Бандата от Чарлстаун

15

Фин седеше в конферентната зала и напрегнато следеше напредващите със скоростта на охлюв показания на Антонио Макгуайър. Работата бе единственото, което му помагаше да съхрани разсъдъка си след убийството на Натали. При новите обстоятелства тя бе изгубила стойността си на основна житейска страст и се бе превърнала по-скоро в средство за разсейване от тормозещите го мисли, но пък той приветстваше това разсейване с отчаянието на удавник, хващащ се и за сламка. Сега Натали му липсваше още повече отпреди — много повече, отколкото бе очаквал. Въпреки известните различия помежду им, тя бе играла ролята на негова основна житейска опора.

И до ден-днешен продължаваше да се улавя, че по навик вдига телефона, за да й се обади — случваше му се през няколко часа. А когато в работата имаше нещо смешно, странно или възмутително, той инстинктивно се отправяше към нейния офис, без да си дава сметка, че тя вече не е там. Обикновено обаче продължаваше напред и минаваше покрай стаята й, която наскоро бе превърната в складово помещение — до есента, когато редиците на фирмата щяха да набъбнат с нова реколта безименни и безлични абсолвенти от университетите. Табелката с името й продължаваше да виси на вратата. Някак си не му се струваше редно, че не се бяха сетили да я свалят.

Добре че беше делото „Танъри“, което се оказа истинско чудовище. Никога досега адвокатите на „Хауъри“ не бяха заливани от подобни купища документи от държавната агенция, която следеше за изпълнението на програмата по вътрешната безопасност, и от самата компания „Хюрън Сикюрити“: от най-обикновени поръчки за доставка на стоки и формуляри за получаването им, до сложни планове, подготвяни за случаи от рода на ядрена или биологична атака. Делото беше на светлинни години от относително простичките престъпления с ценни книжа и корупционни практики, с които Фин бе свикнал да работи.

Работата по тях обикновено предполагаше по-малко документи и позоваването на много по-незначителни алинеи от закона, а спечелването им по традиция зависеше от откриването на конкретната стръв, на която кълве съответният състав от съдебни заседатели.

За разлика от тях случаят „Танъри“ налагаше внимание към всяка подробност, дори и най-незначителната. Фин доста бързо си даде сметка, че за да спечели и това дело, се налага да се превърне в истинска енциклопедия на фактите по него. Четеше и анализираше всеки документ, преглеждаше отново всяко свидетелско показание, дори си направи труда да посети още два пъти офисите на охранителната компания „Хюрън“. Но все още не беше сигурен, че усилията му се отплащат. Знаеше, че мозъкът му се справя далеч по-добре с обобщаващи теми, отколкото с подробности. И точно това бе втората причина, поради която Престън се бе спрял първоначално на Натали вместо на него.

„Тя е превъзходен анализатор и организатор на факти! Ти също си превъзходен пледиращ адвокат, но пък мениджърските ти умения в справянето с подробностите се равняват почти на нула!“ От тези думи Фин го заболя — още повече, защото знаеше, че шефът му е прав. А сега, когато вече нагази лично в това дело, усещаше, че с всеки изминал ден възхищението му пред уменията на Натали се увеличава все повече и повече.

Непрекъснато попадаше на някакви бележки, изпращани до нея. И точно когато си въобразяваше, че се е потопил напълно в материята и е забравил за мъката си, внезапно откриваше нещо, която тя бе надраскала в полето. И спомените пак го връхлитаха.

Клиентите също не улесняваха неща. По негово мнение това бе най-упоритата и най-объркваща група хора, които бе срещал. Възможно е това да е напълно нормално за охранителния бизнес, който по презумпция се крепи на потайността и дискретността, но пък създаваше редица затруднения. От две седмици не си беше вдигал главата от купчината с документи и въпреки това имаше усещането, че изобщо няма представа за какво е цялата суматоха.

Сред най-трудно управляемите беше самият Макгуайър. Оказа се хитро копеленце — много по-интелигентно, отколкото Фин го мислеше, а това прибавяше нова доза трудности към защитата на неговите показания. И сега, докато седеше на масата в залата, където се провеждаше предварителното изслушване по делото, адвокат Фин си даваше сметка, че битката, която му предстои, ще бъде ожесточена.

