бъдат лични, далеч от чужди очи и уши.

— Но това е безсмислено. Аз имам нужда от потвърждение.

— В такъв случай след погребението аз ще се върна в Коста дел Сол. И ако Ван Ностранд се появи, моето последно действие ще бъде да извадя малък револвер от джоба си, да го застрелям в главата и да се оставя на милостта на испанския съд. Един акт на лично отмъщение, без театралност. И други са го извършвали.

— Ван Ностранд няма да се появи. Той е мъртъв.

Старият човек гледаше Тайръл.

— По новините не беше съобщено…

— Вие сте един от малкото привилегировани, които го научават. Не е разгласено.

— С каква цел?

— За да се обърка врагът, ако това ви харесва като отговор.

— „Врагът“? Значи ви е известно, че съществува организация?

— Да.

— Създадена чрез вербуване, както беше вербуван моят син. Изнудване, шантаж, гарантиран провал, ако кандидатите не се подчинят. И гарантиран престиж, ако приемат.

— Освен малкото, които намерихме, или си мислим, че намерихме — всички мъртви, — ние не знаем нито кои са те, нито къде са. Можете ли да ни помогнете?

— Искате да кажете, мога ли да помогна на вас?

— Мои приятели бяха убити. Друг един вероятно е осакатен за цял живот. Това достатъчно ли е?

— Приемам вашия отговор… Те се наричат Скорпионите, от едно до двайсет и пет, като първите пет са над останалите, защото те препредават заповедите от, да го кажем, борда на директорите.

— Какъв борд на директорите?

— Те са наречени доста подходящо Повелителите.

— Кои са те?

— Приемате ли договора с мен? Вие!

— Как можете да искате да си мълча? Нямате представа докъде са стигнали нещата.

— Не искам да замеся моя внук. Целият живот е пред него и отказвам да го опетня като наследник на корумпирани хора.

— Разбирате, че бих могъл да ви излъжа.

— Може да си го помислите, но не вярвам, че ще го направите. Особено ако ми дадете дума. Това е риск, който мога да приема… Вашата дума?

Тайръл направи няколко сърдити крачки надясно от Ингерсол, погледна за малко към бледата луна, после се обърна и погледна отново тъжните, но прями очи на стария човек.

— Вие искате от мен да предавам информация от неизвестен източник? Това е лудост!

— Не мисля така. Понякога се случва „неизвестният източник“ да е най-информиран.

— Можете ли да ми дадете нещо конкретно?

— Мога да ви дам насоки, които според мен са съществени. Останалото трябва да установите вие.

— Тогава имате думата ми — каза Хайторн меко накрая. — Аз не лъжа… Продължавайте.

— Ван Ностранд имаше една от онези малки, но много скъпи вили, правени за самотни хора, които не ги е грижа за преспиващи гости, освен за любовници, разбира се. След като ми каза кой е и какво е направил, поставих вилата под наблюдение, както казвате вие в разузнаването: „под микроскоп“. Подкупих прислужниците му, както и местната поща и операторите в нашите клубове. Знаех, че не мога да го убия без последствия. Ако можех да науча всичко, което можеше да се научи за копелето, може би щях да контрирам хватката, с която държеше сина ми и мен.

— Като използвате неговата собствена техника? — прекъсна Тайръл. — Изнудване? Да го заплашите, че ще разгласите това, което сте научили?

— Точно… в комбинация с това, което синът ми ми каза. Трябваше да бъдем изключително внимателни. Никакви писма, никакви телефони, нищо такова… Дейвид пътуваше много и колкото и да е странно, предаваше на Централното разузнавателно управление информацията, която му искаха.

— Казаха ми това — намеси се Хайторн отново. — Когато за първи път споменах името му, шефът на морското разузнаване ми каза, че съм идиот.

— Звучи иронично, нали?… Въпреки това ние се срещахме тайно, взимайки всички предпазни мерки да не ни видят заедно. В тълпите на Трафалгарския площад, в пълните кафенета на Рив Гош или в неизвестни селски кръчми. Дейвид ми даде телефонните кодове — те са за сателитни трансмисии…

— Знаем това…

— Напреднали сте.

— Не много. Продължавайте.

— Той познаваше Ван Ностранд и в обществото, това беше неизбежно сред вашингтонските кръгове, където се движеха, макар че рядко говореха помежду си на обществено място. Тогава при една неотложна аналитична операция на ЦРУ Ван Ностранд инструктира моя син да предаде получената информация на Скорпион две.

— Скорпион две?… О’Райън?

— Да. Нали разбирате, Дейвид беше Скорпион три.

— Той е бил един от първите пет!

— С върховно нежелание, уверявам ви.

— Кои са другите двама? От петте най-висши Скорпиони, имам предвид.

— Той никога не научи точно, но предполагаше, че единият е сенатор, защото Ван Ностранд веднъж му казал, че Сенатският разузнавателен комитет е чудесен източник на информация. Колкото до петия човек, Дейвид каза, че О’Райън го бил проследил, но казал само, че Скорпион пет е „тежка категория“ — най-тежкият в Пентагона.

— Това е многолюдно място с доста хора от най-тежка категория — отбеляза Тайръл.

— Съгласен съм. Все пак то потвърди нещо, което научих в Коста дел Сол. Когато беше там, Ван Ностранд правеше по няколко обаждания до Вашингтон, много от тях до Пентагона. Въпреки това, както отбелязваше Дейвид, списъкът беше недоказуем. Ако Нептун искаше да се свърже с някой Скорпион, той използваше сателитните кодове.

— Освен ако е използвал прикрития, за да предаде съобщение — каза Хайторн. — Вашият син е бил прав. Това е безполезно… Научихте ли нещо друго от вилата извън телефонните разговори?

— Да, открих кореспонденция с фирма за недвижими имоти в Лозана. Очевидно Ван Ностранд е притежавал собственост край езерото под чуждо име. Испанско име. Самият той беше записан като собственик.

— И тук няма нищо важно. Но дори и да има, ще е необходимо много време, за да се научи. Нещо друго?

— Да — Ингерсол се усмихна тъжно. — Списък с двайсет имена и адреси върху хартия на Гемайншафтбанк в Цюрих. Преди осемнайсет месеца той беше в стенния шкаф на Ван Ностранд. Аз платих десет хиляди долара, за да се неутрализират алармите и сейфът бе отворен от един възхитителен престъпник. Двайсет имена, господин Хайторн. Двайсет.

— Останалите Скорпиони! — прошепна Тайръл. — Синът ви знаеше ли?

— Аз съм опитен юрист, Хайторн. Знам кога да представя подпечатано доказателство и кога не, особено ако доказателството може да причини голяма вреда на адвоката.

— Какво означава това?

— Да го кажем грубо. Дейвид не беше нито дорасъл, нито подготвен за позицията, която го принудиха да заеме. Той беше добър адвокат, но не и адвокат за престъпния свят. Не ставаше за юридически юмрук на подземния свят. Играеше добре ролята си на Скорпион три, но беше само роля. Той често биваше изплашен, склонен към периоди на депресия и моменти на паника. Ако му бях дал списъка, той спокойно можеше да го използва, за да се освободи от пристъпите си на тревога.

— Би ли могъл?

— Господи, използвайте главата си, млади човече! Ван Ностранд, близък приятел на президента, с връзките си из целия Вашингтон. О’Райън, водещ аналитик, посветен в най-дълбоките тайни на страната. И един списък с неизвестни имена, представен от един паникьосан човек, който не може да обясни логично нищо за него.

— Ами сателитните кодове?

— Веднага щяха да бъдат преустановени от Скорпионите, които са в състояние да обявят тревога… Ако аз се занимавах с убийството на Джон Кенеди, бих могъл да обясня как е направено прикритието, заблудило напълно комисията Уорън. Скорпионите са доказателство как може да бъде направено.

— Защо беше убит вашият син?

— Той се е паникьосал. Нямам представа от какво, но трябва да е било нещо, станало наскоро. Както ви казах, ние никога не си позволявахме писмена или телефонна връзка. Той беше убеден, че къщата и офисът му се наблюдават от Повелителите.

— Подслушват ли се?

— Къщата не. За офиса не зная. Фирмата е голяма, със сложна телефонна система. Подслушвателните устройства биха събудили подозрение.

— Сигурен ли сте за къщата?

— Имам свои хора, които можеха да я проверяват веднъж месечно, но никога не успях да убедя Дейвид. Той все казваше: „Ти не знаеш на какво са способни те.“ Съгласен съм, че не знаех, просто настоявах, че къщата е чиста. Подслушвателните апарати се откриват лесно в жилищата, както добре знаете.

— Кои са Повелителите?

— Не съм сигурен. Мога да ви дам само ориентири. Някакви хора посещаваха Ван Ностранд с частен самолет и естествено аз пръснах малко пари наоколо, в летището Марбела и в митницата. О, да, господин Хайторн, аз имам имената и мястото, откъдето са излитали всички, с които той се е срещал. Между тях определено има някой от Повелителите, но за мое съжаление, нищо не се разкриваше. Фалшификациите са нормални за такива документи, но там нямаше ядро, нямаше център, който мога да изровя… Но имаше един мъж и една жена, той от Милано, тя от Бахрейн, които се появяваха много по-често от другите. В началото си мислех, че са любовници, използващи дискретното гостоприемство на Ван Ностранд. После разбрах глупавата си наивност. И двамата бяха твърде възрастни, величествени, огромни. Ако бяха любовници, никой не би могъл да обладае другия без помощници… Не, Хайторн, те не бяха любовници. По мое мнение те бяха от Повелителите, ако не техните лидери, то поне от най-висок ранг.

— Милано, северният канал за Палермо, мафията — каза Тайръл меко. — Бахрейн с всичките пари на света, често главен източник за долината Бекаа. Можете ли да ги идентифицирате, да ми кажете кои са?

— Шшшт! — Ингерсол рязко вдигна дясната си ръка с длан надолу! — Някой идва през арката.

Хайторн започна да се обръща, но закъсня. Чу се силен пукот, стреляха с пистолет със заглушител. Куршумът пръсна челото на стария човек. Тайръл се втурна надясно към един розов храст, ръката му се плъзна по колана за оръжието, но не успя. Някаква фигура се надвеси над него като гигантска птица и изпълни погледа му с тъмнина. Един тежък метален предмет се разби в черепа му и всичко изчезна.