— Не си спомням — повтаряше отново Антонио Макгуайър. Очевидно бе научил урока на Фин перфектно — това беше най-малко двадесетият път, при който той демонстрираше невежество дори и по най-основни въпроси.

— Какво искате да кажете с това, че не си спомняте?

— Искам да кажа, че не си спомням — отговори преспокойно Макгуайър.

— Искате да кажете, че не си спомняте колко човека работят за вас, така ли?!

— Точно това искам да кажа.

— Добре де, ама не можете ли да ми дадете някаква поне груба цифра?

Тук вече се намеси Фин:

— Възразявам, господин Барнълк! Свидетелят не е дошъл, за да прави догадки. Единственото, което може да каже, е само онова, което му е лично известно! — После се обърна към клиента си и добави: — Ако знаете отговора на този въпрос, можете да отговорите!

Макгуайър вдигна очи към адвоката на ищците и заяви:

— Както вече изтъкнах, наистина не съм сигурен какъв е точният брой на хората, които работят за мен, а не бих желал да правя догадки!

Лицето на Барнълк придоби яркочервен цвят, който се открояваше приятно на фона на тъмносинята му риза.

— Господин Фин, позволете ми само да кажа, че това е най-отвратителното поведение за даване на свидетелски показания, с което съм се сблъсквал през двадесетгодишната си практика! Може би си въобразявате, че най-добрият начин да се справите с това дело е като ни изправите до стената, но ви предупреждавам, че се лъжете! При това жестоко! Моята клиентка и нейното семейство са жертви на американската война срещу тероризма и следователно имат право на отговори!

— Внимавайте какво говорите, господин Барнълк! — прекъсна го Фин. — Както изглежда, вие започвате да обвинявате терористите, които взривиха влака, а не моите клиенти, които сте дали под съд!

— Моята клиентка и семейството й са жертви на алчността на корпорациите, участващи във воденето на войната срещу тероризма — поправи се Барнълк, без дори да му мигне окото. — И следователно са герои! И бъдете сигурни, че те ще имат възможността да се насладят на своите петнадесет минути слава в съда, независимо от тактиките на измъкване, които се опитвате да ни прилагате!

— Господин Барнълк, не може да не сте забелязали, че в тази зала няма съдебни заседатели. Няма и журналисти, така че ви съветвам да запазите трогателното си слово за заключителната пледоария! А що се отнася до поведението на свидетеля по време на днешното снемане на показания, то е образцово! Той отговори на абсолютно всички ваши въпроси честно, без да се замисля и без да прави догадки! И още, конкретната информация, за която преди малко питахте, се съдържа в документите, които сме ви предоставили в отговор на вашите запитвания!

— Та вие ни предадохте цели две стаи с документи! Да не би да си мислите, че разполагаме с времето и ресурсите да ги четем всичките?! Ние не сме лъскава тузарска фирма като „Хауъри, Блек и Лонгбодъм“!

— В такъв случай не трябваше да изисквате от нашия клиент да ви предоставя толкова много документи! Освен това съвсем случайно ми е известно, че с таксите от обезщетението по случая с тютюневата компания, които получихте миналата година, съдружниците във вашата фирма са направили много повече пари, отколкото съдружниците в нашата, така че номерът „Давид срещу Голиат“ е неуместен, не мислите ли?!

Фред Барнълк го изгледа свирепо, обърна се към Макгуайър и продължи:

— Господин Макгуайър, каква на брой бе охраната на влаковете на 12 септември миналата година?

— Не съм напълно сигурен какъв точно бе броят им през въпросния ден. Но пък съм сигурен, че бих могъл да проверя. Трябва да е в някой от онези документи, които нашите адвокати предадоха на вашите хора.

Барнълк се опули срещу Макгуайър с такава злоба, която би била твърде обезпокоителна, ако не беше комична. Накрая се овладя и изрече:

— За днес изслушването на показанията приключи. Но държа да бъде вписано, че в най-добрия случай господин Фин не е успял да подготви добре свидетеля си, а в най-лошия — че го е подготвил да се държи така нарочно, за да възпрепятства разкриването на информация и да прикрие важна част от нея. И в двата случая обаче съм убеден, че той нарушава етичните норми на правосъдната система, поради което ние възнамеряваме да доведем поведението му на вниманието на съда!

— Господин Барнълк, можете да довеждате до вниманието на съда каквото си искате, разбира се — отвърна невъзмутимо Фин. — Но по мое мнение всеки съд ще отсъди, че единствената причина, поради която вие сте толкова разочарован, е фактът, че сте дошли тук неподготвен! Грешката, безспорно, не е нито моя, нито на моя клиент, но предполагам, че няма да е трудно да я обсъдим и със съдията. Във всеки случай ние повече няма да предоставим този свидетел на ваше разположение, освен ако съдът не се разпореди изрично за това. Вие разполагахте с пълната възможност да го разпитате и ние в никакъв случай няма да позволим безопасността на другите пътници да бъде застрашена, докато вие губите времето на хората, които са се нагърбили с изключително огромната отговорност по обществената охрана и безопасност!

Двамата с Макгуайър се изправиха, избутаха назад столовете си и се насочиха към вратата. Докато минаваше покрай Барнълк, президентът на „Хюрън Сикюрити“ се усмихна. Приведе се над превзетия адвокат и мечешката му дясна ръка се насочи към него. В един миг Фин си помисли, че клиентът му ще стовари юмрука си върху защитника. А подобно нещо би било доста трудно за обяснение — пред който и да е съдия, при каквито и да било обстоятелства. Барнълк очевидно се опасяваше от същото, защото се наклони, при което събори листовете с бележките си от масата и едва не падна.

Една тогава Фин проумя, че дланта на Макгуайър всъщност е разтворена и той възнамерява да стисне ръка на противниковия адвокат.

Като продължаваше да държи ръката си протегната, той се засмя и изрече:

— За мен беше истинско удоволствие да се запознаем!

Барнълк го погледна, постепенно идвайки на себе си. А след това колебливо протегна ръка и Макгуайър я стисна.

Докато все още си стискаха ръцете, Макгуайър се приведе и прошепна нещо в ухото му. А когато се изправи и се обърна към вратата, вече не се смееше — беше ухилен до уши. Фин надникна над рамото му и забеляза, че лицето на Фред Барнълк е пребледняло като платно.

Когато излязоха на улицата, Макгуайър вдигна ръка и спря такси. После се обърна към Фин.

— Благодаря ви от все сърце, адвокате! Мисля, че мина доста добре. Направо им скрихте шапката с тези документи!

Фин сведе поглед към ръката на клиента си, сякаш хипнотизиран от сцената, на която преди секунди беше станал свидетел горе в залата. Поколеба се за секунди, но все пак реши да попита:

— Какво беше онова между вас и Барнълк?

— Кое по-точно?

— Видях, че му прошепнахте нещо.

— Виж какво, адвокате, я не му мисли много!

— Не че му мисля, просто бих искал да знам!

Макгуайър се усмихна:

— Казах му, че вие, адвокатите, сте най-тъпите хора, с които някога съм се сблъсквал. — Тук вече се заля от смях: — Абе, я не се коси! Ти се справи страхотно! И ти обещавам, че Холанд съвсем скоро ще научи колко велик си бил!

После кимна на таксиджията и затвори вратата.

Докато таксито се отдалечаваше надолу по улицата, Фин сведе поглед и се загледа в ръката си. Все още го преследваше чувството, че горе е станал свидетел на някакъв важен момент. Нещо от онази размяна на реплики и жестове го караше да се чувства неадекватно, сякаш се бе случило нещо значимо, а той го е пропуснал. Мразеше това чувство. То го караше да се пита дали наистина контролира ситуацията. А несигурността му се засилваше още повече, защото я нямаше Натали, за да му помогне да се ориентира. Тя със сигурност щеше да намери начин да обясни нещата.

Фин тръсна глава и се запъти обратно към офиса си. Августовската жега беше толкова потискаща, че го накара да разхлаби вратовръзката си и да разкопчее най-горното копче на ризата си. Повече от седмица не бе близвал алкохол. Значи беше крайно време да поправи нещата.